Вики Люис Томпсън
Порив (9)

Девета глава

— Ерика, почакай! — Ейприл я настигна, преди да е отворила вратата. — Никакъв начин ли няма? Ами ако използваш по-евтини материали, или пък ако направиш скулптурата малко по-малка. А и не е нужно да я правиш веднага. Можем да чакаме, докато се освободиш.

Ерика поклати глава и метна пелерината на раменете си.

— Искаш да кажеш да направя компромис със същността на проекта, а и ти самата няма да го позволиш. По-добре да нямаш нищо, отколкото да се сдобиеш с произведение, което ще бъде просто една бледа сянка на това, което си представяш. — Тя погледна Ейприл със съчувствие. — Може би ще успееш да си намериш друг скулптор, който ще се съгласи да изпълни поръчката, без да остане нищо за него, просто заради рекламата. Сумата, която спомена, едва ще успее да покрие необходимите материали.

— Но аз не искам друг скулптор. В мига, в който видях творбата ти на витрината на галерията знаех, че ти ще си тази, която ще създаде тъкмо това, което си представях. Сега вече ще сравнявам скулптурите на всеки друг човек на изкуството с твоята и ще откривам, че има още какво да се желае.

— На мен, разбира се, ми е много приятно да чуя подобни думи, но аз също трябва да живея от нещо. Като изключим материалите, ще имам и разходи, когато дойда да правя скулптурата, защото ще я превозвам на части. Ще имам и сметки за хотел, храна…

— Не, няма. Ти ще останеш при мен, на тишина и спокойствие. Можеш да останеш колкото време искаш, Ерика, можеш да работиш и над други проекти. Нали сама каза, че ще ти бъде много приятно. Ето, така ще имаш възможност.

— Да, но…

— Освен това спомена реклама, а това също няма да ти навреди. Сигурна съм, че подобен проект ще бъде споменат във всички медии, а аз ти обещавам, че те ще присъстват на откриването. — Ейприл се опита да не мисли за това, как жителите на Бунвил ще реагират на телевизионните камери, разположени на градския площад.

— Е, тук имаш право. Нито един от нас в света на изкуството не е достатъчно преуспял, че да пренебрегне възможността да се покаже пред публика, но това ще ми струва едно малко състояние, затова съм склонна да оставя някой друг да се прочуе вместо мен.

Ейприл си пое дълбоко дъх и разигра асото си. Това щеше да се окаже или картата, която печелеше битката, или тази, с която слагаше кръст на цялото начинание.

— Единственото, което не споменах преди, е, че очаквам известна съпротива към този проект от консервативните личности в града.

— Така ли? — Ерика повдигна едната си вежда.

— Някои от хората в Бунвил искат да съхранят нещата такива, каквито винаги са били, независимо от това, колко досадно е това. Един от тях, президентът на банката, не иска никаква скулптура. Най-сетне се съгласи да издигнем статуя, но по възможност да е или войник на кон, или нещо такова.

— Ясно. — Борбени искрици проблеснаха в очите на Ерика.

Тази дребна издайническа промяна не остана незабелязана и Ейприл продължи да говори.

— Жената, която почина и остави парите си на града ми беше добра приятелка и изключителен човек. В завещанието си е посочила мен като единствената жена в борда, който да управлява средствата. Мисля, че е искала да накара градът да продължи напред, а тази скулптура е просто начин да подтикнем прогреса.

— Ами съпротивата? Достатъчно силна ли е, за да съсипе плановете ти за моята скулптура?

— Не знам — отвърна честно Ейприл. Забеляза веднага, че Ерика каза „моята скулптура“. Все още обмисляше идеята. — Само че аз ще използвам всичко в борбата и ти гарантирам, че ти ще получиш поръчката, а не човек, доволен да направи войник на кон.

Ерика се обърна към Ейприл за пръв път, откакто се бе упътила към вратата.

— Според мен в Илинойс има достатъчно военни статуи, не мислиш ли?

— Определено.

Ерика протегна ръка.

— Накарай онзи президент да се осъзнае и аз ще ти направя скулптурата.

На Ейприл й се искаше да изпищи, но реши да изчака, докато Ерика си тръгне.

— Благодаря ти. — Тя прие стегнатата длан на жената и се здрависа с нея, влагайки всичкото достойнство, на което бе способна. — Много ти благодаря.

