Включено в книгата
Оригинално заглавие
Connections, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,8 (× 13 гласа)
Сканиране
ganinka (2009)
Корекция и форматиране
ganinka (2015)

Издание:

Вики Люис Томпсън. Романтична развръзка

ИК „Арлекин-България“, София, 1995

Редактор: Теодора Давидова

ISBN: 954-110-422-3


Първа глава

В края на работния ден, седнала в охладеното от климатичната инсталация кафене срещу строителната площадка, Емили наблюдаваше мъжете, които се спускаха по откритите напречни греди на петнайсетия етаж. Повечето бяха монтажници — издигаха стоманения скелет, който накрая щеше да поеме трийсетте етажа на бъдещата сграда и да ги издигне към кобалтовото небе. По местните стандарти сградата щеше да е висока.

По двама, по трима строителите минаваха през изхода в оградата и се насочваха към близкия бар — „Пиво и питиета“. Това е, значи, „дупката за запои“, отбеляза си наум Емили. Е, това беше съвсем достатъчно за изследователския й проект.

Вече можеше да си върви, но трябваше да изчака да си тръгне брат й. Дани бе технически ръководител на „Джонсън Кънстръкшън“. Ако я види и й подвикне, ще я разкрие и ще провали целия проект. Най-сетне пикапът му сви зад ъгъла, Емили даде на сервитьорката солиден бакшиш и излезе навън в жаркия въздух на лятната жега. Нагретият тротоар опече като в пещ червените й обувки, но тя бавно продължи напред, обзета от необяснима тъга.

Намести слънчевите очила, вдигна глава и погледна през тъмните стъкла нагоре към върха на металната конструкция. Една невнимателна стъпка на тази височина означаваше сигурна смърт. Наблюдавала бе днес следобед хората от монтажната бригада да се движат по тесните греди с безгрижието на момченца, заиграли се на училищната катерушка. Забравила бе каква физическа смелост е нужна на работниците, особено на ония, които правят първите повдигащи сглобки на огромните греди.

Спомни си как някога, петгодишна, майка й я заведе на един от обектите, на който баща й работеше като монтажник. Погледнала бе нагоре към ръждивочервените греди, разсмя се и така й се зави свят, че едва не политна назад.

— Ето го баща ти, е-ей там — посочи тогава майка й някакъв човек, застанал на най-горната греда. — Там са монтажниците — те проправят пътя към върха.

Високо-високо над тях слънцето се отразяваше в каската на баща й и на Емили й се бе сторил като бог. С годините обаче се научи да премълчава това свое възхищение, особено в негово присъствие. А когато тръгна да излиза на срещи, той започна настойчиво да й втълпява, че никой монтажник и изобщо никой прост работник не е достатъчно подходящ за нея.

На строежа вече всички си бяха тръгнали. Само четирима души се бяха заприказвали на ъгъла на оградата, а каските засенчваха загорелите им лица. Емили скришом ги огледа, като се правеше, че чете залепеното наблизо автобусно разписание.

Единият, по-висок от останалите, имаше телосложение на футболен защитник — с тесни бедра и широки рамене. Под разкопчаната му риза се виждаше къса рязана фланелка, прилепнала от потта към широкия гръден кош. Коремът му бе плосък, за разлика от позакръглените шкембета на другите трима, които очевидно след работа с наслада изливаха в гърлата си по серия бира в „Пиво и питиета“.

Емили беше твърде далеч, за да усети миризмата им на пот след тежкия трудов ден, но в паметта й изплуваха вечерите от детството й, когато баща й се връщаше, завърташе я със силните си ръце и нахлупваше каската си върху тъмните й коси… Точно в този момент високият мъж погледна към нея и преди да извърне глава, тя мерна усмивката му, в която прочете, че е усетил скритата й преценка. С мисълта за тази усмивка тя забърза по улицата към подземния гараж, където бе оставила червения си корвет.

Докато шофираше на северозапад към подножието на планината, Емили си спомни случайния разговор с един от студентите си по социология миналата седмица, който промени изцяло плановете й за лятото. Незнайно защо, Кърт Тъкър реши да й разкаже за брат си, който го издържаше, за да завърши образованието си.

