Крис Бонингтън
Южната стена на Анапурна (5)

Циркусът (28 — 31 март)

С осанка на добродушен гном Дон Уилънс почиваше под надвиснал скален блок. Въпреки нетърпението и тегнещата неизвестност за всички ни се оказа много трудно да подхванем разговор.

— Поотслабнал си, гледам — рекох най-после аз. — Как мина?

— Горе-долу.

— Видя ли стената?

— Ъхъ.

— Е, и?

— Бая е отвесна. Ама, като я погледах няколко часа, като че полегна малко. Ще бъде голям зор, но според мен може да стане.

Извадихме снимката на стената и Дон заобяснява по-подробно. Преди два дни, на 25-и, той се изкачил до края на страничната морена и оттам успял да огледа целия южен скат.

— Разглеждах я повече от четири часа. Една голяма лавина се смъкна вляво, но нашият тур изглежда доста безопасен — продължи той. — Нямаше смисъл да вися повече там, та затова слязох да ви посрещна.

— Как виждаш евентуалния маршрут?

— Почти същия, както го предвиждахме. Мисля, че спокойно ще можем да заобиколим дясното разклонение в долната част на реброто. Ледникът е натрошен, но не е чак толкоз страшен. Също така има приемлив вариант до Седлото, обаче леденият ръб над него изглежда мръсен. Остър е като същински бръснач и по цялата си дължина е налепен с козирки. Надявам се да има проход вляво.

— А Скалният пояс?

— Отвесен е, ама е значително „по-рошав“, отколкото предполагах. Сигурен съм, че с големия жлеб в центъра няма да се оправим, но вляво вероятно ще успеем да се промъкнем.

После дойде ред и на снежния човек. Дон бе убеден, че е видял един екземпляр. Ето и разказа му, предаден с негови думи:

Трябва да е било пет часът следобед, когато стигнахме мястото на базовия лагер за Мачапучаре в устието на циркуса. Тъкмо сваляхме раниците и изведнъж откъм хребета зад нас се разнесе някакъв шум. Пемба Таркей погледна натам и рече просто: „Йети идва“.

Извърнах се рязко, точно навреме, за да видя една тъмна фигура, която преваляше билото отсреща. Щом изчезна, две черни гарги се вдигнаха във въздуха — те са много разпространени в Хималаите — и звуците, дето чухме, сигурно бяха техният грак. Да, но онази твар беше друга. Във всеки случай нещо по-едро от птица, макар че не бях много сигурен, понеже вече се смрачаваше. Доста ме озадачи начинът, по който Пемба спомена „йети“. Каза го, като че става дума за най-естественото нещо на света, и аз подозрях, че ако „йети“ изобщо съществува, положително се навърта по тия места. Не продължих да държа под око билото — и допуснах грешка — защото бързахме да опънем палатките преди мръкване. Само подметнах на Пемба, че според мен там горе се разхождаше нещо по-едро от семейство гарги, после съвсем забравих за случилото се.

На сутринта двамата с Майк тръгнахме да търсим подходящ терен за временен базов лагер, а шерпите останаха в бивака. Отначало се заизкачвахме по морената с намерение да вървим по гребена й, но той излезе много „слез-качи се“, та се върнахме пак в ниското между морената и отсрещния склон, дето беше по-равно и по-лесно. Там пък попаднахме на прясно паднала лавина, но опасност от ново свличане нямаше. Може би бяхме вървели десетина минути, когато внезапно замръзнах на мястото си. От лявата страна на склона надолу към долчинката се спускаха ясно очертани дири. Моментално ми прищракна, че именно тук незнайното същество превали билото снощи. Снегът беше много мек и затова следите бяха дълбоки, също като нашите. Както и да е, щракнах им една снимка и повиках Майк да ги види. При всяка стъпка се забелязваха по няколко тънки резки, оставени като от нокти, и Майк отсъди: „О, това е само някой мечок“.

