Нора Робъртс
Оцеляване в смъртта (19)

Осемнайсета глава

Ив седна пред един от компютрите, съставляващи сложната система на Рурк, и започна да изучава житието и битието на Къркендал и Клинтън. Знаеше, че някъде имат жилище или къща. Необходима им беше база, за да съхраняват уредите и инструментите си, да планират стратегията си, да провеждат симулации.

Място, където да заведат някого като Мередит Нюман.

Започна с детството им — Къркендал беше израснал в Ню Джързи, Клинтън — в Мисури. Когато Къркендал е бил на дванайсет години, заедно с родителите си заживява в Ню Йорк. На десетгодишна възраст другият се премества в Охайо. Двамата постъпват в армията, когато са осемнайсетгодишни. След две години и двамата постъпват в специалните отряди.

Ефрейторите Къркендал и Клинтън са били обучавани в Камп Пауел в Маями.

— Все едно гледам отражение в огледало — промърмори тя. — Не… повече прилича на магнити, които при доближаването си се слепват. Събитията в живота на братята са се развивали по един и същ начин, постепенно са вървели един към друг, докато най-сетне са се срещнали.

— Не говори! — изръмжа Рурк.

Тя намръщено го изгледа. Беше запретнал ръкави, косата му беше вързана на опашка, беше се привел над клавиатурата. Непрекъснато мърмореше под нос, както когато беше много възбуден и развълнуван, а през последните десет минути грозно ругаеше ту на английски, ту на ирландски.

— Ти защо говориш?

— Мамка ти! — възкликна той, облегна се назад, втренчи се в монитора. — Не се отнася за теб, скъпа… И не говоря, а общувам с компютъра… Ах, пипнах те, мръснико!

Ив отново се обърна към компютъра. Ако не внимаваше, щеше да се поддаде на изкушението да скръсти ръце и да наблюдава съпруга си. Той представляваше невероятна гледка, когато се увлечеше в работата си — сякаш изпадаше в транс.

След завършване на обучението братята водили типичния живот на военни — прехвърляни били ту на едно, ту на друго място, живеели във военни жилища дори когато се оженили почти едновременно. А когато решили да напуснат армията и да си купят къщи, избрали един и същ квартал.

Ив поиска справка и за Айзънбери, постепенно също като Рурк започна да чува и да вижда само онова, което й показваше компютърът.

Когато вътрешният видеотелефон избръмча, й се прииска също да заругае на галски.

— Детектив Бакстър и полицай Трухарт дойдоха. Желаят да разговарят с вас — съобщи Съмърсет.

— Да почакат в кабинета ми. — Тя прекъсна връзката, препрати на своя компютър файловете, върху които бе работила досега, и се обърна към Рурк: — Попаднах на нещо важно.

— И аз. В момента чета за подвизите на Къркендал, когато е работил за ЦРУ. Този човек явно не си поплюва.

— Питам се дали агенции като тази плащат допълнително за изпълняване на „мокри поръчки“.

— Очевидно. Изглежда, най-голямата сума, която е получил Къркендал, е половин милион долара за отстраняването на учен от Белинград. Хм, услугите му са били доста евтини.

— Как е възможно съжителството с човек като теб, за когото половин милион долара са джобни пари? Чудно е, че още сме заедно.

— Истинската любов побеждава всички прегради, скъпа Ив. Колкото до парите… известно ли ти е, че „убийците на свободна практика“ взимат двойно повече? — За миг той отмести поглед от монитора. — Когато бях едва двайсетгодишен, един търговец на оръжия ми предложи половин милион, за да очистя конкурента му. Повечето на мое място биха взели лесните пари, но според мен да убиваш срещу заплащане е проява на лош вкус.

— Боже, колко сме изискани!

Рурк се усмихна, отново подхвана работата си и промърмори:

— Не ми пречи. Ще проуча и Клинтън, и Айзънбери. Няма да ми отнеме много време, защото вече съм в системата на ЦРУ.

