Кирил Влахов
Ода за студентите

О, Сесия!

        Три деня бодрите студенти

как усилено зубрят. Младите левенти

припомнят си харно на семестъра редът.

Пристъпи ужасни! Дванайстий път

студентът Кочо чете въпросът първи.

И тъпота блика от очите му мъдри.

А беше време на мила почивка,

протоколче предаваш с мека усмивка,

връщаш се после в квартирата ти,

съквартирантка красива ти тихо шепти:

хайде довечера щом слънце залезе,

с компания харна навън да излезем,

да забравим за протоколи, домашни,

на бар, на дискотека да се лашнем,

стига сме учили за гадни контролни,

за тез асистенти нивга доволни…

И с нов дъжд от ракии, водки, текили,

от компанията наша, с последните сили

прибере се кой къде завари,

по общежития, по квартири, по гари,

и в легло всеки лежи и пъшка

такава е съдбата женска и мъжка,

на другия ден купончето спретнем,

пием и пеем, без сигнал без ред,

всякой гледа само да бъде напред,

и черен дроб на смърт да изложи

и един шот повеч изпит да положи.

Колонките екнат. Метъли ревът.

Клетките мозъчни падат и мрат.

Три дни вече пият, но помощ не иде,

от никъде ядене взорът не види,

и братските състуденти

не фърчат към тях.

Нищо. Ще се напием, но честно , без страх,

кат шъпа бактерии

под ефекта на Пронто,

че не учим във Лондон,

в Париж, във Торонто,

а във Пловдив сме се спрели, в ТУ-то,

където не учиш ли, бият ти шута.

И ето идва краят на семестъра вече,

за сесията да учи всеки се зарече,

но обещания много, изпълнили малко,

за тристата лева, за мъките жалко,

стига купони, барове, дискотеки,

музиката у назе спира навеки.

Прелиства Кочо въпросите с жалост,

дали ще бъде и таз година на халос,

заверките взел е, сега учи и пише,

дали догодина ще мож да запише,

четири изпита чакат, между тях дните,

минават, минават в уроци зарити.

„Колега теглете“ — доцентът помоли,

при тез думи силни студентите горди,

очакват геройски въпроси безбройни,

сложни и объркани. О, геройски час,

студентите намират пищови тогаз,

хартийките липсват, телефоните траят,

батерии спират, хендсфрийто остая,

и сладката радост до край да препишеш,

пред цяла аудитория, във ъгъла свил се

с един файл на телефона и с една победа,

Асистентското тяло сега нази гледа,

това място скришно е: не ще ни съзре,

ако не би преписвали, да мрем по-добре.

 

И днес йощ институтът,

        щом сесия захваща,

спомня тез дни бурни, шуми и препраща

славата им дивна като някой ек,

от зала на зала и от век на век.