Даниел Стийл
Целувката (1)

1.

Изабел Форестър гледаше към градината от прозореца на спалнята в дома си на улица „Гренел“, в седми парижки квартал. Вече толкова години двамата с Гордън живееха в тази къща, тук бяха родени и двете им деца. Сградата бе построена през осемнадесети век, с високи, внушителни бронзови врати откъм улицата, които водеха към вътрешен двор. Крилата на къщата бяха разположени във формата на подкова, във вътрешността на която се намираше градината. Постройката бе стара и хубава, с високи тавани, огромни прозорци и прекрасни фризове, а подовете бяха покрити с паркет в топъл конячен цвят. Всичко около Изабел блестеше от чистота — личеше си, че някой с прилежно усърдие се бе погрижил за всяка дреболия. Изабел ръководеше домакинството с артистичност и прецизност, със здрава, но нежна ръка. Градината бе изящно оформена — белите рози, засадени от нея още преди години, често бяха хвалени като най-красивите в Париж. В къщата имаше много старинни вещи, които тя и Гордън бяха събирали през годините. Някои бяха купени от Париж, други — донесени от някое пътуване, а част от тях бяха наследени от родителите й.

Всичко в къщата светеше — лакът на паркета и мебелите грееше като нов, среброто бе лъснато до блясък, а кристалните стенни свещници искряха под лъчите на яркото юнско слънце, което се прокрадваше през завесите на спалнята й. Изабел с въздишка обърна гръб на градината с рози. Предстоящото й заминаване този следобед я изпълваше със съмнения. Толкова рядко вече ходеше където и да е било, а и нямаше много поводи за излизания. Затова сега, когато имаше възможност да се откъсне от дома си за малко, изпитваше вина, че ще остави Теди.

Дъщеря й беше заминала с приятели за Португалия предния ден. Софи навърши осемнадесет и през есента щеше да постъпи в университет. Синът на Изабел, Теодор, беше този, който я задържаше вкъщи, и така бе вече четиринадесет години. Роден преждевременно, с увреждания при самото раждане, в резултат на което страдаше от белодробна недостатъчност, което пък на свой ред бе довело до отслабване на сърцето, Теодор учеше вкъщи и никога не беше ходил на училище. На четиринадесет, той беше прекарал по-голямата част от живота си прикован в леглото или в инвалидната количка, когато се чувстваше слаб, за да може да ходи. При хубаво време Изабел го изкарваше в градината и в зависимост от състоянието си той правеше кратка разходка или просто седеше в количката. Духът му обаче бе несломим и очите му заблестяваха в мига, когато майка му влезеше в стаята. Той винаги имаше какво да й разкаже или с какво да се пошегува. Връзката помежду им не можеше да се опише с думи, тя бе издържала на времето, годините и на изпитанията, пред които се бяха изправяли. На моменти й се струваше, че бяха двама отделни хора, но с една душа. Тя поддържаше волята му за живот, като му говореше с часове, четеше му и го държеше в прегръдките си, когато той с усилие си поемаше въздух и не можеше да говори, а когато бе по-добре, го развеселяваше и го караше да се смее. Теди гледаше на живота през нейните очи. Той й напомняше за крехко птиче с прекършени криле.

Двамата с Гордън бяха обсъждали с много лекари възможността за белодробна трансплантация в САЩ, но заключението на специалистите бе, че той е твърде слаб, за да издържи операцията и дори самото пътуване. Рискът беше твърде голям. Светът на Теодор се състоеше от майка му и сестра му и бе ограничен в рамките на елегантната къща на улица „Гренел“. Баща му открай време се чувстваше неловко заради болестта му. Около Теди винаги имаше медицински сестри, но майка му беше тази, която се грижеше за него през по-голямата част от времето. Тя отдавна се бе отказала от приятелите си, от амбициите си и нямаше друг личен живот. Единствените й бягства навън през последните години бяха няколкото излизания с Гордън вечер, но и те се брояха на пръсти. Беше посветила живота си на мисията да поддържа Теди жив и щастлив. Тази задача й пречеше да отделя необходимото време и внимание на дъщеря си, но изглежда, че Софи приемаше с разбиране ситуацията, а и Изабел я обичаше не по-малко от Теди. Просто Теди имаше по-голяма нужда от нея. Животът му зависеше от това. През последните четири месеца, още от края на зимата, Теодор се чувстваше добре, което позволяваше на Изабел да предприеме това толкова чакано пътуване до Лондон. Предложението дойде от Бил Робинсън и на пръв поглед изглеждаше неосъществимо.