— Добре. Ще бъда в моя кабинет. Между другото, любопитна съм да разбера какво означава… — Тя замълча за миг, докато си спомни ирландските думи и се помъчи да ги изрече.

Рурк изненадано я изгледа, наклони глава:

— Това пък откъде си го чула?

— Ти го каза преди малко.

— Така ли? — Той смутено сведе поглед. — Какво ли не идва на ума на човек! Фразата е спомен от бурната ми младост и е много нецензурна.

— Сигурно смяташ, че като ченге, което непрекъснато контактува с изискани хора и обикаля тихите и безопасни улици на Ню Йорк, ще бъда шокирана от някаква псувня.

— Не е „някаква“, а много цветиста. Чувствам обаче, че любопитството те гризе. — Той сви рамене. — Щом толкова искаш да знаеш, фразата означава „Да си го начукаш отзад“.

— Наистина ли? Може ли да я повториш, за да се науча да я произнасям правилно? После ще я приложа на Съмърсет.

Рурк се засмя, поклати глава:

— Бягай да работиш, лейтенант.

Тя тръгна към вратата, като си повтаряше фразата.

Влезе в кабинета си и видя Бакстър да отхапва от грамаден сандвич, от който се носеше аромата на истинско месо — явно колегата й беше се самообслужил от нейния автоготвач.

— Моля, не се притеснявай, поръчвай си каквото ти душа иска — подхвърли иронично.

— Благодаря. — Той се ухили и посочи Трухарт, който беше си поръчал същия сандвич, но за разлика от по-възрастния си колега поне изглеждаше засрамен, задето злоупотребява с гостоприемството на лейтенант Далас. — На идване насам не спряхме да хапнем. Пък и тук храната е по-хубава.

— Ще предам на готвача поздравленията ти. Ще рапортуваш ли или ще продължаваш да се тъпчеш?

— Мога да правя и двете неща едновременно. Свързах се с хората, които са разследвали атентата срещу Мос и убийството на Дъбери. При огледа на колата не е било открито нищо, което да насочи към престъпника, заложил бомбата. Мос не е споменавал пред съпругата си, приятели, познати и съседи, че някой го заплашва. Веднъж месечно със сина му прекарвали съботата и неделята във вилата им. Нещо като „уикенд по мъжки“ — хвърляли въдиците, ходели на лов и прочие. Колата пък е била в гараж, охраняван с видеокамери и от дроид. Записът на диска, вграден в дроида, необяснимо е бил прекъснат за двайсет минути. Също и видеозаписите от охранителните камери.

— Каква е била тази вила?

Бакстър си взе от пържените картофки, които беше си поръчал със сандвича, и едва тогава отговори:

— Знам за какво мислиш. И на мен ми хрумна същото — защо престъпникът си е направил толкова труд да проникне в гаража и да заложи бомба в колата? Много по-лесно е било да очисти съдията, когато е на един от обичайните излети. Трой, ти продължи.

Трухарт набързо преглътна залъка си и заговори:

— От една страна, хижата на съдията е във вилен район, който е ограден и се охранява зорко. От друга, видът на експлозива и умението, с което са били обезвредени дроидът и камерите, навело разследващите на мисълта, че става въпрос за терористичен акт. Експлозията унищожила и други коли, нанесени били много материални щети.

— Хм, хитро — промърмори Ив. — Направили са го за заблуда, за да не се разбере коя е била истинската им мишена.

— Именно. Нямало е доказателства, че атентатът е замислен за отстраняването на Мос. Колегите са предположили, че той е мишената, заради общественото му положение и защото е бил номиниран за кмет на Ню Йорк. — Младежът се покашля и отново заговори: — Нямало е как да го свържат с „нашия човек“. Той не е заплашвал Мос, делото му е било три години преди инцидента. След като вече познаваме методите и патологията на Къркендал, разбираме, че именно за заблуда е предпочел да убие съдията в града, отколкото във вилата. Пък и предизвикателството е било по-голямо.

— Съгласна съм — кимна Ив и забеляза как младежът облекчено въздъхна. — Каква е била бомбата?

