Боян Бойчев
Разстрел

И аз крещях години —

цяла вечност…

Долавях, че и другите крещят

Н. Вапцаров

Всяка вечер към поредния разстрел.

Ден след ден. Години. И назад.

Вървим. Светлината в празния тунел.

Взривена в канонадата на залпа.

 

И пак крещим. Години. Вечност.

Отпиваме от всекидневната горчилка.

Или мълчим? Загубили човечност.

Безропотно. Поглъщаща мътилка.

 

Живеем ли? Кога, къде и как?

Къде ще ни спасят от смърт куршумите?

Как върху сърцето ще поникне мак?

Кога ще ни разстрелят мълчаливо думите?

 

Бедността пълзи от грозната си сянка.

Храни се гладът в очите ни тревожни.

Просяците молят. Времето без рамка.

Ражда се смъртта в обятна бездуховност.

 

Нима завинаги ще бъдеме обречени?

Убийците са тук. В нас е светлината.

В очите. В риза, в бялата облечена.

В огледалната усмивка на дулата.

 

Всяка вечер. Години. И назад.

Яростно крещи отново отчаяние.

Тишината — само миг до залпа.

Разстрелът е живот. Мълчание.

11.11.1999 г.