Харлан Коубън
Господари на нощта (1)

1

Три дни преди смъртта на майка си узнах от нея — в общи линии това бяха последните й смислени думи — че брат ми е още жив.

Каза само това. Без да навлиза в подробности. Изрече го само веднъж. Морфинът вече стягаше смъртоносната хватка около сърцето й. Кожата й бе придобила онзи мътно жълтеникав оттенък, напомнящ за хепатит или за чезнещ летен загар. Очите й бяха дълбоко хлътнали. Спеше почти през цялото време. Всъщност щеше да има само още един момент на прояснение — ако наистина бе прояснение, в което силно се съмнявах — и тогава използвах възможността да й кажа, че е била чудесна майка, че я обичам… и сбогом. Не споменахме нито дума за брат ми. Но това не означава, че не мислехме за него, сякаш и той седеше до нас.

— Той е жив.

Това бяха нейните думи. И ако в тях имаше истина, не знаех дали е за добро или за зло.

 

 

Погребахме я четири дни по-късно.

Когато се върнахме у дома за шива^[1], баща ми се втурна по килима към хола. Лицето му бе зачервено от ярост. Естествено, аз присъствах. Сестра ми Мелиса бе, долетяла от Сиатъл с мъжа си Ралф. Леля Селма и чичо Мъри крачеха насам-натам. Моята приятелка Шийла седеше до мен и ме държеше за ръката.

Общо взето, това бяхме.

Имаше само една кошница с цветя — чудовищна и великолепна. Шийла се усмихна и стисна ръката ми, когато видя картичката. Нямаше нито име, нито послание, само една картинка: разделен на четири квадрат.

Татко все се озърташе към панорамните прозорци — същите прозорци, по които бяха стреляли с ловна пушка на два пъти през изминалите единайсет години — и си мърмореше:

— Копелета. — После хвърляше поглед наоколо и се сещаше за още някой отсъстващ. — За бога, очаквах от Бергманови поне да се мярнат, дявол да го вземе.

Сетне затваряше очи и извръщаше лице настрани. Гневът отново пламваше в него и заедно със скръбта образуваше сплав, която нямах сили да понеса.

Поредната измяна в едно десетилетие, пълно с предателства.

Нуждаех се от чист въздух.

Станах. Шийла ме погледна загрижено.

— Ще се поразходя — обясних тихо аз.

— Искаш ли компания?

— Не, струва ми се.

Шийла кимна. Бяхме заедно вече почти от година. Никога не бях срещал приятелка, която дотолкова да си пасва с моя доста калпав характер. Тя още веднъж стисна сърдечно ръката ми и усетих как из цялото ми тяло се разлива топлина.

Изтривалката пред вратата представляваше груба имитация на трева, сякаш открадната от склад за театрални декори, с пластмасова маргаритка в горния ляв ъгъл. Прекрачих я и тръгнах бавно по Даунинг Плейс. Покрай улицата се издигаха убийствено скучни двуетажни къщички от шейсетте години. Все още бях облечен с тъмносивия костюм. От жегата почна да ме сърби. Жаркото слънце напипаше немилостиво и през някаква извратена част от съзнанието ми мина мисълта, че денят е страшно подходящ за гниене. Сетне зърнах като наяве лъчезарната усмивка на майка си — още от времето преди да се случи всичко. Побързах да прогоня спомена.

Знаех накъде отивам, макар че едва ли бих го признал дори и на себе си. Някаква невидима сила ме влечеше натам. Някои хора биха го нарекли мазохизъм. Други биха решили, че е свързано със смъртта. А според мен не беше нито едното, нито другото.

Просто исках да погледна мястото, където всичко свърши.

Отвсякъде ме връхлитаха гледките и звуците на лятното предградие. Край мен прелитаха с крясъци хлапета на велосипеди. Мистър Чирино, който държеше автосалона край шосе 10, косеше моравата си. Съпрузите Стайн — те бяха създали верига магазини за домашни потреби, погълната след време от по-голяма верига — се разхождаха, хванати за ръка. В двора на Ливайн играеха футбол, но не познавах нито един от участниците. Над задния двор на Кауфман се надигаше пушек от барбекю.