— Интересен въпрос. Погледни. — Бакстър посочи монитора. — От намереното на местопрестъплението и след симулациите криминалистите стигнали до заключението, че взривът е причинен от средство, използвано в армията. Не е била самоделна бомба, изработена от някой смахнат, който е имал зъб на съдията, задето го е принудил да плаща издръжка за децата. Колегата, който е водил разследването, каза, че момчетата от лабораторията се „изкефили“ на бомбата — толкова била съвършена; приспособено било електронно устройство за взривяване, което се е задействало при включване на двигателя.

Ив се замисли, после попита:

— Откъде са били сигурни, че именно Мос, не жена му, ще включи двигателя?

— Съпругата му не можела да шофира.

— Аргументът не е достатъчно убедителен. Дори охранителите на частните гаражи се съблазняват да изкарат някой и друг долар, като „дават под наем“ коли, чиито собственици не ги използват често. А Къркендал е от хората, които обичат да изпипват нещата така, че успехът да е напълно гарантиран. Искам от лабораторията отново да прегледат документацията по случая. Бас държа, че е имало и вариант за дистанционно взривяване на експлозива. Клинтън е специалистът по взривовете и електрониката — добави тя. — Посочено е в досието му. Къркендал е водещият в екипа — не би отстъпил другиму командната роля.

— Ще се погрижа момчетата от лабораторията да не се помайват — заяви Бакстър. — Разговаряхме и с онзи, който е разследвал убийството на Дъбери. Този човек си е навил нещо на пръста.

— В какъв смисъл?

— Буквално се е вманиачил. Предположил, че убиецът е бившият любовник на жертвата и още е на същото мнение. Не казвам, че си е гледал работата през пръсти, но ще се запозная с материалите по случая.

— Любовникът има ли алиби?

— Да, и то желязно. Само чуй! — Той отново си взе картофче и го схруска. — Бил е сам вкъщи, а охранителните камери в жилищната му страда са били скапани. Всеки би си казал, че преспокойно е можел да излезе незабелязано, да убие жената и също така незабелязано да прибере в жилището си. Само че съседът от апартамента на горния етаж имал водно легло, което тежало цял тон — внесъл го бил тайно, въпреки че било забранено от правилника на сградата. Отгоре на всичко обичал да купонясва. През нощта на убийството на Дъбери въпросният съсед си довел две дами да правят тройка. По едно време така се разгорещили, че леглото се спукало. Изтеклата вода наводнила апартамента на заподозрения. Станал голям скандал, на който били свидетели всички в сградата и който се е разиграл по времето, по което според патолога Дъбери е била удушена.

— Виж ти! — Ив се доближи до бюрото, открадна си едно пържено картофче.

— Въпреки това колегата твърдо вярва във вината на любовника. Жената е живяла съвсем скромно, не е имала врагове. Тъй като не е била изнасилена и вратата на жилището й не е била разбита, разследващият предполага, че убийството е за отмъщение.

— При подобни престъпления е типично тъкмо обратното — бившият любовник почти винаги изнасилва жената, обезобразява лицето й, за да й отмъсти.

— Разследващият смята, че онзи е наел някого да му свърши мръсната работа. Обаче човекът е толкова беден, че парите едва му стигат за наема, камо ли да наеме убиец. Освен това няма криминално досие, нито връзки с престъпния свят. Този нещастник не е убиец, Далас. Започнахме повторно да разпитваме свидетелите по случая. Излиза, че той не е имал мотив да убие бившата си приятелка. От отдела по електроника отново прегледаха записите на видеотелефона на жертвата и файловете в компютъра й, ала не откриха нищо подозрително.

— Добре. Достатъчно за днес. Свободни сте. Пийбоди и Макнаб заминаха да разпитат бившата балдъза на Къркендал. Утре ще се съберем тук за кратко съвещание в… да речем в осем часа.

— Става. Слушай, с Трухарт си мислехме дали да не поемем нощното дежурство при Никси. Ще спим тук и… — Той сви рамене, като видя как се намръщи Ив. — Малката е сладурана — не можеш да не я обикнеш. Ще поседим при нея, ще се помъчим да я разсеем — денят беше ужасен за нея.