Ала на мен хич не ми се виждаше да е мечок. Засега не се опитвах да си дам сметка защо мисля така, само внимателно разглеждах дирите и всичките им особености. Беше невъзможно да се намери напълно отчетлива стъпка, понеже снегът се беше слегнал в дупките, дълбоки най-малко трийсетина сантиметра всяка. На дължина бяха колкото стъпките на дребен човек, да речем с обувки 40-и номер. После продължихме още малко нагоре, ама се спусна мъгла, забули стената и ние предпочетохме да се върнем веднага в лагера при шерпите. Оттам с бинокъл обследвах следите и прецених, че започват от около 4000 м и изчезват зад билото на височина 4600 м. По план Майк трябваше да слезе в Похара, за да се присъедини към основната група с багажа, и същата вечер потегли към пещерата Хинко, дето бяхме оставили двама кули да ни чакат. Майк възнамеряваше да иде с тях до най-близкото село, да купи храна и да ги изпрати обратно, а аз дотогава се надявах да свърша с малкото си разузнаване и да дочакам останалите в пещерата.

Подир заминаването на Майк през нощта взех да размишлявам надълго и нашироко за ония следи. Хрумна ми, че съществото, каквото ще да е, може все още да обикаля тъдява и тутакси промуших глава през входа на палатката. Всичко наоколо беше обляно в лунна светлина, а самата луна грееше точно срещу склона, дето бяха следите. Човек би могъл да чете книга, ако иска — толкова беше светло. По склона имаше дребни бабуни, изобщо приличаше на лек ски-терен и аз се помъчих да запомня разположението на всички тъмни петна по него, които евентуално биха могли да бъдат скали или растения. Обаче, ако някое от тях се помръдне, нямаше да има никакво съмнение, че е живо същество. А навън бе невероятен студ. Хем се бях напъхал в два спални чувала и пак зъзнех. Напук на всичко продължавах да дебна и по едно време погледът ми се прикова в едно от набелязаните петна — като че мърдаше. Не бях абсолютно сигурен, та затова още по-напрегнато се завзирах нататък и тогава, ей богу, петното се задвижи, и то доста бързо. В палатката имаше един монокуляр и аз тозчас го фокусирах върху мрачната сянка. Сега вече ясно различавах крайниците на тялото, което се придвижваше с подскоци. Съществото се отправи право нагоре към група дървета и от движенията му личеше, че ще да е животно със завидна сила, което ходи или по-скоро подскача на четири крака. Изчезна в сянката на едно голо дърво — горе беше още зима, сетне пак се появи, запъти се към друга група дървета и така, без да спира. За жалост попадна в леко засенчена част от склона, точно в подножието на малко възвишение като дюна, та не можех да го наблюдавам съвсем хубаво. Обаче, щом стигна последните дървета, луната го огря. Създаваше впечатление, че търси храна, ала после като че ли се отказа и пое диагонално надолу към едни зъбати скали. На лунна светлина най-сетне можах да добия по-добра представа за тайнственото същество. Подскачаше много бързо на четирите си крака, явно упътено към прикритието на зъберите. Помислих си — това животно е маймуна или нещо подобно на маймуна. После се скри зад скалите и аз разбрах, че втори път няма да го видя, независимо що за твар е. Още с идването ни в базовия лагер за Мачапучаре долових, че наоколо витае някаква особена тайнственост, но сега усетих как отлита.

На другия ден тръгнах нагоре да търся място за базовия ни лагер и взех двамата шерпи със себе си. Любопитствах каква ще бъде реакцията им, като видят вчерашните следи. Дирята бе толкова очебийна, че да се подмине мълком бе абсурд, но и двамата я отминаха, без да отклонят поглед дори, сякаш не съществуваше. Вече им бях казал, че съм видял „йети“, без да знам какво се крие под това име, обаче те се престориха, че не ме разбират, и не обърнаха никакво внимание на думите ми.

Убеден съм, че те вярват в реалното съществуване на „йети“ и го смятат за особен вид свещено животно, което е по-добре да се остави на спокойствие — ако не го закачаш, и то няма да те закача. Да си кажа право, съгласен съм с шерпите. Щом не е мечка, а е от ония митични създания, още повече щом преживява цял живот на такъв зверски студ, наистина заслужава да бъде оставено на спокойствие.

На връщане от огледа на стената имах нова възможност да доразгадая отношението на шерпите към „йети“. Двамата слизаха пред мен и се пързаляха по снега с найлонови торби — това е едно от любимите им забавления. „Защо не идете отсреща, там склонът е много по-хубав“ — предложих им аз. Но преди да съм довършил изречението си, Канча отсече: „Не е хубаво там, сахиб. Бяхме. Не струва“. Че не бяха ходили там, не бяха, защото не се виждаха никакви стъпки. Внезапно осъзнах, че именно на онази страна бе се появил „йети“ и шерпите затова не искаха да идат там.