Минах край къщата, където някога живееше семейство Гласман. Когато беше на шест години, Марк Гласман по прякор Тъпото скочи през плъзгащата се стъклена врата. Играеше си на Супермен. Помнех много добре писъците и кръвта. Тъпото порасна и стана мултимилионер. Едва ли още го наричаха със стария прякор, но знае ли човек…

На завоя беше къщата на семейство Мариано — все още в онзи отвратителен отровно жълт цвят и с пластмасов елен край алеята. Кварталното лошо момиче Анджела Мариано беше с две години по-голяма от нас и всички я зяпахме със страхопочитание като някакво висше същество. Докато гледах как Анджела прави слънчеви бани в задния двор по миниатюрен бански, който се крепеше напук на закона за гравитацията, бях изпитал първите болезнени напъни на дълбок хормонален копнеж. Течаха ми лигите в буквалния смисъл на думата. Анджела често се караше с техните и тайно пушеше в бараката зад къщата. Нейният приятел караше мотоциклет. Миналата година случайно я срещнах на Медисън Авеню. Очаквах да изглежда ужасно — винаги става така с първото хлапашко увлечение — но Анджела изглеждаше великолепно и ми се стори щастлива.

Пред къщата на Ерик Франкел на Даунинг Плейс 23 бавно се въртеше градинска пръскачка. Когато бяхме седмокласници, Ерик организира за своята бар мицва^[2] празненство с космическа тематика. Таванът на заведението беше изрисуван със звезди върху черен фон като в планетариум. Моята покана беше за „Маса Аполо — 14“. В центъра се извисяваше модел на ракета върху зелена площадка за изстрелване. Сервитьорите, облечени в реалистични скафандри, изобразяваха седмината астронавти от програмата „Мъриори“. На нашата маса сервираше „Джон Глен“. Аз и Синди Шапиро се измъкнахме тайничко за около час. Беше ми за пръв път. Нямах представа какво правя. Синди обаче имаше. Спомням си, че беше великолепно, че езикът й ме галеше и дразнеше по най-неочакван начин. Но си спомням и как след двайсетина минути първоначалното ми смайване се превърна, откровено казано, в скука, сред която си задавах объркания въпрос „а сега какво?“, последван от наивното „само това ли било?“.

Когато двамата се завърнахме крадешком към Кейп Кенеди и „Маса Аполо — 14“, леко разчорлени и в отлична форма (междувременно групата на Хърби Джейн развличаше тълпата с „Отведи ме до Луната“), брат ми Кен ме дръпна настрани и настоя да узнае всичко с подробности. Естествено, разправих ги най-охотно. Той ме възнагради с многозначителна усмивка, после плеснахме длани. По-късно същата нощ, докато лежахме в спалнята — Кен на горното легло, аз на долното — и от уредбата звучеше любимата песен на Кен „Не бой се от жътваря“, моят по-голям брат ми обясни нещата от живота, видени през очите на деветокласник. По-късно щях да науча, че в много отношения не е бил прав (прекалено наблягаше на гърдите), но когато си спомням онази нощ, винаги се усмихвам.

 

 

Той е жив…

Тръснах глава и завих надясно към Кодингтън Терас покрай някогашната къща на семейство Холдър. По същия път двамата с Кен ходехме до началното училище „Бърнет Хил“. За по-направо между двете къщи имаше павирана пътека. Запитах се дали все още я има. Майка ми — всички, дори децата я наричаха Съни — често се опитваше ужким незабелязано да ни следва до училището. Като я виждаше как се крие зад дърветата, Кен театрално вдигаше очи към небето. Сега се усмихнах на спомена за нейната прекомерна загриженост. Някога това ме смущаваше, но Кен само вдигаше рамене. Брат ми беше печено момче и пренебрегваше подобни дреболии. Аз не.

Нещо ме бодна в сърцето и аз продължих напред.

Може би само си го въобразявах, но имах чувството, че хората почват да ме зяпат. Скърцането на велосипеди, тропотът на баскетболна топка, пръскачките и косачките, крясъците на футболистите — сякаш всичко стихваше, когато се приближавах. Някои се заглеждаха просто от любопитство, защото едва ли често по улицата минаваше непознат с тъмносив костюм посред лято. Но повечето — пак казвам, поне така ми се струваше — гледаха с ужас, защото ме разпознаваха и не можеха да повярват, че дръзвам да стъпя на тази свещена земя.

Без колебание наближих къщата на Кодингтън Терас 47. Бях разхлабил вратовръзката. Пъхнах ръце в джобовете си. Почуках с крак долния ръб на бордюра. Защо идвах тук? Зърнах как помръдна завесата в хола. На прозореца се появи обтегнатото, призрачно лице на мисис Милър. Тя ме изгледа яростно. Не извърнах глава. Стоях неподвижно. Тя продължи да ме гледа… и сетне за моя изненада лицето й омекна. Сякаш общото страдание бе създало някаква връзка помежду ни. Мисис Милър кимна. Аз също кимнах и усетих как от очите ми бликват сълзи.