Щом скулпторката излезе и Ейприл бе сигурна, че вече е във входното фоайе, младата жена си позволи да наддаде триумфалния вик. Ако беше в Бунвил, подобен рев щеше да бъде несдържан и да се чуе на много километри.

 

 

След като мисията й бе изпълнена, Ейприл можеше да съкрати престоя си и да се върне в Бунвил. Вместо това тя изостави логиката и предпочете да остане при Дан, както бе предвидено, чак до петък сутринта.

— Не организирахме нещата както трябва — каза Дан в четвъртък вечер, докато лежаха един до друг, а бедрата и раменете им се притискаха, пръстите им бяха преплетени, докато се наслаждаваха на отмалата, след като се бяха любили.

Ейприл се усмихна. Дан сигурно винаги щеше да класира нещата като добра или лоша организация. Тази негова страна никога нямаше да се промени, но тя нямаше нищо против. Той умееше да я люби страстно и с въображение, което компенсираше склонността му да организира почти всичко в живота си.

— Трябваше да те накарам да дойдеш за уикенда, вместо през седмицата — продължи той. — Защо не останеш до понеделник сутринта.

Тя обърна глава на възглавницата и го погледна.

— Звучи много примамливо, но няма да стане.

Той се обърна на една страна и плъзна ръка около кръста й, за да я привлече по-близо.

— В събота сутринта ще се наспим до късно. Ще имаме колкото време искаш само за нас двамата, вместо непрекъснато да се съобразяваме с часа. Дори ще ти сервирам закуска в леглото. — Той я целуна по гърдата. — Някога сервирали ли са ти закуска в леглото?

Тя се обърна, за да се притисне към него.

— Зависи какво наричаш закуска.

— Ако останеш с мен през уикенда, ще ти измисля цяла страница определения на понятието „закуска“.

— О, Дан — въздъхна тя. — Не мога. — Докосна с устни трапчинката на брадата му. Внимателен както винаги, той се бе обръснал, преди да я отведе в леглото. — Мама и татко се съгласиха да ми гледат фермата, докато обикалям тези пет дни, но не мога повече да искам от тях. Те си имат приятели и познати в града, ходят си на гости и не искам да ги откъсвам от почивката им в събота и неделя. Затова организирах нещата така.

— Тази ферма те е вързала, Ейприл.

Тя се напрегна.

— Също и твоята работа. — Беше се питала кога ли се повдигне този въпрос, и дали той смяташе, че тя ще се откаже от всичко, което бе създала, за да се премести да живее с него в Чикаго. — Наистина ли ти е приятно да продаваш спортни изделия?

— По-добре е от фермерството.

— Ами животът в Чикаго? Веднъж вече те питах, но ти избегна въпроса.

— „Адонис“ нямат клон в Бунвил, а нещо ми подсказва, че скоро няма да отворят. Всъщност, ако ме повишат отново, ще ме изпратят в Синсинати.

— Ясно.

— Това не означава, че ще приема, Ейприл. Много неща зависят от… От това какво ще се случи.

— Между нас — уточни тя.

Той вдигна глава и я погледна.

— Означава ли нещо за теб всичко, което се случи между нас през последните дни?

— Разбира се, че означава.

— А би ли искала то да продължи?

Тя го гледаше, без да трепва.

— При какви условия?

— Никакви. Поне за момента. От всичко казано разбирам, че е прекалено рано за който и да е от нас да прави съществени промени в живота си и да се приспособява към… чувствата между нас.

— Значи още не си готов да наречеш нещата с истинските им имена.

— А ти готова ли си?

Тя го гледаше, а напрегнатото мълчание тегнеше помежду им.

— Не — отвърна тихо тя. — Веднъж преди сме си казвали тези думи, но не съм сигурна, че знаехме какво означават.

— Така е, не знаехме.

— Това, което чувствах някога към теб е незначително в сравнение с чувствата ми сега, но все още не съм сигурна дали това не е най-обикновена похот или е нещо повече.

Той й се усмихна.

— Не бих я нарекъл „най-обикновена“. Поне ще я определя като изключителна и невероятна.

Тя проследи с пръст горната му устна.

— Мисля, че си напълно прав.

— Знаеш ли, имам едно условие.

— Какво е то?

— Искам да задържиш пръстена за известно време.

— Пръстена ли? О, Дан, не мисля…

— Не да го носиш. Разбирам, че тогава целият град ще го види на пръста ти. Само че… Господи, направо не мога да повярвам, че ще кажа подобно нещо.