Изабел и Бил се бяха запознали преди четири години на един прием, даден от американския посланик във Франция, който беше състудент на Гордън от „Принстън“. Бил се занимаваше с политика и беше известен като един от най-влиятелните мъже във Вашингтон, а вероятно и като един от най-богатите. Гордън й каза, че Уилям Робинсън стои зад избирането на последния президент. Той беше наследил огромно, почти несметно богатство и бе навлязъл в политиката още от младежките си години и беше на ти с властта. Това положение му допадаше, защото всъщност предпочиташе да стои в сянка. Бил беше посредник във висшите кръгове на властта, човек, чиято рожба бяха силните на деня, но при запознанството им Изабел се впечатли колко тих и непретенциозен беше той като човек. Когато Гордън й разказа за него, не й се вярваше, че този човек е толкова влиятелен и баснословно богат. Бил беше изключително скромен и сдържан и Изабел веднага хареса тези качества. С него бе лесно да се отпуснеш, защото имаше изненадващо младежки дух и тънко чувство за хумор. Тя седя на масата до него и през цялата вечер се наслаждаваше на компанията му. Когато на следващата седмица той й писа, тя беше приятно изненадана, а по-късно й изпрати книгата с репродукции, за която бяха говорили на вечерята и тя му бе споделила, че я търси от години. Тя беше учудена, че си е спомнил за това при неговите далеч по-важни дела, и трогната, че си е направил труда да намери книгата и да й я изпрати. Изкуството и редките книги бяха двете големи страсти в живота й.

На онази вечеря двамата не спряха да говорят за серията картини, изчезнали безследно след Втората световна война и открити наскоро в някаква пещера в Холандия, складирани там от нацистите. Разговорът им естествено продължи за фалшификати, кражби на произведения на изкуството и накрая за реставрацията, с която тя се занимаваше по времето, когато се запозна с Гордън. Тогава караше стажа си в Лувъра. Преди да се роди Софи и тя да се откаже от работата си, всички бяха единодушни, че Изабел е изключително способен и талантлив реставратор.

Бил бе запленен от разказите й точно толкова, колкото тя от неговите и през следващите месеци между тях се зароди трайно приятелство, поддържано по телефона и чрез писма. Тя на свой ред му изпрати няколко редки книги за изкуство и при следващото си пътуване до Париж, той й се обади и я покани на обяд. Изабел се поколеба, но не можа да устои на изкушението. Това беше един от малкото случаи, в които оставяше Теодор сам по обед. Приятелството им бе започнало преди четири години, когато Теди бе десетгодишен. През тези години то укрепна и разцъфтя. Той й се обаждаше от време на време, когато приключеше с работата си късно вечер, а при нея бе рано сутрин. Тя му беше казала, че всяка сутрин става в пет, за да се погрижи за Теди. Изминаха шест месеца, преди той да я попита дали Гордън няма нищо против да й се обажда по телефона. Всъщност Гордън не знаеше. Приятелството й с Бил се превърна в нейна свидна тайна, която тя ревниво пазеше.

— Защо да има нещо против? — учуди се тя. Не искаше Бил да престане да й се обажда.

Разговорите им й доставяха огромно удоволствие, имаха толкова много общи интереси. По някакъв странен начин той се превърна в единствената й връзка с външния свят. Приятелите й бяха престанали да я търсят още преди години, защото тя не разполагаше с времето си, погълната от денонощните грижи за Теди. Тя си имаше своите основания да държи Гордън в неведение за телефонните си разговори с Бил. Когато му спомена за книгата от Бил, Гордън я погледна изненадано, но не каза нищо. След като не прояви никакъв интерес, тя реши да не му казва за телефонните обаждания. Щеше да й е трудно да му обясни, а всъщност те бяха съвсем невинни. Нещата, за които си говореха, не бяха лични, нито неуместни. Никой от тях не споделяше интимни подробности, а в началото и двамата рядко говореха за съпрузите си. Бил просто бе един приятелски глас, който долиташе неочаквано на разсъмване. А тъй като телефонът не звънеше в спалните нощем, Гордън никога не го чуваше. В действителност тя подозираше, че той не би одобрил подобно приятелство, ако знаеше, и това беше причината да не му каже досега. Не искаше да се лиши от съкровените моменти, когато разговаряше с Бил, нито от приятелството помежду им.

Отначало Бил й звънеше веднъж седмично, но постепенно обажданията зачестиха. Двамата обядваха заедно една година след запознанството си. Веднъж, когато Гордън бе заминал по работа, Бил я изведе на вечеря. Вечеряха в тихо бистро близо до дома й и когато Изабел се прибра, с учудване забеляза, че отдавна минаваше полунощ. Чувстваше се като повехнало цвете, окъпано от дъжда под лъчите на слънцето. Нещата, за които си говореха, подхранваха духа й, а обажданията и редките им срещи я поддържаха да не рухне. С изключение на децата си, Изабел нямаше с кого да сподели нищо.