Било каквото било, събрахме си багажа и поехме към пещерата да посрещнем кервана.

Шерпите, придружили Дон, се казваха Пемба Таркей и Канча. Пемба беше не само най-прославеният, но и най-красивият от всичките ни шерпи. Винаги ходеше добре облечен, обикновено носеше екипировка от предишните си експедиции и имаше особено високо мнение за себе си. Участвал е в двете индийски експедиции на Еверест и е изнасял товари до щурмовия лагер на 8300 м. Канча не е особено представителен на външен вид, малко мрачен е и като че ли сърдит, но опознае ли го човек, открива добро сърце и неизчерпаемо трудолюбие.

Ето че стената се оказа уязвима, ала сега проблемът бе как да се промъкнем до нея, тъй като падналите късни снегове тази пролет бяха обилни и твърде мудно се топяха. Снежната линия започваше малко над последния ни стан в дефилето — цели четири часа ход преди края му — на височина едва 3000 м. Дон беше бивакувал на около 3600 м. Оттам до подножието на стената ни деляха повече от десет километра, а до върха на Ледниковия остров, където се надявахме да организираме първия си лагер, имаше 1200 м по вертикала.

За базов лагер бяхме набелязали добро място встрани от ледника, отдалечено на шест-седем километра от бивака на Дон, но при тия условия ми се виждаше изключено да заведем носачите дотам. Положително нямаше да успеем да изминем разстоянието за един ден, като тръгнем от пещерата Хинко, а достатъчен брой палатки не притежавахме, за да си позволим нощувка в снега при устието на циркуса.

Ни един от кулите нямаше чорапи, половината бяха боси, дрехите на всички бяха неподходящи. С нас носехме значително количество евтини алпийски очила и обикновени гуменки, ала не е шега работа да се гази сняг до колене точно с тоя тип обувки. Очаквахме, че ще сполучим да придумаме носачите да се качат до началото на циркуса, но по-далеч — едва ли. При това положение забавянето на ариергарда с останалата част от багажа придоби стойност на дар небесен, понеже се надявахме снегът да се постопи до пристигането му, а ние от своя страна да отъпчем хубава пъртина до базовия лагер. Даже някои от кервана да се откажат, все ще задържим достатъчно хора, с които набързо да пренесем снаряжението от временния до постоянния базов лагер.

Същата нощ валя и носачите пострадаха сериозно, тъй като техните бамбукови „чадъри“ трудно можеха да се нарекат непромокаеми. На сутринта Дейв Ламберт трябваше да прегледа кажи-речи една трета от кулите, повечето от които се оплакваха от кашлица и бодежи в гърдите. Благодарение на изумителното красноречие на Хагбир и на предводителския му талант всички бяха готови да навлязат в зоната на снеговете. За наш късмет и времето излезе ведро — ако се беше развалило съвсем, щяхме да закъсаме страшно и кой знае колко дни щяха да са ни нужни, за да изнесем сами всичкия товар до базовия лагер.

Непосредствено преди тръгването раздадохме гуменките и очилата. Гледахме да обуем само тия, които са съвършено боси, но щом се разбра какво сме намислили, тутакси целият керван обося и за нас не остана нищо друго, освен да дадем на всички. Мнозина предпочетоха да не износват новата си придобивка, провесиха гуменките на врата си и нагазиха боси в дълбокия сняг. Не след дълго пресякохме още една стара лавина. Дон каза, че най-горният пласт сняг е пресен и се е свлякъл, след като двамата с Майк са минали нагоре преди четири дни. Вчера на слизане Дон и неговите шерпи бяха открили на същото място трупа на пометен от лавина елен. Трудно можеше да се определи от кога е мъртъв, но поради дълбокото замразяване решихме да го прибавим към припасите си. Все пак от него се разнасяше остра, не особено благоуханна миризма.

