Към текста

Метаданни

Данни

Серия
В смъртта (17.5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Remember When, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 44 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
savagejo (2009)
Корекция
ganinka (2014)

Издание:

Нора Робъртс. Възкръснало минало

ИК „Хермес“, Пловдив, 2003

Редактор: Петя Димитрова

Коректор: Недялка Георгиева

ISBN: 954-26-0212-Х

История

  1. — Добавяне

5.

През следващите два часа Макс узна доста неща за Лейн. Бе организирана, практична и съсредоточена. По-целенасочена от когото и да било с нейния произход. Когато се захванеше с една задача, стъпка по стъпка я довеждаше докрай. Никакви отклонения, нищо странично.

Освен това ценеше домашния уют, подобно на майка му, която бе „от птиците, които обичат да пълнят гнездата си с дрънкулки“, както се изразяваше баща му. Също като нея, Лейн знаеше кое е най-подходящото място за всяка „дрънкулка“.

Но за разлика от майка му, Лейн не изглеждаше сантиментално привързана към вещите си. Веднъж бе видял майка си да рони сълзи за счупена ваза, а друг път бе изляла гнева си върху него, защото бе съборил стара сувенирна купа.

Лейн смете парчетата и праха от пода почти без да трепне. Единственото, което бе важно за нея, бе да възстанови реда в дома си. Възхити й се за това.

За него бе загадка как дъщерята на един скитник и мошеник е обърнала съдбата си на сто и осемдесет градуса и е станала скромна жителка на малък град, но загадките бяха неговата специалност и това я правеше още по-интересна.

Чувстваше се добре в нейния дом и нейната компания. Знаеше, че тръпката помежду им ще усложни нещата, но не можеше да отрече, че му е приятно.

Харесваше му гласът й, едновременно плътен и леко дрезгав. Харесваше му, че изглежда секси дори с обикновен памучен пуловер. Харесваха му луничките й.

Бе пленен от непокорния израз на лицето й, способен да обезкуражи мнозина, както и от прямотата, с която реагираше на пламналото помежду им.

Факт бе, че при други обстоятелства веднага би се впуснал в бурна връзка с нея, без да мисли за последиците и да се съобразява с каквито и да било общоприети правила. Дори при тези обстоятелства се изкушаваше да го стори. Не можеше да реши дали това е плюс или минус.

Но независимо дали бе съчетаване на полезното с приятното, или бе пречка по пътя към целта, време беше играта да продължи.

— Загубила си доста неща — отбеляза той.

— Винаги мога да си купя нови. — Но Лейн почувства известна тъга при вида на голямата пукнатина в каната „Дерби“, която бе държала като украшение в трапезарията. — Захванах се с този бизнес, защото обичам да колекционирам какво ли не. Осъзнах, че се обграждам с вещи не от желание да ги притежавам, а да бъдат край мен, да ги гледам и докосвам. — Прокара пръст по повредената кана. — Изпитвам също толкова голямо удоволствие, когато купувам и продавам и виждам как интересни неща попадат у интересни хора.

— Не се ли случва глупак да купи интересна антика?

Този въпрос я накара да се засмее.

— Случва се. Затова е важно да не се привързвам твърде много към нещо, което съм купила с намерението да го продам. Освен това обичам да продавам.

— Как избираш какво да купиш?

— Донякъде се доверявам на инстинкта си, донякъде на опита.

— Обичаш ли риска?

Лейн вдигна поглед към него.

— Може да се каже.

„О, да“, помисли си Макс. Самият той обичаше да пристъпва на пръсти по ръба.

— Искаш ли да хванем самолет за Вегас?

Веждите й трепнаха.

— Ако се съглася, какво ще направиш?

— Ще резервирам полет.

— Знаеш ли — заговори тя след кратък размисъл, — не се и съмнявам, че би го направил. Звучи примамливо. — Илейн О’Хара бе готова да хукне с него към летището. — Но за съжаление не мога да приема — обади се гласът на Лейн Тавиш. — Какво ще кажеш да го отложим за друг път?

— Съгласен. Предложението остава в сила.

Загледа се в нея, докато подреждаше няколко оцелели украшения. Свещници, голяма керамична купа и дълъг поднос. Имаше чувството, че просто ги връща на местата, където са били преди. Това бе израз на спокойствие. Но и дързост.

— Слушай, струва ми се, че не е било обикновен взлом с цел кражба. Ако подобно деяние може да се нарече обикновено. Не прилича на стандартен обир, а сякаш има нещо по-лично.

