Георги Данаилов
Деца играят вън (4)

Трета част

Будилникът така се е раззвънял, сякаш са го пъхнали под главата ми. В стаята е още тъмно, а навън небето е станало кафяво. И е тъй студено, и е тъй мръсно всичко, пък трябва да стана и да шляпам бос из стаята, докато запаля лампата и докато намеря къде съм си зафукал обущата… Що не се направя на болен и да остана да си лежа на топло? Мама веднага ще се хване, ама баща ми? И то днес сигурно няма да ме изпитат, а по география страшно си назубках. И ако имам късмет да ме вдигне — голям кеф! Ще се направя аз на болен, ама нека дойде краят на срока.

Ставам и бързо в банята. Бър-р-р! Втриса ме още като видя този цимент с водата, дето се е разляла по него и не е изсъхнала, а пък чешмата не може да се затвори хубаво и все цъцре. И защо трябва да се мие сутрин човек? Снощи нали се измих. И краката даже, и всичко. Че да не съм се изцапал, докато съм спал? Само дето косата ми е рошава и трябва да я вчесвам, и имам едно кукуригу, дето си стърчи, колкото и да го натискам. Пък едно време са карали момчетата да се стрижат до кожа, за по-хигиенично, че ако имат въшки, да се виждат. Аз цял живот не съм видял въшка, а на един ученик от нашия клас му викат Тошо Въшката и на галено Въш! А когато накарали големия брат на Христо да се остриже нула номер, той си извадил медицинско, че е болен от менингит, и си ходел неостриган напук на даскалите.

Днес, каквото ще да става, ще си облека якето! Палтото си не мога да го търпя. То ми е дълго и се мотае под колената, нито да тичаш с него, нито нищо. Ще трябва да се заплесвам из къщи, докато мама тръгне на работа, тя не ми дава да ходя сега с якето, че съм щял да настина. А едно момче от другия клас си има истински вносни каубойски панталони с етикет на задника. Веднъж то се беше вчесало като битълсче, но го изгониха и го накараха да се подстриже, пък то реве по двора! Това, битълсите на мен не ми харесват и в главите ми приличат на цвекла!

— Да — казва Петьо, — ама едно време хората как са носели такива коси! — и ни показва една снимка. — Великият руски писател Н.В. Гогол — същински битълс, казва.

Пък Румен, най-добрият ми приятел, му каза:

— Едно време всички мъже са носили дълги коси и тогава не е правело впечатление, а ако някой е ходил остриган, са го мислели за болен от тиф. Сега тия ходят така, за да се навират в очите на другите хора. А ти защо не си пъхнеш една халка в носа, нали още по-отдавна и тъй са ходили хората! Ами тримата мускетари? Красиво ли бяха облечени? Красиво. Я сега се облечи така де? Веднага ще те пъхнат в Карлуково. Хората обичат всички да си приличат и ги хваща яд, когато някой нарочно се направи различен.

А Петьо го гледа важно и му казва:

— Ти — казва — си още мърльо и не ги разбираш тези работи! Знаеш ли какво е демокрация? Всеки да прави, каквото си иска. А ако му се месиш — това е диктатура.

Петьо е по-голям от нас, но макар че говори такива думи, е тъп! Чуе отнякъде нещо и без да мисли, го повтаря. Какво ще излезе, ако всеки прави, каквото си иска? Да кажем, влизам си аз в клас и викам на учителя по пеене: „Здравей бе, чукундур!“ И той? Какво? Без да му мигне окото, ми праска един шамар и продължава да пее: „Сладкопойна чучулига във небето се издига“! Работата е, че нито аз ще му кажа чукундур, не че не ми се иска, нито пък той ще ми цапне шамар дори и да си го заслужавам. Ето това нещо някак е чудно! И ми се струва много важно. Не че те е страх да направиш такава магария, вярно — малко те е страх, ама има нещо друго, не е, че толкова се страхуваш. Някак си сам знаеш кое е лошо. Дори никой да не ти го е казвал, ти си знаеш!

Вече съм се облякъл и закусил и си връзвам червената връзка. Двата й края са разръфани, защото все ги хапя. Аз всичко хапя, без да се усетя. Моливи, писалки, всичко. Като гризач…

А мама излезе, без да разбере, че ще си облека якето. Знам си работата аз. Сутрин, когато старите бързат за работа, винаги можеш да ги изпързаляш. Много обичам това яке. Като го облека, ставам съвсем друг. Така спортен и изглеждам по-интересен. Веднъж видях на една снимка един прочут алпинист от Хималаите. Толкова да ми хареса този човек! Беше необръснат и малко разчорлен, не е някакъв красавец, но си паднах, като го видях. Той имаше едно такова яке, не че моето е като неговото, моето е обикновено, от плат, но щом го облека, и нещо ми става и се чувствувам така по-мъжки.

До първия звънец остават още десет минути, но училището ни е съвсем близко и ако тичам, за две минути съм там. Навън не е много студено, но има жълта, тлъста мъгла и тролеите едва карат със запалени фарове. Като излязох на улицата, и хоп, насреща Румен. Облечен е с дебел панталон, пък и когато е топло, техните го карат да ходи с дълги чорапи. Румен, като излезе от къщи, походи малко и започва да си навива чорапите надолу. Техните са опасни хора. Страхуват се от всякакви болести и мажат дръжките на вратите със спирт. И май когато има грип, бащата на Румен носи от болницата тези марли и всеки си връзва по една маска на носа и така се разхождат из къщи. Горкият Румен, умира от срам с тези чорапи и с тези марли. Голям нещастник.

— Ден Ру! — му викам аз.

— Ден Ю! — ми казва той.

Ние с него сме такива братски приятели, че си имаме даже наш съкратен език.

— Зуб ли си? — пита ме той, докато вървим.

— Само по гео. По другото съм пас.

— Аз пък съм тухла! Вчера бях на кино.

Тухла е човек, който нищо не знае, пък ако знае, тогава е копче.

Пред училището настигаме Слонски, но той се прави, че не ни вижда, и продължава да върви по другия тротоар. Слонски е едно слонище и ние с него се бихме. Първо той ме наби. Много е едър, ама от дебелина. Седи на най-задния чин и все говори и все закача някого. Иначе е умен и не е някой зубрач, ама си въобразява, че е най-силен, и все налита на бой. Един път, както си минавах край него и нищо не му правя, той ми протегна крак, аз паднах и си ожулих коляното. Като станах, беше ме страшно яд, а и тези гъски, момичетата, се разкискаха. Тогава извиках:

— Ей, слон дрислив!

Докато се усетя да избягам, той ме удари в стомаха. Свих се и той ме прасна право в носа. Нещо изхрущя и така ме заболя, че извиках и се проснах на земята. Слонски ме ритна още веднъж и го чух как ме псува. Излязох от стаята и отидох в умивалнята. Гледам, от носа ми капе кръв. Разплаках се от мъка и замахах силно с ръце във въздуха, сякаш удрям Слонски, удрям, докато го смажа. Заклех се, че ще си отмъстя. Ще го обадя на класния и на дружинния и дано го изключат. Или пък ще кажа на Петьо и той ще му види сметката. Веднъж като го цапне по хобота, и ще го направи целия на бримки… А после си казах, вместо друг да го бие, ще го причакам зад оградата, ще го ударя с нещо по главата и да ме няма. Целия ден мислих какво да му направя, а вечерта татко, като видя какъв ми е носът, ме попита:

— Какво ти е?

— Нищо, паднах.

— Лъжеш. Били са те.

— Ами! Кой ще ме бие?

Той не ми обърна повече внимание. Когато си легнах, пак ме хвана страшен яд на Слонски и се въртях в леглото като бесен. Изведнъж, гледам — вратата се отвори и татко влезе в стаята. Седна на леглото ми и каза:

— Знам какво е станало. Няма защо да ми обясняваш! И само едно искам да ти кажа, ако си се оплакал на учителите, аз ще ти счупя носа!

— Не съм — бързо казах аз. — Ама той е много по-голям от мен бе, татко.

Баща ми се усмихна, изгледа ме загадъчно и само рече:

— Че какво от това?

После излезе. А аз дълго не можах да заспя, все не знаех какво да измисля и как най-жестоко да си отмъстя. Татко каза: „Че какво от това!“ Ех, да знаех жиу-жицу, всички щяха да зяпнат. Или да му извадя един истински пистолет и да му изсъскам: „Сега ще направя от зъбките ти цигарета!“… Глупости! Глупости! Слонски е много по-голям от мен… Че какво от това?

На другия ден, както си стоя в двора, още преди да е почнало училището, Слонски идва към мен и отдалеч се хили. Обърнах се и се правя, че не го виждам. Той дойде съвсем зад гърба ми, бъзна ме по главата и викна:

— Запъртъче, как е човчицата?

Поисках да се махна, ама тъй, от инат се обърнах и му креснах:

— Какво искаш бе, кривогледо мамутище?

Той не беше истински кривоглед, само понякога едното му око се извърташе за малко и пак си отиваше на мястото. Слонски почервеня и извика:

— Сега ще ти дам да видиш!

Замръзнах от страх. Той замахна, но не ме улучи. Тогава посегна да ме ритне и понеже беше залитнал, не си вдигна много бързо крака и аз го хванах. Слонски остана на един крак и заподскача, като се мъчеше да ме удари с ръцете си. Тогава някак си се успокоих и го дръпнах, колкото имам сили. Той пльосна на земята, скочих отгоре му и заудрях бързо, колкото мога, защото се страхувах да не се освободи. Насъбраха се учениците, развикаха се и чувах, че се радват:

— Давай, Юли! Дръж го! Дръж го!

По едно време, както той пъхтеше и се напъваше да стане, нещо каза — прас! и панталонът му се сцепи отзад. И изведнъж Слонски се разрева. Ама съвсем по детски и даже носът му потече. Той иначе си говореше дебело, а сега плачеше много тънко и от време на време измучаваше. Стана ми чудно и жалко, не бях вече озлобен. Пуснах го, той се надигна и продължи да плаче, ама така тъжно, че вече нищо не разбирах. Стоях насреща му и не мърдах. А той, както си ревеше, извика, но не с яд, а съвсем отчаяно:

— Ти знаеш ли бе, че нямам други гащи! Знаеш ли бе? Сега на татко жена му ще ме направи на нищо.

И така пак заплака, че всички се стъписахме и се гледахме объркани. Тогава се обади Тошко:

— Ела, Слоне, да отидем в къщи. Мама шие, ще ти ги зашие на машината. Имаме френска машина — страшна е!

И Слонски се повлече подир Тошо.

— Глупав Слон — обади се едно момче. — Да се страхува от жената на баща си.

— Абе мащеха! — каза едно по-голямо момче от осми клас. — Какво да прави, ще го е шубе…

— Какво да прави ли? Хе! Да е тарикат и да й се качи на главата. Аз да съм на него, ще я държа винаги в шах, и нея, и баща си. На татко ще се оплаквам от нея, а пък на нея от татко. Те ще се карат, а аз ще си гледам кефа. Трябва да знаеш какво да правиш!

— Ти така ли правиш? — викна му Румен.

— А! Аз съм при мама. Ама само да рече да се ожени, и ще ми види подметките!

— Че къде ще отидеш бе? — обади се пак осмокласникът. — Нали ще те осъдят и пак ще те върнат!

— Все едно, ще се махна! Изчезвам.

— Изчезваш, фукльо! Че по-добре е майка ти да се ожени, отколкото…

— Отколкото какво? — побледня онова момче. — Отколкото какво бе?

Около осмокласника се бяха събрали негови съученици, той се ухили и изтресе:

— Отколкото да си има любовници…

Момчето изведнъж се сви, наведе се и грабна един камък, но го хванаха и то нищо не можа да направи. Тогава то пусна камъка, изправи се, сякаш нищо не е било, и извика:

— Голям си, ама си глупав като чехъл. — След това то се извъртя и побягна…

Слонът и Тошо закъсняха за първия час. Но имахме при класния и той нищо не им каза. Нашият класен е млад учител и голям симпатяга. Когато сбърка нещо, започва да заеква и вратът му се изчервява. Още първия път, като дойде и ни каза, че ще ни бъде класен, ние се зарадвахме. И още тогава той се обърка с Георги…

Питаше всеки какво работи баща му и като стигна до Георги, пак:

— Твоят баща какво работи?

Георги погледна през очилата, той от съвсем малък носи очила, пък изведнъж нито силно, нито тихо каза:

— Моят баща умря преди две години! — И си седна.