При ниската сутрешна температура лавината се бе втвърдила като камък, та се наложи да копаем стъпки за кервана. Нататък дефилето взе да се разширява, накичените със сняг гъсталаци оредяха. Слънцето надникна зад рамото на Мачапучаре — вече необичайно скосен в перспектива — и снопове заслепителна светлина, нащърбени от сенки тук-таме, заляха дъното на клисурата. От зъзнещия мраз преминахме под палещия огън на слънцето, сетне отново потънахме в ледения сумрак на сенките. Великолепен, вълнуващ път с хоризонт от бели върхове, който непрекъснато се разширяваше пред нас, докато изпълзявахме от тъмното гърло на дефилето нагоре към циркуса. Група носачи почиваха на някакво възвишение.

— Ела насам — долетя гласът на Мик Бърк. — Стената се вижда.

Закатерих се възбудено по хълмче от дълбок мек сняг и изведнъж над долината показа гугла нашият връх, щръкнал над високия бряг на страничната ледникова морена. Изглеждаше дяволски близко въпреки респектиращия факт, че най-високата му точка се извисяваше 4200 м над главите ни. Съзирахме края на Скалния пояс, на вид обнадеждващ, както бе забелязал Дон, много по-насечен, отколкото личеше на снимките.

Тълпата носачи вече бяха тръгнали обратно, с радостни крясъци тичаха надолу през снега. Мястото, избрано за временна база, се намираше няколкостотин метра по-нагоре — малка тераса, закътана между огромни скални блокове, струпани току под страничната морена. Над снега стърчеше бамбуковият покрив на овчарска колиба. В разгара на лятото селяните от Ган-Друнг докарват козите си на паша в циркуса, но сега снежната покривка беше прекалено дебела, чак изглеждаше невероятно, че някога ще се очисти изобщо.

Не можеше да става и въпрос да разчитаме на помощ от страна на кулите при пренасянето на товара до постоянната ни база, понеже наличните палатки бяха недостатъчни. Всички гледаха час по-скоро да се спуснат под снежната линия. Добре, че отстъплението им поне не беше паническо. Предишната вечер получих хубава вест — Йън бе пристигнал в Наутанва. Не дръзвах и да помисля, че ще смогне в такъв кратък срок, но очевидно бе се справил великолепно. Благодарение на своята твърдост и настойчивост за кратко време бе преодолял митническите формалности. Денонощно бе препускал по шосетата на Индия, свит в каросерията на камиона, задавян непрекъснато от гъстия прахоляк, изложен на изпепеляващия тропически зной. Не ще и дума, Йън изпълни една от най-отговорните, същевременно една от най-неприятните и тягостни задачи по време на цялата експедиция. По този начин той допринесе неимоверно много за крайния ни успех.

Помолих Хагбир, ако може, да върне кулите веднага в Похара, за да поемат новия багаж, понеже имах подозрения, че Келвин Кент ще срещне затруднение при наемането на достатъчно хора, след като толкова много експедиции тръгваха от тоя изходен пункт. Хагбир обеща да стори всичко необходимо и действително голям брой от първите ни носачи участваха и във втория поход.

Радвах се, че най-сетне ще мога изцяло да съсредоточа мислите си върху щурма на планината. Още в Англия бях жертвал немалко часове за изясняване на основните принципи в тактическия ни план. Бях решил да се опра на ядро от четирима души, които да проправят пътя напред, като на по-тежките пасажи оставят фиксирани въжета, докато останалите алпинисти и шерпите междувременно транспортират провизии и съоръжения между построените лагери. Щом ударната група забави темпо или се изтощи, ще се оттегли за отмора и после ще започне да изнася товари в края на „опашката“, а свръзките, движили се непосредствено след водачите, ще минават на тяхно място. Така всеки щеше да има възможност да опита силите си на неовладян терен.

Горях от нетърпение час по-скоро да дам ход на алпийските операции. Естествено бе да поверя на Дон водачеството по първата отсечка от маршрута, тъй като единствен той имаше някаква представа за района. Но първо трябваше да определя партньора му по свръзка. Проблемът за сформиране на пълноценен алпийски тандем е възлов, защото добрият или съответно лошият резултат се получава в зависимост от това, доколко двамата катерачи съумяват да се сработят и успяват да компенсират взаимно слабостите си. Все още не бе ми се удал случай да проверя в каква форма се намира Дон. Очевидно физическото му състояние далеч не бе идеално, шкембето му (макар и на изчезване) продължаваше да съществува. Седем години бяха изминали от последното ни съвместно изкачване в Южна Патагония и аз не разполагах с никакви по-пресни доказателства, че у него и днес кипи някогашната фанатична катерачна страст.

