Ридли Пиърсън
Смъртоносен уикенд (48)

2.

Повечето хора, които заставаха под яркото луминесцентно осветление в канцеларията на шерифа, добиваха болнав зеленикав цвят на кожата. Но не и Фиона. Тя изглеждаше интригуващо — с фините бръчици около очите, придаващи мъдрост на изражението й, и чувствените й устни, разсейващи събеседника.

Уолт внимателно я наблюдаваше как подрежда вещите от изгубената на летището раница. После извади фотоапарата си и започна да снима предметите един по един, не спирайки да говори.

— Не е ли малко странно — каза тя — някой да се разхожда с всичко това наоколо.

— По-скоро нетипично — отвърна той.

— Да, точно това исках да кажа.

Беше заключил вратата. Не искаше някой от колегите му да види чантата, още по-малко пък съдържанието й. Засега тя принадлежеше само на него.

— Я ми разкажи за баща си. Тук е заради конференцията, нали? — Тя направи няколко снимки.

— Обичайната гнусна история — процеди той.

— Гнусна е доста силна дума.

— Но напълно подходяща за случая.

— Бащи и синове. Майки и дъщери. Вечният конфликт, стар колкото Библията — обади се тя.

— Случи се… нещо — каза той. — Преди много време. — Чувстваше, че е на косъм да й сподели това, което не бе разкривал на никого.

Фиона изглеждаше вглъбена в работата си.

— Звучи ми малко зловещо. — Направи още няколко снимки. — Ще ми разкажеш ли?

— Не.

— Не е честно.

— Да кажем, че ми причини нещо. Че за един следобед се превърна от бог в зъл демон.

— Не звучи много приятно.

— Изобщо не беше приятно — каза Уолт. — А най-смешното е, че той дори не си го спомня. Готов съм да се обзаложа. Странно как се получава така — светът на едно дете се срива, а възрастният дори не го забелязва.

— Не ти се е отразило. Виж в какъв лидер си се превърнал.

— Аз ли? — Изобщо не се смяташе за такъв. Чувстваше се по-скоро като провалил се съпруг и баща. — Ако бях по-голям, щеше да е по-безболезнено. А аз бях само на девет и все още боготворях земята под краката му.

— Значи няма да ми разкажеш?

— Нищо лично, Фиона… На никого не съм го разказвал — обясни й. — Не знам дали…

Мобилният му телефон звънна. Търсеха го от болницата и той затаи дъх, докато слушаше.

— Племенникът ми е в спешното отделение — измърмори. — Трябва да тръгвам.

— Добре ли е?

Уолт не можа да обели и дума. Беше загубил брат си, брака си. Нямаше сили да загуби и Кевин.

Качи се в черокито и настъпи педала с включена полицейска лампа. Фиона го накара да се сети за миналото си и сега не можеше да се измъкне оттам.

* * *

През онзи ден баща му пиеше; Уолт си го спомняше прекрасно. Тайното обещание от баща към син го изпълваше с огромно нетърпение. Кръстиха го „секретна мисия“ и всеки път, когато Уолт се сетеше за нея, пулсът му запрепускваше. За нищо на света нямаше да допусне майка му да разбере.

Задачата му се състоеше в това да хване котката на съседите — палав разбойник, който редовно ровеше в розовите храсти на майка му и мяучеше по цели нощи. Чипърс — както наричаха въпросния котарак — беше станал легенда в дома им и честа тема за разговор по време на вечеря.

— Чипърс? — бе попитал Уолт тогава, опитвайки да изясни какво се иска от него.

— Чипърс е ключът към нашата тайна мисия — каза баща му. — Хвани го, сложи го в клетката в багажника и ме чакай при колата.

За Уолт обаянието на цялото приключение се засили, когато видя баща си да размахва под носа му истинско оръжие — барабанен револвер с шест патрона и дълга цев. Говореха си в мазето, само двамата. Сивият барабанлия бе увит във влажен парцал, от който се носеше миризма на оръжейна смазка. Баща му го зареди, а след това го изпразни, като грижливо го огледа от всички страни.

— За какво ни е? — попита Уолт.

— За упражнения в стрелба по мишена.

— Ще ми дадеш ли да стрелям?

— Ако си послушен и ако доведеш Чипърс в колата, както ти казах.