Класният се изчерви, започна да се разхожда между чиновете, заекна един-два пъти и престана да пита. От време на време поглеждаше крадешком към Георги, а той — държи си клечките кибрит в ръката и нищо, гледа си нанякъде през очилата. Това момче винаги си носи няколко стари, почернели клечки кибрит, и от главичките им останало само малко кафяво, и все ги мести, ту в едната, ту в другата ръка. Чете си нещо и мести клечките, слуша урока и пак клечките. Той е най-рус от целия клас и на носа си има дупчица от шарка. И все нещо мисли, нещо разсъждава. А така знае история и разни други неща, че да те хване срам за себе си! И ужасно обича да играе футбол с нас, пък очилата му пречат, сто пъти ги чупи, ту стъклата, ту рамките. Един път дойде при мене, седна на чина и ме попита, ама тихо:

— Ти беше ли на мача с белгийците?

— Бях — викам му аз. — Как може да не бъда!

Изведнъж той целият се изчерви, нали е много бял, веднага му пролича:

— Вярно ли е, че този… капитанът им, бил с очила?

— Вярно. С очила беше — казах му аз и го гледам, още повече се изчерви. Особено момче… Веднъж какво ни беше прихванало — всеки започна да се ежи с баща си. На тоз баща му такъв, на онзи такъв. Румен вика, че неговият баща и сърце можел да оперира, и мозък, и всичко. А Слонски разказва — моят баща имаше един мотоциклет „Триумф“, сто и осемдесет километра в час може да вдига. Пък Христо вика — моят баща три пъти в Съветския съюз ходи и оттам донесе прахосмукачка… И така всички, че даже и аз, като нямаше кой знае какво да кажа, се сетих, че татко познава лично Гунди, и им взех акъла! Не видяхме, че Георги се върти около нас, а когато и той се обади, всички зяпнахме:

— Моят баща има медал от маршал Толбухин.

— От кого? — попита едно момче, нито чуло, нито разбрало.

Георги го погледна през очилата и повтори:

— От маршал Толбухин!

— Ехе! — развика се онова хлапе. — Тоя пък имал медал от булевард Толбухин!

Тогава Георги, без да каже нищо, излезе. Когато се върна, беше цял запъхтян от тичане. В ръката си стискаше една кутийка. Всички се ококорихме. В нея имаше медал. Не беше от истинско злато, но медал и едно картонче, на него пишеше името на баща му и съвсем ясно се четеше: „Маршал Фьодор Иванович Толбухин“. Мълчахме и гледахме. Уби ни Георги с този медал.

На другия ден Румен разправяше, че баща му казал, че всички офицери от войната имат такива медали и че не било нищо особено да получиш такъв медал. Хвана ме яд на баща му. Той все тъй си приказва. Това не е нищо особено, онова не е нещо особено. И току маже вратите със спирт. Кое е особено тогава? А това, дето Румен разправяше, че баща му можел да оперира и сърце, и мозък, на мене ми се струва мента, защото той не е хирург, ами е по разни женски болести и само жени ходят при него. Нали видях какъв стол има в кабинета му — жалка история.

Обичам го аз Георги, не сме приятели, но го обичам. Веднъж той ни спаси от един голям срам. Трябваше да избираме председател на класа, а момичетата искаха да си пробутат една Людмила, най-силната ученичка, ама зубрачка и една такава все трепери, като говори, все трепери. Викахме й Трепетликата. Къде ти, дотам не бяхме стигнали — да изберем момиче, и то Трепетликата… То ако е въпросът, и аз исках да бъда председател, но като видях накъде отива работата с тази Людмила, се отказах. Румен се усети тогава, вдигна ръка и каза:

— Другари, аз пък предлагам за председател на нашия клас да изберем Георги.

Брей! Как му дойде на ума? Всички се съгласиха. Само Георги започна нещо да мънка и да се черви. Тогава Румен се наведе към него и му пошушна:

— Ще изядеш един тупаник, ако не приемеш! Чуваш ли?

И докато Георги се усети, избрахме го, а зубрачките си останаха с пръст в уста.

Опасен е Румен, пък и всички момичета го слушат и го харесват. Едно време той никакво внимание не им обръщаше и дори често ги понатупваше. Ама какво стана! Един път го гледам, нещо пъхти на чина си и пише на едно листче. Поисках да видя какво е, а той го закри с ръка.

— Дай бе! — викам му.

— Чупката! — каза ми той.

— Такъв ли си бил приятел! А? Дай, моля ти се, да видя!

Той спря да пише и скри листчето в джоба. Добре, ама аз светкавично бръкнах и го дръпнах и хукнах навън. Румен скочи като звяр и крещи:

— Ще те пречукам ей…

Но мен той не можеше да стигне. Мен никой не можеше, да хване. Завих по коридора и вместо надолу по стълбите избягах на горния етаж. Отворих листчето и щях да хлъцна. Румен беше изрисувал едно сърце и стрела с червен молив и от сърцето капеше кръв. Любовни работи значи! И чета:

„Кате, знаеш ли, че приличаш на Бриджит Бардо, и аз много…“

За кое Кате беше? Леле! Сетих се. Че как ще прилича на Бриджит Бардо! Вярно, хубава беше и приличаше вече на истинско момиче, ама…

В това време довтаса Румен и се хвърли отгоре ми като тигър.

— Подлец такъв! Мръсна гад! Подлец с подлец!

Сбихме се. Добре че учителят по физкултура ни разтърва и ни отпори ушите. Ние пред него се направихме, че се бием наужким, той ни записа номерата и с това се свърши. Ама Румен не се успокои:

— Само ако си казал на някого, ще те убия!

— Ти за какъв ме мислиш? Ама защо криеш от мен? Не е честно. Нали уж всичко си казваме? Нали уж, нищо не крием един от друг? Пък ти си бил такъв!

На мен наистина ми стана обидно. Румен разбра, взе нещо да мънка и после изведнъж изтресе:

— Слушай, Юли, аз съм, много нещастен!

Сега вече се смаях. Чак пък нещастен! Но той ме изгледа измъчено и каза:

— Знаеш ли, май ще си имам сестричка! Не мога да го понеса! Аз съм вече на толкова години, Сашко стана на десет, пък сега бебе. Някакво си бебе! Ти разбираш ли какъв срам! Сестриче! Пита ме онзи ден мама: — Руменчо — казва — тя, като ми се подмазва, все така ми вика, — Руменчо, искаш ли да си имаш едно сестриче? — Глупости — казах й аз. — Откъде накъде?… А майка ми съвсем се смути и разбрах, че искам не искам, ще си имам и че тя ме пита само за да отбие номера. Да кажем ние със Сашко: — Готово! И ето заповядайте сестриче, дето ще се напикава и ще врещи из цялата къща.

— Ама защо ще е сестриче? Ти откъде знаеш какво ще бъде?

— Бе мама тъй вика. Татко си трае, само мама…

— То и с рентген не може да се познае бе, Ру, може и брат да излезе. На леля мъжът, онзи, летецът, все се фукаше, че ще си има син, пък то излезе най-обикновено момиче. Щеше да се пукне от яд!… Може да бъде брат.

— И брат да е, какво… пак същото, все това е!

— Не е! Мъж е. Ще се разберете.

Румен помисли, помисли и въздъхна:

— Дано поне да е брат.

Тогава аз пак се сетих за бележката и се заядох:

— Ама ти си голям дявол! Това го изтърси, за да замажеш за Катето!

Румен се ядоса:

— Абе, толкова ли си тъп? Нали знаеш, че се подигравам с жените! Пък и само до гаджета ми е сега! С тези бебета съм цял ден на тръни!… Дано да го дадат в ясли. Нали няма кой да го гледа.

Не го закачих повече. Аз разказвах ли му всичко? За това лято на никого не съм разказал. За онази история с Лили… тя не е никаква такава де, история. Но все пак — на никого нищо не съм казал.

Бяхме пак на морето. Една голяма тайфа, все познати и приятели на нашите. Кой по квартири, кой по палатки… Много весело прекарвахме. Времето чудно — все слънце и морето огледало. Почернях, като шоколад станах. А от водата и слънцето косите ми бяха станали съвсем руси…

Един ден, чувам, нашите се разправят: „Ще дойдат, викат, Стефан с жена му и дъщеря им за няколко дни.“ „Кои бе?“ „Георгиеви“. „А, онези с хубавото момиче ли?“ „Те — с Лилето!“ „Ей, ама хубаво дете е това Лили, бонбон!“ Пък един се обади:

— Кво ти дете! То е цяло мадамче!

А мама му вика:

— Не те е срам, момичето няма още четиринадесет години.

Аз се въртях наоколо им и изведнъж онзи, дето викаше: „Кво ти дете!“, ме изгледа и взе да се кодоши:

— Я го вижте Юли какви уши пусна, щом разбра кой ще идва.

Другите се разкискаха, а на мен ми се щеше да потъна в земята. Изплезих се насреща им и хайде да ме няма. Отидох право на морето и там си останах до късно. Там можеш да останеш милион години и няма да ти омръзне… Дълго се опитвах да хвана тези най-малки рибки, дето бляскат между водораслите и камъните. Чудни са, просто да не повярваш, че са риби, а малки сребърни клечици. И все трепкат, щом ги наближиш, свърват настрани и никакви ги няма.

Окъпах се и поплувах, аз плувам тъй хубаво, че нашите вече изобщо не ги е страх. Веднъж дори с един стар плувец изплувахме цели три километра и все едно нищо. Тогава мама много се изплаши, а баща ми й се скара и каза, че хората на тринадесет-четиринадесет години световните рекорди чупели!

— Да — казваше мама, — ама морето си е море!

Морето си е море, повтарям аз и плувам навътре. Гмуркам се и потъвам колкото мога по-надълбоко, колкото ми стига въздухът. Морето си е море, то е под мен, наоколо, навсякъде — зелено и хладно — и нещо ту блести на дъното му, ту там става мрачно и черно. Това са водорасли, те люлеят клоните си от вълните като много, тънки ръце. Изведнъж водата става по-студена. Знам — тук минава течение. После в миг цялото море потъмнее и водата изглежда по-страшна. Слънцето се е скрило зад голям облак. Сам съм. Съвсем сам в морето и понякога, без да знам защо, усещам нещо странно. Спомням си за царицата на ледовете, която живеела на дъното на езерото в Алпите, как тя сграбчила Руди и го замъкнала в глъбините. И ето, морето става нещо живо и опасно, то те гледа с грамадни очи от вода и ти казва: „Не си играй с мен, не си играй, момче!“ Знам — всичко е фантазия, приказка, ама тук ти се струва, че е нещо по-друго, по-истинско. Изведнъж ми става студено и като си помисля, че отдолу, под мене, е една тъмна, студена и бездънна пропаст, тогава ме хваща шубето и хайде — кроул обратно. Ако плуваш кроул, най-малко те е страх. Водата се пени и шуми наоколо, въздухът бълбука и ту поглеждаш за мъничко слънцето, тогава ти става весело, ту зариваш лице във водата и виждаш, ако не си стискаш очите, безброй малки мехурчета, които отиват нагоре към слънцето…

Когато се прибирах вечерта, гледам, пред нашата къща, там дето живеехме де, спрял един син опел. Едно момиче държеше бяла кофичка и миеше стъклата му. Отдалече ми се стори, че това е голямо момиче, а като приближих, видях, че не е толкова голямо… Вързало си на главата един копринен шал, ама тъй, като истинските мадами, на ушички от двата края. И с дълги бели панталони. Минах край нея, без да й обръщам внимание, и си помислих — това е Лили. Сигурен бях, че това е тя, и поисках да се обърна и да видя дали е наистина толкова красива, колкото разправяха, но не посмях.

— Ти пак си се къпал — викна мама, като ме видя, за да покаже на другите колко съм щур. При нашите имаше непознати хора. Един дебеличък мъж със сандали и една симпатична жена с червени нокти на краката.

— Това ли е вашият Юли? Браво! Голям сладуран, на тебе прилича.

Пък онзи, дебеличкият, ми подава ръка и вика:

— Здравей, юнак!

Хич не обичам, когато ми говорят като на бебе и затова се разкарах. Добре, ама онази, жена се развика:

— Лили. Лиленце, ела, майче, да те запознаем с един кавалер!

И като се разкикотиха: хихихи, хухуху! Не можех да ги търпя. Качих се горе в стаята да си сваля мокрите гащета, то пък прозорецът гледа към пътя и как сега да се съблека, оная ще ме види. Спуснах пердето, а отдолу още повече се разсмяха и мама каза:

— Какво нещо са децата в тази възраст! Опасна работа!