Според Кърт, брат му бил изключителен — помагал материално на овдовялата им майка, а през обедните си почивки четял класическа литература. Вярно, че в четенето нямало нищо необикновено, но брат му все пак бил монтажник. Кърт се изумяваше от способността на брат си да поддържа високо интелектуално равнище и едновременно с това да намира общ език с колегите си, когато седнат да пийнат след работа. Разказът на Кърт събуди любопитството на Емили и като социолог, и като жена. Тя уж случайно го попита на кой строеж работи брат му, и той спомена новата висока сграда в търговската част на града. Договорът се изпълняваше от фирмата на баща й, но Кърт, като всички останали в университета, не знаеше нищо за връзката й с „Джонсън Кънстръкшън“, а и тя не му каза.

Заинтригувана от брата на Кърт, Емили реши да се залови с проект, който щеше да й бъде далеч по-интересен, отколкото да води летни курсове, а нищо чудно и да й извоюва име в академичните среди. За един млад преподавател с едногодишен стаж в университета на Аризона това е изключително полезно.

Баща й, естествено, щеше да е против, но ако го покани на обяд в любимия му мексикански ресторант и внимателно му подхвърли идеята малко по малко щеше да преодолее възраженията му. В края на краищата, донякъде имаше нужда и от неговото сътрудничество, за да осъществи плана си.

— Татко, това лято съм намислила да работя над един много интересен проект — изстреля новината си Емили, след като сервитьорката отнесе чиниите и баща й започна да тъпче лулата от морска пяна с любимия си тютюн „Боркум Риф“.

— Така ли? И какъв е той? — Преситен от тамалите и бирата, Дан Джонсън се облегна назад, прокара пламъка на кибритената клечка над комина на лулата и бавно запуши в очакване да чуе последното научно безразсъдство, което е завладяло дъщеря му.

— Да проведа двумесечно проучване върху социалните модели на общуване, които монтажниците установяват помежду си в една временна „дупка за запои“.

— Какво си решила да правиш?! — наведе се през масата баща й, рязко отърсил се от добродушната си нагласа.

— Нещо съвсем естествено. Социологическото изследване, което ще напиша въз основа на това проучване, лесно ще се публикува и ще затвърди положението ми в университета. А темата е идеална за мен, не мислиш ли? — И му отправи ослепителна усмивка.

— Значи възнамеряваш да проучваш монтажниците?

— Точно така. Може и да не си се замислял за това, но съм убедена, че те установяват помежду си определени модели на взаимоотношения — определят си, например, лидери, и така нататък, и така нататък. И барът се превръща в един микросвят, в нещо като социален експеримент, до момента, в който строежът бъде завършен и социалните нишки се разпаднат.

— Да, май е така — озадачено я изгледа баща й. — И какво от това?

— Ще документирам този техен свят в социологически контекст. Повечето от колегите ми сигурно ще ме подкрепят.

— Я чакай малко. Излишно е да си губиш времето — просто ме питай, и ще ти напълня главата с много повече информация, отколкото изобщо ти се ще да чуеш. — И пак се облегна назад, сякаш с предложението му проблемът е приключен. — Нямаш работа сред тия момчета, момичето ми.

— Татко, аз съм учен. Трябва да събирам данните си непосредствено. — После замълча и опита друга тактика. — Или смяташ, че е по-добре да се насоча към някой бар на хомосексуалисти?

— Към какво?! — Дан рязко се приведе и нервно се огледа наоколо, после тихо продължи: — Моля те, внимавай какво говориш, разбра ли?

— Просто подхвърлих една идея.

— Ако ще я обявяваш на всеослушание, по-добре измисли някоя друга. Не може ли да проучваш дечицата по детските площадки? Какво така изведнъж си се захванала с баровете? — Лулата угасна. Дан я измъкна от устата си, огледа я и поклати глава. — Ще ми говори за барове, и то на всеослушание.

— За малките деца знам твърде малко, а от монтажни работи разбирам. Както и от монтажници.