— Говори със Съмърсет да ви настани в някоя стая… И благодаря, че ще работите допълнително.

— И то с удоволствие. — Бакстър понечи отново да отхапе от сандвича, но изведнъж се сети нещо. — За къде заминаха влюбените птиченца?

— Небраска.

— Небраска, а? — Той замислено задъвка. — Че там живеят ли хора? Според мен това е легенда. Също като онази за Айдахо.

— В Айдахо също живеят хора, сър — обади се Трухарт.

— Не може да бъде. — Бакстър се засмя, потопи в кетчуп поредното пържено картофче. — Докато е жив, човек все научава по нещо.

 

 

Малката совалка се приземи на малко летище в Норт Плат, предназначено за товарни въздухоплавателни съдове. По нареждане на Рурк там вече чакаше кола, с която Пийбоди и Макнаб да стигнат до крайното си предназначение.

Двамата спряха и се втренчиха в елегантния черен автомобил.

— Господи, а пък аз си мислех, че совалката е супер — избърбори Пийбоди и няколко пъти обиколи колата, за да я разгледа по-добре. — Страхотни кресла-легла и компютри, да не говорим за божественото меню в автоготвача…

— Ами скоростта? — промълви спътникът й и замечтано се усмихна.

— О, да! Беше невероятно. Но това бижу…

— Истински звяр. — Макнаб прокара длан по предния капак. — Леле, братче, този автомобил сигурно лети.

— Сто на сто.

Пийбоди посегна да отвори предната лява врата, но той я хвана за рамото:

— Чакай, чакай. Кой каза, че ти ще караш?

— Моята партньорка ръководи разследването на този случай.

— Това не е аргумент.

— Мъжът й осигури колата.

— Пак не е достатъчно. — Младежът поклати глава. — Аз имам по-висок чин от теб, детектив Захарче.

— Искам пък!

Той се засмя, бръкна в един от многобройните джобове на широкия си панталон.

— Ще хвърлим ези-тура.

— Дай първо да видя монетата.

— Липсата на доверие ме натъжава — промърмори той, но се подчини.

Пийбоди внимателно огледа монетата, после каза:

— Аз ще я хвърля. Какво избираш?

— Ези. Думата ми напомня колко сладък е езикът ти, Захарче.

— Ама че си празноглав! — Тя хвърли монетата, хвана я и я обърна. — Да му се не види!

— Ураа! Сложи предпазния колан, скъпа, защото ще полетим.

Пийбоди заобиколи колата, настани се на мястото до шофьора. Усещането беше невероятно — като длани на любовник седалката обгърна задните й части. На блестящото табло бяха монтирани толкова уреди, че сякаш беше командно табло на космически кораб.

Въпреки че ядът, задето загуби, още не й беше минал, тя програмира маршрута. Компютърът проговори с мелодичен женски глас и обяви, че предвид допустимата скорост пътниците ще пристигнат на местоназначението след двайсет минути.

Макнаб си сложи очила с черни рамки и червени стъкла:

— Дръж се, скъпа, потегляме.

„Имаше право — помисли си тя. — Този звяр наистина е крилат.“ Усещането беше невероятно. Тя натисна един бутон и колата се превърна в кабриолет.

— Избери музиката! — Макнаб трябваше да крещи, за да надвика рева на двигателя и шума на вятъра. — И надуй до дупка!

Пийбоди избра рок — ритъмът й се стори най-подходящ, и заприглася на певеца, докато колата летеше на юг.

 

 

С лудешкото си шофиране Макнаб съкрати наполовина времето за пътуване. На Пийбоди й бяха необходими няколко минути, докато оправи косата си, която приличаше на птиче гнездо. Спътникът й пък извади от поредния си бездънен джоб четка за коса и приглади конската си опашка. Огледа двора на фермата, отвъд който се простираха наглед безкрайни царевични ниви.

— Симпатично местенце — изкоментира. — Стига да си падаш по такъв тип идилия.

