Серия
Ш-ш-шт (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Crescendo, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 32 гласа)
Сканиране
Strahotna (2015)
Разпознаване и корекция
egesihora (2015)

Издание:

Бека Фицпатрик. Кресчендо

Американска. Първо издание

ИК „Ергон“, София, 2011

ISBN: 978-954-9625-68-4


Пролог

Колдуотър, Мейн

Четиринайсет месеца по-рано

Ноктите на глога дращеха по прозореца зад Харисън Грей и той подгъна ъгълчето на страницата, неспособен да чете на този шум. Развилнелият се пролетен вятър цяла нощ връхлиташе къщата, виеше, свистеше и блъскаше капаците в дъсчената облицовка на фермата с повтарящи се трясъци. Календарът може и да беше отгърнат на март, но Харисън прекрасно знаеше, че пролетта е още далеч. Нямаше да се учуди, ако след тази буря на сутринта цялата околност се окажеше скована в бял лед. За да заглуши пронизителния писък на вятъра, той натисна копчето на дистанционното и увеличи „Ombra mai fu“ на Бонончини. После пъхна още една цепеница в огъня и за кой ли път се запита дали щеше да купи фермата, ако знаеше колко дърва отиват за отоплението само на една малка стаичка, камо ли на девет.

Телефонът иззвъня пронизително.

Харисън вдигна по средата на второто позвъняване, очаквайки да чуе гласа на най-добрата приятелка на дъщеря си, която имаше дразнещия навик да се обажда възможно най-късно през нощта преди срока за предаване на домашното.

В ухото му прозвуча плитко и ускорено дишане, преди на фона на статичното пращене да се открои глас:

— Трябва да се срещнем. Кога можеш да дойдеш?

Гласът премина през Харисън — призрак от миналото — и смрази кръвта му. Отдавна не беше чувал този глас, а обаждането му сега означаваше само едно — че нещо не е наред. Че нещо никак не е наред. Усети, че слушалката в ръката му е хлъзгава от пот, а тялото му се сковава.

— След час — отговори решително.

Бавно върна слушалката на мястото й. Затвори очи и мислите му неволно се понесоха назад. Някога, преди петнайсет години, направо замръзваше при звъна на телефона, секундите думкаха като барабани и той чакаше гласът отсреща да заговори. С течение на времето, когато се занизаха спокойни години, Харисън най-сетне се убеди, че е човек, способен да загърби тайните на миналото. Вече водеше нормален живот, имаше прекрасно семейство. Нямаше от какво да се страхува.

В кухнята той се надвеси над мивката, наля си чаша вода и я изгълта на един дъх. Навън съвсем се беше стъмнило и от стъклото на прозореца го гледаше восъчнобледото му отражение. Харисън кимна, сякаш да си вдъхне увереност, че всичко ще бъде наред, но погледът му бе натежал от лъжи.

Разхлаби вратовръзката си, за да облекчи вътрешното напрежение, което сякаш бе изопнало кожата му, и си наля втора чаша вода. Течността се разплиска неприятно във вътрешностите му и аха да изригне обратно. Той остави чашата в мивката, пресегна се към плота за ключовете на колата си и се поколеба, сякаш можеше да промени намерението си.

* * *

Харисън долепи колата до тротоара и угаси фаровете. Докато седеше в тъмното и от устата му излизаше бялата пара на дъха му, той огледа редицата порутени тухлени къщи в този съмнителен квартал на Портланд. Бяха минали години — петнайсет, по-точно, — откакто не бе идвал насам, затова не можеше да разчита на закърнялата си памет, че се намира където трябва. Отвори жабката на колата и извади пожълтяло от времето листче. Монро номер 1565. Канеше да излезе от колата, но тишината на улицата го притесняваше. Бръкна под седалката и извади от там зареден „Смит енд Уесън“ и го мушка в колана на панталона си, на кръста. Беше стрелял само в колежа, и то на стрелбище. Единствената ясна мисъл, която пулсираше в главата му, беше, че се надява и след час да може да се похвали със същото.

