Боян Бойчев
Безпътица

Стопиха се отлитащи фарове,

Замлъкнаха последните стъпки,

Гласове се разтвориха в нищото.

 

Това време е вече излишно,

Внезапно счупва се пътят,

Не е Венеция, бедни лодкарю!

 

Очите не свикват със мрака,

Думите като атомна бомба —

На кого да ги дам? Ще избухнат.

 

Дяволът свири туш за разтуха,

Край пътя — там е свободно —

Присядам и нищо не чакам.

 

Луната за минутка не мигна —

Опасни са закъснелите пътници,

В краката ми пропастта се разплиска.

 

Ехото за приятел ме иска…

Катастрофирах в безпътицата.

Животът за нищо не стигна.

април-юни 1999 г.