Боян Бойчев
Разговор с Володя Висоцки

Вървим по ръба, по края,

Володя, с теб, брат, без страх,

Само че ти достигна безкрая,

А пък аз, засега, не успях.

 

Звездата на твоята цигара

Примига, вика натам,

По пътя — зван на китара —

Всяка вечер поемам аз сам.

 

Нищо не е както трябва

В нашия объркан свят,

Лошото е — това именно радва,

Всичко загубихме свято.

 

Да пеем ли? Отново ги няма

Нашите най-верни приятели,

Най-любимите жени пак ги няма…

Как да пеем, последни приятелю?

 

Нахално звъни мобифона

В отегчена от злато ръка,

Нашата телефонистка икона

Нима е уволнена сега?

 

Нима върховете са други?

Молят да останем при тях.

Възкръсваме в своята лудост,

На Хамлет в ироничния смях.

 

Отдавна е празна колибата —

Онзи романтичен палат,

Ограби златната рибка

Живота, мечтите ни, брат.

 

Вечер е вече, Володя, вечер е,

Душите ни кой ще спаси?

Музата за път е облечена,

Чака я жълто такси.

 

Нека срещнат гърдите куршума —

И аз мразя да стрелят отзад!

Не се късат сребърни струни,

Пак сребърни струни звънят!

 

Не, не конете, а хората бягат

И ни водят пияни към края,

Но запеем ли стиховете, тогава

Ще ни изгонят, Володя, и от рая!

август 1999 г.