— Обичам провинцията… в малки дози, разбира се. — Тя одобрително разгледа наскоро пребоядисания хамбар, малката, но спретната барака и ливадата, на която пасяха няколко крави. — Някой полага големи грижи за фермата. — Слезе от колата, тръгна по алеята към двуетажната бяла къща с покрита веранда. На стъпалата бяха поставени два фенера от тикви, което й напомни, че до Халоуин остават само няколко дни. — Занимават се с млекопроизводство — отбеляза. — Предлагам, че курникът е в задния двор.

— Откъде знаеш?

— Ходила съм във фермата на сестра ми. От нея разбрах, че трябва здраво да бачкаш и да обичаш селскостопанската работа, за да успееш. Тази ферма е по-малка, но явно я управляват добре. Свръхпродукцията продават на местния пазар и си купуват необходимите продукти. Може би имат и парник, за да отглеждат зеленчуци и през зимата. Само че това е скъпо начинание…

Макнаб, който нито разбираше, нито проявяваше интерес към подробностите от живота на фермерите, побърза да я прекъсне:

— Добре, добре, признах те за експерт.

— Жената, при която идваме, е била директорка в една от най-големите комуникационни компании в Ню Йорк. Съпругът й е бил театрален продуцент. Месечно всеки от тях е получавал колкото нашите две заплати, взети заедно.

— Сега обаче са фермери в Небраска. — Той кимна. — Разбрах намека.

— Някой вече знае, че сме тук.

— Май да. — Макнаб погледна примигващата жълта лампичка над вратата. — Бас държа, че сензори за движение и камери са монтирани дори на оградата. Прекалено сериозна охранителна система за малка ферма на задника на географията.

Изкачиха се по стъпалата, позвъниха на вратата. „Бронирана е“ — помисли си Макнаб, забеляза и алармените устройства на прозорците. Домофонът изпращя, някаква жена доста нелюбезно попита:

— Какво искате?

— Госпожа Търнбил, от нюйоркската полиция сме. Детективи Пийбоди и Макнаб.

— Това не е полицейска кола.

— Не, госпожо, частна е. — Пийбоди вдигна значката си така, че да бъде в обсега на камерата. — Искаме да поговорим с вас и ще изчакаме, докато проверите самоличността ни.

— Не желая…

— Днес сте разговаряли с партньорката ми, лейтенант Далас. Предвид обстоятелствата разбираме недоверието ви, но е много важно да отговорите на въпросите ни. Ако откажете, ще се свържем с местните полицейски органи и ще издействаме заповед за задържането ви. Не ни принуждавайте да прибегнем към подобна мярка. В интерес на вашата безопасност положихме много усилия никой да не разбере, че сме ви посетили.

— Изчакайте.

Макнаб също вдигна значката си, видя как към нея се насочи тъничък червен лъч. „Тези хора — помисли си — не са само предпазливи, а изплашени до смърт.“

Вратата се отвори, жената застана на прага и заяви:

— Ще говоря с вас, но не мога да ви кажа повече от онова, което съобщих на лейтенант Далас.

По вътрешната стълба слезе някакъв мъж, намръщи се и се сопна:

— Защо не ни оставите на мира?

Жената се обърна към него:

— Къде са децата?

— Горе. Казах им да не мърдат от стаята си.

Беше набит и широкоплещест, ръцете му бяха загрубели от земеделската работа. Лицето му беше загоряло, около очите му имаше бръчици, косата му беше изрусена от слънцето.

Никой не би предположил, че преди шест години този човек е бил префинен гражданин. Начинът, по който държеше ръка в джоба на работния си панталон, показваше, че носи оръжие.

— Господин Търнбил, не сме дошли да ви подлагаме на психически тормоз, а с молба за помощ. Издирваме Роджър Къркендал — предполага се, че е убил седем души.

— Само седем ли? — Той иронично се усмихна. — Много повече са.

— Може би, но в момента разследваме смъртта на седем души.

