Шарл-Юбер Милвоа
Листопад

Бе листопад през късна есен —

безшумно капеха листа;

гората глъхнеше без песен,

без прелест в свойта самота,

един млад болен, смъртнобледен

без радост в своята зора,

вървеше бавно, за последен

път, през любимата гора:

— Гора, ти, що бе нявга радост

за мене, ето — гасна аз…

Прощавай! всеки лист, що пада,

предрича моя смъртен час.

На болните зловещ, оракул,

ти каза ми: „Пак жълт лесът

ще зашуми, с листа заплакал

над тебе — но за сетен път!“

Люлей се кипарисът вечен

над твоята глава, и вече

с глух шум облъхва ти сърцето;

Ще ти увехне младостта —

преди тревата на полето,

преди планинските цветя.

Умирам вече!… Вей студа

на минали мечти разбити…

кат сън минаха младините —

кат сън мина ми пролетта.

Капете, листи, в далнините!

Затрупайте печалний път —

та мойта майка да не види

де моите кости ще лежат.

Но ако дойде мойта мила

към скръбния ми гроб, покрила

лице си с траурен воал, —

душа ми в тъмната могила

ти разбуди, о, звук замрял.

Каза — отмина без възврат.

С последний лист отронен зайде

и неговий последен ден —

там под столетний дъб клонат

вий гроб ний камък ще узнайте…

Но в тоя кът усамотен

любимата му не пристъпи;

един овчарят в долината

смущава с тежките си стъпки

на гробницата тишината.