 

 

Може би сте видели историята по „20/20“, „За пръв път на живо“ или някой друг телевизионен еквивалент на жълтите вестници. За онези, които не са, ето официалните данни: на 17 октомври преди единайсет години в градчето Ливингстън, щат Ню Джърси, брат ми Кен Клайн, по онова време двайсет и четири годишен, жестоко изнасили и удуши нашата съседка Джули Милър.

В мазето. На Кодингтън Терас 47.

Там откриха трупа й. От уликите не ставаше съвсем ясно дали наистина е била убита в онази зле обзаведена подземна стаичка, или едва после е захвърлена зад зацапания раиран диван. Предположенията клоняха към първата хипотеза. Брат ми успя да се изплъзне от арест и изчезна в неизвестна посока — поне според официалната версия.

През изминалите единайсет години всички международни издирвания на Кен останаха безрезултатни. Но имаше сведения, че са го виждали.

Първият сигнал пристигна около година след убийството от малко рибарско селце в Северна Швеция. Интерпол веднага се втурна натам, но брат ми избяга. Предполагаха, че е бил предупреден. Нямам представа как и от кого.

След това го видяха четири години по-късно в Барселона. Кен бил наел — според вестникарските съобщения — „имение с изглед към океана“ (Барселона не е на океанския бряг) заедно с — тук цитирам отново — „дребна тъмнокоса жена, може би танцьорка на фламенко“. Не кой да е, а човек от Ливингстън на почивка в Португалия съобщил, че е забелязал Кен и неговата кастилска изгора да обядват на плажа. Според разказа брат ми бил загорял, в отлична форма, с разгърдена бяла риза и мокасини на бос крак. С въпросния ливингстънчанин на име Рик Хоровиц бяхме съученици в четвърти клас. Цели три месеца Рик ни забавляваше през междучасията, като ядеше гъсеници.

И барселонският Кен се изплъзна от хватката на закона.

Последното съобщение беше, че видели брат ми да кара ски по най-стръмните склонове на Френските Алпи (интересно, но преди убийството Кен не бе помирисвал ски). От цялата работа не излезе нищо, освен предаване по канал „48 часа“. С годините темата за моя брат беглец постепенно се превърна в дежурна сензация, изплуваща всеки път, когато се надигнеше някакъв смътен слух, или по-вероятно когато клюкарските телевизии почнеха да закъсват за материал.

Естествено, аз мразех телевизионните „екипни емисии“ за „упадъка на жилищните квартали“ или някое друго подобно определение. „Специалните репортажи“ (бих искал поне веднъж някой да каже „това беше обикновен репортаж, всички са виждали такива истории“) винаги показваха едни и същи снимки на Кен с бял екип за тенис — по някое време той беше играч от националната ранглиста — надут и високомерен. Нямам представа откъде ги бяха изровили. На тях Кен бе излязъл като противен красавец, внушаващ омраза от пръв поглед. Високомерен, с буйна прическа, зъбата усмивка и ефектно подчертан загар на белия фон, Кен от снимките изглеждаше един от галениците на съдбата (изобщо не беше от тях), които се справят в живота единствено с чар (имаше го донякъде) и дебела банкова сметка (каквато изобщо не притежаваше).

Аз също участвах в едно от тези предавания. Някакъв продуцент се свърза с мен — беше още в началото на шумотевицата — и заяви, че искал „да представи почтено и двете страни“. Много хора били готови да линчуват брат ми. За „баланс“ трябвало някой да опише на тези хора „истинския Кен“.

И аз се хванах на въдицата.

Една платинена блондинка със съчувствени маниери дойде да ме снима в студиото и интервюто продължи цял час. Откровено казано, харесах разговора. От него ми поолекна. После блондинката ми благодари и ме отпрати, а когато излъчиха предаването, използваха само един мой отговор, и то без въпроса („Но ти едва ли твърдиш, че брат ти е бил съвършен, нали? Нима ще ни кажеш, че е бил светец?“), като орязаха думите ми дотолкова, че само се появявах за миг, заснет съвсем отблизо и под звука на драматична музика заявявах: „Кен не беше светец, Даян“.

Така или иначе, и те изложиха официалната версия за станалото.

Аз никога не повярвах в нея. Не казвам, че е невъзможна. Но вярвам в далеч по-вероятния вариант, че брат ми е мъртъв — че е мъртъв от единайсет години насам.

И което е по-важно, майка ми също вярваше, че Кен е мъртъв. Вярваше твърдо. Безрезервно. Нейният син не беше убиец. Беше жертва.

Той е жив… Не го е направил.