Татко нещо се сопна, после нещо шушу-мушу и онази жена като почна пак: хихихи! хухуху! Смее се като пуйка. Хвана ме яд. Хич няма да сляза долу. Взех книгата „Кон-Тики“ и легнах на кревата. И хем не ми се чете сега, хем не ща да сляза долу.

А ония, като почнаха през една-две минути:

— Юли!…

После пак:

— Юли!…

Съвсем се впрегнах.

По едно време мама се качи в стаята:

— Ти сега какво искаш! Може ли да си толкоз невъзпитан. Хората са ни дошли на гости чак от Бургас, пък ти се държиш като хулиган. Няма да те вземем утре на Златни пясъци, да знаеш.

Аз й викам:

— Ми къде ми е моряшката фанелка?

— Няма я моряшката фанелка, мръсна е! Облечи си нещо друго, толкова ризи имаш.

— Ъ, риза, сега пък риза. Не искам риза!

— А бой искаш ли? — ядоса се мама и повика татко.

— Оправи се, моля ти се със сина си. Прави ми разни капризи!

Татко дойде и учудено попита:

— Какво става тука бе?

Аз мълчах, а мама се обади:

— Иска си моряшката фанелка, та моряшката фанелка, тя е заприличала на дрипа! Да си облече бялата риза! Хората ще кажат, че нямаме дрехи на гърба си.

Бялата риза! Само това оставаше. Тя имаше една кръгла якичка като лигавче… Татко се поспря сред стаята и видях, че очите му се присвиха. Той прави тъй, когато нещо му е смешно, но не иска да се разсмее.

— Я махни този пясък от врата си! — каза той и изведнъж отсече: — Сложи си само спортните гащета и толкоз!

— Ще изстине — обади се мама.

— Нищо му няма — каза татко и я дръпна за ръката: — Хайде, че оставихме гостите сами!

Навлякох гащетата и слязох долу. Ама тъй, небрежно, сякаш ми е все едно. Момичето беше седнало настрана в плетената люлка и четеше някаква дебела книга. Щом ме видя, жената с червените нокти се развика:

— Ето го Юли. Лили, ето това е Юли.

Момичето остави книгата и без да бърза, тръгна към мен, беше само с два пръста по-високо, усмихна ми се като на приятел и каза:

— Добър ден!

И аз й викам:

— Добър ден! — и повече нищо. Какво пък сега да й кажа. Ама че тъпа работа… А ония седнали зад гърба ни и се подхилват, като че са на театър. Добре че тя вика:

— Ама как сте почернели! Чудесно! Страшен тен!

Леле! Пък и на вие ми говори.

— Ами почернях — казах аз. — Имаше много слънце.

— А с какво се мажете? — попита тя. — Аз имам европейска нивеа.

— А! С нищо, ей така, постепенно… — пък изведнъж изтърсих. — Ама ти си бяла и ако не се пазиш, ще се олюпиш като печена чушка.

Тя се нацупи, дето така й казах, но след това се засмя. Имаше много бели зъби. Тогава се окопитих и я питам:

— Каква е тази книга?

Пък Лили сложи пръст на устата си и ме погледна хитро:

— Тихо! Да не загреят старите! Апокрифна…

— Криминале! Много си падам по тях. Я да я видя! Че много дебела за криминале.

Тогава Лили ме изгледа, тъй, малко отвисоко:

— Не е криминална, вече не чета такива…

— Ами каква е тогава?

Тя помълча и после най-гордо каза:

— Това е… „Вечната Амбър“. Чел ли си я?

Отначало си викам, ще й кажа: „Ехе, откога съм я чел!“ Ама си помислих — няма смисъл.

— Не съм. За какво се разправя?

Лили тръгна към люлката и като вървеше, каза:

— За една опасна мадама.

— За жена ли!

Тя кимна.

— Не обичам да се говори за жени. Какво прави тя? Шпионка ли е?

Лили се засмя, сякаш искаше да каже: — ех, пък и ти какъв си:

Опита се да седне на люлката и да си кръстоса краката, но люлката се отплесна назад и туп — тя пльосна на земята, стана червена като домат и извика:

— Ама че тъпа люлка!

После цял час се чисти отзад. Попитах я чела ли е „Крепостта на мъртвите“. Не я била чела и не се интересувала вече от такива хлапашки книги… Чакай, рекох си тогава, ще ти дам да разбереш:

— Ами „Братя Карамазови“ от Достоевски чела ли си?

— Не, не съм — отговори тя. — Попадала ми е, но не съм я чела. Хубава ли е?

То и аз не я бях чел, къде ти, но у нас татко я четеше и много говореше за нея.

— Хубава — казах й. — Философска. Психоанализи разни.

— Какво? Какви анализи?

А аз, без да му мисля, казах:

— Е! Това са сложни работи, още не са за тебе.

Лили ме погледна ужасно изненадана и май много се впрегна:

— Какво си въобразяваш, бе господинчо! Че аз съм по-голяма от теб и ако искаш да знаеш, момичетата се развиват много по-рано от момчетата. Ти си бил голям ежко!

— Извинявай — казах й аз. — Не исках да те обидя. Но аз чета все такива книги, дето не са за деца: и Гьоте съм чел, и Фауст съм чел, и какви други още, затова тъй ти казах!

Лили се фръцна и тръгна нанякъде.

— Къде отиваш?

— Остави ме — каза тя. — Нервирана съм. И после, да ти е ясно — аз не съм дете! Разбра ли?

Е, като се сърди, много важно! Няма да си обръсна мустаците! — рекох си аз и я зарязах.

Вечерта те заминаха нанякъде с опела, а ние вечеряхме на стола. Когато се върнаха, Лили се държеше с мен така, сякаш съм първолаче. Даже ми каза да съм си облечел някаква дреха, че ще ме хване хрема. Опасно човече! И се прави съвсем на голяма. Като кихне, вади една кърпичка и нещо се бърше и току поглежда в стъклото на прозореца, за да види как изглежда. А съм сигурен, че ако види една обикновена водна змия, ще пукне от страх и че нищо не разбира от мотора на опела, дето го имат. И ако поискам, такъв бой мога да й хвърля, че да се види в чудо. Ама не е там работата. На мен ми харесва това, дето ще се уплаши от водната змия, и хич няма да ми е приятно, ако вземе да не се уплаши! Пък за боя, това е чиста глупост, ще я набия, а тя ще стане още по-важна!

На другия ден трябваше да ходим на Златни пясъци. Добре, ама вечерта нашите се събраха да пият бяло вино и пиха до много късно, и си разказваха вицове, и се смееха колкото имат сила. Отначало преди всеки виц повтаряха: „Шт, да не чуят децата!“ Но по едно време забравиха да казват „Шт“. Всичко се чуваше, пък и повечето вицове ги знаех… Те, нашите, ако разберат какво сме чели ние в класа, ще им настръхне козината. Тошо Въшката донесе отнякъде една книга, дето се разправяше за всички такива работи, и ние, когато имахме свободен час, я четяхме и я разглеждахме. Само че не беше толкова интересна, колкото си мислехме. Имаше разни думи на латински и едни грозни картини. Биологии.

А тия вицове, дето преди това шъткат, те са най-тъпи! Виж, за лудите, за пияните, за Гарабед е друго. А в онези какво толкова има? Не че не ми са ясни, но не ми са смешни. И големите не можеш да ги разбереш на какво се смеят. Каже някой някоя от тия думи и всички ще се изкривят от смях. Голяма работа! Какво толкова има в една дума, просто да ти стане жал, че са големи. И май тях много повече ги е срам от тия думи и за да не покажат колко ги е срам, квичат от смях!

На сутринта нашите, разбира се, се успаха. А аз още в шест часа бях на двора. Изведнъж дъхът ми като че ли се спря. Гледам, Лили се разхожда между прасковите и си облякла една блуза, ама без ръкави и без презрамки. Опасно нещо!

— Ще изгориш! — казах й. — Сутрин слънцето е най-ултравиолетово.

— Няма, аз съм се намазала.

Лили погледна към къщата и се нацупи:

— Е! Сега господата ще спят до десет, знам си ги. Какво да правим? Ще пукна от скука.

Тогава ми хрумна светкавично:

— Искаш ли — викам — да отидем до морето. Знам една съвсем тайна пътека.

Очите на Лили светнаха — веднага се съгласи. Зарадвах се и хукнах по шосето. А тя подтичваше подире ми и викаше:

— Ей, ей! Чакай! Ей, лудчо!

Спирах се да я дочакам и пак подскачах напред. След това се заспускахме по тясната пътечка. Лили не можеше да скача по надолнището, смееше се и викаше, че не съм никакъв кавалер. На едно стръмно място тя се спря и не можеше да слезе.

— Помогни ми бе! Какво гледаш?

Подадох й ръка. Тя скочи и ме дръпна, едва не се претърколихме, ама аз я задържах.

Стигнахме до брега. Едно малко заливче, дето никой не ходеше. Много скали се подаваха от водата и морето ги заобикаляше и заливаше с бяла пяна. Слънцето беше още ниско, блестеше право в очите и цялото море светеше. Лили се изправи на една скала и каза:

— Много е красиво. Чудно място!

— Това е моето царство. Аз все тук си идвам, а големият плаж е зад онзи нос. Насам не идват, защото ще си набодат краката на мидите. Пък аз, като плувам между скалите, и излизам ето при тези камъни.

— Знаеш ли да плуваш? — попита Лили.

— Уха. Ами ти?

— Малко.

Тогава аз предложих:

— Хайде да се изкъпем. Искаш ли? Водата е чудна.

Лили се замисли и поклати глава.

— Не си взех банския.

— Ще ти дам моите гащета — имам си плувки отдолу.

Пък Лили се засмя:

— Не е достатъчно — казва.

Тъкмо да я попитам „Че защо?“, и се сетих какъв съм буньо. Обърках се и като не знаех какво повече да направя, току се изсилих и бух във водата! Че като му ударих един кроул зверски и от време на време хвърлям око да видя дали ме гледа. А тя — седнала на един камък и си топи краката във водата. Аз започнах да измислям разни плувни майсторлъци: под вода, над вода, подавах си само единия крак, гмурках се по пет минути на дъното. А тя си седи на камъка, топи си краката и вдигнала глава към слънцето, жуми! Излязох на брега, поизпъчих се — да види някой мускул, — пък тя ми се усмихва, тъй, от любезност, и ми вика:

— Искам едно водорасло!

Готово! Измъкнах най-грамадното водорасло и й го нося. Лили си го уви около врата и пита:

— Приличам ли на морска русалка?

— Приличаш! — казах й аз и докато се обърне, си покрих главата с куп водорасли, приближавам към нея и извиквам: — Бау!

Тя се направи, че припада от страх, но изведнъж писна, започна да къса водораслото, да го хвърля и да се пляска по врата. Една морска буболечка я беше захапала под ухото. Улових я и й я показах.

— Колко си страхлива! Виж каква е малка.

Пък Лили се сърдеше.

— Сега ще ми излязат пъпки! Ух, че мръсно водорасло!

— Не излизат пъпки, само ще те посърби!

Тя се поуспокои и изведнъж се разсмя:

— Я махни тия храсти от главата си. Папуас такъв!

Хвърлих водораслите и като погледнах на брега до скалата, какво да видя — една грамадна черупка от бяла мида. Никога не бях виждал толкова голяма. Умрях от радост! Грабнах я и викам на Лили:

— Виж какво намерих.

Лили се шашна. И тя не беше виждала толкова голяма бяла мида.

— Намери ми и на мен! Моля ти се!

— А — рекох аз. — Такива големи много рядко се намират. Цяла година може да търсиш и пак няма да намериш.

Лили ми се видя натъжена, пък аз само това и чаках:

— На̀ — казах й, — вземи я! Подарък.

— О — каза Лили. — Ти си много мил.

— Амѝ! На мен за кво ми е.

Тя прибра мидата в джоба си и след това се огледа наоколо.

— Ама тук наистина никой не идва.

— Никой! Нали ти казах.

— Малко е скучничко.

— Никак не ми е скучно на мене. Тук може да си представяш разни неща, можеш да си мислиш, че си корабокрушенец или че си морски пират. Знаеш ли, веднъж аз си представях, че съм пират, и гледам, към моя залив плуват някакви хора. Веднага се скрих зад скалите. Излязоха едно момче и момиче и си мислят, че са съвсем сами.