Гордън ръководеше най-голямата американска инвестиционна банка в Париж и заемаше този пост от години. Той бе седемнадесет години по-възрастен от Изабел и сега беше на петдесет и осем. Още преди години двамата бяха започнали да се отчуждават. Изабел го усещаше и смяташе, че Теди е причината за това. Гордън не понасяше усещането за нелечима болест, надвиснало над сина им като дамоклев меч, който всеки момент можеше да се стовари върху него. Той не си позволяваше да прояви внимание и нежност към Теди. Страхът му от болестта на Теди бе толкова краен, че граничеше с фобия. Самият Теди остро усещаше отношението на баща си и като по-малък си мислеше, че Гордън не може да го понася. Когато стана по-голям, видя нещата от различен ъгъл. Още преди да навърши десет, той разбра, че баща му се бои до смърт от заболяването му и единственият начин да се спаси от него беше, като го отбягва и се прави, че синът му не съществува. Теди не таеше лоши чувства към него, говореше открито за баща си пред Изабел с такъв копнеж, сякаш ставаше дума за страна, която би искал да посети, но знаеше, че това никога нямаше да стане. Синът и бащата бяха чужди един за друг — двама непознати, които сякаш никога не бяха се срещали.

Гордън напълно беше изключил момчето от живота си и влагаше цялата си енергия в работата. Впрочем той винаги бе стоял настрана от живота на семейството и от съпругата си. Единственото същество, към което бе поне малко привързан, беше Софи. По характер тя приличаше повече на него, отколкото на майка си. Софи и Гордън споделяха много от възгледите си за живота и излъчваха студенина, която стряскаше околните. Що се отнася до Гордън, това се дължеше на усилието да издигне стена между себе си и емоционалната страна на живота, което според него би било проява на слабост и не би му подхождало. Софи сякаш беше наследила тази особеност, която баща й беше придобил с годините. Дори като малка, тя бе по-малко обичлива от брат си и преди да потърси помощ от когото и да било, особено от Изабел, предпочиташе да се справя сама. Студенината на Гордън при нея се изразяваше като независимост и един вид сдържана гордост. Изабел понякога се питаше дали поведението й не бе инстинктивна реакция на потребността на брат й от непрестанни грижи, които поглъщаха по-голямата част от времето на майка им. За да не чувства липсата на нещо, с което не можеше да разполага, тя бе убедила сама себе си, че не се нуждае от никого и от нищо. Тя почти не споделяше тайните си с Изабел и никога не говореше за чувствата си, ако можеше да го избегне, което и правеше в повечето случаи. Ако изобщо споделяше с някого, то го правеше с приятелите си. Изабел хранеше надеждата, че някой ден, когато Софи порасне, двете ще намерят допирни точки и ще станат приятелки. Но засега отношенията с единствената й дъщеря не бяха лесни.

От друга страна, студенината на Гордън към жена му бе много по крайна. Дистанцирането на Софи от майка й можеше да се изтълкува като опит за самостоятелност и за разграничаване от брат й, който имаше постоянна нужда от внимание. В нейния случай поведението й изглеждаше почти като опит да докаже, че не се нуждае от времето и енергията, която майка й не можеше да й отдели заради болестта на Теди. При Гордън причината за поведението му се коренеше далеч по-надълбоко. На моменти Изабел имаше чувството, че той изпитва силно негодувание към нея и съдбата, която беше обрекла сина им на немощ. Очевидно винеше нея за този жесток обрат.

Безстрастният поглед, с който Гордън наблюдаваше живота от безопасно разстояние, издаваше желанието му да следи играта, но не и да я играе, за разлика от Теди и Изабел, които влагаха страст във всичко, до което се докоснеха, и не се страхуваха да я изразят. Искрата, която майката и синът споделяха, поддържаше Теди жив през годините на безкрайно страдание. Отдадеността на Изабел към сина им отдавна бе отчуждила Гордън от нея. Той бе преустановил емоционалната им близост почти от мига, когато се роди Теди. Години, преди тя да се запознае с Бил, Гордън се бе изнесъл от общата спалня. Обяснението му тогава беше, че тя си ляга много късно и става прекалено рано, с което му пречи да се наспива. Само че тя бе усетила, че зад решението му се криеше нещо много повече. Не желаеше обаче да влошава отношенията помежду им и да се кара с него, затова никога не събра смелост за открит разговор. От години беше наясно, че чувствата на Гордън към нея първоначално бяха отслабнали, а накрая съвсем бяха изчезнали.

