Алфред дьо Мюсе
Звезда

Звезда вечерна бледа, ти скитница далечна,

открила светло чело под сумрака вечерен,

от своя златен замък, посред безмълвност вечна,

        що гледаш там далеч в простора черен?

 

Утихват ветровете и бурята отмина.

От своите тръпни листи лесът роса разля;

и нощна пеперуда със бляскави крила

        през ароматните поля премина;

        — Що дириш над земята в сън заспала?

Но ето — свеждаш чело зад стръмни висоти;

С усмивка ти отлиташ, тъй меланхолно бяла,

и твоя тръпен поглед помръкнал е почти.

 

Звезда застанала над хълмове зелени,

печална сребърна сълза връх плаща на нощта,

огряла пред овчаря в ливадите стъмени,

покорно следван от нестройните стада, —

звезда, къде отиваш през тази нощ безбрежна?

Прибежище ли дириш ти всред тръстта крайбрежна?

 

Или пък бързаш, пряко покой и тишина,

да паднеш като бисер под морската вълна?

Звезда! ах, ако трябва ти да умреш — коси си

златисти разпиляла над тъмните води.

Преди да ни оставиш, за сетен миг — о, спри се:

Звезда на Любовта, недей залязва ти!