Жечка Горчева
Новорождение

„Исус му рече: Истина, истина ти казвам, ако се не роди някой изново, не може да види Божието царство“

Иоана 3:3

Човекът лежеше неподвижно, загледан сякаш не в отсрещната стена, а в небитието. В главата му се рееха рояк черни мисли: „Защо живея? Защо изобщо съм се родил? Какво направих през живота си? Дори деца не създадох…“ Отчаянието все по-плътно го обхващаше със своите мръсни пипала.

Живееше в малка къщичка накрая на града, кажи-речи до самата планина. Затова и не го засегна голямото жилищно преустройство — остана си в родната къща. Беше пенсионер по болест от много години и дори вече забравяше какво бе работил преди. Имаше чувството, че цял живот е бил пенсионер. Родителите му рано си отидоха от този свят. Не успя да довърши образованието си поради липса на средства и защото заболя. После започна да работи не това, което му беше по сърце. По характер беше тих, притеснителен. Лицето му беше съвсем обикновено, почти невзрачно, а тялото му — малко хилаво. От млади години заживя с мисълта, че никоя жена няма да го хареса такъв, какъвто е и затова остана цял живот сам. Болестите го изтощиха много и се наложи да се пенсионира рано. От тогава се затвори в къщата си, от която излизаше само за да си купи ядене. Никой не му ходеше на гости — приятели нямаше. Животът му се струваше празен и безсмислен.

Тази вечер бе по-тъжен от всякога. Не чуваше вечерната суетня в съседните къщи и блокове, не мислеше за утрешния ден, плашеше го настъпването на нощта. По някое време той чу тихо почукване на вратата. Дълго се ослушва дали не му се е счуло само така и едва след това стана да отвори. На прага стоеше жена на средна възраст с леко побелели коси и притеснено се усмихваше.

— Мога ли да вляза? — попита тихо тя.

— Заповядайте… — отвърна вяло той — Но аз не Ви познавам…

— Нека това не Ви притеснява. Всички под небето сме братя и сестри и в нужда трябва да си помагаме.

— Но… кой Ви прати при мен? Кой Ви каза адреса ми? Откъде знаете, че аз…

— Тоз, който се грижи за всички нас. Тоз, който ни помага да издържаме в бедите и прави живота ни по-поносим. Тоз, който вижда всичко и всичко знае за нас.

— Искате да кажете, че не човек Ви е пратил при мен?

— Да, точно това искам да кажа. Редях вечерната си молитва, когато Той ми заповяда да стана и тръгна из града. После ме доведе тук при Вас, защото знае, че имате нужда от помощ.

— Не, нямам нужда от помощ. Все още мога да се движа, да купувам и си приготвям храна. Само…

— Не ме разбрахте правилно. „Не само с хляб живее човек, но с всяко Божие слово…“

— Да, права сте. Аз хляб си имам, само гдето не зная за какво ми е живота…

— Тъкмо затова и дойдох. „Ние поучаваме Божията тайнствена премъдрост, която е била скрита, която е била предопределена от Бога преди вековете да ни докарва слава.“ (I-во послание към коринтяните 2:7) Човек често не вижда това, което е толкова видимо.

— Но какво трябва да видя? Какво не съм видял?

— Ами целия този Божи свят, който е сътворен с такава вещина, в такава хармония. Да помислиш за неговия Създател!

И жената започна да разказва за това, как Бог е създал небето и земята, деня и нощта, простора и растенията, животните и птиците и накрая човека по свой образ и подобие. Описа живота на първите хора Адам и Ева, произхода на греха. Изброи му десетте Божи заповеди. Говори му и за това, как бог даде своя единороден син — Христос, за спасението на нас, грешните хора. Разказа подробно за живота и делата на Исус тук, на земята.