Изабел дори не можеше да си спомни кога за последен път се бяха докосвали, целували или правили любов. Такъв беше животът й и тя го приемаше. Беше се научила да живее без любовта на съпруга си. Преди често си мислеше, че той не само свързва болестта на Теди с нея, но и я обвинява, макар лекарите да й бяха обяснили, че тя не е виновна за преждевременното раждане и недъга му. Двамата с Гордън всъщност никога не бяха обсъждали проблема открито и тя не можеше да снеме от плещите си товара на неизречените обвинения. Не можеше да се освободи от това усещане и от съзнанието за тях. Сякаш самото присъствие на Изабел напомняше на Гордън за болничната стая на сина му и както бе отхвърлил Теди още от самото му раждане само заради ужаса от немощта му, така накрая беше отхвърлил и Изабел. Той бе издигнал стена между себе си и своята съпруга, за да се отдели от усещането за болест, което ненавиждаше. Още от дете не можеше да понася проявите на слабост. Стената помежду им беше непробиваема, макар че отначало Изабел бе правила опити да я преодолее. Опитите й да разтопи ледовете след раждането на Теди бяха напразни, защото Гордън не пожела да направи усилие да се промени и накрая тя прие самотата и огромната празнота, която се отвори между тях, като нормален начин на живот.

Гордън открай време беше студен и прагматичен по природа. За него казваха, че е безкомпромисен в работата си и много сдържан в отношенията си с хората, но въпреки това първоначално той бе много мил и любящ с нея. Тя възприемаше неговата сдържаност почти като предизвикателство, защото това качество й бе непознато. Именно заради това всяка спечелена усмивка, всеки мил жест й се струваха като победа, и то скъпа, защото той не показваше топлота към никого другиго. Тогава тя бе много млада и заинтригувана от личността му. Той изглеждаше толкова опитен, образован и така властен в нейните очи. Гордън беше човек, който доминираше напълно живота й. А и самата Изабел му допадаше по много причини, което го караше да смята, че тя е идеалната съпруга. Нейният произход, разбира се, аристократичното й потекло и име, връзките й в обществото, които му помогнаха в банковата кариера. Семейството й беше загубило състоянието си още преди години, но продължаваше да упражнява влияние в политическите и социални кръгове, което не бе без значение за него. Бракът му с нея даде тласък на кариерата му — факт, който той не можеше да пренебрегне. Като допълнение към впечатляващия й произход, в нея имаше някаква детска наивност, която бързо намери път към сърцето му.

Независимо от предполагаемите задни цели, които стояха зад избора на Гордън, Изабел притежаваше чар и мило излъчване, на които нито един мъж не би могъл да устои. Тя бе състрадателна, добра, лишена от всякакво лукавство. От друга страна, впечатляващият стил на Гордън, вниманието, което проявяваше към нея, и изисканите маниери, с които я ухажваше, я караха да го възприема като герой. Тя бе запленена от интелигентността му, впечатлена от влиянието и успехите му, а и Гордън ловко използва предимството, че е по-възрастен от Изабел със седемнадесет години и много добре знаеше какво да каже и да направи, за да спечели сърцето й. Дори семейството й бе впечатлено, когато той й предложи брак. За тях беше очевидно, че Гордън ще бъде съпругът, който ще й осигури много добър живот, или поне така си мислеха те. Въпреки репутацията му на безмилостен в делата на банката, той изглеждаше безкрайно мил към дъщеря им, макар впоследствие да се оказа, че нещата не стоят точно така.

По времето, когато Изабел се запозна с Бил Робинсън, тя вече бе една самотна жена, която денонощно бдеше край нелечимо болното си дете, със съпруг, който почти не благоволяваше да разговаря с нея — жена, която водеше необичайно уединен живот. Понякога гласът на Бил бе единственият й контакт с друг човек, освен с лекаря или сестрата на Теди. Изглежда той беше единственият на този свят, който бе искрено загрижен за нея. Гордън много рядко се интересуваше как е, ако изобщо се сетеше да я попита. В най-добрия случай, след настояване от нейна страна, той й съобщаваше, че отива на вечеря или заминава по бизнес на другия ден. Отдавна вече не й разказваше как е минал денят му. Оскъдните им разговори само засилваха усещането, че вече не е част от живота му. Часовете, прекарани в разговори с Бил, й отваряха врата към един по-широк и богат свят. За Изабел те бяха като глътка свеж въздух, спасително въже в мрака на нощите. Бил се превърна в близък приятел, а Гордън не беше нищо повече от непознат.