— Много ме успокояваш.

— Извинявай. Не съобразих. В действителност не изглеждаш много уплашена.

— Снощи спах на запалена лампа — призна тя. — Като че ли има някаква полза. Няма смисъл човек да трепери от страх. Нищо няма да се промени или оправи.

— Не е зле да сложиш алармена система. По-надеждна техника от кучешкия вариант — добави той и погледна към Хенри, който хъркаше под масата в кухнята.

— Не. Хрумна ми тази мисъл, но реших, че няма да се чувствам по-защитена, а само ще си казвам, че има за какво да се безпокоя. Не желая да се страхувам в собствения си дом.

— Ще те попитам още нещо в тази връзка. Мислиш ли, че може да е бил някой, когото познаваш? Имаш ли врагове?

— Не, разбира се — отвърна тя и нехайно сви рамене, докато подреждаше столовете с кожени облегалки около масата. Но думите на Уили звучаха в съзнанието й: Той вече знае къде си.

Кой знаеше?

Баща й?

— Разтревожих те. — Макс повдигна брадичката й. — Очевидно е.

— Не, не съм разтревожена, а по-скоро смаяна от предположението ти. Какви врагове може да има една обикновена собственичка на магазин в малък град?

Проследи овала на лицето й с пръст.

— Ти не си обикновена.

Лейн разтвори устните си, когато неговите се приближиха към тях. Той нямаше представа колко усилия бе положила в живота си да стане обикновена.

Ръцете му докосваха ханша й, когато телефонът звънна.

— Звънчета ли имаш? — попита Макс.

Тя се отдръпна назад, засмя се и извади слушалката от джоба си.

— Ало? Здравей, Анджи. — Докато слушаше, премести пропуканата кана малко встрани. — Продала си и двете! Чудесно. Какво… Аха. Не си сгрешила, точно така. Нарича се „девънпорт“, защото първото писалище от този тип е било изработено за капитан Девънпорт в началото на деветнадесети век. Добре съм, а и тази новина определено ме зарадва. Благодаря, Анджи. Ще ти се обадя по-късно.

— Мислех, че „девънпорт“ е диван — каза Макс, когато Лейн прибра слушалката.

— Да, често разтегателен. Но така се нарича и малко бюро с форма, наподобяваща кутия, и горна част, която се повдига или завърта така, че да има място за краката.

— Има какво да науча от теб.

— Мога да ти разкрия доста тайни. — Закачливо плъзна пръсти по гърдите му. — Например каква е разликата между гърне и цукало.

— Нямам търпение.

Хвана ръката му и го поведе към малката си библиотека, където щеше да му изнесе кратка лекция за антиките, докато подреждат.

 

 

Когато високият представителен мъж с добре оформени сиви мустаци влезе в „Спомени“, Джени умуваше какво да сготви за вечеря. Непрекъснато бе гладна и изпитваше почти същото удоволствие да мисли за храна, както да си хапва.

След голямата сделка, сключена от Анджи, в магазина бе по-спокойно. Госпожа Гънт бе дотичала да види вазата и веднага я бе грабнала. Но през следващия час и на двете бе започнало да им доскучава, затова тя бе решила да освободи Анджи по-рано.

Погледна към вратата, доволна, че клиентът ще отклони мислите й за малко от пържолите и картофеното пюре.

— Добър ден. Мога ли да ви помогна?

— Бих искал само да разгледам, ако нямате нищо против. Интересен магазин. Ваш ли е?

— Не. Собственичката не е тук днес. Разглеждайте колкото искате. Ако имате въпроси, обадете се.

— Разбира се.

Бе облечен с костюм почти в същия цвят като мустаците му и безупречно подстриганите му коси. И костюмът, и тясната вратовръзка говореха за доста пари. Произнасяше думите отчетливо, което я накара да предположи, че е от север.

Търговският й инстинкт й подсказа, че не би се разсърдил, ако го заговори, докато разглежда.

— За пръв път ли сте в Ейнджълс Геп?

— Пътувам из този край във връзка с бизнеса си. — Усмихна се и бузите му хлътнаха, а сините му очи добиха топъл блясък, който му придаде чар. — Чудесен град.

— Да, такъв е.

— Много живописен. Мисля, че е и добро място за бизнес. Аз също съм собственик на магазин. — Наведе се над витрината със старинни бижута. — Семейни ценности — каза той и потупа по стъклото. — Купувам и продавам бижута. Тук има няколко доста изящни. Не очаквах да попадна на такива извън голям град.

