Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Tenth Chamber, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 29 гласа)
Сканиране
ehobeho (2014)
Разпознаване и корекция
mad71 (2014)

Издание:

Глен Купър. Десетата зала

Американска. Първо издание

Редактор: Мария Василева

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „Бард“, Надежда Петрова

ИК „Бард“, София, 2011

ISBN: 9789546551887


Пролог

Перигор, Франция, 1899 г.

Задъхани, двамата мъже драпаха по хлъзгавия терен, като се мъчеха да проумеят какво бяха видели току-що.

Внезапният летен порой ги беше изненадал. Бързо надигналата се буря ги бе настигнала, докато изучаваха пещерата, оплиска варовиковите скали, накара отвесните стени да потъмнеят и забули долината на река Везер с воал от ниски облаци.

Само час по-рано от върха на скалите учителят Едуар Льофевр беше показвал местните забележителности на по-младия си братовчед Паскал. Църковните кули в далечината се очертаваха на фона на великолепното небе. По повърхността на реката играеха слънчеви зайчета. Из плоската равнина се ширеха ниви с натежал ечемик.

А когато излязоха примигващи от пещерата, след като бяха изразходвали и последната клечка кибрит, сякаш някакъв художник беше решил да започне наново и бе замазал яркия пейзаж със сива боя.

Изкачването им тук беше непринудено и приятно, но връщането им обратно изобилстваше с драматични моменти заради потоците, които скачаха от скала на скала и бяха направили пътеката хлъзгава и коварна. Двамата бяха прилични туристи и носеха подходящи солидни обувки, но не бяха толкова опитни, че да рискуват да се изкатерят високо на някоя хлъзгава тераса под проливния дъжд. Въпреки това нито за миг не помислиха да се върнат и да потърсят подслон в пещерата.

— Трябва да съобщим на властите! — настоя Едуар, докато бършеше челото си и държеше един клон, за да може Паскал да мине. — Ако побързаме, ще се върнем в хотела, преди да се стъмни.

Час по час им се налагаше да се хващат за дърветата, за да запазят равновесие, а в един спиращ дъха момент Едуар сграбчи Паскал за яката, когато си помисли, че братовчед му е изгубил опора и е на път да полети надолу.

Стигнаха до колата вир-вода. Машината беше на Паскал — всъщност на баща му, тъй като само някой богат банкер можеше да си позволи нов и разкошен автомобил като „Пежо“ тип 16. Макар колата да имаше покрив, дъждът беше измокрил откритата кабина. Намериха под седалката едно относително сухо одеяло, но при скорост от двайсет километра в час не след дълго и двамата трепереха, така че решението да се отбият в първото кафене за сгряваща напитка бе взето лесно.

В мъничкото селце Руак имаше само едно кафене, което в този час бе приютило около десетина клиенти, насядали на малките дървени масички. Бяха груби, недодялани на вид селяци и всички до един млъкнаха, когато влязоха непознатите. Някои бяха излезли на лов за птици и пушките им стояха подпрени на черната стена. Един старец посочи през прозореца към автомобила, прошепна нещо на съдържателя и се разкикоти.

Едуар и Паскал си намериха свободна маса и седнаха. Приличаха на мокри плъхове.

— Две големи брендита! — поръча Едуар. — Колкото по-бързо, толкова по-добре, мосю, иначе пневмонията ни е в кърпа вързана!

Собственикът посегна към една бутилка и извади тапата. Беше мъж на средна възраст със смолисточерна коса, дълги бакенбарди и мазолести ръце.

— Онова чудо ваше ли е? — попита той и посочи през прозореца.

— Мое — отвърна Паскал. — Виждали ли сте досега подобно нещо?

Собственикът поклати глава и сякаш му идеше да се изплюе на пода, но вместо това зададе нов въпрос.

— Откъде идвате?

Останалите посетители си отваряха ушите на четири. Разговорът определено беше забавлението им за вечерта.

— На почивка сме — поясни Едуар. — Отседнали сме в Сарлат.

— Че кой идва в Руак на почивка? — ухили се пренебрежително собственикът и постави чашите на масата.

— Съвсем скоро ще има тълпи от посетители — каза Паскал, малко жегнат от тона на домакина.

— Какво искате да кажете?

— Когато се разчуе за откритието ни, тук ще дойдат хора чак от Париж — надуто заяви Паскал. — Че дори и от Лондон.

— Откритие ли? Какво откритие?

Едуар се помъчи да накара братовчед си да млъкне, но твърдоглавият младеж не позволи да му затворят устата.

— Правехме научна обиколка из скалите. Търсехме птици. Намерихме една пещера.

— Къде?

Докато Паскал описваше маршрута им, Едуар пресуши чашата си и направи знак за още едно питие.

Собственикът сбърчи чело.

— Наоколо има много пещери. Какво й е специалното на тази?

Когато Паскал заговори, Едуар усети, че всички в кафенето са зяпнали устните на братовчед му и гледат как думите се отронват една по една. Като учител, Едуар винаги се бе възхищавал от красноречието и картинните описания на Паскал и сега, докато го слушаше, отново се възхити на чудото, на което се бяха натъкнали.

Затвори за миг очи, за да си спомни изображенията, осветени от трептящата светлина на кибритената клечка, и не видя как собственикът бързо кимна на седящите зад тях мъже.

Сепна го някакво метално изщракване. Устните на собственика бяха свити.

„Усмихва ли се?“

Когато изпод русата коса на Паскал бликна кръв, Едуар успя само да каже „О!“, преди куршумът да пръсне и неговия мозък.

Кафенето се изпълни с миризмата на изгорял барут.

Възцари се дълго мълчание, най-сетне нарушено от мъжа с ловджийската пушка.

— Какво ще правим с тях?

Собственикът бързо се разпореди.

— Отнесете ги във фермата на Дювал. Насечете ги на парчета и нахранете прасетата с тях. Когато се стъмни, вземете един кон и замъкнете машината им някъде по-надалеч.

— Значи има пещера — тихо промълви един старец.

— Нима си се съмнявал? — изсъска собственикът. — Винаги съм знаел, че един ден ще бъде открита.

Вече можеше да се изплюе, без да изцапа пода си. Едуар лежеше в краката му.

На окървавената му буза се лепна гъста храчка.