Макнаб разбра, че е настъпил моментът да се намеси. Извади от чантата си снимки на убитите деца в къщата на Суишърови и ги показа на Търнбил:

— Ето няколко за начало. — Видя как Роксан пребледня и разбра, че е избрал правилния подход. — Прерязал е гърлата им, докато са спели. Предполагам, това е проява на милосърдие.

— Господи! — Роксан притисна длани до корема си. — Боже мой!

— Нямате право да идвате тук и да разстройвате жена ми!

— Грешите, господине. — Младежът го изгледа студено. — Имаме пълно право.

— Макнаб… — промърмори Пийбоди, издърпа от ръката му снимките. — Извинете. Извинете, че ви обезпокоихме и разстроихме, но няма да се справим без помощта ви.

— Нищо не знаем. — Търнбил прегърна жена си през раменете. — Искаме само да ни оставят на мира.

— Преди шест години и двамата сте напуснали Ню Йорк, отказали сте се от престижните си и добре платени професии — продължи да настоява Макнаб. — Защо?

— Не ви влиза в ра…

— Джошуа. — Роксан поклати глава. — Извинете, трябва да седна. Заповядайте и вие.

Въведе ги във всекидневната. На пода бяха разхвърляни играчки, на масичките и канапетата имаше книги и списания, но помещението излъчваше усещане за домашен уют. Домакинята седна, вкопчи се в ръката на съпруга си и попита:

— Откъде знаете, че той е убил тези хора? Толкова пъти се е отървавал безнаказано… как сте разбрали?

— Разполагаме с доказателства за вината му. Двете деца, родителите на едното и домашната помощничка са били убити в леглата им. Грант Суишър е бил адвокат на сестра ви при бракоразводното дело.

— Беше преди шест години… — промълви Роксан. — Да, той може да чака не шест години, а шейсет.

— Имате ли представа къде е?

— Никаква. Вече не го интересуваме. И слава богу.

— Къде е сестра ви? — намеси се Макнаб.

Роксан потрепери:

— Мъртва е. Той я уби.

— Вярваме, че е способен на това — меко каза Пийбоди и погледна жената право в очите. — Само че още не го е направил. Какво ще се случи, ако я намери преди нас? Ще бъде жалко, ако откажете да споделите с нас как да я открием и възпрепятствате разследването, а междувременно той се добере до нея.

— Не знам къде е — прошепна Роксан и се просълзи. — От шест години не съм виждала нито нея, нито скъпите ми племенници.

— Знаете обаче, че е жива. Че е избягала от него.

— Цели две години смятах, че не е между живите. Отидох в полицията, но не можаха да ми помогнат. Реших, че извергът е убил и тримата. После…

— Не си длъжна да го правиш, Рокси. — Мъжът й я притисна до себе си. — Не е необходимо отново да се подлагаш на това изпитание.

— Не знам какво да правя… Питам се какво ще стане, ако той дойде тук. Какво ще стане с децата, Джошуа?

— Тук сме в безопасност, скъпа.

— Имате добра охранителна система, господин Търнбил — намеси се Макнаб. — Домът на Суишърови — симпатичното семейство в Уест Сайд, което Къркендал е убил, също е бил охраняван добре. Само че предпазните мерки не са помогнали на горките хора.

— Ние ще ви помогнем — обади се Пийбоди. — Ще уредим полицейска охрана за вас и семейството ви. Нарочно пътувахме с частна кола, Къркендал не подозира, че сме тук. Всъщност още не подозира, че сме по следите му. Но ако не го намерим скоро, ще разбере и ще се подготви.

— Кога ще свърши този кошмар?

— Когато заловим убиеца. — Въпреки че му беше мъчно за жената, Макнаб се престори, че не забелязва сълзите й. — Ще стане по-бързо, ако ни помогнете.

— Джошуа, моля те, донеси ми чаша вода.

Той внимателно я изгледа, изправи се и попита:

— Сигурна ли си? Сигурна ли си, Рокси?