При един от ранните им сутрешни разговори, на втората година от приятелството им, Изабел сподели с Бил нарастващото усещане за отчуждението си към Гордън. Теди не се чувстваше добре от няколко седмици и тя бе капнала от умора, беше изтощена и в недобро състояние на духа, депресирана от студенината на Гордън предната вечер. Той й беше казал, че грижите й за Теди са губене на време, че той и без това ще си отиде скоро от този свят, това било очевидно за всички, затова било по-добре тя да се примири с неизбежното. Най-накрая той бе казал, че смъртта на момчето ще е облекчение за всички тях. Онази сутрин Изабел разказа на Бил всичко това със сълзи на очи, ужасена от грубостта на бащата на сина й и от жестокостта, проявена към самата нея.

— Мисля, че Гордън се чувства силно засегнат, задето през всичките тези години вниманието ми е било погълнато почти изцяло от Теди. Не прекарвам достатъчно време с него. — Тя се опитваше да му отделя време, но знаеше, че той го смята за недостатъчно.

Гордън отдавна бе успял да й внуши чувството, че се е провалила като съпруга. Искреността, с която тя приемаше думите на съпруга си за чиста монета, предизвика гняв у Бил.

— Изабел, при тези обстоятелства е съвсем естествено Теди да бъде на първо място — каза нежно Бил.

От месеци той търсеше лекари с надеждата да открие някакво чудодейно лечение за Теди, но лекарите, с които се бе консултирал, не казваха нищо обнадеждаващо. Според Изабел момчето страдаше от прогресиращо заболяване, което все по-непоправимо увреждаше сърцето. Белите дробове не функционираха нормално и всичките му жизнени системи бавно се влошаваха. По мнението на специалистите би било чудо, ако оцелееше до двадесетата си година. Тази прогноза късаше сърцето на Бил. След всичко, на което бе подложена Изабел, някой ден я очакваше несравнимо по-тежко изпитание.

През следващите няколко години приятелството им се задълбочи. Водеха дълги разговори по телефона, Изабел му пишеше дълги писма с философски отклонения, особено през нощите, в които будуваше край леглото на Теди. Теди отдавна се бе превърнал в център на живота й, което отчужди не само Гордън от нея, но и Софи, която не един път остро бе изразявала недоволството си по този повод. Тя неведнъж бе обвинявала майка си, че я е грижа само за брат й. Единственият човек, с когото Изабел можеше да говори за проблемите си, беше Бил.

Споделените мигове стояха много над злободневните проблеми и напрежението от политическата сцена сякаш се стопяваше във въздуха, когато той разговаряше с нея. А що се отнасяше до Изабел, тя се пренасяше в измерение, където Теди не беше болен, Гордън не я отхвърляше, а Софи никога не се гневеше. Като че ли някой я измъкваше с магическа пръчица от живота, който водеше, и я отвеждаше в селения, където се намираха всички любими за нея някога неща. С помощта на Бил тя погледна на живота от различен ъгъл, двамата бъбреха с лекота и се смееха на шегите си. Понякога той говореше за себе си, за приятелите, които обичаше, а от време на време споделяше по нещо за жена си и двете си дъщери, които учеха в колеж. Тридесет години след женитбата си на двадесет и две годишна възраст, от брака му беше останала само фасадата. Синди, съпругата му, бе започнала да мрази политиката, хората, с които съпругът й се срещаше, нещата, които Бил правеше, светските и обществени прояви, на които трябваше да присъстват, и времето, прекарано от Бил в пътувания. Тя ненавиждаше и политиците, и Бил, задето е посветил живота си на тях.

След като момичетата заминаха в колеж, Синди се отдаде на срещи с приятелите си в Кънектикът, ходеше по партита и играеше тенис. За нея нямаше значение, дали Бил е част от този живот. Тя беше престанала да изпитва чувства към него още преди години, водеше свой собствен живот, не и без да изпитва известна горчивина. Тридесет години го бе наблюдавала да се прибира и заминава, да пренебрегва нещата, на които тя държеше, заради политиката. Никога го нямаше по празници, на рождените дни на децата и завършването на учебната година. Той вечно готвеше някой кандидат за избори. През последните четири години Бил беше постоянен гост в Белия дом. Това отдавна вече не я впечатляваше и тя със задоволство му показваше колко много се отегчава. Нещо по-лошо, наред с презрението към кариерата му, тя отхвърляше и мъжа. Каквото и да беше имало между тях, то вече не съществуваше. Миналата година Синди си бе направила лифтинг. Бил знаеше, че през годините тя бе поддържала дискретни любовни връзки. Това беше нейното отмъщение за единственото неблагоразумие, проявено от него преди десет години с жената на един конгресмен — това не се повтори никога повече, но Синди не опрости прегрешението му.