— Сега вече разпали любопитството ми.

Дан си пое дълбоко дъх.

— Цял живот чета разни неща за този пръстен и за това как притеглял хората. Не исках да повярвам, но…

— Ти се размекваш — обвини го тя.

— Май да. Откакто майка ми даде проклетото нещо, то направо не ме оставя намира. След това се появи и проектът със скулптурата ти, а бордът ме помоли да работя съвместно с теб. Не че по този въпрос постигнахме някакво съгласие, но поне ти дойде и ние… открихме, че можем да постигаме съгласие в други отношения.

Тя вдигна глава и го целуна нежно.

— Точно така.

— Ейприл, аз… — Той се вгледа в очите й. — Това е истинска лудост, но нека направим един експеримент. Пази пръстена вместо мен няколко седмици и да видим какво ще излезе.

Сериозните му думи я объркаха. Тя не бе очаквала подобно нещо от Дан и затова не се сдържа и го подразни.

— Ако искаш истински експеримент, можеш да го дадеш на чистачката, за да видиш какво ще се случи.

— Не бих искал чистачката да започне да ме преследва, подивяла от любов.

Отговорът му я изненада и тя усети как в сърцето й пропълзява топлина.

— Но нямаш нищо против аз да подивея от любов — прошепна тя.

— Нямам.

 

 

В петък сутринта Ейприл отнесе пръстена със себе си. След като се бяха любили с Дан отново в ранните часове на утрото, тя искрено се съмняваше, че й трябва пръстенът, за да не го изгуби от мислите си. Въпреки това, самата мисъл, че той настоя тя да го вземе, беше вълнуваща. Независимо от това, дали пръстенът имаше някакви специални сили или не, Дан искаше да се увери във възможностите му. Новото му отношение подхранваше фантазията на Ейприл, че той все пак притежава романтичната жилка, която тя копнееше да открие в мъжа до себе си.

Пръстенът щеше да бъде тяхната тайна, затова Ейприл не го спомена пред родителите си, когато им разказваше подробностите от пътуването същия следобед. Освен това сведе до минимум времето, което бе прекарала с Дан и не се осмели да спомене, че е била в неговия апартамент.

Затова пък извади и разопакова скулптурата и родителите й останаха безмълвни в продължение на няколко секунди. Най-сетне измърмориха нещо от рода, че творбата била „интересна“ и бързо си тръгнаха към къщата си в града.

Ейприл отново се зае с ежедневните си задължения и веднага откри, че рутината й дава възможност спокойно да си мисли за Дан. Докато събираше яйца и разхвърляше зърно на неспирно крякащите птици, Ейприл с изумление откри, че за пръв път от години се чувства самотна. Дан й липсваше.

Когато над фермата се спусна мрак и пилетата бяха затворени за през нощта, Ейприл си влезе в къщата, за да вечеря сама, без да знае как да прекара времето преди лягане. Тази вечер нямаше да се отпусне в прегръдките на Дан, нито пък да се наслаждава на нежните му ласки, които я превръщаха в страстна жена. Спокойствието и тишината на нощта в провинцията изведнъж станаха нетърпими, защото го нямаше прищракването от ключа на Дан в бравата, нямаше го радостното посрещане, той не шептеше радостни думи, докато тя го притискаше, за да компенсира дългите часове на раздяла.

Запали лампите, влезе в спалнята и извади пръстена от най-горното чекмедже. Златото беше наситено жълто и личеше, че е много старо, а Ейприл за пръв път разгледа вече трудно доловимия герб, гравиран вътре в пръстена сред камъните.

Гербът бе разрязан през средата и гравиран с назъбен планински връх от лявата страна и три звезди от дясната. Под герба имаше надпис с много дребни буквички. Ейприл си сложи очилата и вдигна пръстена към светлината. Точно под герба имаше някакво френско име, Монклер, в средата под него се виждаше нещо като посвещение.

Когато Ейприл разбра, че думите са на френски, не на английски, тя предположи какво означават. Надписът гласеше:

Е.

avec amour,

С.

Тръпка на романтично удоволствие премина през нея. Жената, на която е бил подарен пръстенът за пръв път с надпис „С обич“, имаше същия инициал като нея. Зачуди се дали двамата с любимия й наистина са живели във Франция и дали са били от благородническо потекло.