— Е и какво?

— Нищо!

— Как тъй нищо?

— Ами те… почнаха да се целуват, пък аз взех да ги замерям с морски краставици! Ето от тези, бодливите, те като паднат на твърдо, и се пукат. Пук! Пук! И ония, като ги хвана шубето, и да ги няма… Ама разбираш ли, те изобщо не могат да ме видят, само краставиците правят: пук, пук, пук… Голям майтап!

— Добре че не те е спипал онзи, да ти хвърли един бой — каза Лили.

— Я! Ще ме спипа! Той не може да ме види, пък и докато стигне до моята бърлога, ще си изпочупи краката. А дотогава — чао! — аз съм изчезнал. После, знаеш ли, тези, любовчиите, са големи бъзльовци!

— Много знаеш ти!

— Ми така е.

Лили си мълчеше и по едно време току каза:

— Хайде! Трябва да си ходим! Късно стана.

Тръгнахме си. По пътя й разказвах за най-различни неща, дори и за моето куче Марко и за нашия клас. Ама на нея не и беше забавно. Мълчеше си и само по едно време ме попита вижда ли се още, дето я е ухапала буболечката. Нищо не се виждаше. Пък мене изведнъж ме прихвана и й казах:

— Вижда се!

— Какво?

— Ами посиняло е, а по краищата е червено.

Лили съвсем млъкна и само се пипаше под ухото. От много пипане и на мене ми се стори, че е почервеняло.

Когато стигнахме горе, нашите вече бяха били тревога. Сърдити. Фучат!

— Абе къде ходите? Абе може ли такива работи? Акъла ни изкарахте. Чакахме ви цял час. Къде бяхте?

А Лили, да се смаеш, съвсем спокойно им казва:

— То си е наша работа. Бяхме на разходка.

Като каза тъй, стана ми страшен кеф.

Добре ама онзи, тарикатът, дето все се заяждаше с мен, взе че се ухили, като че ли са му разпорили устата:

— Чуруликали са си край морето!

Никой не му обърна внимание. Но на мен ми се стори, че нашите започват нещо да подозират и усетих как ушите ми бръмнаха.

… Тъй и не отидохме на Златни пясъци. Бащата и майката на Лили трябвало нещо да уреждат в града, взеха Лили и зафучаха с колата. Не разбрах кога ще се върнат, пък не смея да попитам нашите, щяха да станат още по-подозиращи.

Вечерта опелът пак изръмжа при нас, бащата на Лили много го форсираше на празни обороти. Гледам, Лили ми маха. Направих се, че ми е все едно, ама май здравата съм се ухилил, защото татко ми хвърли едно око изпод вежди.

После всички заедно отидохме на ресторанта. Взехме една голяма маса, където имаше и други познати. Аз хем искам да седна до Лили, хем си викам — внимателно, да не загреят, че ще се стопя от срам. Седнах на другия край на масата, добре, ама големите се развикаха:

— Децата един до друг. Хайде, Юли, заминавай!

Ставам и усещам, че всички са ме зяпнали в гърба, и ходя като спънат. А Лили сама си отмести стола и казва:

— Сядай! Не се прави на ударен.

Настаних се на стола и гледам, срещу нас седи едно леке на петнадесет-шестнадесет години. Носът му се обелил и той го намазал с крем — лъщи като ваксан. И приказва дебело, и сам си се смее. Налива си оранжада и пита Лили:

— Искате ли?

Тя му каза:

— Не, мерси!

Пък на мен какво ми хрумна, подавам си чашата и викам:

— Аз искам!

Момчето се опули, ама ми сипа, нямаше как, а Лили се наведе към мен и шепне:

— Моля те, не се дръж като гамен!

Вечеряхме. Онова момче се опита да разкаже един виц, ей; ама тъпа работа! Пък Лили се смя и казваше:

— Чуден е! Чуден!

По-късно нашите станаха да танцуват и хайде, и лекето стана и танцува с майка си: фръц, пръц, нещо се кълчоти, нещо се превъзнася. Като се върна на масата, то попита Лили:

— Вие защо не танцувате?

— Няма с кого — отговори му тя.

Тогава лекето ме показа с глава:

— Ами ето с него.

И Лили каза:

— Ах, той е, незначителна личност.

Ох! Най-напред ми се щеше да се мушна под масата, после ми се поиска да я ощипя по крака, ама тъй, че да писне из целия ресторант. И след това изведнъж ми стана тежко и ако не бях аз, а някой друг, сигурно щеше да се разплаче. Не се разплаках, само се обърнах към Лили и й казах:

— Патка!

Тя побеля и посегна да ме цапне. Отскочих настрана и се махнах от масата. В това време засвириха леткис, всички заскачаха да танцуват, че и Лили. Останах сам. Ще си отида! И полекичка си тръгнах. А на една маса седеше един дебел и пиян германец и сам си говореше:

— Ферботен фюр идиотен! Фюр идиотен ферботен!

Зяпнах го, а той ме пипна за ръката и ми вика:

— Ду бубе! Я! Швимер я!

И продължи да повтаря: „Я! Я!“, и не ме пуска. Добре, ама татко видя отнякъде и дойде.

— Какво става?

Тогава германецът ме пусна и заприказва на татко. Той го слуша, слуша, после му каза и той: „Я! Я!“, и ме отведе настрани.

— Казва, че те видял да плуваш и че си бил добър плувец… Къде шариш из ресторанта? Стой си на масата!

— Не искам. Спи ми се. Ще си отида.

Баща ми вдигна рамене:

— Както искаш.

Отидох си. Ама не заспах. Не можех да разбера защо чак толкова ме беше яд и защо тъй се обидих! Да се обидя от една гъска? Нека си се дави в нивеата си. Пък после си казах: ама я наистина утре да почне да се дави, ще си стоя на брега и ще й викам: „Чао! Бамбина!“… Или друго — тя почва да се дави, а лекето не смее да скочи във водата, защото плува като крак, и само подтичва край брега и скимти… Аз скачам, хващам я за косите и я измъквам на брега със сетни сили. След това потъвам във вълните и загивам. И като си представя какъв плач ще настане… само че защо пък да се удавя. Аз не мога току-тъй да се удавя. Не! Дума да не става! Напротив! Спасявам я от най-ужасните вълни, след това излизам на брега, лапвам си най-спокойно една дъвка и започвам невъзмутимо да я дъвча и да не я вадя от устата си, когато говоря със старите. Те плачат от щастие, а Лили лежи бледа на пясъка със затворени очи и тихо казва: „Прощавай! Аз не те познавах. Прощавай!“ Ето… идва баща й и цял трепери, краката му се преплитат, а в ръката си държи ключа от опела и ми го подава и казва: „На, от днес нататък той е твой!…“ Пък майката на Лили, която е припаднала, се свестява и вика: „Опела ли му даваш? Дай му го! Дай му го!“ И пак припада!

Когато нашите се върнаха, аз се направих на заспал. Те се доближиха до леглото и чух мама да казва:

— Спи!

— Нека си спи! — обади се татко.

Пък мама вика:

— Ама Георгиева е една снобка, ужасно нещо! Чу ли я какво разказваше за фараоните и за саркофазите. Сякаш цял живот все с такива неща се е занимавала. Чу ли я?

— Чух, чух — каза татко.

— Тя на тебе май доста ти допада — каза мама.

— Глупости! — каза татко. — Впрочем симпатична ми е, какво!

— Да бе, прави се по цял час преди да излезе! — каза мама. — И онова малкото се кокори също като нея.

— Стига! — каза татко. — Ще го събудиш.

Пък мама продължи шепнешком:

— Ама Юли е много смешен! Маминият, започва вече да се усеща, нали?

— Стига! — ядоса се вече татко.

Но мама не спираше:

— Ти съвсем не наблюдаваш сина си. Много те е грижа.

Тогава татко каза:

— Моля ти се! Абе как винаги, когато адски ми се спи устата ти се отприщват.

Пък мама го прекъсна:

— Защото, когато си в компания с други жени, от тебе човек не може да вземе думата.

— Дрън, дрън! — каза татко.

Аз се завъртях нарочно в леглото и двамата млъкнаха. Като започнат така да си говорят, знам, че след малко ще се скарат, и не мога да ги търпя. Става ми тъжно и за двамата и ми иде да скоча от леглото и да им викна: Я стига сте се правили на такива! Стига. Не искам да ви слушам такива. Всичко става заради вас грозно. Защо дойдохме на морето? Нали, за да е хубаво, а вие нарочно разваляте всичко. Много е подло, дето си говорите така! И започвам всичко да мразя и ми иде да се махна и да бъда самичък, за да не ви знам. Ще си отида. Ще живея сам на някой таван. А какво ще ядеш? Какво ще си обличаш? — Ей тъй на̀ — ваксаджия ще стана. Ще си скова сандък от щайги, ще намеря две четки и боя. Все ще печеля по един лев на ден. Един хляб струва петнадесет стотинки. От глад няма да умра… — Ами училището? — Голяма работа! Като спечеля пари, ще го продължа. И ако, както си вървя по улиците, намеря случайно — пет, не… десет хиляди лева? А? Връщам се в къщи и казвам:

— Сега внимавайте! От днес нататък ще слушате какво ви разправям. От днес нататък аз командувам. Първо, купуваме една лека кола, второ, купуваме един харпун и шнорхел… След това купуваме един нов будилник вместо онзи, който загубих, когато го изнесох от къщи, за да мерим времето за един мач. Ама как ме наби мама тогава! Никога не съм мислил, че може тъй да ме набие. Сякаш някаква друга жена беше, а не майка ми. И крещеше, и удряше! Защо? За счупения будилник. Не, съвсем не беше заради него. Тогава разбрах, че майка ми ме бие, за да си изкара яда. За това, че всичко се беше объркало в къщи, че някакви работи не вървяха както трябва, че тя беше много нервна и ходеше нагоре-надолу като луда. Всяка вечер се караха с татко. Моята заплата, твоята заплата. Кой ще плати електричеството? Кога ще се купят въглища? Защо го глобили баща ми на работата, заради някакъв си друг… А аз какво бях виновен? Какво бях виновен, че баща ми трябвало да замине да работи цяла година в Родопите, нещо бил нужен там, нещо без него не можело да се направи. Че това лошо ли е? Какво? А като започнаха разправиите. Не се траят.

— Ще отидем — казваше татко. — Голяма работа — една година. Ще мине и замине.

И аз дори се бях запалил и се обадих:

— Знаете ли колко хубаво ще бъде там. Като на курорт!

Майка ми ме изгледа, изгледа и проговори, ама с яд:

— Я поне ти не се обаждай!

Изпратиха ме в другата стая, за да се карат по-спокойно, и започнаха: татко каже нещо, мама му отговори ядосано, после и двамата говорят дълго и тихо, викам си, размина се кавгата, и си отдъхна, пък изведнъж татко се развика:

— Еснафски работи са това, еснафски.

А мама започна да повтаря:

— Какво още щеш при мен, като съм такава бе? Не разбираш ли, че си хвърчащ човек. Хвърчащ човек!

— Хвърчащ, не хвърчащ, заминавам! И нищо няма да ме спре, да го знаеш!

— Заминавай, но аз оттука не мърдам, нито работата си ще напусна, нито нищо заради безкрайните ти фантазии. Преди десет години можеше още… ама сега е късно! — тъй отговори мама и… тряс вратата, мина край мен, уж не ме видя, после изведнъж се спря и кресна:

— Ти какво подслушаваш бе? — и пляс един шамар.

Изскочи татко и той се развика:

— Сега защо го биеш? Кажи де, защо? Да не би той да е виновен, че нервите са ти станали идиотски?

А майка ми го гледа и клати глава:

— Браво! Чудесен възпитател си… затова е станал непоносим, защото…

Но татко я прекъсна и сериозно и направо попита:

— Юли, ти си вече голямо момче, искаш ли да дойдеш с мен или не? Казвай веднага!

Аз, понеже ме беше яд на мама, пък ми се виждаше толкова интересно да отидем в Родопите, отговорих:

— Ще дойда.