За разлика от Изабел и Гордън, той и Синди все още споделяха едно легло, но съвсем спокойно биха могли да не го правят. От години не правеха любов. Тя сякаш се гордееше с факта, че съпругът й вече не я привлича сексуално. Синди бе в добра форма, имаше постоянен тен, косата й с годините ставаше все по-руса, тя бе почти толкова хубава, колкото и преди тридесет години, когато Бил се бе оженил за нея, но излъчваше някаква студенина, която не се виждаше, а по-скоро се усещаше. Стената между тях растеше, но той не правеше опити да я събори. Бил влагаше енергията си в работата, а когато имаше нужда да си изплаче мъката пред някого или да се пошегува, Изабел беше насреща. Само пред Изабел си позволяваше да признае колко е уморен или обезсърчен. В Изабел имаше някаква нежност, каквато никога не бе намирал у жена си. У Синди беше харесал жизнерадостния й характер, външния й вид, енергията и палавото й чувство за хумор. Когато бяха по-млади, той се бе забавлявал много в компанията й, а сега се питаше, ако изчезне някой ден, дали тя ще усети липсата му. Също като майка си, дъщерите му се държаха любезно и възпитано, но всъщност бяха безразлични към него. Когато се връщаше от пътуване, те се държаха с него като с нечакан гост и Бил имаше усещането, че е чужд в дома си. Приличаше на бездомник. Сякаш нямаше корени. Ала късче от сърцето му бе останало далеч в Париж, в къщата на улица „Гренел“. Никога не беше казвал на Изабел, че я обича, нито тя на него, но от години се чувстваше дълбоко свързан с нея. А и самата Изабел искрено му се възхищаваше.

Външно чувствата, които Бил и Изабел си засвидетелстваха, не бяха нещо повече от приятелски. Никой от двамата вътрешно не си признаваше, че изпитва нещо повече от възхищение към другия или нещо повече от удоволствието на забравеното изкуство да се разговаря. Само че Бил бе забелязал през тези години, че когато писмото й закъснееше, той започваше да се притеснява, а когато Изабел не можеше да говори по телефона заради влошеното състояние на Теди или бе отишла някъде с Гордън, тя му липсваше. Много повече, отколкото би си признал. Изабел се бе превърнала в опора — човек, на когото можеше да се довери и да разчита. Тя на свой ред изпитваше същото към него. Той беше единственият човек, освен четиринадесетгодишния й син, с когото можеше да разговаря. С Гордън никога не бяха общували така, както с Бил.

Гордън се държеше по-скоро като англичанин, отколкото като американец. Родителите му бяха американци, но той бе израснал в Англия. След „Итън“ той бе изпратен в колеж в САЩ, а после в „Принстън“. Веднага след завършването той се бе върнал в Англия и оттам се бе преместил в Париж. Без значение откъде произхождаше, той приличаше много повече на англичанин, отколкото на американец.

Гордън се запозна с Изабел през едно лято, в къщата на дядо й в Хемпшир. Тя беше на двадесет, а той почти на четиридесет и все още бе ерген. Въпреки интересните жени в живота му, дотогава той не бе срещал подходяща партия за брак. Майката на Изабел беше англичанка, а баща й — французин. Тя винаги бе живяла в Париж, но всяко лято ходеше на гости при баба си и дядо си в Англия. Говореше безупречно английски и беше направо пленителна. Чаровна, интелигентна, сдържана, любяща. Топлотата и магията, която витаеше около нея, силно го впечатлиха още в мига, когато я видя. За първи път в живота си Гордън реши, че е влюбен. Освен това потенциалните възможности, произтичащи от брака им, не бяха за пренебрегване. Гордън произхождаше от уважавано семейство, но то не бе и наполовина толкова знатно, колкото семейството на Изабел. Майка й произлизаше от семейство на влиятелни банкери в Англия, а баща й беше виден френски политически деец. Гордън смяташе, че този съюз му подхожда и обвързването си струва. Родословието на Изабел беше безукорно, а нейното стеснително, благородно и скромно държание съвършено подхождаше на характера му. Майка й бе починала, преди двамата да се запознаят, а баща й бе впечатлен от него и напълно одобряваше връзката им. Той смяташе, че Гордън е идеалният съпруг за Изабел. За по-малко от година Изабел и Гордън се сгодиха и ожениха. Гордън беше водещата фигура в брака им. Още от самото начало той й даде да разбере кой ще взема решенията. Изабел свикна да очаква това от него. Съвсем вярно беше предположил, че поради младостта си тя няма да възразява. Той решаваше с кого да се виждат, къде да живеят и дори купи къщата им на улица „Гренел“, без тя изобщо да я е видяла предварително. По онова време той вече беше директор на банката. Положението му в обществото се бе повлияло изключително благоприятно от женитбата с Изабел. В замяна той й осигуряваше охолен и спокоен живот. Въпрос на време беше тя да забележи ограниченията, които Гордън й налагаше.