— Но не и колкото мен. — Той насочи към нея мундщука на лулата си. — Ако си мислиш, че можеш ей така, просто на игра, да влезеш в някой бар, да се друснеш на стола и да започнеш да задаваш въпроси, значи нямаш никакъв мозък в главата си. Момчетата или ще се затворят в черупките си, или ще вземат да те задяват. Не, момичето ми — въздъхна той. — Идеята ти е направо ужасна. Не съм те пращал в Станфорд, за да ми се мотаеш по баровете с разни работници.

Емили се пресегна над масата и потупа свития му юмрук.

— Успокой се, татко. Ти просто не разбираш колко важно е за кариерата ми едно такова изследване. Колко социолози имат моя произход, за да могат да го направят? За да се утвърдя като уважаван член на факултета, ми трябва точно това.

— Не ми харесва тая работа. Момчетата са грубияни, аз поне ги знам, и когато заседнат да си пийват, не се отнасят особено приветливо към разните му там университетски преподаватели, пък били те и красавици като теб.

— Точно това ще е забавното. Те няма да знаят нито че съм преподавател, нито че ги проучвам. Намерих си работа като сервитьорка.

— О, не, по дяволите! Да не искаш да ставаш барманка? — Той остави лулата, потърка очи и измърмори под носа си дълга благословия от не особено пристойни думи. Най-сетне уморено я погледна. — И къде си намери работа?

Внезапно Емили изпита малко позакъсняло, но болезнено чувство за вина. Най-голямото желание на баща й бе да я предпази от грубата всекидневна борба за оцеляване, през каквато бе преминал самият той. Как да му обясни, че има нужда от повече динамика и разнообразие в живота си? Яркосините му очи, по които всички казваха, че двамата си приличат, вече бяха избледнели като стари джинси. През ноември щеше да навърши шейсет и годините вече ясно му проличаваха. Кога посивяха така косите му? Кога се набраздиха така страните му? И целият проект започна да й се струва някак съмнителен.

— Да се опитам ли да позная? — продължи той, след като тя не отговори. — В „Пиво и питиета“, нали? — Емили кимна. — Значи си видяла премените, в които се издокарват ония момичета?

Тя отново кимна и дори не се опита да го поправи — не „момичета“, а „жени“.

Дан Джонсън тежко въздъхна и прибра лулата и торбичката с тютюн в горния джоб на сакото си.

— Ти си вече на двайсет и пет и аз не мога да ти налагам какво да вършиш и какво — не, но ми се ще отново да обмислиш това твое проучване. Винаги съм се старал да те държа настрани от места като тоя бар, а сега ти ни в клин, ни в ръкав започваш да работиш там, като че никога не си видяла нещо по-добро. — Емили понечи да му каже, че ще изостави всичко това, но той продължи: — И още нещо. Ако се застоиш дълго време край ония мутри, ще се наслушаш на какви ли не щуротии за нас с Дани.

— О, татко, няма и да се заслушвам в разни такива приказки. Сигурна съм, че си шеф на място.

— Тия, дето работят за мен напоследък, са пълни боклуци — продължи той, сякаш говореше на себе си. — Само знаят да мрънкат за какви ли не дреболии.

— Това може би също ще намери място в изследването ми — рече тя, макар и изненадана от думите на баща си. Едно време той сякаш се разбираше с работниците си.

— Значи наистина трябва да направиш това, а?

Тя замълча. В крайна сметка той възприе плана й. Ако сега се огънеше, щеше да претърпи поражение, вместо да постигне победа.

— Да, трябва — въздъхна Емили. — И ще те помоля да не ме издавате — нито ти, нито Дани. Той ходи ли редовно в „Пиво и питиета“?

— Не — рязко отговори баща й. — И той се умори от хленченето им.

— А ще му кажеш ли какво смятам да правя, та да не се изненада, ако вземе да влезе?

— Защо не си му го кажеш ти?

— Защото най-вероятно ще го видиш преди мен — побърза да отговори тя.

— Да, разбирам — отмести поглед баща й. — Просто не ти се ще да отидеш у тях, да не би случайно да се срещнеш с Гуен. Не знам защо не се погаждате вие с нея — все пак сте зълва и снаха.