Гостенката беше говорила непрекъснато часове наред и неусетно нощта бе минала. Навън светлината вече се преборваше със здрача и тържествено обявяваше настъпването на новия ден. Забелязала това, жената се обърна към самотния човек и каза:

— Хайде да отидем в планината, да посрещнем там изгрева на слънцето и после да го изпратим! Хубаво е да прекараме един ден сред природата.

— Но… как ще се изкачвам аз по стръмните пътеки? Краката ми твърде не държат.

— Аз вярвам, че ще можеш да вървиш нагоре. Хайде да тръгваме!

Мъжът живееше до планината, но не помнеше от кога не бе ходил из нея. Жената го поведе по една тясна пътека. След малко те спряха на една полянка и тя му посочи слънцето. То бавно изплуваше над още белите върхове на планината и изпращаше потоци светлина към долините, където утрото жадно пиеше от чистите води на езерата. Небесното светило пръскаше дъжд от искри по чукарите и навлизаше в душите на двамата пътници. Мъжът стоеше занемял. Той никога не беше виждал такъв изгрев на слънцето и не беше присъствал на утринното освещаване на планината, затуй сега стоеше покъртен, обнадежден. Имаше чувството, че ще му поникнат криле и той ще литне към това прекрасно слънце.

Беше един от онези пролетни дни, когато небето е наситено синьо, а въздухът — кристалночист. Един от онези дни, които възбуждат, опияняват и пораждат силна любов към живота.

Планинската пътека търпеливо чакаше своите пътници. Омаята на изкачването ги обземаше и целите им същества тръпнеха в устрема нагоре към върха. А наоколо имаше свежа зеленина, осеяна с пъстри цветя като петна по фина мозайка. Отвсякъде полъхваше дивна красота и сякаш всеки цвят и всеки слънчев лъч бе възторжен вик на живота.

Болният човек крачеше бодро нагоре, обзет от една-единствена мечта — да достигне върха. Сякаш нищо не бе останало от неговата болест, от голямото му отчаяние. Жената вървеше след него и го гледаше радостна.

Наближаваха вече върха, когато изведнъж ги връхлетя ураганен вятър. Той налиташе с ярост към скалите, вилнееше над долините и тътнеше страховито над бездните. У мъжа се появи страх от бурята и той понечи да се върне надолу, но желанието да се бори и победи стихията, да достигне върха у него надделя и той продължи да се изкачва с твърда стъпка. Душата му тръпнеше при мисълта за победата над злото.

И… ето че всичко около пътниците отново заблестя. Замря някъде далече тътнещото ехо на тъй внезапно развилнялата се стихия и слънцето отново стана господар на небето.

Зарадвани, двамата продължиха своя път нагоре. Мъжът остана изненадан от това колко просто и естествено е всичко тук, горе в планината и същевременно неподражаемо и вечно. Душата му се пълнеше с красота, със синева и в сърцето му пламваше горещото желание да ги вложи завинаги в себе си. Как му се искаше да отнесе долу дъха на цветята и билките от върха! Стъпките му отекваха в тишината, а над него бе само слънцето, което го поздравяваше с усмивка нежна и добра. В душата му нахлуваха потоци ведрина, чистота, покой.

Докато пътниците си отдъхваха от дългия път нагоре и се радваха на земните красоти наоколо, сътворени тъй умело и причудливо от нашия Създател, слънцето започна бавно да потъва в бакърено сияние. Последните му лъчи галеха лицата им, проблясваха по скалите и цветята, прощално се докосваха до белите чела на върховете.

Мъжът се вглеждаше във вечерното смирение на планината и я чувстваше в душата си по-красива и по-близка. Животът вече му се струваше по-смислен и по-значим. А тясната пътека, която ги доведе до върха, сякаш се губеше нагоре към висините, към вечността. Той коленичи, вдигна ръце към небето и извика:

— Благодаря ти, Боже, загдето направи така, че аз отново се родих, познавайки твоето могъщество и мъдрост, повярвал в Теб!

А жената стоеше край него смълчана, доволна и щастлива, че успя да изпълни своя дълг към Бога и човека.