Ив Рутланд
Роден с късмет (3)

Трета глава

Няколко дни по-късно Клей Кинкейд забеляза Синди да излиза от сградата на компанията. Вървеше замислена, явно напълно ангажирана с лични дела, без да обръща внимание на мъжките погледи, които я следяха.

Когато тя се скри в тълпата, Клей забърза към офиса си, засрамен от себе си. Въпреки че изгаряше от желание да поговори с нея, той не се бе осмелил да й отправи нова покана за вечеря. Маги бе споменала, Синди е единствената жена, която някога му е отказвала.

Веднъж я видя в близкото кафене с мъж, явно неин колега. Тя разговаряше така живо и непринудено с него, че Клей почувства изблик на гняв и завист. Но защо? Той едва я познаваше. Може би защото му бе отказала. Е, ще трябва да направи нещо.

— Май спомена нещо за любезна покана, Маги? — попита той своята секретарка, когато влезе в офиса.

— Сега пък какво сте наумили?

— Няма значение, върши си работата.

Маги напечата покана до госпожица Роджърс за вечеря в удобно за нея време. Бяха изброени няколко възможности и Синди нямаше начин да откаже.

Синди пазаруваше в универсалния магазин и в главата й се въртяха най-различни мисли — за рождения ден на Тери, проблемите със зъбите на Джони, финансовите й средства до края на месеца и за един човек на име Сам Александър. Тя купи подарък за племенника си и реши да се върне в службата, но тогава отново си спомни за този мъж, защото го видя да влиза в асансьора, когато излизаше.

Беше виждала Сам Александър тук и преди, явно беше познат на Кинкейд. Той бе един от клиентите на „Карътърс и Кранстън“ и Синди знаеше, че е собственик и финансов мениджър на застрашена от фалит компания за производство на хартия.

„Изглежда има някаква измама. Като че ли умишлено отклоняват приходите на компанията, вероятно влагайки ги в швейцарска банка“ — бе споделила Синди веднъж с Кранстън, докато преглеждаше документите на компанията. „Спокойно, скъпа! Не е наша работа да се бъркаме в делата на клиентите. Ние не сме детективско бюро, така че просто си върши работата.“

Тя не харесваше Сам Александър с лукавия му поглед в малките змийски очички, а освен това подозираше, че той се опитва да изиграе компанията „Кинкейд“, като й продаде своето губещо предприятие. Синди нямаше да се учуди, ако той успееше, защото познаваше стила на Клей Кинкейд. Той винаги залагаше на риска и най-често успяваше да извлече печалба от подобни сделки. Въпреки това се чувстваше задължена да го предупреди да внимава с човек като Сам Александър.

Когато най-сетне се озова в офиса си, тя видя някакво писмо на бюрото си и го отвори.

„Господин Клей Кинкейд ви моли да му окажете честта да…“ Ама че находчив и забавен ход! Той й предоставяше десет възможности за избор — Кинкейд, един от най-ангажираните хора в града. Синди отново погледна поканата невярващо, като че ли винаги бе мечтала за това. Тя прегледа програмата си за следващата седмица и прецени, че във вторник вечерта е най-подходящото време да удовлетвори желанието на господин Кинкейд и да се отзове на поканата му. Бързо написа отговор.

„Госпожица Роджърс приема с най-голямо удоволствие поканата за вечеря…“

Когато по-късно той се обади, за да я попита от къде да я вземе, тя предложи да се срещнат във фоайето на неговата компания в шест и половина, защото преди това трябваше да свърши още някои неща и нямаше да се връща вкъщи.

 

 

Клей изпита огромно удоволствие, когато видя Синди да го чака във фоайето. Той се притесняваше, че в последния момент тя ще промени решението си и няма да дойде.

Синди разглеждаше някаква брошура и не го забелязваше, което му позволи да я разгледа по-добре. Той се възхити от семплата й, а в същото време и много елегантна, вечерна рокля, която подчертаваше дребната й, но добре сложена, изящна фигура.

Клей беше запазил маса в ресторант „Риц“, но като видя чаровната й усмивка, веднага промени решението си. Не би могъл да я излага на чуждите погледи и каза на таксиметровия шофьор да промени посоката. Синди бе много учудена, когато таксито сви по една тъмна улица и спря пред старинна тухлена постройка.

— Мислех, че отиваме на вечеря — каза Синди, като се оглеждаше уплашено наоколо.

— Да, така е, ще вечеряме.

— Тук? — Тя не виждаше нищо, което дори малко да прилича на ресторант.

