Джош Базел
Анатомията на Питър (21)

19

Стоя зад завесата до леглото на Скиланте в реанимацията и въртя в ръката си двете празни ампули. Би трябвало да мина на визитация на пациентите си, а после да си бия камшика и да изчезвам от шибаната болница. Или направо да зарежа пациентите и да премина директно към биенето на камшика.

Но със сигурност не трябва да вися тук и да се чудя кой е убил Скиланте. В крайна сметка на кого му пука и какво значение има? Дали в болницата все още не се мотае друг професионален убиец, чийто телефон всеки момент ще звънне и ще му кажат: „Я чакай малко, така и така си там, защо не свитнеш и Мечока?“. Не ми се вярва. Вероятно разполагам с около час и половина.

Но за пръв път убиват някой от моите пациенти и това не ми дава мира. Вбесява ме по някакъв съвсем нов и непознат начин.

Давам си сто секунди, за да помисля.

Очевидният заподозрян е някой от семейството на Скиланте. Някой, който се е надявал Скиланте да умре на операционната маса, така че да може да заведе дело срещу болницата, но когато Скиланте е оцелял, е решил да вземе нещата в ръцете си и сам да свърши тази работа. Роднина, който може да спечели от застраховката.^[1]

Но освен това е бил човек, който е знаел, че трябва да използва точно две ампули калий. При по-малко количество Скиланте можеше да остане жив или дори да оздравее по-бързо. По-голямото количество няма смисъл, а освен това по стените на аортата му щяха да останат следи, които да се видят при една евентуална аутопсия.

От друга страна, ако убиецът не е искал да се разбере, че Скиланте е станал жертва на убийство, защо го е инжектирал толкова бързо, че ЕКГ-то да прави такива подскоци? От застрахователната компания много щяха да се изкефят на този факт. Парите така и нямаше да излязат от касата им.

А може би човекът не е искал да се разбере за убийството, но не е разполагал с нужното време или опит, за да го направи като хората.

И пак: всъщност на кого му пука? Изгубих предостатъчно време. Ще отида да проверя онези от пациентите си, които ще умрат, ако не го направя, и ще оставя всички други на Акфал.

А после ще си бия камшика.

Знам какво си мислите: „Страхотно. Веднага да прецакаш египтянина, нали?“. Но всъщност е по-добре той да свиква, защото е много малко вероятно да се върна в тази болница.

 

 

В коридора пред реанимацията попадам на Стейси. Тя още е с престилката от операционната и плаче.

— Какво е станало? — питам аз.

— Мистър Лобруто почина — казва тя.

— О — казвам аз.

Чудя се как е възможно да движиш с доктор Френдли и да продължаваш да се изненадваш, когато някой от пациентите му умре. После се сещам, че Стейси е нова. Прегръщам я с една ръка.

— Дръж се, момиче — казвам й аз.

— Не знам дали ставам за тази работа — хлипа тя.

Изведнъж ми хрумва нещо ново.

— Аха — казвам и броя до пет, докато тя продължава да подсмърча. — Стейси? Случайно да носиш проби калиев хлорид?

Тя кима бавно и неразбиращо.

— Да… обикновено не нося, но сега имам две ампули в чантата. Защо?

— Защо имаш две ампули сега, след като обикновено не носиш?

— Аз не правя поръчките. Просто ми изпращат всичко по куриер и аз го нося в болницата.

— Куриерът идва в офиса ти, така ли?

— Аз нямам офис. Куриерът идва в апартамента.

— Работиш от къщи?! — възкликвам аз.

Тя отново кима.

— Да, както и двете ми съквартирантки.

— Всички представители на фармацевтични компании ли правят така?

— Мисля, че да. Събираме се само два пъти в годината, на служебните партита за Коледа и Деня на труда.

Тя отново започва да хлипа, а аз си мисля: Господи. Всеки ден можеш да научиш нещо ново.

— Случайно да имаш още моксфан? — питам я аз.

Тя поклаща глава, без да спира да плаче.

— Не. Всичко ми свърши.

— Иди да се наспиш, момиче — казвам й аз.

 

 

Тъкмо нагласям респиратора на един пациент, за когото не съм споменавал досега и няма да спомена повече до края на тази история, а кожата на тила ми е настръхнала от усещането, че времето ми изтича, когато получавам на пейджъра съобщение от Акфал. Звъня му.

— Човекът със задника вече е болен от жълтеница — съобщава ми той.

Супер. Това означава, че черният му дроб е толкова зле, че е спрял да обработва правилно мъртвите кръвни клетки. Поне моята ръка вече е малко по-добре. Той обаче е прецакан.

Би трябвало да не му обръщам внимание. Не толкова, защото може да почака, защото май не може, но просто защото не мога да измисля какво щях да направя за него, дори да имах повече време. Знам, че ако се обадя в Програмата за защита на свидетелите и кажа: „Вижте, трябва да бягам, за да спася живота си, но имам един пациент, който за има-няма осем часа от болки в задника стигна до чернодробна криза, предизвикана от непознат и заразен патоген“, ако в Програмата за защита на свидетелите разбират нещо от медицина, ще ми отговорят:

— Бягай. Поне можеш да спасиш единия от двамата.

