Серия
Габриел Алон (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The English Assassin, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 21 гласа)
Сканиране
in82qh (2014)
Разпознаване и корекция
Mummu (2015)

Издание:

Даниъл Силва. Английският убиец

ИК „Хермес“, Пловдив, 2005

Художествено оформление на корицата: Борис Николов Стоилов

ISBN: 954-26-0267-7


Най-сетне посвещавам на Филис Гран и както винаги — на жена ми Джейми и на децата ми Лили и Николас.

Гном (същ., фолклор) — порода дребни, уродливи, подобни на джуджета същества, за които се предполага, че живеят под земята и пазят нейните съкровища.

Нов Уебстърски речник

„Премълчаването на миналото е традиция в Швейцария“

Ян Циглер, „Швейцарците, златото и мъртвите“

Пролог

Швейцария, 1975

Маргерит Ролф копаеше в градината — заради тайните, които бе открила в кабинета на съпруга си. Беше твърде късно да работи тук, вече отдавна минаваше полунощ. Поради пролетното топене земята беше мека и влажна, лопатата с лекота се забиваше в нея и работата напредваше почти безшумно. Тя беше благодарна за това. Съпругът и дъщеря й спяха във вилата и Маргерит не искаше да ги събуди.

Защо не бе открила нещо по-обикновено, например любовни писма от друга жена? Щеше да има голяма кавга и Маргерит щеше да признае за собствената си изневяра. Любовниците щяха да бъдат изоставени и много скоро животът у дома щеше да се върне към нормалния си ход. Но тя не бе открила любовни писма, а нещо много по-лошо.

За миг се почувства виновна. Ако не беше се ровила из кабинета му, нямаше да намери снимките. Можеше да прекара остатъка от живота си в щастливо неведение, вярвайки, че съпругът й е такъв, какъвто изглежда. Но вече знаеше. Съпругът й беше чудовище, животът му — измама, пълна измама, старателно поддържана. Следователно тя също живееше в измама.

Маргерит Ролф се съсредоточи върху работата си, напредвайки бавно и упорито. След един час приключи. Реши, че дупката си я бива: около метър и деветдесет дълга и шейсет сантиметра широка. Десет сантиметра под повърхността бе попаднала на пласт твърда глина. В резултат на това дупката се получи малко по-плитка, отколкото й се искаше. Но това нямаше значение. Знаеше, че няма да е за постоянно.

Тя взе пушката. Това бе любимото оръжие на съпруга й — красива ловна пушка, ръчно изработена от оръжеен майстор в Милано. Той повече никога нямаше да може да я използва. Тази мисъл й хареса. Помисли си за Анна. Моля те, Анна, не се събуждай. Спи, мила.

След това влезе в дупката, легна по гръб, пъхна края на цевта в устата си и дръпна спусъка.

* * *

Момичето се събуди от някаква музика. Не можа да познае песента и се зачуди как ли е достигнала до съзнанието й. Прозвуча за миг — една низходяща поредица от ведро заглъхващи ноти. Все още със затворени очи, момичето се пресегна и заопипва гънките на завивката, докато не откри тялото, което лежеше само на няколко сантиметра. Пръстите й се плъзнаха по тънката му талия, после нагоре към изящно издължената шия и грациозните извивки на грифа. Снощи се бяха карали. Сега бе време да изгладят разногласията и да се сдобрят.

Тя се смъкна бавно от леглото и навлече пеньоара си. Предстояха й пет часа упражнения. Беше окъпана от слънцето юнска утрин, тя бе тринайсетгодишна и ето как трябваше да прекара деня… и всички останали дни през това лято.

Разкърши врата си и погледна през прозореца навън към разцъфналата градина. Представляваше истинско стълпотворение от пролетни краски. По-нататък се виждаше отвесната стена на градинския зид. А далеч отвъд него се извисяваха заснежените планински върхове, искрящи под яркото лятно слънце. Тя опря цигулката под брадичката си и се приготви да засвири първия етюд.

Тогава зърна нещо в градината — купчина пръст, продълговата плитка дупка. От наблюдателния си пункт на прозореца забеляза и ивица от бяла дреха, просната на дъното, и две бледи ръце, стиснали цевта на пушка.

— Мама! — изпищя момичето и цигулката падна с трясък на пода.

* * *

Без да почука, рязко отвори вратата на бащиния си кабинет. Очакваше да го намери зад бюрото, сгърбен над своите големи счетоводни книги, но вместо това, той се бе курдисал на креслото с висока облегалка до камината. Дребното му тяло на елф бе облечено, както обикновено — обичайната комбинация от син блейзер и раирана вратовръзка. Не бе сам. Другият мъж носеше слънчеви очила, въпреки навъсения сумрак, царящ в кабинета.

— Какво правиш, по дяволите? — троснато възкликна баща й. — Колко пъти съм те молил да не нарушаваш уединението ми? Не виждаш ли, че водим важен разговор?

— Но, татко…

— И си облечи нещо по-подходящо. Десет часът сутринта е, а ти още ми се разхождаш по пеньоар!

— Татко, аз трябва…

— Това може да почака, докато приключим тук.

— Не може, татко! — Тя изкрещя така, че мъжът с тъмните очила трепна.

— Моля за извинение, Ото, но се опасявам, че дъщеря ми прекарва прекалено дълго време насаме с цигулката си и това се е отразило неблагоприятно на маниерите й. Ще ме извиниш ли? Само за минутка.

* * *

Бащата на Анна Ролф внимателно боравеше с важни документи и по същия начин се отнесе с бележката, която извади от гроба. Щом я прочете, рязко вдигна поглед и очите му уплашено зашариха наоколо, сякаш се страхуваше, че някой може да я прочете иззад рамото му. Анна видя това от прозореца на спалнята си.

Когато се обърна и тръгна обратно към вилата, той вдигна очи и улови нейния поглед. Поспря за миг. В очите му нямаше съчувствие. Нито разкаяние. В тях се четеше подозрение.

Тя се извърна от прозореца. Цигулката й — „Страдивариус“ — лежеше там, където я бе изпуснала. Вдигна я. Чу как на долния етаж баща й със спокоен глас съобщава на госта за самоубийството на жена си. Тя опря цигулката на рамото си, докосна струните с лъка и затвори очи. Си минор. Низходящи и възходящи вариации. Арпежи. Задъхани терци.

* * *

— Как може да свири в такъв момент?

— Опасявам се, че не знае да прави почти нищо друго.

Късен следобед. Двамата мъже са отново сами в кабинета. Полицаите са приключили с първоначалното разследване, трупът е отнесен. Бележката лежи на сгъваемата масичка между двамата.

— Ако повикаме лекар, може да й даде успокоително.

— Тя няма нужда от лекар. Струва ми се, че е наследила характера на майка си — упорита е като нея.

— Полицаите питаха ли дали е оставила бележка?

— Не виждам причина да занимавам полицията с личните работи на семейството, особено когато това засяга самоубийството на съпругата ми.

— А дъщеря ти?

— Какво имаш предвид?

— Тя те наблюдаваше от прозореца.

— Това си е моя работа. Ще се оправям с нея, както намеря за добре.

— Искрено се надявам да успееш. Но направи ми една малка услуга.

— Какво искаш, Ото?

Бледата му ръка потупа плота на масичката и най-накрая легна върху бележката:

— Изгори това проклето нещо заедно с всичко останало. За да не може никой друг да попадне на тези неприятни спомени от миналото. Намираме се в Швейцария. Тук миналото не съществува.