— Не, обаче съм сигурна, че не желая да живея така. — След като съпругът й излезе, тя дълбоко си пое дъх и промълви: — Мисля, че за него е още по-мъчително. Претрепва се от работа, а парите не стигат. Бяхме толкова щастливи в Ню Йорк, и двамата обичахме работата си, ползвахме се с авторитет, бяхме си купили къща, защото очаквахме трето дете. Сестра ми… — Тя млъкна и се насили да се усмихне на мъжа си, който й подаде чаша с вода. — Благодаря, скъпи. Онзи изверг съсипа сестра ми. Години наред я подлагаше на емоционален и физически тормоз. Убеждавах я да го напусне, да потърси помощ, ала тя изпитваше панически страх от него, а на мен казваше, че нищо не разбирам. Разбирате ли, сама си беше виновна. По онова време изчетох купища литература за насилието в семейството. Сигурно и вие често се сблъсквате с подобни случаи.

— Прекалено често — кимна Пийбоди.

— Този тип не е човек, а звяр. Не мислете, че пресилвам, защото е била засегната сестра ми. Харесва му да причинява болка, да изтезава. Нищо не му струваше да й счупи пръст, задето е поднесла вечерята с две минути закъснение, после да седне на масата и да се нахрани, без да му мигне окото. Представяте ли си да живеете така?

— Не, госпожо — промърмори Пийбоди. — Не бих издържала.

— За него Даян и племенниците ми бяха само собственост. Тя започна да се осъзнава, едва когато извергът заплаши живота и на децата. Дотогава търпеше издевателствата му и все повтаряше, че за доброто на сина и дъщеря й е семейството да бъде сплотено. Онзи наказваше децата, по два дни ги затваряше без храна в стаите им, принуждаваше ги по цял час да стоят под студения душ. Веднъж острига цялата коса на дъщеря си, защото се била забавила твърде дълго с разчесването й. По едно време започна да бие Джак, племенника ми, уж за да го приучи на дисциплина. Веднъж Даян заварила сина си да притиска ей тук оръжието на баща си. — Тя посочи гърлото си. — Джак искал да се самоубие. Осемгодишното момче предпочитало да сложи край на живота си, отколкото да търпи издевателствата на онова чудовище. Едва тогава тя сякаш се отърсила от летаргията и напусна мъжа си. Взела само децата, не опаковала дори чанта с най-необходимите вещи. Бях й дала адресите на няколко приюта за малтретирани жени и тя отишла в един от тях.

Роксан затвори очи, жадно отпи от чашата и продължи да говори:

— Сигурно нямаше да го направи, ако не бяха децата. Ала след като направи решителната стъпка, с нея сякаш стана чудо, отново се взе в ръце. След няколко седмици нае адвокат и подаде молба за развод. Съдебният процес беше кошмарен, но Даян издържа. Опълчи се на мъжа си и победи.

— Не е имала намерение да изпълни условията, наложени от съда, да остане в Ню Йорк и да позволи на съпруга си да вижда децата — промълви Пийбоди.

— Не знам. Така и не сподели с мен плановете си, дори не намекна за намеренията си. Според мен обаче от самото начало е смятала да избяга. Иначе нямаше да се изплъзне от онзи мръсник.

— Съществуват специални убежища за хора в нейното положение.

— Да, но тогава не го знаех. След като тя изчезна, реших, че Роджър я е убил заедно с децата. Окото не му мига да отнеме човешки живот, обучен е да убива. Дори когато ме отвлече, си помислих, че…

— Отвлякъл ви е, така ли?

— Прибирах се вкъщи с метрото, изведнъж усетих парване ето тук. — Роксан посочи рамото си. — Призля ми, пред очите ми причерня. По едно време дойдох в съзнание, обаче още ми се гадеше. Бях в някакво голямо помещение без прозорци, онзи ми беше свалил дрехите… всички дрехи. — Стисна устни толкова силно, че побеляха. — Лежах на пода, на ръцете ми имаше белезници. Щом видя, че съм в съзнание, Роджър завъртя някаква макара и ме изправи на крака така, че бях принудена да стоя на пръсти. Бях бременна в шестия месец с Рен.

Търнбил притисна глава до рамото на съпругата си. Пийбоди видя, че по лицето му се стичат сълзи.