Или пък няма да кажат това. Програмата за защита на свидетелите не е най-състрадателната институция на света. В нея най-често използваният термин за свидетел е „боклук“ — което е окей за истински престъпници като мен, но малко дразни, когато става дума за млада вдовица с три деца, която ще свидетелства срещу гангстерите, застреляли съпруга й в собственото им магазинче.

А и повечето свидетели от програмата трябва да се радват, ако си намерят работа като касиери в някой супермаркет в щата Айова. Така че можете да си представите какво изпитват федералните власти към мен, след като явно си мислят, че работата ми като лекар е по цял ден да обикалям игрища за голф със златно порше с регистрационна табела с надпис „КУРЗАФБР“, купено с парите на данъкоплатците.

Това, което се случи в действителност, е, че отначало ме записаха в медицинския колеж в „Брин Мор“, за което платих от собствените си пари. И дори това беше възможно само защото Сам Фрийд се застъпи за мен. Сам вече се пенсионира. Ако пак се наложи да ме преместят, ще боядисвам пожарни кранове в щата Небраска. Никога повече няма да си намеря работа като лекар.

Естествено, мога да избягам и без да ме преместват. Участието в Програмата за защита на свидетели е напълно доброволно. Даже могат да те изключат насила, ако сгафиш нещо, и в половината от случаите дори те издават, уж без да искат. За да запазя обаче името си, с което върви докторската титла, ще ми се наложи да намеря някоя дупка на края на света, където мафията няма да може да разбере адреса ми, за да ми изпрати бомба по пощата. Но дори на тези места имат изненадващо строги изисквания за назначаване на лекари. Например да разберат кой сте.

Така че, ако си тръгна от тази болница, си тръгвам от медицинската професия — почти със сигурност завинаги.

Мисълта за това е зашеметяваща. Заточвам се към стаята на човека със задника.

 

 

Докато минавам покрай стаята на сестрите, старшата сестра ми подвиква с ямайски акцент:

— Ей, доктеер!

— Да, госпожо? — отговарям аз.

Ирландската вещица е заспала на клавиатурата на компютъра и точи лиги по клавишите А, S, Z и Х.

— Една жена постоянно ви търси — отговаря ямайката. — Остави номер.

— От колко време ме търси?

— От няколко часа.

Значи сигурно е за нещо законно.

— Може ли номера? — питам аз.

Сестрата ми подава една рецепта, на която го е записала.

— Мерси — казвам аз. — Внимавай твоята приятелка да не получи токов удар.

Сестрата се мръщи и ми показва кабела на клавиатурата, който е извадила от контакта.

— Все пак сме в болница.

 

 

Звъня на номера, който е записала.

— Ало? — казва един женски глас.

Чува се и шум от улично движение.

— Обажда се доктор Питър Браун — казвам аз.

— Лекарят на Пол Виланова?

— Да, госпожо.

— Ухапа го летящ гризач.

— Как така?

Вместо отговор чувам затръшването на слушалката, което в днешно време може да се постигне само с уличен телефон.

 

 

Влизам в стаята на човека със задника.

— Как си? — питам го аз.

— Да ти го начукам отзад — отговаря ми той.

Пипам му челото. Все още гори. Става ми малко виновно, че ръката ми вече почти не ме боли и пръстите ми са започнали да се движат.

— Случайно да те е ухапал прилеп? — питам го аз.

Не че прилепите са гризачи — те са отделен разред бозайници, наречен Chiroptera. Но понякога човек трябва да се изразява като простолюдието, ако иска да практикува медицина.

Освен това не съм чувал някой да е бил ухапан от летяща катерица.

— Не — отговаря човекът със задника.

Изчаквам да добави нещо, но той мълчи. Просто си лежи със затворени очи и се поти.

— Никога? — настоявам аз.

Това поне го кара да отвори очи.

— Ти какво, да не си умствено изостанал?

— Сигурен ли си?

— Ами да, мисля си, че щях да запомня подобна случка.

— Защо мислиш така? Ти не помниш дори последните четирима президенти.

Той ги казва един след друг, без грешка.

— Или кой ден от седмицата е — продължавам аз.

— Вторник — казва той.

Значи поне неговият мозък работи както трябва. Моят — не особено.

— Женен ли си? — питам го аз.

— Не. Просто нося халка, защото иначе супермоделките в метрото постоянно ми пускат ръце.

— Къде е жена ти?

— Откъде да знам, по дяволите?

— В болницата ли е?

— Имаш предвид като пациентка?

— Можеш да спреш да остроумничиш, когато поискаш — казвам му аз.

Той затваря очи и се усмихва болезнено.

— Някъде тук е, да.

Дърпам завесата, за да проверя мистър Мосби. Той е успял да си развърже китките, но е оставил глезените завързани, за да не ни обиди. Спи. Проверявам пулса на глезените му и си тръгвам.

 

 

Надрасквам в картона на човека със задника: „R/o ухапване от прилеп, докладвано от съпругата“^[2], и се подписвам с две хоризонтални линии и една диагонална. Дори не си пиша името.