Вратата на къщата пред мен се отвори. Мистър Милър прекрачи прага. Намести очилата си и застана с юмруци на кръста като някаква жалка имитация на Супермен.

— Пръждосвай се от тук, Уил — каза мистър Милър.

И аз се пръждосах.

 

 

Следващата голяма изненада дойде един час по-късно.

Аз и Шийла бяхме в спалнята на родителите ми. Откакто се помнех, мебелите в стаята си бяха все същите — избеляло сиви със синьо по ръбовете. Седяхме на двойното легло с раздрънкани пружини. По одеялото бяха разпръснати най-личните вещи на майка ми — онези, които държеше в претъпканите чекмеджета на нощното шкафче. Баща ми бе останал долу да гледа предизвикателно през панорамните прозорци.

Не знам защо исках да преровя нещата, които майка ми бе смятала за толкова ценни, че да ги пази близо до себе си. Щеше да боли. Знаех го. Има някаква интересна взаимовръзка между утехата и търсенето на болка. Някои хора приемат скръбта като игра с огъня. Вероятно и аз се нуждаех от нещо подобно.

Погледнах красивото лице на Шийла — извито наляво, със сведени, съсредоточени очи — и на сърцето ми стана по-топло. Сигурно ще ви прозвучи малко смахнато, но можех да я гледам с часове. Не само заради красотата й — всъщност никой не би я нарекъл красива в класическия смисъл на думата, нейните черти бяха малко криви, може би по наследство, или по-скоро заради мътното й минало — но в нея имаше жизненост, любопитство и деликатност, сякаш още един удар би я разбил безвъзвратно. Шийла ми вдъхваше желание — разберете ме добре — да бъда храбър заради нея.

Без да повдига очи, тя се усмихна леко и каза:

— Престани.

— Нищо не правя.

Най-сетне тя ме погледна и видя изражението ми.

— Какво има?

Свих рамене и отвърнах просто:

— Ти си моят свят.

— И ти не си за изхвърляне.

— Да — казах аз. — Така си е.

Тя замахна шеговито насреща ми.

— Знаеш ли, обичам те.

— Че как иначе?

Шийла завъртя очи към тавана. После отново сведе поглед към леглото и усмивката й изчезна.

— За какво си мислиш? — попитах аз.

— За майка ти. — Тя пак се усмихна. — Много я харесвах.

— Жалко, че не си я виждала по-рано.

— Жалко, наистина.

Започнахме да преглеждаме сбръчканите, пожълтели вестникарски изрезки. Обяви за раждане — на Мелиса, на Кен, моето. Статии за подвизите на Кен като тенисист. Старата му спалня все още бе пълна с трофеи, върху които миниатюрни бронзови човечета размахваха ракети. Имаше и снимки, предимно стари, отпреди убийството. Съни. Майка ми носеше този прякор още от детството си. Подхождаше й. Намерих една нейна снимка като председател на родителския комитет. Не знам какво точно правеше, но стоеше на сцената със странна шапка, а другите майки се превиваха от смях. На друга снимка ръководеше училищното празненство, облечена като клоун. Всичките ми приятели смятаха Съни за най-свястна сред възрастните. Радваха се, когато идваше нейният ред да ни прибира от училище. Искаха пикникът на класа да е в нашия двор. Съни беше „готина майка“, без да прекалява — само мъничко смахната, колкото да не знаеш какво ти подготвя. Около нея винаги искреше вълнение.

Продължихме така около два часа. Шийла не бързаше, оглеждаше замислено всяка снимка. По някое време присви очи.

— Кой е този?

Подаде ми снимката. Майка ми стоеше отляво, облечена с много оскъден бански костюм от началото на седемдесетте години. Беше прегърнала плахо през рамото дребничък мъж с черни мустаци и щастлива усмивка.

— Крал Хюсеин — казах аз.

— Моля?

Кимнах мълчаливо.

— Крал Хюсеин от Йордания, искаш да кажеш?

— Същият. Мама и татко го срещнали в Маями.

— И какво?

— Мама го попитала дали е съгласен да се снимат заедно.

— Шегуваш се.

— Ето ти доказателството.

— Не е ли имал телохранители или нещо подобно?

— Сигурно са я видели, че няма къде да скрие оръжие.

Шийла се разсмя. Спомних си как мама ми разказваше за случая. Тя стои до крал Хюсеин, татковият фотоапарат не иска да щракне, той ругае тихичко и се мъчи да го оправи, тя го подканва с поглед да побърза, кралят чака търпеливо, шефът на охраната взима апарата, отстранява повредата и го връща на татко.

Майка ми Съни.