— Благодаря. Лейн внимателно подбира стоката.

— Лейн?

— Собственичката — Лейн Тавиш.

— Може би съм чувал това име и дори съм се срещал с нея на търгове. Търговците на антики не сме много.

— Възможно е. Ако останете в града няколко дни, можете да дойдете отново. Обикновено тя е тук.

— На всяка цена ще намина. Кажете ми, продавате ли и отделни камъни?

— Какви?

Доловил недоумението й, той наклони глава встрани.

— Често купувам скъпоценни камъни за подмяна на загубени или изработване на копия на семейни бижута за клиенти.

— О, не се занимаваме с това. Бижутата са само малка част от стоката ни.

— Очевидно. — Завъртя се и очите му обходиха с поглед всеки сантиметър от главното помещение. — Разнообразие от стилове и епохи. Госпожица Тавиш ли закупува всичко?

— Да. Голям късмет е за нас, че в Ейнджълс Геп се засели човек като Лейн. Магазинът изгради добра репутация. Включен е в няколко пътеводителя и в колекционерските издания.

Приближи се към маса, върху която бяха подредени порцеланови фигурки и малки бронзови статуетки.

— Значи не е местна.

— Човек се смята за местен само ако дядо му е роден в този град. Но не, Лейн живее тук от няколко години.

— Тавиш. Тавиш… — Бавно се обърна към нея, присви очи и поглади мустаците си. — Не е ли висока слаба жена с много къси руси коси? Носи малки черни очила?

— Не, Лейн е червенокоса.

— Е, няма значение. Прекрасна изработка. — Взе изящна порцеланова котка. — Доставяте ли стока?

— Разбира се. С удоволствие… О, здравей, скъпи — каза Джени на Винс, когато го видя да влиза. — Съпругът ми — обясни тя на клиента и му намигна. — Не се обръщам към всички полицаи със „скъпи“.

— Имах път насам и се отбих да видя дали Лейн е тук. Да се уверя, че е добре.

— Мисля, че днес няма да дойде. Има твърде много работа. Снощи домът на Лейн бе ограбен — осведоми го Джени.

— Господи, ужасно. — Клиентът повдигна ръка към възела на вратовръзката си и тъмносиният камък на пръстена, който носеше на кутрето си, заблестя. — Пострадал ли е някой?

— Не, не е била у дома. Извинявай, Винс, това е господин… не разбрах името ви.

— Алекзандър, Майлс Алекзандър. Подаде ръка на шерифа.

— Винс Бъргър. Познавате ли Лейн?

— Всъщност тъкмо се опитвах да си спомня. Продавам бижута антики и вероятно съм я срещал на търгове. Съжалявам, че я е сполетяла беда. Искам да купя тази котка — каза той на Джени, — но закъснявам за среща. Ще дойда пак и се надявам да се запозная с госпожица Тавиш. Благодаря, че ми отделихте време, госпожо Бъргър.

— Джени. Заповядайте, когато ви е удобно — добави тя зад гърба му, преди да излезе.

Когато остана насаме с Винс, Джени го смушка в корема.

— Гледаше човека, сякаш е заподозрян.

— Не, стига. — В отговор на закачката той леко докосна корема й. — Просто съм любопитен. Непознат с шикозен костюм влиза в магазина на Лейн ден след като домът й бе ограбен.

— Е, добре, имаше вид на разбойник.

— Как изглежда един разбойник?

— Не и така.

 

 

Казваше се Алекс Крю, но притежаваше документи за самоличност с името Майлс Алекзандър и няколко други. Спокойно тръгна по наклонения тротоар. Трябваше да уталожи гнева си. У него напираше ярост, защото не бе открил Лейн Тавиш там, където бе очаквал.

Мразеше плановете му, каквито и да бяха, да се объркват.

Но имаше и друга полза от разходката. Трябваше да добие ориентация, въпреки че бе запаметил подробната карта на Ейнджълс Геп в главата си. Не обичаше малките градчета и зелените планински склонове. Бе свикнал с ритъма на големия град и възможностите, които предлага той.

Множеството мишени.

За почивка предпочиташе тропиците, с омайващия бриз, лунни нощи и богати туристи.

Тук бе пълно със селяндури, като бременната продавачка — може би с четвърто дете — и футболния герой от гимназията, станал полицай и неин съпруг. Той изглеждаше от мъжете, които или прекарват съботните вечери в разговори с приятели за славните дни, когато като ученици са купонясвали със задигната каса бира, или дълго клечат в гората, причаквайки сърна, за да я застрелят и отново да се превърнат в герои.