— Нямаме много общи интереси — отвърна Емили и си помисли колко точно е това „много“. — Тя си има къщата и децата, аз пък имам работата си, и двете изобщо не се интересуваме какво прави всяка от нас по цял ден.

Баща й отново извади лулата, готов да я запали.

— Все си мислех, че досега и двамата с Дани ще сте женени. Всички смятахме, че с оня професор, за когото ни пишеше, нещата ще завършат успешно. Онзи де, при когото завърши специализацията си.

Емили въздъхна. От спомена за Майкъл още я болеше. Един брак с него щеше да е ужасен, но тя все още го обичаше. Видя, че баща й очаква някакво обяснение, и каза:

— Той така и не престана да се държи с мен като със студентка.

— Че какво лошо има в това? Ти наистина беше негова студентка.

— Да, но… — Изражението му й подсказа, че спорът за Майкъл ще е излишен — Дан Джонсън не виждаше нищо лошо в превъзходството на мъжа над жената.

— Добре де, но като се върна, имаше и други, нали? — продължи темата той. Емили знаеше, че много му се ще да я омъжи, най-вече за някой „подходящ“ мъж. — Какво всъщност стана с оня момък, Брайън?

— Татко, как си представяш, че мога да прекарвам всяка вечер в анализи на траекторията на топката за тенис?

— Не знаех, че играе тенис.

— Не играе. Така и не завършихме нито един гейм. След като спечелих първите две точки, той ме повика до мрежата и изгуби повече от час да ми обяснява защо топката отскочила от ракетата ми точно по този начин и защо не успял да отвърне на сервисите ми.

— Аха. — Баща й очевидно се смути, но после лицето му се проясни: — Ами онзи… как се казваше… Едуард? Той май те харесваше. Излизате ли още?

— Той така се посвети на изучаването на азиатските култури, че започна да се среща само с азиатки.

— Ами Джон? — с плаха надежда продължи обърканият вече мъж.

— О-о, татко, я стига! Да не искаш да се омъжа за човек, който се опита да накара всички вкъщи да изгледаме цели петстотин диапозитива за керамиката на индианците анасази?

— Е, първите петдесет все пак бяха интересни.

— Разбери най-после — всички момчета, с които напоследък се срещах, бяха или досадници, или егоцентрици.

— А на нас с майка ти ни се ще най-сетне да уредиш живота си.

— Знам, но още не съм намерила подходящия човек. Честно казано, взеха да ми омръзват всичките тия схоластици, с които се сблъсквам в работата си.

Баща й повдигна вежди, после ги смръщи:

— Само стой по-настрана от монтажниците.

Тя го изгледа, като се надяваше лицето й да изразява академична обективност, отпъди мисълта за брата на Кърт и за оня висок монтажник, когото мерна на улицата, и се усмихна.

— Татенце, аз ще правя научно изследване!

— М-да — промърмори Дан Джонсън и захапа лулата си.

 

 

Емили отчаяно се бореше с косите си пред ръждивата мивка на тясната дамска тоалетна. Като я взимаше на работа, Бейли, управителят на „Пиво и питиета“, не си направи труда да я предупреди да не ходи с пусната коса.

— За нищо на света няма да те пусна в салона с тази коса — посрещна я той първия ден. — Особено пък с четина като тая — добави той, като оглеждаше изумено разкошните тъмни кичури, падащи по раменете до средата на гърба й. Другата сервитьорка, Моника Спанглър, се разрови из голямата си чанта и изнамери няколко фиби, Бейли даде едно гумено ластиче и Емили сви косите си във висок кок, който добави още пет сантиметра към бездруго значителния й ръст. Осемсантиметровите токчета на задължителните черни обувки, заедно със собствените й сто седемдесет и шест, я правеха висока над метър и осемдесет, а и с тази прическа…

Излезе от тоалетната, отиде в кухнята и Бейли направо зяпна:

— Май съм взел на работа небостъргач — измърмори той.

— Може да нося по-ниски обувки — с надежда подхвърли Емили.