Поради тия ми опасения за партньор на Дон избрах Дъгъл, защото измежду всички той проявяваше най-силна стръв към алпинизма. По време на подстъпа към стената приличаше на изпъната струна, притаен в очакване на високата планина. По пътя към базовия лагер можеше да го видите как върви с едри крачки, унесен сам напред, или как почива — пак сам, проснат на тревата. Четеше много, говореше малко, рядко се включваше в общите разговори и шеги. За мен бе олицетворение на военния принцип за „пестене на силите“. Все пак той не бе чисто и просто затворен и строг човек, по-скоро бе прекалено съзерцателен и самовглъбен. Сякаш се стремеше да запази непокътната цялата си енергия и мощ за предстоящата схватка.

Високо ценях мнението на Дон по всякакви алпийски въпроси. Всъщност никога не съм се катерил с човек, който да притежава такъв съвършен нюх към планината. Това е особена комбинация от интуиция, трезв интелект и умение да се тълкуват характерните особености на даден планински релеф плюс множество други предпоставки, свързани с някой катерачен проблем. Надявах се, че изключителната физика и брилянтната техника на Дъгъл, съчетани с опита на Дон, ще изковат бърз успех при прокарването на пътя до подножието на стената — участък, където подбирането на подходящия маршрут изглеждаше най-сложно. Някоя съществена грешка не само щеше да ни коства много време, загубено напразно, но би донесла и неоправдани рискове.

До вечерта успяхме да изпънем палатките, подредихме това-онова, изобщо постарахме се да превърнем временната база в уютно място за живот. На другия ден, 29 март, Дон и Дъгъл заедно с Мик Бърк и шерпа Канча поеха към постоянния базов лагер. В тази фаза на експедицията все още се придържах към идеята да се действа с ударна група от четирима души, имайки пред вид преимуществото, че ако един се почувства зле, другите ще могат да продължат, без да се губи време. А в конкретния случай Дон, Дъгъл и Мик си запазваха за още ден-два привилегията някой да се грижи за тях. По традиция шерпите готвят и вършат по-голямата част от шетнята в лагера.

Останалите членове на групата (без мен) изнесоха товари до базовия лагер и се върнаха същата вечер. Много ми се щеше и аз да ида с тях, но ми предстоеше маса административна работа — трябваше да напиша писма до попечителите ни в Лондон и да подготвя транспортния график за следващите дни. Повечето от тия задължения щяха да се поемат от Келвин Кент, веднага щом се присъедини към нас. Все пак не издържах на изкушението и рано призори се изкачих до едно място, откъдето се виждаше цялата стена, както и ледникът, който ни предстоеше да пресечем, за да стигнем до нея.

Преди слънцето да огрее басейна под Мачапучаре, снегът беше замръзнал и по тясната долина, успоредна на страничната ледникова морена, се ходеше приятно и лесно. Още тук чувствах височината — почнах да се улавям, че дишам неравномерно, докато бавно крачех нагоре. За четирийсет и пет минути достигнах скалистата чупка от другата страна на ледника, която затуляше долната половина на стената. Изкатерих се до билото на морената и пред погледа ми за пръв път се разкри в пълна мощ снагата на южната стена. Реакцията ми беше същата като на Дон: първо ме порази мащабът — наистина стената бе гигантска, после се натрапи наклонът и накрая, когато взех да я разглеждам подробно с бинокъл, установих, че навред се преливат безброй ръбове и отделни снежни полета, спускаха се кулоари, стърчаха скали. Не беше невъзможно да ги преодолеем и от тоя момент повярвах, че имаме сериозен шанс да успеем.

След това се заех да проуча подстъпа до основата. Водачите на двете германски експедиции в този район Гюнтер Хаузер и Лудвиг Грейсел ме уверяваха, че прекосяването на ледника е леко. Според снимките тяхното мнение ми се струваше достоверно, ала Ник Есткърт подхвърли няколко предупреждения и беше сигурен, че ще берем ядове, докато стигнем до същинското катерене. Сега не бе никак трудно да разбера, че Ник е бил съвършено прав. Ледникът беше страшно разрушен и очевидно бе осеян с лабиринти от пукнатини и ледени жандарми.