Крю ненавиждаше този тип мъже и съпругите им, които ги очакваха у дома с топла вечеря.

Баща му бе такъв.

Нямаше нито въображение, нито мечти, нито склонност да рискува. Старият следваше предварително съставен график за всеки ден, от който никога не се отклоняваше. И какво бе спечелил? Повехнала, вечно мърмореща жена за съпруга, малка мизерна къща в Кемдън и ранна смърт.

Според Крю, животът на баща му бе напълно безсмислен.

Той винаги бе искал нещо повече и бе започнал да се стреми към него още на дванадесет години, когато за първи път се бе промъкнал в чужда къща през прозореца. На четиринадесет бе откраднал първата кола, но амбициите му ставаха все по-големи и за все по-бляскава плячка.

Обичаше да краде от богатите, но у него нямаше и капка от благородството на Робин Худ. Харесваше му, просто защото богатите имаха хубави неща и когато те попадаха в неговите ръце, се чувстваше част от каймака на обществото.

Бе извършил първото си убийство на двадесет и две и макар да не бе имал намерение да убива — жертвата се бе прибрала по-рано от балет заради натравяне с развалени миди — нямаше скрупули, когато отнема живот. Особено ако печалбата бе добра.

Сега бе четиридесет и осем годишен и имаше слабост към френските вина и италианските костюми. Беше собственик на жилище в Уестчестър, от което съпругата му бе избягала заедно с невръстния им син, а после бе подала молба за развод. Освен това притежаваше и луксозен апартамент до Сентръл Парк, където си устройваше разточителни забавления, вила в Хамптънс и още една край морето на Големия Кайманов остров. Всички нотариални актове бяха на различни имена.

Беше си осигурил охолен живот, отнемайки чуждо имущество, и бе станал истински експерт. От десет години внимателно подбираше какво да краде. Специалността му бяха скъпоценните камъни, а понякога и редките пощенски марки.

Няколко пъти го бяха арестували, но имаше само една присъда… срам, за който обвиняваше изцяло некомпетентния си, твърде скъп адвокат.

Беше си платил, самият той го бе пребил до смърт с оловна тръба три месеца след освобождаването си. Но според Крю, и това му бе малко. Заради него бе прекарал двадесет и шест месеца затворен, лишен от свободата си и опозорен.

Смъртта на онзи идиот не можеше да се нарече компенсация.

Беше се случило преди повече от двадесет години. Оттогава няколко пъти бе призоваван на разпит, но не бе имал други арести. Единствената полза от месеците, прекарани в затвора, бе неограниченото време да размишлява, преценява възможности и да крои планове.

Не бе достатъчно само да краде. Трябваше да овладее занаята до съвършенство, за да живее добре. Затова не преставаше да се учи, да развива ума си и да се превъплъщава в различни роли. За да успява да краде от богатите, трябваше да стане един от тях. Да добие култура и изтънченост и по нищо да не прилича на отрепките, които гниеха зад решетките.

Да стане част от висшето общество, може би дори да се ожени за собственичка на прилично състояние. За Крю успехът не бе да умее да прониква през чужди прозорци, а да кара други да вършат това вместо него. Други, които можеше да манипулира и ако се наложеше, да се отърве от тях. Защото всичко, задигнато по негови напътствия, по право принадлежеше изключително на него.

Бе умен, търпелив и безмилостен.

Дори и да бе правил грешки, никоя от тях не бе непоправима. Винаги сам поправяше грешките си. Слабоумният адвокат, жената, която не бе могла да се примири, че я е измамил с няколкостотин долара, и всички бавно загряващи новаци, на които бе плащал или бе срещал в дългата си кариера.

Бе допуснал грешка с Биг Джак О’Хара и смешния му сподвижник Уили.

„Невярна преценка“, мислено се поправи Крю, когато сви покрай ъгъла и тръгна обратно към хотела. Не се бяха оказали толкова глупави, колкото бе предполагал, когато ги бе използвал, за да състави и изпълни плана на живота си. Неговата мечта, неговият поход. Единствено неговият.

Как бяха успели да се измъкнат от капана, който им бе заложил със своя дял, оставаше загадка за него. Повече от месец го бяха заблуждавали. И никой от двамата не се бе опитал да превърне плячката в пари, което бе още една изненада.