— Ами, ами! Не забравяй, че монтажниците ще идват тука цяло лято, а те обичат всичко да им е високо — от бирените чаши до мадамите.

Емили понечи да възрази за „мадамите“, но размисли — Бейли нямаше вид на човек, свикнал жените да му възразяват, затова се усмихна, като че ли й е направил комплимент.

— Благодаря, Бейли.

Моника, боядисаната червенокоска с малко разкривени резци и топла усмивка, влезе през летящите врати откъм бара тъкмо навреме, за да чуе последната реплика. Тя връчи на готвача поръчка за сандвичи, изчака Бейли да излезе и се обърна към Емили.

— Не му се връзвай — изглеждаш страхотно. Да имах и аз такива крака…

Емили огледа черните си шорти и вързаната на възел над корема бяла блузка — „екипът“ на сервитьорките в „Пиво и питиета“, и се оплака:

— Това е най-разголената премяна, която съм носила в живота си!

— Разголена ли?! — изсмя се Моника. — Това не е нищо. На някои от местата, където съм работила, направо си е късмет да ти дадат няколко лентички с пайети по тях. — После огледа Емили по-обстойно. — Била ли си някога сервитьорка, мила? — Емили поклати глава. — Тогава бъди благодарна на чаровните си дълги крака, защото Бейли явно не те е взел заради опита ти. Ако бях на твое място… — и замлъкна, защото собственикът надникна през летящите врати.

— Ей, двете дами — подвикна той. — Допихте ли вече следобедното си кафе? Работният ден на обекта свършва и ми хрумна глупавата идея, че клиентите ей сега ще надойдат и може би ще им предложите по нещо освежително. Стига, разбира се — с пресилена любезност продължи той, — да нямате по-неотложни проблеми от този да запазите работата си…

— Веднага ще се размърдаме, шефе — рече Моника и той пак излезе от кухнята. — А сега, Ем, един кратък курс по сервитьорство — подхвана тя, като автоматично прикачи на Емили галеното име. Обърна кочана си за поръчки и започна да екипира на гърба му плана на бара.

— Много съм ти благодарна, Моника.

— Няма за какво. Някой ден и ти може да ми направиш някоя услуга. А сега гледай: салонът е от две помещения под прав ъгъл. Тук е барът, тук покрай стената има пет сепарета, а в по-малкото помещение е билярдът.

— Ясно — кимна Емили.

— Ще си го разделим така: аз взимам трите сепарета отляво, като застанеш с лице, а ти — двете отдясно и клиентите, които играят билярд. Разбираш ли?

— Мисля, че да.

— Тръгваме от средата и постепенно ще стигнем до края. Поръчките си вземай или по часовниковата стрелка, или обратно, но се придържай към някаква система, иначе ще ги объркваш. Колкото до ония в билярдната, те непрестанно се размотават насам-натам, така че ще трябва да си отбелязваш по нещо за всеки от тях — цветът на ризата или нещо друго, докато опознаеш всички.

— Разбирам, Моника, и се надявам, че повече ще ти помагам, отколкото да ти се пречкам.

— Шегуваш ли се? Преди да дойдеш ти, цялата работа беше на моите ръце. По едно време имаше още една сервитьорка, но тя напусна и Бейли реши, че мога да се справям и сама, докато не се появи ти и той разбра, че с външен вид като твоя ще му влезеш в работа.

Емили неловко се засмя. В академичните среди външният вид повече й пречеше, отколкото помагаше, и се налагаше да доказва своята интелигентност, а тук я оценяваха само по него. И понеже никога не бе разчитала на това, сега някак трудно го възприемаше.

— Просто искам да бъда добра сервитьорка — заяви тя.

— Не се притеснявай. Само се дръж за мен, и да ме вземат дяволите, ако не те направя най-добрата сервитьорка в Тъксън. Е, готова ли си?

— Да можех само да съм малко по-спокойна…

— И още нещо, Ем, не им обръщай внимание, ако флиртуват. Повечето все едно не говорят сериозно.

— Добре.

