Кирил Влахов
Не заслужаваш!

Нищичко не заслужаваш ти.

Нито стихче, нито ред.

Нито думичка,

чертичка,

точка.

Не заслужаваш вечно да вървя след теб.

Не заслужаваш просто нищо!

 

Не заслужаваш!

Нищичко не заслужаваш ти:

Да се оглеждам всяко междучасие,

за да те зърна, уж случайно…

И след всяко малко разногласие

да бъда аз така отчаян…

Или през ден да търся поводи —

за плана, за контролната, за диска —

(макар добре да знаеш — просто искам)

пак случайно уж, „по път“ през вас да мина

и тъй — помежду другото — и да те видя.

И туй дори не заслужаваш!

 

Нищичко не заслужаваш ти.

Нито мисъл, нито стон.

Нито думичка,

сълзичка,

болка.

Не заслужаваш даже капчица любов.

Не заслужаваш просто нищо!

 

Не заслужаваш!

Нищичко не заслужаваш ти:

Да те изпращам вечерта до вас,

дори когато казваш ми, че „не е нужно“…

От себе си да давам всичко аз

усмивката да задържа на твойте устни.

Когато тъжно ти е — да скърбя.

Когато радваш се — да се засмея…

Заболи ли те — да ти съчувствам

и в душата ми да бъде пусто.

 

Не заслужаваш даже тези чувства!

 

Нищо ти не заслужаваш!

 

Е, хайде стига — никой

никъде не притежава

чак такива хубави очи!

 

Пък и други има в този свят проклет…

Но какво? Нали аз искам само теб!