Почувства се така, сякаш бе привилегия да притежава пръстена, макар и само за известно време. Колебливо го плъзна на пръста си. Ставаше й. Обърна го, за да улови светлината, а диамантите и смарагдите с форма на сълзи просветнаха дъгоцветно.

Протегна ръка пред себе си и се зачуди как е възможно подобен елегантен пръстен да стои така естествено на пръста на най-обикновено селско момиче от Илинойс. Студеният метал се затопли при допира с кожата й и мислите на Ейприл се насочиха към Дан. Представи си го как поставя пръстена на пръста й пред събраните им родители и приятели. С тръпка на удоволствие чу плътният му глас да се врича във вечна любов и вярност.

В съседната стая зазвъня телефонът, едно дълго и едно късо позвъняване — нейната телефонна линия. Без да сваля наследствения пръстен от пръста си, Ейприл отиде в кухнята и вдигна слушалката.

— Толкова много ми липсваш, че направо ще полудея.

— Дан! Не мога да повярвам, че си ти. Пръстенът… Сложих си го на ръката преди няколко минути, и ето че ти ми се обаждаш.

— Ако действа по начина, по който се надявах, би трябвало ти да си ми си обадила вече.

— След още няколко минути сигурно щях да го направя.

— За какво си мислеше?

— За теб. Вече ти казах.

— Искам подробностите.

— Дан, телефонът има дериват. Някой може да вдигне слушалката всеки момент и…

— Добре тогава, говори закодирано. Аз ще те разбера.

Ейприл прочисти гърлото си.

— Не е нужно. Мислех си за общи неща. И ти много ми липсваш.

— Отбягваш да отговориш на въпроса, но аз няма да настоявам. И искрено се надявам да ти липсвам до полуда.

— Наистина много ми липсваш и без да говориш така. Ако някой вдигне другия телефон, искам да започнеш да говориш за завещанието на баба си или нещо такова, нали?

— Добре. — Той се поколеба. — Кажи ми как си.

— Не твърде добре. Веднъж ме попита дали не съм самотна във фермата и аз ти казах, че не съм. Тази вечер, обаче, за пръв път съм.

— По дяволите, искам да съм с теб. Олеле, извинявай. Както и да е, опитах се да измисля някакво извинение, за да дойда и да те видя, така че да не започнат всички да си чешат езиците.

— Няма да стане. Сигурна съм, че вече се чудят как сме се разбирали в Чикаго. Разказах на мама и на татко редактирана версия за посещението ми, което те май не приеха за съвсем чиста монета. Тази вечер са канени някъде и съм сигурна, че в момент двамата с теб сме основната тема за обсъждане.

— Показа ли им скулптурата?

— Аха.

— И?

— Шашнаха се.

— И?

— И след това казаха „интересно“. Според мен не им хареса, но аз и не съм очаквала да я харесат. Като знам, че отначало не бяха никак очаровани и от многоцветния ми кокошарник.

— Аз пък мога да спомена някои твои неща, които много ми харесват и ме очароват.

— Престани, Дан. Освен това така само усложняваш нещата. Може би ще ни се отрази добре да останем разделени известно време. Ще можем да премислим всичко без… нали се сещаш?

Гласът му прозвуча тих и сексапилен, когато я подразни.

— Без какво?

— Знаеш много добре, че не мога да мисля разумно, когато с теб… когато ти…

— Когато те целувам цялата ли? — помогна й любезно Дан.

— Стига вече.

— Изобщо не ми стига. Да знаеш само колко обичам тези сладки тайни…

— Дан!

— … местенца, които те карат да потръпваш и да ме молиш…

По линията се чу прищракване.

— Така че, колкото и да ме молиш да премисля за оградата на гробището, знам, че баба ми би предпочела първо да се поправи покривът на библиотеката — довърши Дан с делови тон.

— Ейприл, миличка, ти ли си на телефона?

— Да, госпожо Ордуей, но свършвам след минутка.

— Недей да бързаш, миличка. Струва ми се, че разговорът е междуградски.

Дан се намеси.

— Да, обажда се Дан Бътлър, госпожо Ордуей.

— Дан, мило момче, колко се радвам да те чуя.

— Всъщност аз се обаждах на Ейприл.

— Ама, разбира се. Веднага затварям, за да могат двамата млади да си кажат каквото трябва.

Ейприл се обади, преди възрастната жена да е затворила.

— Обсъждаме проблемите на борда, госпожо Ордуей. Нищо важно.