Гордън й казваше кои от приятелите й не му харесват, с кого да се вижда и кого не одобрява. От нея очакваше да дава приеми за партньорите на банката и тя много бързо се научи как да организира блестящи вечери. Тя беше способна, забележително организирана и изцяло се съобразяваше с напътствията му. Едва по-късно започна да забелязва, че много пъти той не постъпваше честно спрямо нея, ограничавайки я в общуването й с много от хората, които й допадаха. Гордън направо й заявяваше, че те не са подходящи за нея. Изабел по природа беше много по-отворена към нови запознанства и към възможностите, които животът й предлагаше. Тъй като следваше изобразително изкуство, тя започна стажа си като реставратор в Лувъра след женитбата си с Гордън, въпреки възраженията му. Това беше единственото й островче на независимост. Обичаше работата си и хората, с които се запозна там.

Гордън намираше заниманията й за бохемски и в момента, в който се разбра, че е бременна със Софи, настоя да прекъсне работа. След раждането на бебето, независимо от радостите на майчинството, Изабел тъгуваше за музея, за професионалните предизвикателства и удовлетворението от добре свършената работа. Само че Гордън никога нямаше да се съгласи тя да се върне на работа след раждането на бебето и твърде скоро тя отново забременя, но този път загуби бебето. Възстановяването й бе бавно и трудно и дълго време не можа да забременее отново. Когато това се случи, бременността й бе рискова и приключи с преждевременно раждане и всичките последствия от него.

Именно тогава двамата с Гордън започнаха да се отчуждават. По онова време той бе изключително зает в банката. Дразнеше се, че с болното дете вкъщи, жена му вече не беше в състояние да приема гости така често, нито да поддържа къщата и да изпълнява светските си задължения, както той очакваше. В действителност, през годините след раждането на Теди тя почти нямаше време за Гордън и Софи и на моменти чувстваше, че двамата са се съюзили срещу нея, което й се струваше изключително подло. Целият й живот се въртеше около болния й син. Сърце не й даваше да го остави, независимо от сестрите, които наемаха, а за нещастие, и баща й вече беше починал. Нямаше на кого да разчита през тези първи трудни години след раждането на Теди. Гордън не искаше и да чуе за проблемите на Теди, нито за техните победи и поражения в борбата с болестта. Той не понасяше разговорите за това и сякаш за наказание, прекъсна интимните им отношения. Не й беше трудно да повярва, че той вече не я обича. Нямаше конкретно доказателство, нито пък той изрази желание да я напусне, поне не физически. Само че Изабел не можеше да пропъди чувството, че той е прекъснал връзката помежду им и сърцето му е охладняло.

Не се появиха повече бебета след Теди. Гордън нямаше желание, а тя — време. Даваше всичко от себе си за сина си. Гордън продължи да й показва с или без думи, че го е разочаровала. Като че ли беше извършила углавно престъпление и беше виновна за състоянието на Теди. Гордън не намираше нищо в сина си, с което да се гордее, нито артистичните му заложби и чувствителността му, нито интелигентността и чувството му за хумор, въпреки бремето на болестта. Приликата на Теди с Изабел, изглежда, само засилваше раздразнението на Гордън, който явно хранеше към нея единствено презрение и спотаен гняв.

Изабел обаче не знаеше, че Гордън е имал по-малък брат, страдащ от нелечима болест, който починал на деветгодишна възраст. Каза й го една братовчедка на Гордън. Гордън никога не беше споменавал пред нея за брат си. Темата беше табу за него. Макар че майка му беше посвещавала времето си изцяло на него преди раждането на брат му, следващите години от живота му бяха преминали в наблюдение как тя бди над болния му брат. Братовчедката на Гордън не беше напълно сигурна каква точно е била болестта, нито какво точно се е случило, но знаеше, че майка му се е разболяла след смъртта на сина си. Боледуването й било продължително, а смъртта бавна и мъчителна. Оттам и усещането за предателство у Гордън, който не можеше да забрави липсата на грижи, нежност и време, от които накрая смъртта напълно го беше лишила.