— Но защо точно Чипърс?

— Той е ловец, нали?

Така си беше. Чипърс непрекъснато мъкнеше по някоя убита мишка или къртица пред задната им врата.

Със заклещена между коленете си бира, баща му запали колата и потеглиха. Малкият „Форд Пинто“ дрънчеше и оставяше след себе си пушилка от изгорели газове. Пътуваха с отворени прозорци. Чипърс отчаяно стенеше от багажника.

— Каква точно е мисията? — попита Уолт, докато криволичеха по планинския път.

— Добрият войник никога не задава въпроси на своя командващ офицер. Освен това държи устата си затворена след края на мисията. Ясно ли е, войнико?

— Да, сър.

— Това е добре, защото мисията е строго секретна и никак няма да ми е приятно да бъдеш разжалван и лишен от възможност да участваш в по-нататъшни мисии.

— Не, сър. Няма да го допусна.

— Кой е най-важният дълг на войника?

— Да служи на Бог и Родината — отвърна момчето.

— Дяволски си прав! Ти си добро хлапе, знаеш го, нали?

— Да изпълнява заповеди и да не оспорва решенията на командира си. — Уолт се опита да си спомни всичко, което бе чувал от баща си за военната служба.

— Точно за това говорим!

— Смело да поема рискове, от които другите се страхуват — добави детето.

Баща му се засмя, отпи от бирата и я намести обратно между коленете си.

— Последното съм си го измислил, но точно за това става въпрос, синко. Дяволски си прав! — Той погледна към Уолт, усмихна му се — а баща му никога не се усмихваше — и отново се втренчи в пътя. — Запомнил си всяка глупо… дума, която съм казал.

— Старая се — гордо отвърна Уолт.

— Добро хлапе си. Казвал ли съм ти го?

— Да, сър. Преди около минута.

Баща му отново се ухили.

— И двамата трябва да сме наясно, че мисията е строго секретна. Никой — дори брат ти — не бива да разбере за нея. Ясно ли е?

— Да, сър! — Мисълта, че той знае нещо, за което Боби дори не подозираше, едва се побираше в главата му. Не можеше да си намери място от радост на предната седалка — откакто стана на девет, вече не се возеше отзад. Баща му го помоли да му подаде втора бира от хладилника и той се подчини. Задача, която изискваше да разкопчае колана си по време на движение. Никога не бе правил и това. Щеше да запомни този ден. Точно когато се пресягаше за бирата, забеляза на задната седалка изцапана с мазни петна кърпа. Зачуди се дали да попита какво има в нея, но реши да си трае.

Пълзяха нагоре по тесния, криволичещ и опасно стръмен — почти отвесен — път към билото на Трейл Крийк. Нямаше предпазен парапет, само отъпкана пръст и чакъл на ръба на тристаметрова пропаст. По отвесните скали от другата им страна се процеждаше вода, която струеше на кални бразди върху настилката.

Баща му шофираше безразсъдно. Колата подскачаше и поднасяше в калта. На няколко пъти Уолт си помисли, че ще се преобърнат в пропастта. Кокалчетата на пръстите му побеляха от стискане, гледаше напред, без да помръдне и без да оспорва решенията на командващия офицер дори в моментите, когато баща му губеше контрол над колата, жонглирайки с бирата си.

— Шибана гадост! — измърмори баща му и момчето усети вмирисания му на бира дъх.

Зачуди се дали става въпрос за пътя или пък за друго. Понечи да го попита, но настроението на баща му рязко се бе променило, както често се случваше. Мърмореше под носа си и си говореше сам, зареял поглед в планината, вместо в пътя пред себе си. През цялото време Уолт стискаше дръжката на вратата, готов да скочи.

Стигнаха билото, където калният път се разширяваше и пресичаше широка, равна, сиво-зелена степ, покрита с цъфнали храсти, див чай и разпилени от вятъра топки бодили. На изток се издигаха назъбените върхове на планината Пайъниър и голите склонове на Уайт Клаудс. Завиха вдясно след табела с надпис „Дяволският стълб“. Името се запечата в съзнанието на Уолт и щеше да го преследва цял живот.