— Въпроси на борда в петък вечерта? Боже мой, та вие наистина сте се заели сериозно с тази работа.

— Нямате представа колко сериозно — отвърна разпалено Дан. — Лека нощ, госпожо Ордуей.

— Лека нощ, милички.

Ейприл се разкъсваше между смях и ярост. Смехът, обаче, победи.

— Ще ни накиснеш здравата — каза тя, когато можеше отново да говори.

— Това е пълна смешка. В Чикаго можехме да сме любовници и на никой не му пукаше. Като се върна в Бунвил, не мога дори да говоря с теб по телефона.

— Така се получава.

— Кога ще изтъпанчиш скулптурата си пред Хенри Гудпасчър?

— Следващата седмица. Във вторник вечер ще организирам у нас съвместна среща на комитета по облагородяване и борда. Ти не искаш ли да дойдеш?

— Няма нужда да питаш, но при създалите се обстоятелства, ми се струва, че е най-добре да не идвам. Не искам да влияя върху това решение, Ейприл, по какъвто и да е начин. Точно сега чувствата ми към теб ми замъгляват разума.

— Добре.

— Може и да не е толкова добре за града. Бунвил се нуждае от човек с бистър ум, който взема решения за борда.

— Ти винаги си бил много добър в това отношение.

— Така беше, но преди да те любя.

За момент Ейприл се замисли над думите му.

— Много ми се иска да беше тук — каза тихо тя.

— И на мен. Опитай се да измислиш някаква причина, която прави присъствието ми в Бунвил задължително.

— Методите ми може и да не ти допаднат.

Дан простена.

— Може и да не ми допаднат наистина. Просто приключи с тази скулптура. А щом приключиш, ще се съсредоточим над нашите проблеми.

— А не ти ли е хрумвало, че скулптурата всъщност е част от проблемите ни.

Дан замълча на другия край на линията.

— Страхувах се от това — каза най-сетне той. — Ейприл, би ли ми направила една услуга?

— Каква?

— Като си легнеш довечера, сложи си пръстена.

 

 

Да си слага пръстена с диамантите и смарагдите всяка вечер, преди да си легне, се превърна в един изключително приятен ритуал за Ейприл. Когато го плъзваше на пръста си и гасеше светлината, тя усещаше присъствието на Дан. Желанието й към него сякаш ставаше по-силно, когато носеше пръстена, но тя с удоволствие очакваше тръпката към този мъж, която я караше да се чувства жива.

Във вторник вечерта привърши рано със задълженията си, за да може да се подготви за предстоящото събрание. Беше облякла тъмнозелената си рокля, беше си сложила очила и дори изпъна косата си на кок. През деня бе опекла три сладкиша с тиква, любимият десерт на Хенри и забърса от прахта сребърния сервиз, сватбен подарък от Бес Изли и съпруга й, когато Ейприл се женеше за Джими.

Да намери място за скулптурата в хола, й отне почти целия понеделник. Където и да я поставеше, заради модернистичния дизайн, тя се открояваше сред удобните, но простички мебели, които бе наследила от родителите си, когато те се изнесоха. Преди години бе молила майка си да отнесе всичко в новия си дом, но майка й предпочете да си купи нови и така да спести на Ейприл излишните разходи.

Ето че сега, тъй като все още не бе получила обещания от Ерика пиедестал, на Ейприл й се искаше да има някаква поставка, на която скулптурата да изпъква, за да се подчертае колко е стилна. Най-сетне покри една ъглова масичка с бяла ленена покривка и я постави там. Трябваше да се получи. След това, за да бъде всичко по-драматично, покри произведението на изкуството с друга покривка, с намерението по-късно да я махне.

Бил и Айда Мей Лоудърмилк пристигнаха първи и Бил веднага настоя да надникне под покривката.

— Не мога да позная какво е — оплака се той. — Не може ли да махнем това?

— Искаше ми се всички да я видят, когато се съберат — каза Ейприл и го подръпна от ъгъла с творбата. — Освен това, сигурна съм, че много ще ти хареса.

— Наистина ли?

Айда Мей надникна от кухнята, където вареше кафе.

— Естествено, скъпи.

— Ти пък как разбра, Иди? Ти също не си я виждала.

— Не съм, но съм сигурна в избора на Ейприл. А и Дан е участвал, не бива да забравяш.