Да, тук. Храната е превъзходна, атмосферата също, а и управителят е много мил човек.

— И кой е този мил управител?

Клей тропна с пети и се поклони с усмивка.

— Вие?! Но това е… — Тя не можа да повярва, най-малко бе очаквала подобно нещо от Клей Кинкейд. — Значи… Всъщност, тук ли живеете?

Той кимна.

— Не мисля, че това е добра идея. Предпочитам да отидем на ресторант.

— Е, кажете наистина какво имате предвид?

— Всъщност, аз…

— Знам какво мислите и със сигурност не бихте прекарали вечерта си с един негодник. Разбира се, единственото, което знаете за мен, е това, което пишат вестниците, а те са ми създали прекрасно реноме, нали?

— Но, моля ви…

— Вижте, след като влезем, вие ще определяте правилата и ако решите, въобще няма да се приближавам до вас. Всъщност, трябва да призная, че направих резервации в „Риц“, все още може да отидем, ако желаете, но от момента, в който ми се усмихнахте във фоайето, пожелах да бъдете само моя тази вечер. Е, ще ми позволите ли да приготвя вечерята? Обещавам да бъда джентълмен.

Искрените му думи толкова я удивиха, че тя напълно му се довери и като го хвана под ръка, влязоха в къщата.

— Добър вечер, господин Кинкейд — посрещна ги почтително един прислужник в антрето.

Клей му кимна и влязоха в доста стар, но добре поддържан асансьор, който ги качи в просторен, обзаведен с вкус, салон.

— Е, значи това е вашето местенце?

— Да, това е. Заповядайте, чувствайте се като у дома си. — Той изчезна за малко и когато се появи отново, попита: — Какво ще кажете да пийнем нещо преди вечеря?

Беше свалил палтото и вратовръзката си и разкопчаваше ръкавите на ризата си.

— Да, с удоволствие. — Синди седна в голям кожен фотьойл и му се усмихна.

— Имате ли някакво предпочитание?

— Няма значение, каквото ми предложите — каза тя, макар да й се пиеше мартини.

Синди си даде сметка колко е развълнувана, едва когато Клей се скри в кухнята. Може би се вълнуваше повече в негово присъствие от силното му излъчване.

След малко Клей донесе две дайкирита и й поднесе едното.

— Прекрасно е, и е много освежаващо — каза тя спокойно и отпи с наслада от питието. — Обстановката тук е чудесна… Комфортно е. Не е това, което…

— Това, което очаквахте?

— Всъщност, аз мислех… Предполагам, че имате човек, който да се грижи за питиетата.

— О, мразя, когато някой не е свободен да върши каквото си поиска у дома.

— Това е така, защото може би никога не сте бил женен! — възкликна Синди и се смути.

— О, нямах предвид това. Но бракът обикновено значи и деца…

— Не харесвате ли децата?

— Не, просто мисля, че понякога бракът се оказва твърде труден за самите деца, ако родителите…

— Звучи ми нелепо. Сватбата е прелюдия към…

— Добре, добре! Може би имам предвид най-често срещаното последствие — развода, и съм сигурен в това, защото на някой, който е имал четирима доведени бащи и е трябвало да се разбира с всеки един от тях, може да се вярва.

— Четирима?!

— Да, но не едновременно — пошегува се той.

— Със сигурност майка ви трябва да е била твърде… твърде привлекателна жена.

— И все още е такава. В момента живее в Париж заедно с петия си съпруг и вероятно това е най-сполучливият й брак, естествено, като изключим този с баща ми. Но това няма значение сега, по-добре ще е да погледна какво има за вечеря.

Синди го последва в кухнята и остана очарована от домакинските уреди, с които бе оборудвана.

— И тук е много хубаво! Откога живеете в тази къща?

— От около двайсет и пет години.

— Шегувате се!

— Ни най-малко. Аз и баща ми се преместихме тук след развода, а когато той почина, аз просто останах тук.

— Живели сте заедно с баща ви?

— Да, той искаше да науча някои работи за бизнеса от него. Е, през ваканциите посещавах майка ми, но никога не се разбирах добре с мъжете й.

— Къщата е доста модерна, сигурно сте променили някои неща?

— Да, направих основен ремонт преди няколко години. Наистина имаше нужда от това.

— Изглежда, че обичате да готвите. Справяте се доста добре — каза Синди, докато го наблюдаваше как умело приготвя вечерята. Когато госпожа Стюарт я нямаше, тя и децата ядяха пици или хамбургери.