Точно този последен съвет си спомни Емили, когато влезе в шумния задимен бар и я посрещна неистово освиркване. И въпреки успокоителните думи на Моника, усети, че изпада в нещо като културен шок. Обстановката й беше непривична — като студентка беше твърде заета с учението, за да излиза по подобни заведения, дори и след като стана пълнолетна. Общественият й живот беше точно такъв, за какъвто си мечтаеше баща й.

Освен от телевизията и от това, което чуваше от баща си и от брат си, нямаше никаква друга информация за това какво е да си сервитьорка, освен може би подготовката си да изучава човешката природа. Но това само по себе си трябваше да е достатъчно, за да се справи. Опъна рамене и с кочана за поръчки в едната ръка и молива в другата се насочи към четиримата ухилени и изпоцапани мъже в първото сепаре.

— Днес трябва да ни е проработил късметът — рече единият, посивял и широкоплещест.

— Чувам, Зевзек, чувам — подвикна Моника откъм съседното сепаре, където вече взимаше поръчките.

— Моника, миличка, нямах намерение да наранявам чувствата ти! — провикна се мъжът, когото нарекоха Зевзек. — Ти завинаги оставаш единствена за мен!

— Вярвам ти, вярвам ти — иронично се засмя Моника и продължи да записва поръчките си.

Емили се прокашля:

— Какво ще обичате днес, джентълмени?

— О-хо! Чухте ли? — възкликна мустакатият червендалест блондин. — Тя ни нарече „джентълмени“!

Емили не му обърна внимание и насочи поглед към слабичкия мъж отляво, като реши, че ще записва по часовниковата стрелка.

— Мога ли да взема поръчката ви, моля?

— Можеш да вземеш всичко мое, което пожелаеш, сърчицето ми — отвърна мъжът и намигна на приятелите си.

— Ей, Майк, не разбираш ли с кого си имаш работа? — намеси се червенокосият от дъното вдясно. — Пред нас стои едно учено момиче — чуй я само как приказва. Ти си от ония, студентките, нали така, бебче?

Емили реши, че на такъв директен въпрос е по-добре да отговори. Ако настроеше тези хора против себе си, щеше да изгуби не само обекта на проучването си, но и работата си.

— Да — отвърна му тя, като се опита да убеди самата себе си, че това не е съвсем невярно — през последния семестър, освен преподаването, се беше захванала и с дисертацията си.

— Видяхте ли? Студентка е. — Червенокосият победоносно измери с поглед обкръжението си. — Тъй че, момчета, забравете всичките си мечти и намерения — с тая жена може да приказва само Книжният плъх.

— Ей, ми да, бе — съгласи се мустакатият. — Да викнем Книжния плъх — той поне ще ни превежда. — Събра ръцете си във фуния и се провикна към билярдната: — Книжен плъх Тъкър! Я си размърдай задника насам!

Книжния плъх Тъкър, помисли си Емили. Ама разбира се, това е по-големият брат на Кърт!

— Дали да не взема първо поръчките ви? — подхвърли тя, като се опита да овладее положението. — Сигурна съм, че клиентите в съседното сепаре също биха искали да…

— Чатнахте ли, момчета? — прекъсна я Зевзека. — Ние сме джентълмени, а ония боклуци оттатък са просто клиенти. — И въпросително изгледа мъжете. — Ало, клиентите там, нали нямате нищо против да почакате, докато представим това чудесно девойче на Книжния плъх?

— Слушай, Зевзек — отговори мургавият мъж от ъгъла на съседното сепаре. — Ако забавиш бирата ни още малко, ще се постараем теб да те представим на Оня свят!

— Виждате ли? — Емили умолително погледна Зевзека. — Не искам да загубя работата си, така че просто ми кажете какво ще желаете…

— Ето го и Книжния плъх — прекъсна я Зевзека. — Книжен плъх, за мен е удоволствие да те представя на една истинска студентка на име… Как каза, че ти е името, сърчицето ми?

Емили сякаш не чу въпроса. Когато Зевзека заговори, тя се обърна и се озова пред смаяното лице на мъжа, когото онзи ден забеляза пред обекта. В очите му като отражение на слънчев лъч проблесна искрица, която й подсказа, че и той я помни.