Цял ден бе потребен на Дон и Дъгъл, за да траверсират по склоновете над ледника до точка, откъдето според тях биха могли да пресекат към подножието на скалния остров, на чието било планирахме да изградим лагер І. Снегът в тия участъци беше дълбок и омекваше веднага щом лъчите на утринното слънце заискряваха по повърхността му. Още един ден бе необходим на двамата алпинисти, додето се проврат през ледника, който се оказа дори по-заплетен, отколкото изглеждаше отдалеч. Навлезли веднъж в него, кръгозорът на Дон и Дъгъл непрекъснато се затварял от поредната ледена кула, гребен или стена, отдалечени само на няколко метра пред тях. Изпод снежната пелена, затрупала пукнатините, долитало постоянно ръмжене и скърцане. Сякаш преодолявали трасето на кошмарен паркур, съставен от копаене на стъпки в монолитен лед край надвиснали зъбати жандарми, сондиране на всяка крачка в мекия сняг, за да не попаднат на скрита цепнатина, дори били застъпени прескоци над зейнали пукнатини. Последната част от пътя им минала под огромни, заплашително разядени сераци.

— В опасната зона се върви само няколко минути — докладва Дон същата вечер — и ми се струва, че при евентуално срутване човек може да го избегне, щото остава малко по-ниско от главното направление на лавината, ама все пак ми се ще да намерим по-безопасен път.

Същия ден с помощта на теодолит Ник Есткърт направи измервания на различни отличителни точки по стената. Този уред ни бе препоръчан от Чарлз Евънс, водача на победната експедиция до Канченджунга. По начало е доста сложно да се фиксират отделни коти по масива на даден връх непосредствено от подножието му поради скъсената перспектива, от друга страна, измерванията с алтиметър по време на самото изкачване могат да излязат неточни. На нас ни бе нужно да знаем предварително приблизителната височина на някои характерни форми по стената, за да се улесним при изготвянето на тактическия план.

С длъжността експедиционен топограф натоварихме Ник Есткърт, защото бе набрал известен опит в топографията при участието си в експедицията до Арктическа Гренландия. Ник разположи уреда си навръх морената и взе да изчислява. Съобщаваше резултатите си с доста колеблив тон. Ник бе крайно неуверен в себе си и това му чувство се подсилваше от спомена за един случай, когато навремето в качеството си на строителен инженер отлял едната половина от бетонната плоча на някаква голяма електроцентрала четирийсет и пет сантиметра по-ниско от другата, тъй че двете части не могли да се съединят. Сега обаче данните му бяха прецизни и се потвърждаваха от алтиметъра. Пресмятанията му сочеха, че връхчето над Седлото има височина 6172 м, первазната пукнатина под Скалния пояс — 6934 м, горният край на Скалния пояс — 7640 м. Това означаваше, че по права линия Скалният пояс е висок 700 м, но ако бъдем заставени да свием вляво, което не бе никак изключено, дължината му се увеличаваше двойно. Ник се помъчи да пресметне и крайната точка на Леденото ребро, там, където то се свързва със снежното поле в центъра на стената. Получи се височина от 6598 м, но нашият топограф я прие с резерва, понеже не можеше да намери открояваща се форма, за да фиксира уреда си.

При подготовката на бивачните съоръжения Дон бе преценил, че ще са ни необходими шест междинни лагера: лагер I на острова, лагер II под Леденото ребро, лагер III на Седлото по средата му, лагер IV под Скалния пояс, лагер V над него и лагер VI — щурмовият лагер — под самия връх. Аз имах известни възражения срещу тази схема, предполагайки, че ще се наложи да установим лагери в края на Леденото ребро и по средата на Скалния пояс, но в общи линии маршрутът, начертан предварително, бе следван и в действителност.

На 31 март реших да се присъединя към Дон, Дъгъл, Мик и Канча в базовия лагер, тъй като се чувствах някак откъснат от бойните действия. От досегашното си местонахождение нито можех да наблюдавам стената, нито подстъпите до нея. А да се намери без лутане безопасен и пряк път до подножието й бе от изключителна важност.