Защото се чувствам в някакво странно състояние на чистота и покой. По една или друга причина „доктор Питър Браун“ няма да съществува още толкова дълго, че да го съдят, или дори да проверява резултатите от лабораторията. Вече няма какво друго да правя, освен някоя и друга медицинска манипулация — при това само неща, които са абсолютно задължителни и спешни.

Или пък неща, които ми се правят. Проверявам скоростта на две системи за химиотерапия, а после отделям цели трийсет секунди да оправя превръзката на момичето с половин глава.

Момичето с остеосаркомата, което е на съседното легло, е с посивяло лице и гледа в тавана. Найлоновият плик на коляното й е пълен с кръв и съсиреци.

Другото й коляно е повдигнато. Завивам я, защото от катеричката й все още стърчи синият конец на тампона и това се вижда още от вратата.

— На кого му пука? — пита ме тя. — Вече никой няма да ме поиска.

— Глупости — отговарям аз. — Хиляди хора ще те искат.

— Аха. Отрепки, които няма да си намерят нищо за чукане, ако не е сакато.

Струва ми се съвсем правилно предположение.

— Къде се научи да говориш такива мръсотии? — питам я аз.

— Извинявам се — казва саркастично тя. — Исках да кажа, че момчетата вече няма да ме канят на танци.

— Защо не? — отговарям аз. — Ще си подскачате на куц крак.

— Капут! — казва ми тя.

Избърсвам сълзите от лицето й и казвам:

— Трябва да тръгвам.

— Целуни ме, задник такъв — казва ми тя.

Целувам я. И продължавам да я целувам, когато чувам как някой се прокашля зад мен. Двама санитари от хирургията, които са дошли да я преместят там, за да могат да й отрежат крака.

— По дяволите, колко ме е страх — казва тя, когато я качват на носилката.

Стиска ръката ми и нейната се поти.

— Няма страшно — казвам й аз.

— Току-виж ми отрязали здравия крак.

— Нищо чудно — съгласявам се аз. — Но поне втория път няма какво да объркат.

— Да ти го начукам! — казва ми тя.

После я откарват.

И когато получавам съобщение на пейджъра да се явя в спешното отделение, което е близо до изхода на болницата, си мисля: Няма проблем. И без това ми е на път.

 

 

Точно пред спешното отделение засичам същия тъпанар, който сутринта се опита да ме обере. Все още не са го прегледали, защото дългото чакане е основният механизъм, с който болниците се опитват да ограничават притока от пострадали без медицинска застраховка, които искат да ги прегледат в спешното отделение. Лицето му е покрито с кръв. Придържа счупената си ръка. Когато ме вижда, скача от мястото си и понечва да побегне, но аз само му намигам и продължавам по коридора.

При по-малко екстремни обстоятелства спешното отделение е любимото ми място в болницата. Хората, които работят там, са бавни и невъзмутими като фикуси. Налага се, защото в противен случай ще объркат нещо или ще превъртят от напрежение.

Освен това в спешното отделение на Католическата болница в Манхатън винаги можете да намерите лекаря, който ви е изпратил съобщение на пейджъра, защото цялото то се помещава в една голяма зала, където всичко се вижда. Преустроиха го така след един неприятен инцидент, за който по-добре да не ви разказвам.^[3]

Лекарката промива една прободна рана в основата на гърба, докато пациентът крещи и се извива, но двама санитари здраво го държат на мястото му.

— Какво става? — питам аз.

— Тук е истински кошмар — отговаря ми спокойно тя.

— Извинявай, но малко бързам. Какво мога да направя за теб?

— Имам един рокер, който е получил тежка контузия на тестисите при катастрофа с мотор.

— Добре.

— И е ням.

— Ням!

— Точно така.

— Чува ли нещо?

— Да.

Значи сигурно не е ням.

Поглеждам си часовника, все едно съм го нагласил да показва колко минути ми остават до появата на първия наемен убиец.

— Дай да го видя — казвам й аз.

Лекарката оставя маркуча и ме завежда при пациента.

Оказва се, че рокерът не е някакъв клоун, който кара чисто новото си харли само през уикенда. Човекът си е истински рокер от банда, като излязъл от клип на „Зи Зи Топ“. Има синьо-зелени татуировки и носи тъмни очила в спешното отделение. На чатала му са нахвърляни няколко найлонови плика с лед, а между тях се виждат подутите му тестиси, в различни нюанси на лилавото и черното.

— Чуваш ли ме? — питам го аз.

Той кимва.

Стисвам го за носа. Той изглежда изненадан, но не толкова, колкото когато установява, че няма достатъчно сила да махне ръката ми от лицето си.

Накрая му се налага да отвори уста, за да си поеме дъх, и аз изваждам пликчето с хероин от нея. После го подхвърлям на лекарката.

— Готово.

— Мерси, Питър — казва ми тя.

— Насреща съм, когато кажеш — отговарям аз, като ми се иска това наистина да беше вярно.

После излизам от болницата през входа за линейките.