Облечен бе точно както тогава, само дето нямаше каска и разкопчаната му риза с дълъг ръкав беше друга на цвят, а ръкавите бяха навити над лактите. Бухналата му коса, в която се мяркаха по-тъмни кичури, беше отметната назад и очертаваше две дъги над челото му.

Емили очакваше той да прилича по нещо на Кърт — да е среден на ръст и русокос, но този мъж беше като изсечен от гранит. Е, имаше все пак известна прилика в малко гърбавия нос и в твърдите очертания на устата, която не оставяше съмнение, че двамата са братя.

— Казвам се Емили — рече тя, като смътно си припомни, че Зевзека я беше попитал за това. — Емили Джонсън.

— Приятно ми е да се запознаем, Емили — отвърна братът на Кърт и познатата вече искрица отново проблесна в очите му.

— Книжния плъх, значи — заразправя мустакатият, — винаги си носи в кутията с обяда по нещо за четене през почивките, докато ние, останалите, седим наоколо и се надлъгваме.

— Ми да — добави Зевзека. — При това най-често от ония глупости, дето трябваше да ги четем в училище. Един път видях дори „Приказка за двата града“!

— Пък Зевзека реши, че е някоя от ония де, порно книгите — изцвили червенокосият.

— Не беше така, маймунски мозък такъв! — отрече Зевзека. — Само се пошегувах! А ти по-добре не зачеквай тия теми пред дамата.

Емили пламна до ушите, макар да й се щеше да бъде като тях и с лекота да понася шегите им.

— Може би все пак желаете да поръчате по нещо? — рязко ги прекъсна тя.

— Оле, божке! — недоволно провлачи Зевзека. — Глупаци с глупаци такива! Да вземете така да я засрамите!

— Ало! — провикна се мургавият от съседното сепаре. — Ще пием ли тая вечер, или сме се събрали на сладолед?

— Аз ще поема онова сепаре, мила, но ще трябва да се движиш малко по-бързичко — прошепна й Моника и профуча зад гърба й.

— Опитвам се, но те…

— Знам, знам. Здрасти, Книжен плъх — поздрави с усмивка тя. — Виж там да убедиш приятелчетата да си дадат поръчките, че да може дамата да си върши работата, а?

— Готово, Моника — отвърна братът на Кърт и веднага попита мустакатия: — Ти какво ще пиеш, Ал?

— Нали знаеш какво пия обикновено.

Емили изпадна в паника — Ал седеше насред сепарето!

— Значи, за Ал „Корс“ с малка текила — започна Книжния плъх.

Емили понечи да протестира, но той бързо й издиктува и останалите поръчки — първо на Зевзека, после на червенокосия, по прякор Петела. Тя светкавично записваше, като се опитваше до всяка от поръчките да си постави някакви отличителни знаци. Книжния плъх явно сметна, че и друг път е вършила такава работа, и бързо я засипа с поръчки, докато изреди и четиримата.

— Ами вие? — попита тя, когато най-сетне спря да записва.

— Кой, Книжния плъх ли? Той, както винаги, цяла вечер ще ближе един-единствен „Бъд“ — рече Зевзека. — Когато за пръв път се запознахме с тоя момък, дълго се чудехме как да му викаме — Едното питие или Книжния плъх. Но така си му и остана Книжния плъх.

Емили записа и това и тръгна.

— Веднага се връщам. — После се обърна и колебливо добави: — Благодаря ти… Книжен плъх.

Той я улови за лакътя и промърмори:

— Казвам се Нед.

Емили го погледна в очите и преглътна. Ръката му здраво обхващаше голия й лакът и разливаше по тялото й приятна, дори повече от приятна, топлина.

— Така ли предпочиташ да те наричат?

— Да, поне ти.

— Ще се постарая да го запомня.

Публиката се заинтригува от разговора им и когато отмина, Емили дочу смеха на мъжете в сепарето и някоя и друга неприлична закачка по адрес на Книжния плъх. На Нед! Нед Тъкър. Значи монтажникът интелигент се оказа мъжът от улицата! И Емили внезапно потръпна в очакване.