Клей потвърди, като й каза, че готви от дванадесетгодишен, заради баща си, който не умеел. Синди пък не скри, че никога не е можела да готви, защото първо майка й, а след това сестра й вършели това. След това му разказа за Клер и брат й Джери, но не спомена за трите деца.

Докато той правеше салатата, тя подреди масата и запали свещите, като каза, че атмосферата така ще е по-романтична.

— Да пусна ли музика? — попита Клей.

— Не, обичам тишината. — Всъщност й се искаше просто да си поговорят.

— Е, ще ми разкажете ли нещо за себе си?

— Вече го направих.

— Не, не сте. Разказахте ми единствено за родителите ви, за сестра ви, която е починала, и за брат ви, който следва право.

— Няма кой знае какво за разказване. Първо колежа в Ню Йорк, а после работата в „Карътърс и Кранстън“. Това е всичко.

— Никакви сериозни връзки?

— Не, никакви. Всъщност, може би една, но всичко отдавна свърши.

— Съжалявате ли?

Тя поклати отрицателно глава, ала в същото време й се прииска да сподели с Клей проблемите с децата, но реши, че ще е по-уместно да смени темата на разговора.

— Компанията „Кинкейд“ доста се е разширила през последните три месеца.

— Хората казват, че колкото една компания е по-голяма, толкова по-добре.

— Може би, но виждате ли… — Не беше сега времето да му казва, че е твърде опасно да се влагат толкова много капитали в рисковани проекти. Може би Кранстън щеше да му намекне някой друг път.

Кинкейд гледаше замислено Синди над ръба на чашата с вино и я чакаше да продължи.

— Всъщност някои от проектите, в които сте инвестирали много пари, се реализират добре. Например скандинавските параходни линии. Това е наистина добра инвестиция.

— За разлика от фабриката на Алън.

— Да, но ако човек погледне документацията от близкото минало, ще забележи някои смущаващи факти. Всъщност, вие да не сте алергичен към цифрите? Не съм забелязала да им обръщате голямо внимание.

— Разбирам какво искате да кажете, но аз просто съм един доверчив човек. Алън някога работеше за баща ми.

Значи му е познат, трепна Синди при мисълта за Сам Александър, който също бе познат на Клей. Дали трябваше да го предупреди да внимава с този човек.

— Може би сте прав — рече тя и вдигна чашата с вино към устните си. — За отличния готвач! Дори не предполагах, че аспержите могат да се приготвят така. Много са вкусни.

— Благодаря ви. Надявам се, че се чувствате приятно и не съжалявате, че дойдохте.

— Да, разбира се. — Нещо в него като че ли беше по-различно от друг път. Може би цялото му държание и погледът му, изпълнен с доверие, накараха Синди да го предупреди.

— Преди няколко дни срещнах в асансьора господин Александър. — Да — кимна той, докато режеше пържолата си, — неговата фабрика за хартия е пред фалит.

— И иска да инвестирате в нея?

— Нещо такова.

— Недейте! — Думите й бяха толкова резки, че той вдигна глава.

— Знаете ли нещо за него?

— Всъщност… Не. Аз просто… не харесвам очите му.

— Очите му? — Кинкейд повдигна вежди и се усмихна: — Ще се вгледам в тях следващия път, когато го видя. Искате ли кафе?

— Да, благодаря. — Тя усети, че Клей не взе предупреждението й на сериозно.

След вечеря продължиха да разговарят за разни неща — за книги, филми, световни новини и политика. Синди не се бе чувствала така приятно от много време и се изненада, когато видя колко късно бе станало.

— Трябва да повикам такси, ако искам да хвана последния влак за вкъщи.

— Влак?

— Живея в Гринуич, Кънектикът.

— О, не знаех! Сега ще повикам такси.

— Не се безпокойте, оставих колата си на гарата в Гринуич, така че няма проблем.

Той се облегна на масата и докосна с пръст брадичката й.

— Когато поканя дама на вечеря, винаги държа да я изпратя до вкъщи.

Когато пристигнаха на Гринуичката гара и тя взе колата си, той настоя да я придружи до тях и я последва със сребристия си ягуар. Синди спря пред вратата на гаража, слезе и му подаде ръка за сбогуване.

— Беше прекрасна вечер! Благодаря ви.

— Да, наистина беше прекрасна. — Той се приближи неочаквано и я целуна нежно.

Синди изпита трепетно желание да се притисне към него, но с голямо усилие се овладя.

— Благодаря ви още веднъж — промълви тя, докато влизаше в колата си, за да я вкара в гаража.