Потракването на обувките му отекна силно по безлюдния тротоар, но той пренебрегна ритмичния шум и предпочете да се съсредоточи над сенките, които пръскаше сребристата луна. Сгуши се още повече в палтото си и мина покрай тесни мръсни дворчета, притиснати между телени огради, с тъмни и зловещи къщи в дъното. На два пъти му се стори, че го следят, но когато се озърна назад, не забеляза никого.

Когато стигна Мънро №1565, влезе през портата и се запъти към задния вход на къщата. Почука веднъж и видя как зад дантелените пердета се размърда нечий силует.

Вратата се открехна.

— Аз съм — каза Харисън полугласно.

— Проследиха ли те? — попитаха го.

— Не.

— Тя е загазила.

Сърцето на Харисън заби по-бързо.

— В смисъл?

— Когато навърши шестнайсет, той ще дойде да я вземе. Трябва да я отведеш надалеч. Някъде, където никога няма да я намери.

— Не разбирам — поклати глава Харисън.

Прекъсна го заплашителен гневен поглед:

— Когато се споразумяхме, те предупредих, че ще има неща, които няма да разбираш. В моя свят шестнайсет е прокълната възраст. Това е всичко, което трябва да знаеш — привърши изречението си отсечено онзи.

Двамата мъже се втренчиха един в друг и най-накрая Харисън кимна изтощено.

— Прикрий следите си — обясниха му отсреща. — Където и да отидеш, трябва да започнеш от нулата. Никой не бива да идва с теб от Мейн. Никой. Той никога няма да престане да я търси. Разбра ли?

— Разбирам. — Но дали съпругата му щеше да разбере? Ами Нора?

Очите на Харисън привикнаха с мрака и той отбеляза невярващо, че мъжът пред него сякаш не е остарял нито ден от последната им среща. Всъщност не беше остарял от времето в колежа, където бяха съквартиранти и се сприятелиха. Дали не беше зрителна измама, запита се Харисън. Не виждаше друга причина. Едно нещо обаче се бе променило. В долната част на шията на приятеля му имаше белег. Харисън се вгледа по-внимателно в грозната следа и потръпна. Следа от изгорено, изпъкнала и лъскава, малко по-голяма от монета от двайсет и пет цента. Имаше формата на юмрук. Харисън с ужас осъзна, че приятелят му е бил дамгосан. Като добитък.

Мъжът проследи посоката на погледа му и очите му придобиха студен и отбранителен блясък.

— Има хора, които искат да ме унищожат. Искат да ме покварят и да ме лишат от човешки облик. Заедно с един доверен приятел основахме тайно общество и непрекъснато посвещаваме нови членове. — Замълча насред изречението, сякаш не знаеше какво още да каже, после довърши рязко: — Основахме обществото, за да си осигурим закрила, и аз съм положил клетва за вярност към него. Ако ме познаваш толкова добре, колкото ме познаваше някога, би трябвало да знаеш, че съм готов на всичко, за да браня интересите си. — Замълча и додаде разсеяно: — И бъдещето си.

— Дамгосали са те. — Харисън се надяваше приятелят му да не е забелязал тръпката му на отвращение.

Другият просто го гледаше.

След миг Харисън кимна, че е разбрал, макар и да не го приема. Колкото по-малко знаеше, толкова по-добре. Приятелят му го бе натяквал по многобройни поводи.

— Мога ли да направя още нещо?

— Просто се постарай тя да бъде в безопасност.

Харисън бутна очилата си нагоре по носа.

— Сигурно ще ти е приятно да знаеш, че порасна здрава и силна. Казва се Нор…

— Не искам да ми напомняш името й — прекъсна го остро приятелят му. — Направих всичко по силите си, за да го изтрия от мислите си. Не желая да знам нищо за нея. Искам да залича от съзнанието всяка нейна следа, за да не мога да издам нищо на копелето. — Обърна се с гръб и Харисън прие жеста като знак за край на разговора. — Позабави се, защото го измъчваха много въпроси, но в същото време съзнаваше, че ако притисне приятеля си, това няма да доведе до нищо в добро. Превъзмогна необходимостта да проумее мрачния свят, който дъщеря му с нищо не бе заслужила, и си тръгна.