Би било ужасен шаблон да кажа, че нещо в нея умря, когато откриха трупа на Джули Милър, но шаблоните именно затова са шаблони — защото често удрят право в десетката. Искрите около майка ми притихнаха и изгаснаха. След като чу за убийството, тя не изпадна в криза или истерия. Често съжалявам за това. Моята емоционална майка — Съни — стана ужасяващо кротка. Цялото й поведение стана скучно, еднообразно — безстрастно е най-точната дума — и у човек като нея това изглеждаше по-мъчително от най-нелепите буйства.

На вратата се позвъни. Надникнах през прозореца на спалнята и видях фургона за доставки от гастронома „Епес-Есен“. Наденички за опечалените. Като непоправим оптимист татко бе поръчал твърде много. Щеше да се самозаблуждава до края. Оставаше в тази къща като капитана на „Титаник“. Спомням си първия път, когато малко след убийството простреляха прозорците с пушка. Помня го как размахваше предизвикателно юмруци. Ако не бъркам, мама искаше да напуснем. Татко отказа. За него това щеше да е капитулация. Би означавало, че признава вината на сина си. Би било предателство.

Ама че глупост.

Шийла ме гледаше. Усещах почти осезаемо нейната топлина като слънчев лъч върху лицето си и за момент престанах да обръщам внимание на всичко останало. Бяхме се срещнали по служба преди около година. Аз ръководя дома „Ковенант Хаус“ на Четирийсет и първа улица в Ню Йорк — благотворителна организация, подпомагаща бездомни деца и младежи. Шийла дойде да работи при нас като доброволка. Беше родом от едно малко градче в Айдахо, но изобщо не приличаше на провинциално момиче. Каза ми, че преди много години и тя била бездомно дете. Само това знаех за миналото й.

— Обичам те — казах аз.

— Че как иначе? — отвърна тя.

Не завъртях очи към тавана. Към края Шийла се държа много добре с майка ми. Хващаше общинския автобус от Порт Оторити до Нортфийлд Авеню, после вървеше пеш до медицинския център „Сейнт Барнабъс“. Преди да се разболее, майка ми бе влизала за последен път в „Сейнт Барнабъс“, когато съм се родил. В този факт навярно имаше някаква трогателна житейска мъдрост, но сега не ми бе до това.

Аз обаче бях виждал как се държи Шийла с майка ми. И това ме караше да си задавам въпроси. Реших да рискувам.

— Би трябвало да се обадиш на родителите си — тихо казах аз.

Шийла ме изгледа така, сякаш я бях зашлевил през лицето. Плъзна се по леглото и стана.

— Шийла?

— Сега не му е времето, Уил.

Разсеяно взех една рамка със снимка на родителите ми край морето.

— Защо да не му е времето?

— Ти не знаеш нищо за нашите.

— А бих искал — казах аз.

Тя ми обърна гръб.

— Работил си с избягали деца.

— И какво?

— Знаеш колко е зле понякога.

Знаех. Отново си помислих за леко изкривените черти на лицето й — например носа с издайническата чупка — и се замислих.

— Знам още нещо. Много по-зле става, ако не говориш за това.

— Говорила съм, Уил.

— Не и с мен.

— Ти не си ми психотерапевт.

— Аз съм мъжът, когото обичаш.

— Да. — Тя ме погледна отново. — Но не сега, бива ли? Моля те.

Нищо не можех да отговоря, но тя навярно имаше право. Пръстите ми разсеяно опипваха рамката. И точно тогава се случи неочакваното.

Фотографията леко помръдна в рамката.

Сведох очи. Изпод нея се подаваше друга снимка. Помръднах горната още малко. Отдолу се появи ръка. Натиснах още, но снимката не помръдваше. Пръстът ми откри закопчалките отзад. Бутнах ги настрани и изтърсих подложката на рамката върху леглото. Заедно с нея паднаха две снимки.

Едната — горната — изобразяваше родителите ми във ваканция, щастливи, здрави и безгрижни, както никога не ги бях виждал. Но втората, скритата снимка грабна вниманието ми.

В долния край бе отпечатана с червено дата отпреди по-малко от две години. Снимката беше направена върху хълм или нещо подобно. В далечината не се виждаха къщи, а само заснежени планини като в началните кадри на „Звукът на музиката“. Мъжът на снимката беше с къси панталони, раница, тъмни очила и ожулени туристически обувки. Познавах усмивката му. Лицето също, макар че сега по него имаше повече бръчки. Косата му беше по-дълга. Брадата прошарена. Но нямаше как да го сбъркам.

Мъжът на снимката бе брат ми Кен.