Но не бе престанал да души и най-сетне бе доловил миризмата на О’Хара. Бе успял да проследи от Ню Йорк до планините на Мериленд не Джак, а глупавата невестулка Уили.

Не биваше да допуска дребосъкът да го види. Проклети малки градчета. Не бе очаквал да срещне онзи нещастник на улицата, още по-малко той да побегне като уплашен заек и да попадне право под гумите на минаваща кола.

Беше се изкушил да замарширува в дъжда до окървавеното тяло и да го ритне. Милиони долари залог, а глупакът бе забравил, че трябва да се огледа на двете страни, преди да пресече.

После от магазина бе изскочила тя. Червенокоса хубавица с изражение на ужас. Бе виждал това лице и преди, въпреки че не се познаваше с нея. Биг Джак имаше снимки, които обичаше да показва, след като пийне няколко бири.

„Дъщеря ми. Красавица е, нали? И умът й сече като бръснач. Завърши колеж, моята Лейни“.

Безспорно бе умна, щом й бе хрумнало да се засели в малък град и да се преструва на почтена жена, докато върти търговия с крадени вещи. Добре замислено.

Ако Джак си въобразяваше, че може да предаде на дъщеря си нещо, което принадлежи на Алекс Крю, и да прекара старините си в охолство в Рио, за което често бе споделял, че мечтае, този път той щеше да бъде изненадан.

Крю щеше да си възвърне всичко, което му се полага. А бащата и дъщерята щяха да си платят с лихвите.

Влезе във фоайето на „Уейфарър“ и едва не потръпна. Условията бяха почти непоносими. Качи се по стълбите до апартамента си и сложи табелата „Не безпокойте“, за да не бъде смущаван, докато обмисля следващия си ход.

Трябваше да се свърже с Лейн Тавиш, най-добре в ролята на Майлс Алекзандър, търговец на старинни бижута. Кимна на отражението си в огледалото. Името Алекзандър бе ново, както и сивите мустаци и коса. О’Хара го познаваше под имената Мартин Лайл и Джералд Бенсън и би го описал като гладко избръснат, късо подстриган, с прошарени коси.

Добра идея бе да започне с лек флирт. Обичаше женската компания. Общият интерес към старинните бижута бе подходяща тема за завързване на разговор. Но може би трябваше да изчака няколко дни, докато узнае нещо повече за нея, преди да предприеме нов ход.

Не бе скрила тайника в къщата си, а нямаше и ключ от сейф. Иначе двамата бандити, които бе наел, щяха да го намерят.

Вероятно бе прибързано да претършуват дома й, оставяйки такъв безпорядък, но бе ядосан и сигурен, че ще открие у нея нещо, което му принадлежи. Все още вярваше в това и знаеше къде да го търси. Най-добрата тактика бе да се държи приятелски. Дори малко романтика не би навредила.

Тя бе тук, Уили също бе тук, макар и мъртъв. Несъмнено скоро щеше да се появи и Джак.

Доволен от простия си план, Крю седна пред лаптопа си. Намери адресите на няколко сайта за бижута антики и започна да ги изучава.

 

 

Лейн се събуди на светната лампа и озадачено огледа спалнята си.

Колко ли бе часът? Кой ден беше? Приглади косите си назад, когато се надигна да погледне часовника. Осем и петнадесет. Не можеше да е сутрин, защото навън бе тъмно. Какво правеше в леглото в осем и петнадесет вечерта?

Лежеше с дрехите, завита с плюшената покривка. Хенри хъркаше на пода до нея.

Прозина се и изведнъж си спомни всичко.

Макс!

Господи, беше й помогнал да разчисти стаята за гости и бяха обсъдили идеята да вечерят в ресторант. Или да поръчат храна за вкъщи.

Какво бе станало по-нататък? Напрегна сънения си ум. Бе отишъл да изхвърли препълненото кошче за смет, а тя бе дошла в спалнята си да се преоблече и освежи.

Бе поседнала на леглото за минута. Е, добре, беше се изтегнала. Бе затворила очи само за да си почине.

А се събуждаше едва сега, три часа по-късно. Сама.

„Завил ме е“, помисли си тя с усмивка и прокара ръка по плюша. И бе запалил лампата, за да не се събуди на тъмно.

Отметна покривката и преди да стане, видя бележката, оставена на възглавницата й.

„Изглеждаше толкова прелестна, че не можах да вляза в ролята на Чаровния принц и да събудя Спящата красавица. Заключих, а и твоето страховито куче ще те пази. Наспи се добре, ще ти се обадя утре. Или ще намина да се видим.