По това време базовият лагер по нищо не се отличаваше от най-обикновен бивак, обзаведен с една двуместна палатка и две палатки тип „Уилънс“. Тия палатки бяха едно от най-революционните нововъведения, използвани при изкачването ни. Още щом замислихме експедицията до южната стена на Анапурна, въпросът, какви палатки ще бъдат най-удачни за стръмен, почти отвесен терен, зае възлово място в проектите ни. При кулите на Пейн през 1963 г. се натъкнахме на друг проблем — нито една от палатките ни не бе в състояние да устои на ураганния вятър, бушуващ в Южна Патагония. Тогава Дон спаси положението, като измисли сглобяема правоъгълна конструкция с дървена рамка и платнище от импрегниран найлон. Тежеше към четирийсет и пет килограма и се наложи на части да я пренесем до подножието на Централната кула, но удържа напора на всички вихри и ни позволи да изчакаме спокойно благоприятния момент за щурм.

За нашата експедиция Дон сполучи да намали теглото, като използва алуминиева рамка и комбинация от импрегниран найлон и памучен терилен за платнище. По форма палатката прилича на кутия с дължина 183, а височина и широчина 122 см. Тежеше близо 14 кг — действително повече от допустимото тегло за високопланинска палатка, ала опънеш ли я веднъж, можеш да бъдеш сигурен, че никога няма да се срути, нито пък има опасност да бъде приплескана от някоя прашна лавина, както понякога се случва с обикновените палатки.

Вътре в палатката владее атмосфера на уют и сигурност. Докато приготовляваме вечерята си, държим входа отворен и разглеждаме стената. Оттук се открива амфитеатрална панорама към целия венец, тъй като лагерът се намира в плитката долина между страничната морена, която с облото си двайсетметрово било ни отделя от ледника, и едно скалисто ребро, изрязано върху безформената грамада на Моди пик. То ще ни служи за защита от лавини и ненапразно — през следващите седмици великански маси сняг се откъсват от съседните стени. Нашата котловина гледа право към южната стена. Отдалечена в небесата на пет километра от нас, тя представлява фантастичен фронтон на може би един от най-внушителните планински циркуси в света. Ръбът, свързващ Моди пик с Анапурна, прилича на крепостна стена между две бойни кули и никъде не пада под 6400 м.

Откъм Светилището Моди пик изглежда непревзимаема. Отвесен, набразден с ледени дипли, водещи към предвърховите скали, облицовани в тонове лед, който заплашва да помете всяка невзрачна човешка фигура, дръзнала да запъпли в подножието. По посока на Анапурна веригата е пресечена от ледени жлебове и кулоари, които се спускат в изящна линия между островърхи скални ребра. Горе сред нащърбения гребен се откроява Зъбът — много сполучливо именуван — с форма на вълчи зъб, подчертан от черни зловещи скали. По тая стена като че не съществуват уязвими пунктове, още по-точно би било да се каже, че не съществува незастрашен от лавини маршрут.

Вдясно, сиреч на изток от южната стена, продължението на венеца не вдъхва особено страхопочитание. Ледников лабиринт се спуска от закръгления гръб на Ледниковото кубе, от който се отделя страничен хребет, разпрострял се към центъра на басейна със своите по-ниски върхове — Набраздения връх, класическо шило с височина 6405 м, и Палатката, безлична скално-ледена грамада, висока 5662 м.

Ала над всичко доминира масивът на южната стена. От тази страна, пък и от всяка друга, Анапурна не може да бъде наречен красив връх, какъвто без съмнение е Мачапучаре например. Прилича на допотопен октопод с пипала на разклоняващи се била и върхове, прикачени безразборно към централния масив. И все пак южната стена е изключително импозантна. С трите си ребра ми напомня Гранд Жорас, но по дължина е три пъти по-голяма и структурата й е много по-усложнена. И тук има красота в логиката на маршрута по левия ръб, макар и на места не дотам убедителна. Тази вечер, докато стояхме пред палатката и се взирахме в мрачния силует на стената, огряна от звездна светлина, изведнъж предположих, че всеки от нас вероятно се мъчи да предвиди за себе си непредвидимите изненади, които ни готвеше Анапурна. Има ли вариант вляво от Леденото ребро? Колко устойчиви са ледените зъбери в центъра? Ще се справим ли със Скалния пояс?