След третата бира вече бяха пристигнали в местността Безименното езеро. Дяволският стълб представляваше потискащо чудовище от сив гранит, с препаска от речни камъни в основата му — излизаше от езерото и се забиваше в небето. Дори в края на юли върхът му бе покрит с калпак от лед и сняг.

Колата рязко спря върху чакълестата настилка и баща му тежко се измъкна иззад волана, стиснал дръжката на вратата, за да запази равновесие. Беше хладно въпреки силното слънце и Уолт нахлузи пуловера си, метнат на задната седалка.

— Дай клетката — нареди баща му, докато пикаеше на две крачки от колата. Закопча панталона, вдигна длан над очите си и набързо огледа планината и пътя, по който бяха дошли. Носеше пистолета на колана си, в кожен кобур с някакъв надпис. Измъкна от задната седалка мазната кърпа, разви я, извади оттам 12-калиброва ловджийска надцевка и я стисна под лявата си мишница. Слънчевите лъчи проблясваха по полирания метал.

Уолт вече разбираше какво е намислил неговият старец и защо го бе заклел да пази тайна. Знаеше също, че не бива да му противоречи, когато е пил, затова с треперещи ръце и омекнали колене измъкна клетката от колата.

— Тате… — проплака той, нарушавайки правилата.

— Млъквай! — отсече баща му. — Такъв е законът на природата. Това, сине, се нарича справедливо правосъдие. Молиш някого един милион пъти да разкара шибаната си котка от имота ти… а после вземаш нещата в свои ръце. Запомни го!

През годините се оказа, че го е запомнил чудесно.

Ала Уолт беше този, който залови Чипърс, а не баща му. Със собствените си ръце го напъха в клетката и дори място не можеше да си намери от радост в очакване на това…

— Освободи затворника — нареди баща му.

Момчето поклати глава, преглъщайки сълзите си.

— Направи го!

— Не може ли просто да го оставим да избяга?

— Точно това правиш.

— Ами… пушката?

— Освободи затворника — повтори той.

Уолт се поколеба, сълзите вече капеха по бузите му.

— Отваряй шибаната клетка! — Баща му кресна толкова силно, че ехото запрати думите му в планината.

Детето отвори клетката и зашеметеният Чипърс изскочи отвътре. Приземи се върху чакъла и започна да обикаля, душейки бясно наоколо. Уолт тихо подсмърчаше. Котаракът уплашено се понесе към близката борова горичка.

Баща му хукна след него и потъна между дърветата. Момчето се обърна към езерото и впери поглед в спокойната, гладка повърхност. Запуши плътно и двете си уши и коленичи на земята с обляно в сълзи лице.

Изстрелите разтърсиха свитото му на топка тяло от глава до пети. Подухна вятър и накъдри равната повърхност на езерото.

Изминаха обратния път в потискаща тишина; баща му само го поглеждаше, без да обели и дума. От време на време се ухилваше и избухваше в дрезгав кикот. Уолт го мразеше до дъното на душата си. Никога не бе изпитвал толкова силно, диво и ужасно чувство. Идеше му да грабне пушката, да я насочи към него и го застреля на място. Не го интересуваше дали самият той щеше да умре, ако неуправляемата кола се преметнеше в дълбоката пропаст.

Цели две години след това майка му се опитваше да ги помири, без да има представа какво се бе случило помежду им. Една вечер спомена, че отдавна не е виждала Чипърс; двамата с баща му само се спогледаха мрачно и това беше всичко. Той идваше и си отиваше, като рядко се задържаше вкъщи през седмицата, а по-късно започна да не се прибира дори за уикендите, което не тревожеше Уолт ни най-малко. Двамата с брат му — Боби, поеха задълженията му и свикнаха да изхвърлят боклука, да поправят уплътненията на покрива преди зимата, и да ринат снега от алеята пред къщата. Баща му се появяваше отнякъде като безполезен натрапник и също тъй бързо изчезваше в неизвестното.

Един ден Уолт внезапно реши да наруши мълчанието помежду им. Изчака баща си да се качи в колата, преди той да изчезне отново за няколко месеца. Почука по страничния прозорец. Джери го смъкна надолу и зачака, вперил поглед пред себе си.

— Никога няма да ти простя — каза Уолт.

Обърна му гръб и се отдалечи. Беше само на дванайсет и се почувства като сирак.