Алфред дьо Мюсе
Помни!

Спомни си, когато Зората свенлива

        разтваря пред Слънцето своя дворец;

        спомни си, когато нощта мълчалива

        мечтателно бди в среброзвезден венец.

Зове ли те радост и твойта гръд тръпне,

        сън в здрача вечерни ли ти шъпне —

        чуй там, зад гори, равнини,

        глас таен как тихо звъни:

                        Помни!

 

        Спомни си, когато съдбата жестока

        навеки един ни от друг раздели,

        и дълго, в изгнание, мъка дълбока

        разкъсва сърцето, което боли, —

спомни мойта скръбна любов, мойто сетно прости!

Що значат раздала и време, когато любов в нас пламти?

Додето в гърди ми сърцето звъни,

то ще ти казва през всичките дни:

                        Помни!

 

        Спомни си, когато под хладната пръст

        в сън вечен сърцето ще спи разломено;

        Спомни си, когато съгледаш смутена

        моя гроб, скрит в треви и цветя околвръст.

Не ще те аз повече видя; но мойта безсмъртна

душа пак ще бъде при тебе, незрима, безплътна.

        Чуй, как из далечни страни

        глас таен сред мрака звъни;

                        Помни!