Майка ми само се завъртя и влезе в кухнята, а баща ми облече шлифера си, усмихна ми се накриво и излезе. Стоях в коридора и се чудех какво да направя сега. По едно време чувам, майка ми хлипа в кухнята, ама така отчаяно, като дете. Ох! Не мога да понасям такива работи. Обиди се тя. Вярно, че ми плесна шамар, ама сега, като я чувам как хълца, и мен ме хванаха нервите. Ама че глупава работа! Влязох в кухнята уж да си налея вода, а мама, като ме видя, се обърна с гръб и се крие. Съвсем детски номера, да си кажа правото. И изведнъж ми стана жал, приближих се до нея и я прегърнах, тя ме бутна и викна, такава, цялата подута от плач:

— Махай се! Не искам да те видя! Отивай да си стягаш нещата. Хайде!… Заминавайте с баща си! Оставете ме! За какво съм ви аз? За какво?…

Стоях насред кухнята и тъпеех, ама съвсем! Знаех си, така ще направят те — всичко да изглежда ужасно тъжно! Все такива работи, че да те избие на плачове… А майка ми си говореше нейните приказки:

— Да ви пера само дрехите, да ви кърпя чорапите, за друго нищо не съм… Слугинята в къщи… А аз искам… Какво съм искала, боже господи! Какво? Само в къщи да е хубаво.

И пак заплака.

Добре де! Да не заминавам, щом е така. Няма. А нали обещах на татко. Сега пък трябва него да изпързалям. Той може вече и билети за влака да е купил…

А ето че мама изведнъж млъкна и тъй, с въздишки, каза:

— Не ми е за едната година, Юли, да знаеш… Съвсем не ми е за едната година. Но нали знам какво ще стане. Никой няма да признае на баща ти жертвата. Ще назначат друг някой за началник на отдела и той, като се върне от донкихотовия си поход, пак ще остане на старата си работа. Пак, както винаги, ще му подложат динената кора. Помни ми думата.

Сега вече се обърках. Никога майка ми не беше говорила тъй с мен. За важните работи тя винаги мълчеше, а сега изведнъж заговори като пред голям човек. И сега вече съвсем не знаех какво да кажа. Не разбирах аз от тези работи. За каква жертва казваше тя. Че да си в Родопите, на мен ми се струваше по-хубаво, отколкото да си началник. В Родопите, има така нещо мъжко, нещо силно. А един началник какво е! Най-много се подиграват на началниците, пък всички искат началници да стават. Аз да бях сам, хич не ми мига окото — веднага заминавам! Но не съм сам. Като гледам сега майка ми как е ревнала и колко е безпомощна, разбирам, че е подло да я оставим тука. Ами че макар че ми е майка, на мен сега ми се струва, че тя ми е дете! Да, да! Може да е смешно и глупаво… но и това, дето ме би заради будилника и дето уж съм подслушвал на вратата, ми се струва нищо. И ето сега каква глупост ми иде на ума: нека си ме бие от време на време, нито може много силно да ме удари, нито нищо. Кво ми става на мен!

И чаках татко да се върне. Сърцето ми се беше свило. Какво ли ще стане? Да му се не видеше! Ако му кажа, че вече не ми се иска да заминем, той… Не, той нищо няма да ми каже, но тогава ще бъде съвсем сам там… ще ходи из мините и от време на време ще си вика: И моят син излезе един пикльо. — Дано да се разберат и всички заедно да заминем. Дано.

Когато той се върна, казах си: „Прави си пас, нито се обаждай, нито питай! А баща ми мълчи, не ме поглежда, не поглежда и мама, само се разхожда из къщи, бутне това, бутне онова. Сърдит и важен, важен! Толкова важен никога не беше се правил! Когато седнахме да вечеряме, той стана още по-важен. От туй не му се яде. Бира нямало да пие, само дето имаше останали няколко парчета луканка, тях изяде и накрая каза на майка ми:

— Можеш да се успокоиш! Отказах.

Стана от масата. Вдигна глава и излезе. Мама пребледня, хвърли ми едно око и толкоз. След това, ни в туй, ни в онуй време, взе да глади едни чаршафи…

На другия ден всичко си беше наред. Нямаше скандали, нямаше нищо. Но и баща ми и майка ми се надпревраваха да ми правят разни забележки: «Виж какви са ти мръсни ушите»… Вземи да си изрежеш ноктите“, че дори татко се сети и вика:

— Абе я дай да ти видя бележника!

Добре че си бях ажур!

Вечерта ни дойдоха гости. Мама беше сготвила мусака от сини патладжани, на татко любимото ядене. А татко викаше на гостите:

— Искаха и този път да ме пързулнат, ама умряха баламите в нашата народна република. Наздраве!

Ех, да намеря тези десет хиляди лева…

Натрупвам на един куп посред стаята: нафтена печка, до нея нова прахосмукачка, долу ще наредя всякакви джунджурии и на баща ми петстотин кутии цигари, и на майка ми един фризьор-робот, а най-отгоре слагам будилника и един такъв бикфордов шнур, дето се възпламеняват експлозиви, и едно парче тротил и казвам:

— Повече никакви разправии. Обещайте! Иначе… — запалвам шнура и той започва да съска. — Иначе всичко това ще се превърне в пепел. — Броя: — двадесет и едно, двадесет и две, двадесет и… — и те викат в хор:

— Обещаваме, Юли! Моля те! Обещаваме!

Тогава с една ножица: прас — прерязвам шнура…

Да, но нищо, нищо няма да излезе. Ваксаджия да стана е глупаво, детинска тъпотия, а пък десет хиляди лева няма да намеря, ако ще да изровя улиците с носа си… Че какво пък! Те са длъжни да ме гледат. Хич не ми пука. Да не са ме раждали. Няма да им обръщам внимание. Нула внимание. Сто нули.

Татко излиза да изпуши една цигара, а мама си ляга сърдита. А нали си знам, на сутринта нищо им няма. Пак си се глезят:

— Пепинце, искаш ли кафенце? Муцинко — пуцинко!

Лигава работа. Винаги става така и накрая пак ще си пийнат кафенце, пък мама ще каже:

— Дай една цигарка!

 

 

На другата сутрин много рано някой ме събуди. Скочих уплашен от леглото. А баща ми ме гледа весело и вика:

— Искаш ли да отидем да поплуваме двамата?

— Толкова рано?

— Да.

Облякох се бързо и за пет минути бяхме на морето. То беше тихо и блестеше, като че ли е покрито със сребърни люспи. Нямаше никакви вълни, водата едва-едва лизваше брега. Скочихме и заплувахме. Татко беше страшен, цепеше напред и не се спираше да ме дочака. По едно време той се обърна и ми извика:

— Давай, Ю!

Я! Откъде знаеше, че ми викат така! И изведнъж ми стана радостно. Водата беше приятна, бистра, сребърна, само да плуваш. Ръцете ми гребяха, а дланите се виждаха съвсем бели и между пръстите се промъкваха пак онези шарени мехурчета, и всичко беше така светло, че никакъв страх не ме хващаше, а даже ми се лудуваше и ми се щеше да се превърна в един симпатяга делфин и да се гмуркам и излитам чак до хоризонта.

Стигнахме горе-долу, докъдето си влизаме и друг път с татко, но баща ми не се спря, само попита:

— Умори ли се?

— Кой! Аз?

И продължихме. Там, в далечината, се виждаше някаква чертичка с две точици. Рибарска лодка. И ние стигнахме почти до нея и различавахме даже рибарите. Единият беше стар, побелял, а другият — по-млад. Кой знае кога се бяха събудили, за да бъдат в морето толкова рано.

Страшно плуване беше. Толкова навътре никога не бях влизал. Като се обърнах, брегът се виждаше, ама хората — едни точки.

На плажа ни чакаше мама и се разхождаше като щура. Татко пръв я видя!

— Ето я госпожа Олеле, сигурно е вдигнала всички спасители на крак.

Мама започна да се кара още преди да излезем. Ама ние имахме вода в ушите и нищо не чувахме. Когато стъпихме на плиткото, баща ми извика:

— Доволен ли си, Юли?

— Да, много!

И изведнъж баща ми изскочи на брега, грабна една шепа вода и изпръска мама: Тя се развика и изобщо всичко стана много весело.

Вечерта Лилини си заминаха. На тръгване тя ми подаде ръка, все едно че нищо не е било. И аз й подадох ръка, сякаш нищо не е било… А когато се качих в тяхната стая, видях на прозореца онази, голямата бяла мида, дето й я подарих. Беше я забравила. Голяма работа! И без туй си нямах такава голяма. Взех си я.

В София техните дойдоха веднъж на гости, ама без Лили. Лили имала урок по френски…

… Такава беше тази работа, не че е нещо кой знае какво, но не ми се ще да я разказвам на никого. Всеки си има неща, за които не иска да разказва. Има такива, за които обичаш да си спомняш и да си представяш какво би станало, ако нещо беше по-друго, и си нагласяваш разни истории, които са ти приятни. Измисляш си ги по хиляди начини, вечер, преди заспиване.

Но има неща, за които не искаш да си спомняш, не искаш да мислиш, че са станали и че ти си ги направил. Ех, казваш си, как да стане, че все едно никога не си го правил. И ти се иска да го забравиш… Но не можеш. Помниш го. Помниш го най-ясно… Както онова за малката кукумявка. Гадна история беше! Най-гадната история…

Миналата година — ще ходим на пионерска екскурзия за три дни. Радост голяма! Стягаме си раниците и багажите и даже майките ни дойдоха да ни изпратят. Тържествена работа… Предишната вечер едно момче ми беше дало за моите марки, дето ги имах от Перу, една ластична прашка с чатал. Ластиците — страшно яки. От вътрешни гуми за камион били. И наистина, като я опънеш силно, камъкът хвърчи на сто метра… С тази прашка можеш и заек да убиеш. Ама голям заек! Ако го праснеш по главата. А за врабчетата не ми разправяй. Направо ги пречуква! — тъй каза онова момче и на мен какво ми стана, не знам, но изведнъж ми се прииска да убия някое врабче. Никога, не бях убивал врабчета, нито други животни. Просто не бях помислял да убивам. А сега! И не е работата да хванеш някое врабче и да го убиеш! Не! Да се прицелиш отдалече с прашката и — прас! — да го свалиш от клона. Това беше някак дяволски интересно. Цял настръхваш.

И ето, аз взех тази прашка и я мушнах в раницата. Майка ми видя, че прибирам прашката, и ми вика:

— За какво пък ти е това чудо?

— Ми така, да си стрелям с нея.

— Гледай да не строшиш на някого главата! Остави я тук!

Не я послушах. Много ми се искаше другите да видят каква прашка имам. И пак нещо ми щукна — може и някоя ловна птица да убия.

Тръгнахме ние с автобуси, откараха ни в Рила, в едно село, дето имаше и почивни станции и беше много весело. Шеги, смехове и песни. А гората започваше от самото село, борове, мирише на смола, а по земята нападали иглици, ходиш като котка, нищо не се чува…

Една сутрин, още преди закуска, аз се измъкнах от училището, дето спяхме, и казах на едно по-малко момче:

— Хайде да отидем на лов. Искаш ли?

На него му светнаха очите.

— Ама ти имаш ли пушка?

— Пушка нямам, но имам една страшна прашка.

— Глупости! — викна момчето. — Кой ходи на лов с прашка.

— Както искаш — казах му аз и се запътих към гората. Онова момче се повъртя и след това хукна подире ми.

— Шт! Тихо! Не вдигай толкова шум.

Запромъквахме се двамата между боровете. Аз събрах няколко малки закръглени камъни и ги пъхнах в джоба.

— Сега ще лазим — казах тихо на момчето.

— Защо да лазим? — попита ме то.

— Така! Лази се!

Залазихме и ето, видях на едно дърво кацнала птица. Опънах ластика, примерих се — камъкът свирна между клоните и чукна някъде. Птицата се почуди и отлетя. Толкоз. И друга птица хвръкна, без да я улуча, и трета… Аз се впрягах все повече и повече, а онова момче съвсем се омърлуши.

— Нищо няма да убием — мънкаше то. — То с прашка не може. Нищо няма да убием.

По едно време на мен ми писна от него.

— Хайде, махай се! — викнах му.

То се облещи натъжено.

— Махай се! Чуваш ли?