— Той застана пред мен. Държеше нещо като пръчка. Попита: „Къде е жена ми?“ Преди да отговоря, притисна върха на пръчката ето тук. — Роксан сложи длан между гърдите си. — Болката от електрошока беше ужасна. Изродът преспокойно заяви, че всеки път, когато излъжа, болката ще се усилва.

Казах му, че не знам къде е Даян, той отново допря палката между гърдите ми. И отново и отново. Крещях, молех го да пощади мен и нероденото ми дете. Той излезе. Не знам колко дълго съм висяла там, бях изгубила представа за времето. Върна се и отново започна да ме изтезава…

— Държа я повече от дванайсет часа — през сълзи обясни Търнбил. — Отидох в полицията, но ми казаха, че трябва да измине определен период от време, за да обявят някого за изчезнал. Цяло чудо е, че Рокси не пометна. След като свършил с нея, я захвърлил на Таймс Скуеър.

— Накрая ми повярва — прошепна Роксан. — Сигурно знаеше, че ще му кажа всичко само и само да престане да ми причинява болка. Преди отново да ми инжектира приспивателно, ме заплаши, че ако отида в полицията и разкажа какво ми се е случило, отново ще ме похити, ще измъкне от корема ми копелето и ще му пререже гърлото.

— Знам, че спомените за случилото са много мъчителни — тихо каза Пийбоди. — Но всяка подробност е важна за нас. Къркендал сам ли беше, докато ви изтезаваше?

— Не. И другият мръсник беше там. Айзък. Айзък Клинтън. С Роджър бяха неразделни, твърдяха, че са братя. Не знам дали помежду им има роднинска връзка, но със сигурност са служили заедно в армията. Клинтън седеше пред някакви монитори, май следеше показанията на устройствата, които бяха прикачени към мен. Нали се сещате — като апаратурата в болниците. Докато Роджър ме изтезаваше, онзи не продума. Не каза нито една думичка. Поне докато бях в съзнание.

— Имаше ли още някого?

— Не съм сигурна. Понякога ми се струваше, че чувам женски глас. Само че от болка така бях обезумяла, че може би ми се счуваше. Във всеки случай видях само Клинтън, а когато са ме изнесли от стаята и са ме захвърлили на улицата, съм била в безсъзнание.

— Не сте казали на полицията, че сте познавали похитителите, така ли?

— Когато… когато се свестих, бях в болницата. Страхувах се за живота си, за живота на бебето. Затова казах на полицаите, че нищо не помня.

— Какво очаквате… — понечи да се заяде Търнбил, но млъкна, като видя съчувствието, изписано на лицето Пийбоди.

— На мястото на жена ви и аз бих постъпила по същия начин — промълви тя. — Сигурно щях да мисля само как да спася детето, съпруга си и себе си.

— И така, премълчахме истината — продължи Роксан, която беше се поовладяла, — напуснахме Ню Йорк, изоставихме всичко и дойдохме тук. Родителите ми живеят наблизо. Разбрах, че Даян е избягала, но почти бях сигурна, че рано или късно той ще я намери и ще я убие. Цели две години я смятах за мъртва. Един ден отговорих на позвъняване на видеотелефона. Нямаше образ, но чух гласа на сестра ми. Произнесе името ми, каза: „В безопасност сме“ и прекъсна връзката. Оттогава се обажда през няколко месеца, но не казва нищо повече.

— Кога за последен път се свърза с вас?

— Преди три седмици. Нямам представа къде е, но дори да знаех, нямаше да ви кажа по същата причина, заради която мълчах след отвличането. Започнахме нов живот. Двамата ни синове са щастливи тук. Това е техният дом. Ала ние с Джошуа сме като в затвор заради онзи изверг. Всеки ден се страхувам, че ще ни намери и ще причини нещо ужасно на децата ми.

— Ще го заловим, Роксан, и тогава ще престанеш да се страхуваш. Разкажи ми за стаята, в която те държаха — добави Пийбоди. — Помъчи се да си спомниш всяка подробност.