— Не е точно така — поправи я Ейприл. — Той нито е за, нито против този тип скулптура на площада.

Бил я погледна.

— Много е дипломатичен.

— Той просто иска да ви даде шанс да вземете решение, без да сте чули мнението му.

— Значи не му харесва — заключи Бил.

— Не съм казала подобно нещо. Той… — Звънецът спаси Ейприл от други обяснения и тя отиде да посрещне следващите гости.

След десет минути холът й бе пълен с хора. Джералд Слоун и Ем Джи Тъкър, двамата ергени, бяха решили да дойдат заедно; независимо от разликите в гледните им точки и разбирания, те бяха добри приятели. Бес Изли бе попитала дали е удобно и съпругът й, Джордж, също да присъства, защото мразеше да кара вечер на тъмно, така че Джордж бе единственият от групата, който не бе официално включен в проекта. Мейбъл и Хенри Гудпасчър пристигнаха закъснели и не спряха да се карат, дори когато влязоха.

С помощта на Айда Мей Ейприл сервира на всички сладкиш и кафе и чак след това спомена завитата с ленена покривка скулптура, поставена в ъгъла. Забеляза, че всички поглеждат с някакво неудобство към тайнствения предмет, но скоро разговорът се завъртя към други теми, включително и какви са шансовете на гимназиалния отбор на Бунвил, „Булдозите“, да спечелят щатския шампионат по футбол, и как се бе отразил дъждът на есенните насаждения.

Когато сладкишът бе изяден и всички, освен Хенри отказаха второ парче, Ейприл пое председателството на събирането. Беше й приятно, защото устата на Хенри бе пълна с тиквен сладкиш.

— Както всички знаете, миналата седмица прекарах няколко дни в Чикаго, за да открия скулптор, който да направи нещо за площада — започна тя.

— Разбрах, че миналата седмица било много студено в Чикаго — обади се Джордж Изли.

— Май да. — Истината бе, че за Ейприл бе достатъчно топло, но това нямаше нищо общо с времето навън. Надяваше се да не се е изчервила издайнически. — Както знаете, не разполагах с голяма сума, която да предложа. Както и да е, открих талантлив скулптор, който се съгласи да свърши работа за сумата, която едва покрива цената на материалите. Уговорката е изключителна и имаме невероятен късмет, че намерихме човек, така отдаден на изкуството.

— Какво има под оная покривка? — Хенри най-сетне зададе въпроса, който мъчеше всички присъстващи. — Да не би той да е направил умален модел или нещо такова.

— В известен смисъл отговорът е „да“. — Ейприл понечи да поправи Хенри и да съобщи на всички, че скулпторът всъщност е жена, но след това бързо размисли. Полът на твореца не би трябвало да е от значение, но за човек като Хенри, може би също и за Джералд Слоун, това щеше да е важно. За момента щеше да пази тайна.

— По всичко личи, че работи бързо — отбеляза Ем Джи.

— Скулптурата, която ще видите не е създадена специално за нас — каза Ейприл. — Видях я на витрината на една галерия и я купих. След това поисках името на автора и се разбрахме — при условие, че имам одобрението на групата.

— Ама Дан го няма — рече Джералд Слоун. — Да смятаме ли, че той одобрява избора?

Ейприл си пое дълбоко дъх.

— Дан предпочете да се въздържи от мнение, преди всеки един от вас да съобщи своето.

— Защо си мислех, че той трябва да одобри всичко това?

Ейприл погледна банкера. Колко й се искаше да грабне остатъка от сладкиша в кухнята и да му го натрие в лицето.

— Така е, но щом той разбра, че аз имам определена идея за това, което искам, се оттегли и ми позволи да действам независимо. Нося пълна отговорност за това решение.

— Хайде тогава да видим това чудо в ъгъла — въздъхна Хенри.

Ейприл се приближи до скулптурата и се поколеба. Дланите й бяха овлажнели от безпокойство и притеснение.

— Творбата на площада няма да бъде съвсем същата, но стилът ще бъде много подобен. Представете си тази скулптура, висока четири и половина, пет метра и ще имате представа как ще изглежда. — Тя стисна покривката и разкри скулптурата.

Почти всички възкликнаха едновременно от учудване. Ейприл очакваше подобна реакция. Скулптурата бе изумителна. Само че когато се обърна към седналите гости, занемя. Израженията по лицата на всички, дори и на любимата й приятелка Айда Мей, бяха на неподправен ужас.