— Ама аз нищо не ти правя. Аз само казвах, че с прашка не може. А иначе какво ти правя? С прашка не може…

Съвсем се ядосах, идеше ми да му прасна един по сурата на този сополан, но в това време излязохме на една полянка и изведнъж чух шум. Поглеждам — от един бор се спуска една по-голяма птица и кацва съвсем близо до нас. Опънах ластиците, в това време тя хвръкна и залетя съвсем бавно над земята с широко разперени криле. Проследих я и пуснах ластика. Птицата се преметна. Бях я улучил. Тя падна на земята, подскочи, но не хвръкна, а само подтичваше по тревата. Едното й крило беше отпуснато, не можеше да го мърда. Отначало се стреснах и я гледах какво прави. После вече не мислих, грабнах втори камък, скочих на крака, втурнах се подире й, настигнах я и отново я ударих. Птицата престана да тича, падна на едната си страна. Убих я! — казах си аз. — Убих я. И си викам — ура! Но изведнъж разбрах, че тя не е още мъртва. Онова момче пребледня, пожълтя и само повтаряше:

— Кукумявка! Малка кукумявка! Още не е умряла. Ама умира. Умира вече.

Тази кукумявка умираше съвсем бавно. Помислих си, че тя ще умира така цял ден и ние ще стоим и ще гледаме.

Изведнъж момчето се обади:

— Да бягаме, Юли! Да бягаме, а?

— Защо да бягаме? Бъзльо! Нали не вярваше, а? Нали не можело с прашка, а?

Най-сетне ми се стори, че тя умря. Посегнах да я хвана за крилото, но изведнъж кукумявката подви опашката си нагоре. Изтървах я! Тя била още жива. Сега какво да правя! Клекнах до нея и я гледам. Ами ако оживее? Дано да оживее, дано… или да взема да я ударя още веднъж, че да не се мъчи повече. Но не можех. Седях така и нищо. А тя нито оживяваше, нито мърдаше повече и на мен ми изглеждаше, че това не е вече кукумявка, не е птица, а някаква купчинка тъй в тревата. Побутнах я леко с крак — не мърда. Въздъхнах си.

А онова хлапе пак се обади:

— Моля ти се, бе Юли, хайде да си вървим!

— Да си вървим ли, че къде да си вървим? Нали искаше да ходим на лов? Бъзльо такъв! Нали не вярваше, а? Страхливо хлапе!

То, без да ме погледне, каза:

— Да я вземем тогава и да си вървим! Хайде да я вземем! Те, кукумявките, ядат ли се? Ще я опечем, а? Само бързо!

— Няма какво да бързаме! Спокойно!

— Ама ще ни се карат. Ще ни се карат!… Те, кукумявките, не се ядат. Никак не се ядат! Вземай я де!

— Ти я вземи! — викнах му аз. — Взимай я хайде!

Пък момчето се стъписа и заотстъпва.

— А не! Не мога! Тя може да е още жива.

— Как ще е жива бе? Не виждаш ли, съвсем е умряла. Ама ти си бил най-големият страхливец.

— Ти си страхливец! — изведнъж викна момчето. — Ти я уби, пък сега искаш аз да я нося. Защо не си я носиш ти?

Извъртях се и като му теглих един ритник, то се изпремята и хукна да бяга нанякъде и заплака тихо и тънко. Дявол да го вземе това хлапе, как го приех със себе си. Аз съм виновен. И сега какво да правя с тази кукумявка! Трябва нещо да направя с нея…

И там аз видях една малка купчина пръст от къртица и реших: Ще я заровя, ще й направя гроб. Взех с чатала на прашката да ровя пръстта. Изкопах една дупка, не много дълбока, но достатъчна. Изведнъж гледам, хлапето пак дошло и стои на няколко крачки от мен и ме пита:

— Ще я погребем ли?

Нищо не му отговорих, то само клекна до мен и започна да рови бързо-бързо с две ръце.

После взех кукумявката за крилото и я пуснахме в дупката. Заровихме я веднага и забихме една малка пръчка отгоре.

Отидохме си. И му викам на момчето:

— Няма да казваме на никого!

А то, без да вдига очи, измънка:

— На никого!

А на обяд ме повика отрядният:

— Вярно ли е, че на сутринта си се отлъчил от групата?

Нищо не му отговорих, разбрах, че онова хлапе е изпортило всичко!

— Кажи, Юли!

— Аз съвсем за малко.

— Кой ти разреши?

— Никой.

— Добре. За това, естествено, ще бъдеш наказан. Ясно ли е?

Наведох глава и се направих на много отчаян. А изведнъж той ме попита:

— Кажи сега, защо се отлъчи?

Че как да му кажа? Нищо не му казах. А той току захвана:

— За да убиеш някаква кукумявка. Тъй ли? Що за щуротия! Що за садизъм? Една беззащитна птица. Защо? Не разбирам. Една птица, която ни е само полезна, защото изтребва гризачите и полските мишки. Това прави тя. А пионерът Юли дошел на екскурзия и я убива! Знаеш ли, че си нанесъл вреда? Не сте ли учили, че има полезен дивеч. Учили сте. Тогава?… Срамота, Юли, такова нещо никога не съм очаквал от тебе. Ще оповестя публично пред сбора какво си направил и как отгоре на всичко си подвел по ума си едно по-малко другарче… Това ти е последната екскурзия… за тази година! Върви си!

И отрядният наистина взе, че каза пред всички, и пак за полезния дивеч говори и за други такива неща. Наказаха ме. Никакви екскурзии…

А след това като ме награкаха момчетата, че като почнаха да ме разпитват: как съм я улучил, че с какъв камък, че колко била голяма, че да съм им покажел прашката. Пък едни, и те искаха да отидат на лов. Аз само им казвах:

— То се иска майсторлък за тази работа. Току-така без тренировка не може!

И като виждах, че на никого не му е мъчно за тази кукумявка и че даже ми завиждат, чудех се какво ми стана в гората, че още ми се е свило в стомаха. Успокоявах се:

— Голяма работа! Ами истинските ловци? Ами нали всички ядем месо? Ами на война? На война можеш да убиеш най-добрия от всички хора на света. Кой ще ти каже нещо? И медал може да ти дадат даже. — Успокоявах се, но едно нещо ме човъркаше: Сега, ако всички хора на света дойдат и ми кажат — голяма работа, Юли! Ще ми мине ли? Май няма… няма.

Спомням си, веднъж едно момиче от нашия клас разправяше, че ако е само в гората и че ако умира от глад, никога няма да убие някоя сърна, за да се нахрани. То това беше момичешка работа, защото ако е само в гората, и една мишка няма да може да хване. И после то си плюска агнешко печено и не му мига окото. И това е хем тъжно, хем смешно. Нали тези, вегетарианците, не ядат месо, а само зеленчуци и разни треви. А като не ядат месо, по-добри ли са от другите хора? Дрън-дрън! И те са като всички. Аз познавах един вегетарианец, дето биеше сина си, защото той ни даваше да си берем малини от техния двор. Кожата му смъкваше от бой, момчето ревеше, чак до другата улица се чува. Отупа го едно хубаво и после отиде да хрупа моркови… А ако е въпросът, веднъж, като отсякоха едно голямо дърво на улицата и като видях как беше паднало и лежеше с изпочупени клони, на мен ми стана по-тъжно отколкото като гледах как колят една тлъста свиня.

„Що за садизъм?“ — ми каза отрядният. Ама аз наистина си падам малко садист. Веднъж видях на прозореца на мазето една тлъстя паяжина, дебела, прашна, като от плат. На дъното й паякът си беше направил нещо като фунийка и се криеше в дупката. Скимна ми да го видя този паяк, но той не се показваше и изведнъж ми дойде на ума, че ако се хване муха в паяжината, той трябва да се подаде. Тогава улових една муха, която се блъскаше в стъклото на един друг прозорец, и я хвърлих в паяжината. Мухата се опита да хвръкне, но се залепи, затресе паяжината и в този миг от дупката се подаде паякът. Грамаден паяк, крив и опасен. Спря се, за да разбере какво става, след това се втурна към мухата, замаха с краката си, заудря я отсам-оттатък, после скочи отгоре, вкопчи се в нея и ето — едното й крило се откачи и падна, после другото и накрая паякът пусна мухата и си отиде. А от нея беше останало само една кожица. Ей! Опасен паяк!

Ужасно интересна ми се видя тази работа. Как само оправи глупавата муха! И аз хукнах да ловя други мухи. И пак същото. Носих на паяка муха след муха и той все ги изяждаше и накрая вече се шашна! Отде се взеха толкова мухи? Той си беше натъпкал шкембака и вече не ги ядеше, а само ги омотаваше в паяжината, за да има и за друг път. Тогава на мен ми доскуча, хвана ме яд на паяка и измислих нещо друго. Ловко пипнах една голяма оса, аха да ме ужили — жива оса! Хвърлих я в паяжината, тя замалко да се откачи, но се омота. И ето, паякът изскочи — мислеше си, пак муха. Ама този път не беше муха, а оса. И като започна една борба: паякът отсам, осата си извърти корема и с жилото — шат, шат! Паякът я заобиколи бързо, но осата се сгъне цялата и шатка ли, шатка! Цялата паяжина се затресе и неочаквано паякът започна да прави нещо много странно — заобикаля около осата и къса паяжината, като с ножица я реже — хръц, хръц, докато се усети, осата тупна на земята, пооправи се, пооправи се и отлитна, като отнесе малки паяжинки със себе си.

— Хе! — виках си аз. — Паяк с паяк, намери ли си майстора? Като видя, че ще те направи на решето, бързо-бързо я пусна. Хвана те шубенцето, а?… — И тъкмо се обръщам ухилен, гледам, над мен се изправил татко.

— Какво правиш? — попита ме той и очите му сърдити.

— Нося на паяка мухи! — признах си аз.

Баща ми замълча и после каза:

— Човек, на когото му правят удоволствие мъченията, се нарича садист! Ти, Юли, си садист! Махай се веднага.

Аз го гледах тъпо в очите, но баща ми се извъртя и тръгна нанякъде… Остави ме.

Отначало нищо не загрявах, но изведнъж започнах да усещам, че краката ми стават меки, като гумени. Тръгнах си, уж не ми пука, пък нещо започна да ме човърка… Значи такъв човек съм бил аз… садист! Абе глупости са това! Какъв ти садист? То един паяк! И тия глупави гадни мухи, дето са вредни, дето трябва да се изтребват, защото носят и коремен тиф. Да, но на мен наистина като че ли ми ставаше кеф, като гледах как паякът ги изсмуква. Наистина, а? И какво ми стана! Идеше ми да тичам, да тичам някъде далече, да тичам с часове! Ех! Чак пък толкова, чак пък толкова! Това не е нищо. Това беше глупава детска работа. Това не е да правиш от кожата на хората чанти. Баща ми ги дрънка едни такива!… Мръсен паяк, гадна гадина! Той сам да си лови мухите! Ще го убия аз него, ще го размажа на плочите като плюнка. Че какво пък беше виновен гадният паяк? Той си мислеше, че мухите му идват сами, той откъде да знае, че едно садистче му ги носи, че той даже се видя в чудо с толкова много мухи. Цял живот не му са се случвали толкова много мухи, че и една оса за гарнитура. Той накрая съвсем се беше побъркал.

Не! Не! Аз не разбирах. Ако знаех, някой да ми беше казал, че това наистина прилича на садизъм, нямаше да се захвана с тази кална работа. Ами онова момче — дето беше убило дете? И то сигурно не е знаело какво значи да си убиец. Убило е тъй — и после е разбрало. Най-страшното е после да разбереш! Само че аз — мухи, пък то — дете! А децата в нашата махала не обесиха ли една котка? Това пък какво беше?

И макар че исках да се махна някъде, гледам, отишъл съм си право в къщи и уж ме е страх от татко, а разбирам, че сега ми трябва той, нека дори да ме набие, сега ми трябва да го чувам как ми говори, да го гледам право в очите…

Когато влязох, баща ми пиеше кафе. Свих се на един стол и зачаках. Той мълчеше. Нищо не искаше да продума. След това стана и говори по телефона. Върна се. Спря се насред стаята замислен и изведнъж каза:

— Ти обядвай сам! Аз бързам. Хубаво да се нахраниш и след това уроците. Най-напред уроците. Никакви игри, докато не си научиш. Ясно ли е?

— Ясно — отговорих аз и ококорих очи. Защо нищо не ми казва за онази работа? Не, ето го, той се сепна нещо, намръщи се:

— И виж какво: ако още веднъж те видя да пишеш с моята писалка и да я мъкнеш на училище, ще си имаме разправии. Цял час я търсих. Пет писалки съм ти купил досега. Хай да му се не видеше!

И това беше всичко. Излезе.

