Кирил Влахов
Не е време…

Не е време днес за песни,

както казал е поетът —

ето думите чудесни,

изразите тъй уместни

как по редовете кретат.

 

Ненужни, безсмислени, сиви,

на хората те са противни.

 

И да пея — няма кой да слуша,

и да се мъча — всичко е на халост.

Дошло ми е до гуша!

Но ушите са запушени

на хората. За жалост…

 

Защо им трябват песни,

защо да търсят чувства,

та нали е триж по-лесно

в душата празна да е пусто?

 

Но разберете, иначе не мога —

задушавам се, умирам,

не освободя ли таз тревога,

що в гърдите ми напира.

 

И ще си пиша…

 

Нищо, че напразно е, безсмислено

и че до сърцата ви не стигат

чувствата, надеждите разлистени

а за каприз и показност го мислите.

 

И ще си вярвам…

 

Ще вярвам аз, че мога

да вдъхновя, да трогна,

да запаля във душите огън…

 

Нищо, че гласът ми глух е

                понякога.

Нищо, че звучи му сухо

                на някого.

 

И само, както казват,

пълня празни листове.

 

Нищо, мене и това ми стига —

стига ми, наистина…