Беше се отдалечил само на една пресечка, когато силен изстрел раздра въздуха. Харисън инстинктивно приклекна и се завъртя. Приятелят му. Втори изстрел. Без да се замисля, той хукна в неистов спринт към къщата. Прехвърча през портата и прекоси напряко страничния двор. Точно преди да завие покрай ъгъла на къщата, се закова на място, дочул спорещи гласове. Въпреки студа целият бе потен. Задният двор тънеше в мрак, затова Харисън се прокрадна покрай зида на градината, като внимаваше да не подритне някой камък и да се издаде, докато не стигна до място, откъдето виждаше задната врата.

— Последен шанс — разнесе се плавен и непознат спокоен глас.

— В ада да гориш дано! — ядно изрече приятелят му.

Трети изстрел. Приятелят му изрева от болка, а стрелецът подвикна:

— Къде е тя?

С лудешки разтуптяно сърце, Харисън си даде сметка, че трябва да действа. Още пет секунди, и щеше да бъде твърде късно. Посегна към кръста си и извади пистолета. Стисна го уверено с две ръце и се запъти към вратата, приближавайки стрелеца в гръб. Харисън видя приятеля си зад нападателя, но когато погледите им се срещнаха, в очите на приятеля му пролича тревога.

Бягай!

Харисън чу заповедта мощно като камбана и за миг беше убеден, че тя наистина е изречена гласно. Стрелецът обаче не се извърна изненадан, следователно, осъзна Харисън със смразяващо смущение, гласът на приятеля му всъщност бе прозвучал в главата му.

Не, помисли си Харисън и мълчаливо поклати глава, понеже лоялността му натежаваше над нещата, които не бе способен да проумее. С този човек беше прекарал четири от най-хубавите години в живота си. Той го запозна с жена му. Нямаше да си тръгне и да го остави в ръцете на убиеца.

Харисън дръпна спусъка. Чу оглушителния изстрел и зачака стрелецът да се строполи. Стреля отново. И отново.

Тъмнокосият млад мъж бавно се извърна. За пръв път в живота си Харисън наистина се уплаши. Уплаши се от младежа, застанал пред него с пистолет в ръка. Уплаши се от смъртта. Уплаши се какво ще се случи със семейството му.

Усети как изстрелите го раздират с палещ огън, който сякаш го раздроби на хиляди късчета. Свлече се на колене. Ликът на жена му замъглено пробяга пред очите му, последван от лицето на дъщеря му. Той отвори уста, мълвейки имената им, и се помъчи да им каже колко много ги обича, преди да е станало твърде късно.

Младият мъж вече беше докопал Харисън и го влачеше към уличката зад къщата. Харисън усети, че губи съзнание, докато безуспешно се мъчеше да стъпи на крака. Не биваше да изоставя дъщеря си. Нямаше кой да я защити. Чернокосият стрелец щеше да я намери, а ако приятелят му беше прав, щеше и да я убие.

— Кой си ти? — попита Харисън и думите разплискаха огън в гърдите му. Вкопчи се в надеждата, че все още има време. Може би щеше да успее да предупреди Нора от другия свят — един свят, който го обгръщаше като хиляди черни пера.

Младият мъж известно време се взира в Харисън, после по лицето му плъзна сянка от усмивка.

— Заблуждаваш се. Определено е твърде късно.

Харисън рязко вдигна поглед, смаян от факта, че убиецът е отгатнал мислите му, и се запита колко ли пъти досега този младеж се е намирал в същото положение и е отгатвал последните мисли на някой умиращ. Едва ли бяха малко.

И сякаш за да му покаже колко е опитен, младият мъж се прицели без никакво колебание и Харисън се ококори пред дулото на пистолета. Последното, което видя, беше просветването на изстрела.