Ех, аз бях по-малък тогава. Глупав бях. Много се плашех от разни работи. Дори понякога нощем се събуждах изплашен, чак гласът ми се схванал… То има една жлеза тук в гърлото с едно латинско име и тази жлеза, като се уплаши детето, изпуска течност, такава, че ставаш като гипсиран. Но щом мине пуберитетността, щом гласът ти стане дебел, свършва. Жлезата изсъхва и вече не пуска нищо.

И сега, като си спомня как се бях объркал с тоя паяк и с моя садизъм и как се бях изплашил, а пък никой нищо не ми каза после. Сякаш бяха забравили за това. Сякаш баща ми ме беше нарекъл тъй между другото. Само едно знам. В думите, в думите има нещо много хитро и подло. Хората са си измислили разни думи и наричат с тях това, което им изнася. Сега, ако аз убия тази кукумявка за удоволствие, съм садист, а когато порасна и отида на лов и убия една дива патица, тогава съм ловец! А ловецът не му ли става кеф, когато преобърне патицата? Нищо че месото й мирише на риба! Ама е ловец! А пък раците? Раците се варят живи-живенички, докато станат червени, но това не било садизъм, а готвачество. А ако напъхаш готвача в казана и го свариш, ще те осъдят веднага за предумишлено убийство. Едно момче донесе веднъж в час по естествена история в една кутия около сто бръмбара, забодени с карфици, повечето още шават, и учителят го похвали: „Това, вика, се нарича интерес към естествената история.“ И му взе бръмбарите за сбирката си.

Не! Има нещо объркано и дяволско в тия думи. Колкото по-голям ставам, толкова по-объркани работи виждам. Ама свикваш, в това е целият номер!

 

 

Една вечер у нас идва вуйчо. Гледаме, под окото му синьо.

— Какво е станало? — викна уплашено мама.

— Нищо — каза вуйчо. — Омешахме си шапките с две хулиганчета.

— Ама как? Защо? — започна мама.

— Кво да ти разправям, биеха там едно момче…

— И ти — прекъсна го майка ми — веднага, готов!

Вуйчо само се поизпъчи. Че мама като го захвана:

— Абе Александре, на трийсет години стана и умът не ти дойде в главата. Някой кара ли те да се бъркаш? Само бели си навличаш. Има си милиция за тази работа. Знаеш ли, че преди месец двама такива намушкали с нож един човечец… И горд отгоре на всичко! Детинщини! Няма що! Кой съм аз…

Вуйчо мълчеше, мълчеше, пък по едно време и той се развика:

— Ако всички стоят със скръстени ръце и гледат, утре някой ще пребие и сина ти, госпожа!

Ама мама не преставаше:

— Ти, вместо да се биеш по улиците с ашлаците, да вземеш да си оправиш изпитите, разбра ли! Че ми омръзна онази да идва тук и да се оплаква как сте нямали пари, как тя те издържала, че само си бил един фантазьор и толкова.

„Онази“ беше на вуйчо жена му. Мразех я. Говореше едно особено, с разни думи, все такива: пации, мации, все за Париж кво било, пък тук кво било. Беше една седмица във Франция при някаква леля и сега сто години ще говори какво правили французите и как я поканили на някакво супе, а тя — какъв малшанс — точно тогава имала, вика, някакви констипации и била много депримирана, казва.

Вуйчо ми е много нещастен с тази префърцунена вуйна. Когато е сам, е страшен симпатяга, а когато е с нея, и той става един, не може да се трае. Почва да говори за разни френски работи, за футбол зъб не обелва и само много културни неща дрънка!

Този път той беше нещо ядосан:

— Да ме остави бе! Да ме остави, щом не й изнася. Издържала ме? Аз цялата заплата си давам в къщи. И за цигари нямам пари. Ама ми е дошло до гуша и ще й бия дузпата. Да си намери някой с мерцедес и апартамент и да си говорят с него за Триумфалната арка. На мен вече ми омръзна. — И изведнъж вуйчо скръцна със зъби: — И ти какво мислиш, че не знам туй-онуй ли? Всичко знам аз и ми писна…

Тогава мама започна да прави знаци и да сочи към мен. Един вид: недей пред малкия. Но вуйчо не млъкна.

Тогава мама ме изпъди от стаята. Но аз всичко разбрах. Ей че подла жена! И горкият вуйчо, той само така си разправя, ама дума да не става, че ще й бие дузпата. Нали и баща ми казваше: „Тя го е хипнотизирала“. И вуйчо само се ежи. Пък щом онази позвъни по телефона, и той: „Ти ли си, Ивон, аз ей сега си тръгвам“.

А тя не се казва Ивон, казва си се Иванка. Пък вуйчо: „Ивон, Ивон“, и гласът му става тънък. Да се смаеш, като го гледаш какъв е каяк, пък онази е като карфица.

Добре де! Тъй било, иначе било, пък като дойде у дома, всички я търпят и започват едни дълги разговори, кое било модно, пък кое не било, и татко, и мама, че и аз, като се сбъркам да вляза при тях, и мама казва:

— Ти каза ли добър ден на вуйна си Ивон!

Не, никак не обичам да стоя при нашите, когато имат гости. Никак не обичам да се правя на възпитан. Едно време умирах да стоя при гостите и даже ме пъдеха, а сега мразя. Имам си мои работи, които са ми по-интересни. Да си направиш нещо твое, някакъв механизъм или пък друго. Сам да го измислиш. Може нищо да не стане, но ти си знаеш, че си го правиш, и ти е хубаво, и не даваш никой да ти се бърка. Веднъж взимам едно динамо и си мисля: „Сега то прави ток, като го завъртиш. Ами ако го свържа с едно моторче, не може ли токът от динамото да върти моторчето, а пък моторчето да върти динамото!“ Намерих и моторче, но нищо не излезе. Завъртя динамото — и моторчето заработи, а след това и двете спират. Питах Румен, той вика: „Динамото е слабо“. Питах татко, той мисли, мисли, пък накрая каза: „Ясно ми е, но не разбирам от физика и не мога да ти го обясня.“ Тогава се престраших и попитах учителя по физика. Той ме изгледа особено и каза:

— Ще ти обясня!

И изведнъж посред час току започна:

— А сега да ви кажа какво е изобретил един ваш съученик…

И а̀ да каже името ми, ама замълча. Взе да обяснява как съм искал да изобретя вечен двигател, нещо, което никога не можело да стане. Това било закон. Не можело тъй да се въртят и динамото, и електромоторът. И аз съм бил един от хилядите хора, които са предлагали такива механизми, но всичко винаги било напразно.

Седях на чина и се червях. Пък едни момчета се провикнаха:

— Ей че тъпон! Изобретател!

Те не знаеха, че съм аз, но на мен ми стана тъй обидно, че ми идеше да скоча и да побягна навън. Хвана ме страшен яд на физика, дето тъй ме изложи, и все пак едно не ми стана ясно — не може, не може. Добре. А защо не може? Това той не каза. Каза само, че не можело да се построи такава машина, това било основен закон. Пък аз исках да ми обясни защо не може? И защо хиляди хора са се опитвали, че и аз даже. Аз съм дете, пък те са били големи! Толкова ли е смешно?

В междучасието попитах Румен:

— Ти разбра ли що не може?

А пък той, както си свирукаше, се обади:

— Я си гледай кефа!

И нищо повече. Пък гледаме, учителят по физика се връща от учителската стая и носи една книга:

— Вземи и я прочети, Юли, много неща ще ти станат ясни.

Когато прочетох тази книга, видях, че съм голям тъпчо, видях колко работи не знаех. Но когато прочетох там, където пишеше за тези машини, пак същото. Не може да се построи такава машина, която да работи от нищо. И пак не е ясно защо? Просто хората са видели, че не може, и накрая са си казали: „Не може — и толкова!“

И викаш си, значи ако не знаеш, че нещо не може… какво? Цял живот може да се мъчиш да го откриеш и накрая нищо? Сто години да чакаш, за да направиш своята машина, и накрая да разбереш, че не става. Нищо не става.

Ами ако може, само че по-другояче? Ей че страшна работа е това. Изведнъж виждаш — може! Работи! Върти се! И шапката ти литва до небето и се плезиш на всички, дето ти са викали: „Не може!“ Че и на учителя по физика.

Например откриваш едни специални лъчи, с които, като облъчиш хората, те започват да говорят само това, което си мислят, просто не могат нищо да скриват, нищо да излъжат, и веднага си казват всичко. Каква бъркотия ще настане. Велика работа! Накрая, разбира се, всички ужасно ще се разсърдят един на друг и ще млъкнат като пукали. Ходят по улиците и мълчат. Само махат с ръце, но не смеят да си отворят устата и затова всички отиват в училище за глухонеми. И каква тишина ще настане — страшна тишина. Че и у дома ще се получат едни истории. Питат ме: какво беше на училище, и аз, като започна, ще им настръхнат косите: писаха ми забележка, подсказаха ми по геометрия, убодох Маргарита по гърба, тя се обърна и ме цапна, учителят я видя и я изгони… Пък ако дойде вуйна, ама тя няма да е облъчена, че като я захванат нашите:

— Ти, дето само глупости дрънкаш, Иванке, ти, дето мъчиш вуйчо… Можеш колкото искаш да си боядисваш косите, а пък нали се вижда, че отзад са ти редки, редки… защото си носила кокове като зелка. Ужас!

Да… мисля си, могат ли хората да не лъжат. Аз едно време обичах да лъжа ей така! Кажа на едно дете, че съм видял крокодил в Перловската река, и то вярва и се чуди, и се звери, и кара баба си все край реката да се разхождат… А нашите винаги ме хващаха, когато лъжех. Сега вече не могат. Само да съм си нагласял работата. Колкото по-голям става човек, толкова по-добре знае да лъже. Има прости лъжи: „Защо закъсня?“ — „Имахме спявка!“ Ако искат да те, хванат, могат. Тъй можеш да кажеш само ако знаеш, че на старите им е все едно, че си закъснял, и те питат — ей така, да видиш, че много се интересуват от тебе. Тогава може да им кажеш каквото искаш. Но например знаеш си, че няма да те пуснат на мач, няма начин. Тогава? Тогава ето — понеже е неделя и у нас все идват да играят карти следобед, казваш: „Днес съм поканил едни момчета да ми дойдат на гости!“ Настава ужасно смущение: „Абе какви деца?!“ „Ами Тончо, Бончо и Румен!“ Леле! Нашите се хващат за главите: „Може ли, без да ни кажеш?“ Брей че работа! Ами сега! Татко се намръщи, мама ходи насам-натам, а към два и половина звъни по телефона първо Румен: „Ало, ало, Юли там ли е? Кажете му, моля, че няма да мога да дойда у вас, защото ще ходим с татко на мач“ След това се обади Бончо — и той ще ходи на мач. След това Тончо — и той на мач. И на мен ми става мъчно. Седя на канапето и само гледам в земята. „Какво ти е?“ „Нищо!“ „Сега не се сърди де! Отиват на мач, друг път ще дойдат!“ Аз само преглъщам и накрая татко току рече: „Ти защо не отидеш на мач?“ А! На мач! Глупава работа! И най-после те сами ми дават пари, тупат ме по гърба и хайде на мач!

Но аз съм малко мекушав. Като наглася един такъв трик, и после ми става кисело. Големите лесно се лъжат, защото си мислят, че са големи и ти вярват. И това е лошото!… Като Румен — той когато си науми нещо, цял ден тича за хляб и на пазар, и боклука изнася, че дори веднъж и чиниите измил, само после да си изпроси нещо!

Когато съм такъв, какъвто съм, не съм бил добър. Като се подмазвам, съм добро момче. А според мен, добрите момчета се преструват на добри. И ако цял живот се преструваш винаги за всичко, тогава, щат не щат, ти си добър човек. Не лъжеш, не убиваш кукумявки, учиш, работиш, правиш всичко и ставаш в трамвая, значи си добър. Кой ще разбере, че всичко това е нарочно! А веднъж аз си помислих ето така: че за да си много добър човек, никога не трябва да знаеш, че си добър… И сега пак излъгах, защото това май не съм измислил аз, а го чух отнякъде, не си спомням откъде, но май го чух. И защо не мога аз нещо да измисля, което да бъде вярно и което сам да съм си налучкал!

Ех! Тъй си разправям, ама май нищо няма да излезе от мен. Нито мога хубаво да рисувам, нито да свиря на нещо, но аз съм си виновен. Татко колко пари похарчи, музикални школи, две учителки и за малко пиано да вземат под наем, а на мен хич не ми се свиреше. Седна, отворя нотите и им се зверя! „Има слух, ритмичен е…“ — казваха учителките. Ама нищо не излизаше. На баща ми му беше мъчно.

