Нора Робъртс
Портрет в смъртта (1)

Пролог

Още с първата глътка въздух поемаме пътя към смъртта. Смъртта е в нас и приближава с всеки удар на сърцето ни. Тя е неизбежният край за всекиго от нас. И все пак ние се вкопчваме в живота, прекланяме се пред него въпреки преходността му. Или пък именно заради нея.

Същевременно сме изпълнени с почуда към смъртта. Издигаме паметници в нейна прослава, почитаме я с нашите ритуали. Питаме се каква ще бъде кончината ни. Внезапна и бърза, дълга и мъчителна ли? Ще изпитаме ли болка? Дали смъртта ще ни споходи след дълъг и ползотворен живот, или ще ни покоси — жестоко и необяснимо — когато сме в разцвета на силите си?

Кога ще удари нашият час? Защото смъртта е вечна.

Измислили сме задгробния живот, тъй като сме неспособни да живеем, ако над нас е надвиснала заплахата от края. Сътворили сме богове, които ни напътстват и ще ни посрещнат пред райските порти, за да ни въведат в страната на вечността, където от чешмите текат мляко и мед.

Ние сме деца, оковани от веригите на доброто с извечното му обещание за награда и на злото, обвързано с нескончаемото наказание. Затова повечето от нас не живеят нито свободно, нито пълноценно.

Интересувам се от живота и смъртта.

Съществува само една цел. Да живееш. Да живееш свободно. Да пребъдеш. С всяко вдишване да осъзнаваш, че си над сенките. Ти си светлината, а светлината трябва да се подхранва, да се приема от всички източници. Тогава краят няма да означава смърт. Накрая всички ще се превърнем в светлина.

Ще ме обвинят, че не съм с ума си, ала аз постигнах съвършеното душевно равновесие. Открих Истината и Спасението. Когато пребъда, делата ми, постиженията ми ще бъдат величави.

И всички ще живеем вечно.