Макс“

— Как е възможно да е толкова съвършен? — попита тя все още хъркащия Хенри. Отпусна се по гръб и притисна бележката към гърдите си. — Когато нещо изглежда идеално, човек става подозрителен, но това ми харесва. Омръзна ми да бъда подозрителна и предпазлива, и сама.

Полежа още миг, усмихвайки се на себе си. „Спящата красавица“ вече не бе сънена. Никога не се бе чувствала по-будна и бодра.

— Знаеш ли откога не съм правила нещо безразсъдно? — Въздъхна дълбоко. — Не помня. Време е за малко хазарт.

Забърза към банята да вземе душ. „По-добре вана с ароматно масло“, реши. Имаше достатъчно време и докато ваната се напълни, щеше да избере най-подходящия тоалет за съблазняване на Макс Ганън.

Спря се на топло ухание на фрезии за ваната и отдели цели двадесет минути за грима си. Беше й нужно почти толкова време, за да реши дали да остави косите си пуснати, или да ги увие и прихване. Избра второто, защото все още не я бе виждал с тази прическа. Остави по няколко свободни кичура от двете страни за по-секси.

Този път нямаше скрупули относно очевидното и малката черна рокля. Бе благодарна на Джени, която месец преди да забременее, я бе придумала да обиколят заедно магазините. И двете си бяха купили фантастично бельо.

Спомни си, че Джени дължи сегашното си състояние именно на това бельо, и добави още няколко презерватива към онези, които вече бе пъхнала в чантата си. Станаха общо десетина — бройка, която говореше едновременно за предпазливост и за оптимизъм.

Върху роклята облече тънка кашмирена жилетка, за която лекомислено бе пръснала пари, но почти не бе носила.

За последен път се завъртя на всички страни пред огледалото.

— Ако те отблъсне — каза си тя, — няма надежда за човечеството.

Подсвирна на кучето да слезе с нея на долния етаж. След като отскочи до кухнята да вземе бутилка вино от хладилника, свали каишката на Хенри от закачалката до задната врата.

— Искаш ли да се повозиш в колата? — попита го. Въпросът винаги го караше да заподскача от бурна радост и вълнение. — Отиваме у Джени. Тази вечер ще бъдеш на гости с преспиване, както и аз, дай боже. Ако не намеря отдушник за тази жега, ще експлодирам.

Кучето три пъти изтича до колата и обратно, преди тя да стигне дотам и да му отвори вратата. Скочи вътре, настани се на предната седалка и изплези радостно език, докато Лейн му премяташе предпазния колан.

— Дори не съм нервна. Не мога да повярвам. Не съм го правила от… няма значение откога — добави, когато седна зад волана. — Ако се замисля за това, ще стана нервна. Истински го харесвам. Лудост е, защото едва го познавам, но е така, Хенри.

Хенри излая в израз на разбиране или радост, докато се спускаха по алеята.

— Може би нищо няма да излезе — продължи тя. — Той живее в Ню Йорк, а аз — тук. Но не е задължително да има продължение, нали? Да пламне вечна любов, която да доведе до обвързване за цял живот. Може да си остане просто уважение, симпатия и… страст. Определено помежду ни има гореща страст, но не виждам нищо лошо в това… Млъквам, преди да съм се разколебала.

Наближаваше десет, когато спря пред къщата на Джени. „Късно е“, помисли си. Щеше да почука на вратата на хотелската му стая в този късен час?

Джени вече бе излязла и вървеше към колата й. Лейн разкопча колана на Хенри и отвори вратата от неговата страна.

— Здрасти, Хенри! Добре дошъл, приятел. Винс те чака.

— Задължена съм ти — каза Лейн, когато кучето нетърпеливо се втурна към къщата.

— Няма за какво. Късна среща, а?

— Не питай и не казвай нищо.

Джени се наведе, доколкото позволяваше коремът й.

— Шегуваш ли се с мен?

— Да. Утре ще ти разкажа всичко. Би ли ми направила още една услуга?

— Разбира се. Каква?

— Моли се да има какво да разказвам.

— Обещавам, въпреки че, както изглеждаш, сигурно молитвите ти вече са чути.

— Е, добре. Тръгвам.

— Действай, скъпа. — Джени затвори вратата, отдръпна се назад и потърка корема си, когато Лейн потегли. — В кърпа й е вързан — промълви тя на себе си и влезе да си поиграе с Хенри.