— Да знам, че има талант, с бой ще го накарам да свири, ама ако е някой бездарник, само да се каже, че и нашият учи пиано… Знаеш ли ти бе, че бащата на Лист го е пребивал от бой, за да свири?

И на мен хем ми се ще да стана някой Лист, хем като седна да се упражнявам и като чуя каква врява вдигат момчетата на улицата, си викам: „Абе какъв ти Лист! Сега долу такъв мач ще се разиграе, пък аз: до, ми, сол, до, ми, сол. Нямам аз талант, никакъв талант!“

Тъй нищо не излезе и от пианото. И да кажеш, че съм някой силен ученик, че да се успокоиш. Ама и това не съм. Едно време смятах като електронна машина, а сега, щом се измъдри някое уравнение пред мен, и ставам пълен гьон! Не мога да разбера тези хиксове кога минават отляво, кога отдясно. И като не разбирам, не слушам какво разправя математичката и си блея нещо, пък на класното ела да видиш какво става! А и напоследък, когато си кажа: сега ще внимавам, че иначе лошо, внимавам пет минути, пък след това, гледам, пропуснал съм цели два реда и си мисля за разни други работи наведнъж, и то съвсем нищо не излиза.

Нашите видяха, че работата отива на зле, и решиха да ми вземат частен учител. Татко се сети, че когато бил ученик, имал един много добър учител, и ме заведе при него. Той беше старичък, пълничък, побелял човек и на едното око имаше нещо бяло, с него май не виждаше. Този учител все викаше: „Икс“, а не „хикс“, и току ме пита: „Ти в кой клас беше?“

Решавахме с него задачи, решавахме и когато съм у тях, всичко ми е ясно. А като си отида в къщи — пак нищо. Но и той беше малко особен, като види, че се запъна, поседи, поседи, пък каже:

— Я дай! Дай! И гледай! Хубавичката гледай… Така… Сега прехвърлям пет икс отляво, намираме знаменателя, той ие… той ие: пет икс минус седем и като умножим по минус единица, се получава… Разбра ли?

— Разбрах… Ама защо умножаваме по минус единица?

Пък той ме поглежда и вика:

— Къде се умножава по минус единица?

— Ами ето тук.

— Я… чакай!… Ами че по колко да умножим, по минус единица ще умножим зер.

Тъй и с този учител работата не тръгна, добре ама татко като се заинати: „Не, та не! При него ще взимаш уроци, аз благодарение на него издържах матурата си.“

Мама нещо се обади, но баща ми я пресече:

— Ако синът ни е станал тъп, и господ не може да го оправи!

А аз наистина напоследък правя разни чудни неща. Наистина като че ли съм започнал да изкуфявам! Преди два дни мама нареждаше един кош и изведнъж ме повика:

— Юли, ела да видиш нещо!

Гледам я държи в ръцете си един заек играчка такъв, с панталони. Моя заек.

— Искаш ли го? — попита мама и се смее.

— Ами! Бебории! Глупости! — казах аз и си отидох оттатък. Пък по едно време, какво ми стана, щом усетих, че майка ми излезе от другата стая, върнах се там, отворих коша и измъкнах заека. Много беше остарял, горкият. Едното му ухо висеше само на два конеца, панталоните му бяха пробити на няколко места и кракът му беше разпран и оттам се подаваше слама. Пооправих го, скрих го под мишницата и го внесох в моята стая. Извадих от едно чекмедже разни бурми и отвертки и го прибрах вътре. Нека си седи там.

 

 

Когато се връщах от училище, започна да вали сняг. Такъв, дето се стапя още щом падне на паважа. Но заваляваше все по-силно и по-силно и взе да се натрупва по шапките и раменете на хората. А на земята се стапяше.

Винаги ми е радостно, когато вали сняг, и този път много се зарадвах. Дано, дано да натрупа. В къщи на два-три пъти поглеждах през прозореца — покривите бяха побелели и на тревата вече се задържаше, само по улицата все се стапяше и течеше на вадички. Ще натрупа, казвах си аз. Ще натрупа! И си мислех, че е много важно снегът да навали и да не се стапя. Никой не можеше да разбере колко е важно това — само аз.

— Рано е още — каза татко. — Ноември, ще се стопи.

— Че то сиромашкото лято не е дошло! — казваше мама.

А аз все си мислех: „Няма да се стопи! По никой начин няма да се стопи.“

И до вечерта всичко беше побеляло. Трябваше да отида на урок. Навън беше тъмно и валеше. Валеше, без да спира. Като погледнеш към небето, то беше червеникаво, тъмночервеникаво, и напухано със сняг. Стана ми весело, както никога досега. И лампите по улиците бяха много красиви — със снежни шапки, със снежни шалове около вратовете. Снежинките се въртяха, въртяха около тях, сякаш не им се падаше на земята.

А като завих в малката улица, дето живееше учителят, видях на земята нещо черно — лежи. Приближих се — човек! Лежи в снега и не мърда. Изтръпнах. И нито напред, нито назад. А улицата пуста, никой не се вижда. Тогава се престраших и се наведох:

— Ей, чичо, чичо!

Побутнах го с крак, съвсем полека. Не мърда! Умрял е! Спрях да дишам. Ами сега! Умрял тъй на улицата, сред снега… Но изведнъж човекът помръдна ръката си и нещо изохка. Подскочих. Не! Жив е! Още е жив! Станало му е лошо, нещо на сърцето, и е паднал и сигурно умира… Затичах се напред към къщата на учителя, но се спрях и пак се върнах. И никакъв друг човек не се задава. Ще позвъня на някоя врата. Не! Няма смисъл, защото трябва лекар, трябва лекар… И изведнъж се сетих, че на ъгъла има телефонна будка. Хукнах. Пък вътре тъмно — нищо се не вижда. Едва прочетох номера: Бърза помощ! Завъртях и чакам… Какво да им кажа? Какво да им кажа… Ето на, обадиха се… „Ало, ало! Не се чува! Ало!“ „На един човек му е много лошо… Лежи на снега и не мърда…“ Пък оттам ме попитаха: „Кой се обажда?“ Помислих и казах: „Един пионер — Юли Иванов“. „На коя улица е това?“ Казах. „Ами към кой номер?“ Ех сега пък, оставих телефона, изскочих навън и гледам номерата на къщите — номер 30.

— Добре! — отговориха по телефона. — Сега ще дойде линейка. Стойте там да ни покажете!… — И щрак — затвориха.

Аз пак се затичах към човека… Дано не е умрял, дано дойдат да го спасят. Ще бъде толкова хубаво и на урок няма да отида даже… Дали пък да не му направя изкуствено дишане? Нали ни учиха. Ама някой път не бива. Опасно било. Пък кога бива и кога не бива, откъде да знам? И ето, най-сетне по улицата се зададе човек! Втурнах се към него:

— Другарю, моля ви се, моля ви се! Един тук лежи. Умира.

Човекът се спря стреснато.

— Къде?

— Ето там.

И той, без да каже нищо, се завтече. Ех, добър човек! Стана ми по-леко и вече не ме беше толкова страх. Не съм сам. Стигнахме до мястото, където лежеше онзи. Моят човек клекна над него, взе му ръката, загледа се нещо и изведнъж каза:

— Е-ех! Иванчо, Иванчо! Как си се нарязал, моето момче… Хайде ставай! Ставай, душо ракиена! — И хвана умиращия за палтото, изправи го да седне, взе сняг, че го завря в пазвата му, и здравата го пораздруса. И на! Онзи си отвори очите и главата му се залюля насам-натам и той почна нещо да сумти.

— Ставай! Ставай! — викаше другият. — Ще настинеш, чуваш ли?

И го дърпаше, и се мъчеше да го изправи. Двамата залитаха по тротоара, но накрая моят човек, го задържа. И тогава този Иванчо се поолюля, поолюля, пък изведнъж като запраши накриво през улицата, стигна до ъгъла и като ревна някакво нещо като песен и зави надолу, и край!

Стоях като треснат. Хем ми беше смешно, хем ми причерня пред очите. Да, ама в това време блеснаха два фара и една синя светлина. Линейката! Леле! И докато помисля, аз се мушнах в една врата и се свих на земята. Колата вървеше бавно и по едно време спря. Хлопна се вратата и чух глас:

— Това е трийсет! Никой няма. Давай надолу!

Пак тръгна, а след малко чувам — връща се. Пак спира и пак онзи глас:

— Ама че гаменска работа!

След това се чу една страшна ругатня и линейката даде газ. Отиде си.

Измъкнах се. Мислех си, че сега на мен ще ми стане лошо… Гадна мръсна пияна свиня! Гадно мръсно животно! Прави се, че умира, и се търкаля в снега. А аз си мислех, че ще спася човек… „Пионерът Юли Иванов спасява човешки живот!“ А то… Гадно мръсно прасе! Напило се и си лежи! Сега хайде при дядо Икс да решаваме уравнения и да умножаваме по минус единица… И линейката разкара, а през това време може истинска катастрофа да е станала! Пияно прасе! И си пее!

За малко да се разплача… и тръгнах към дядо Икс и чак когато разбрах, че имал грип, малко се поуспокоих…

А снегът не спираше. Връщах се към къщи и си мислех:

— Ще натрупа, ама дали ще се задържи, кой знае? Каква киша става, когато започне изведнъж да се топи. Кафява, мръсна, на грашки и автомобилите я разпръскват, като минават, и ако си наблизо, ще те направят на нищо!

Върнах се у дома, а нашите още ги нямаше. Излязох пак на улицата, а и там приятелите ги няма! Скука. Повъртях се, повъртях се, викам си — да ида на кино! Късно е. Да се прибера да поуча още малко! Не ми се учи. Да почета някоя книга! Не ми се чете…

И докато си мислех тъй, гледам, започнал съм да правя снежен човек. Търкалях една топка и тя ставаше все по-голяма, и друга, и трета за глава. Намерих въглени и едно счупено лимонадено шише за нос и в ръката му сложих старата си скъсана чанта, а на главата му един пробит леген като Дон Кихот. И хората, като минаваха, се засмиваха, а пък малките деца се спираха и се радваха. Глупавички такива, въртят се около него и си квичат, радват се. И аз много се запалих с този снежен човек. Правех го, обикалях го, нагласях го. Пък по едно време усещам, че си говоря с него разни безсмислици. Усетих, че този снежен човек е голям симпатяга, добряк, най-добрият от всички… И изведнъж чух глас зад гърба, си:

— Юли!

Обърнах се — татко. Косата му и веждите му съвсем побелели от снега. Той се усмихваше и ето, присегна се и намести легена — тъй, по-назад на главата на снежния човек.

— Хайде да се прибираме, моето момче! — каза ми той.

— Хайде! — казах му аз.

Той ми подаде ръка и аз го хванах. Тръгнахме си тъй двамата и гледам, аз вече му стигам малко даже над рамото. Да не повярваш. А на вратата той се подхлъзна на желязната изтривалка и а̀ да падне, но аз го задържах. Той се засмя и каза:

— Ти си заякнал. Я да видя мускулите!

Прибрахме се. Татко се въртеше из стаята и не сядаше:

— Студено, а?

— Ами, никак не е студено! — казах му аз. — На мен никак не ми е студено.

Тогава татко каза:

— Искаш ли да си сварим по едно кафе, а?

Аз само кимнах, защото не го разбрах добре. Но ето, той извади две чашки и сложи котлона.

И ние двамата: татко и аз, пихме кафе. За пръв път.

Ето, сега аз съм си легнал и мисля за много неща. Всичко се смесва и нищо не спира и все мисля… И ту виждам онзи пияния, ту линейката и учителя по математика и снежния човек, и двете чашки кафе на масата… И изведнъж разбрах, че имам да казвам на някого нещо, че имам да питам някого нещо. То беше такова, че за всичко на света, трябва да го разбереш. Самият аз не знаех какво значи то, само го чувствувах, само го усетих в един миг, тогава когато татко каза: „Искаш ли да си сварим по едно кафе?“

И съм сигурен, за него съм сигурен. На всичко друго можеш да кажеш: „Много важно!“… А на това не можеш.

И ето — аз пак не заспивам. Оттатък нашите си говорят спокойно и тихо. За въглищата, за зимата и моите обуща. А навън духа вятър и вече не вали…

 

 

Мисля си, какво ли е станало със снежния човек, който Юли направи онази вечер. Истинската зима още не беше дошла и на другия ден времето трябва да е било топло.