Братовчедката сподели, че майка й била убедена, че бащата на Гордън си отишъл с разбито сърце няколко години по-късно, защото не могъл да преживее двойната загуба. Така у Гордън се затвърдило убеждението, че е загубил семейството си заради едно болно дете. А сега наново беше лишен от времето и вниманието на Изабел заради болестта на Теди. Този разказ обясняваше много неща на Изабел, но когато се опита да поговори с Гордън, той я прекъсна с думите, че това са глупости. Твърдеше, че никога не е бил привързан към брат си и не е изпитвал никакво чувство за загуба. Смъртта на майка му била само неясен спомен, а баща му бил с труден характер. Но когато Изабел продължи да говори по темата въпреки протестите му, съзря паника в очите му. Това бяха очи на наранено дете, а не на гневен мъж. Тогава се бе запитала дали в това не се криеше причината за късния му брак и дистанцията, която поддържаше в отношенията си с хората, и накрая — за нежеланието му да приеме Теди. Но каквото и да беше научила, това не й помогна да намали пропастта помежду им. Райските двери никога не се отвориха отново пред тях — Гордън се погрижи положението да не се промени и занапред.

Тя се опита да обясни ситуацията на Бил, но той не можеше да го проумее и намираше отношението на Гордън за особено жестоко. Изабел беше една от най-интересните жени, които някога беше срещал, а нежността и добротата й я правеха само още по-привлекателна в неговите очи. Но каквото и да беше мнението му за нея, Бил никога не си позволи и най-малкия намек за любовна връзка помежду им. Той дори не допускаше подобна мисъл в съзнанието си. Още от самото начало Изабел му показа, че няма и най-малката вероятност за това. Ако искаха да останат приятели, трябваше да уважават браковете си. Тя беше изключително почтена и вярна по отношение на Гордън, независимо от грубостта и отчуждаването му от нея през последните години. Той все още беше неин съпруг и за голямо учудване на Бил, Изабел уважаваше съпруга си и почиташе брака си. Тя не търсеше нищо повече от утеха и беше благодарна на Бил за съпричастността. Той я съветваше по много въпроси, двамата имаха еднакъв поглед по повечето житейски теми и докато разговаряха, тя можеше поне за кратко да забрави грижите и проблемите си. В нейните очи, приятелството й с Бил бе изключителен дар, който тя ревниво пазеше. Но това беше всичко.

Идеята за пътуването до Лондон се зароди съвсем случайно по време на един от сутрешните им разговори. Тя говореше за предстоящата изложба в галерия „Тейт“, която много искаше да разгледа, но знаеше, че едва ли ще може, тъй като не се предвиждаше гостуване на експозицията в Париж. Бил й предложи да отиде до Лондон със самолет за един-два дни, да разгледа изложбата и да посвети малкото време на себе си, без да се тревожи и да мисли непрекъснато за другите. Идеята й се стори твърде смела. Досега не беше правила подобно нещо. В началото я отхвърли като неосъществима. Не можеше и да си помисли да остави Теди.

— Защо не? — попита Бил и вдигна дългите си крака върху бюрото. При него вече беше полунощ, а от сутринта не беше излизал от офиса. Остана малко по-дълго само за да може да я чуе. — Ще ти се отрази много добре, а през последните два месеца здравето на Теди е закрепнало. Ако възникне проблем, можеш да се прибереш само за няколко часа.

Думите му звучаха разумно, но за двадесет години брак, тя никога не беше ходила някъде без Гордън. Техният брак бе забележително старомоден, за разлика от свободните отношения в брака на Бил и Синди. Всъщност напоследък двамата пътуваха много по-често поотделно, отколкото заедно. Той вече не си правеше труда да прекарва почивките си с нея, с изключение на някоя и друга седмица в Хамптънс, което рядко се случваше. А и Синди изглеждаше много по-щастлива без него. Последния път, когато й предложи да заминат заедно, тя измисли безброй оправдания, а после отпътува за Европа с една от дъщерите им. Случилото се нямаше нужда от тълкуване. Нищо не ги свързваше вече, макар двамата да не го заявяваха открито. Тя правеше каквото си поиска и с когото си поиска, но запазваше дискретност. Бил имаше работата си, която обичаше, и телефонните разговори с Изабел.

Накрая, след няколко разговора, Бил убеди Изабел да отиде в Лондон. След като решението беше взето, тя бе завладяна от тръпката на вълнението. Нямаше търпение да види изложбата и да обиколи някои от лондонските магазини. Възнамеряваше да отседне в „Кларидж“ и да се опита да се види с една стара приятелка от училище, която живееше в Лондон.

Няколко дни по-късно Бил откри, че трябва да се срещне с американския посланик в Лондон. Той беше един от най-щедрите спонсори по време на последната президентска кампания, а сега Бил имаше нужда от подкрепата му за друг кандидат и искаше да си я осигури предварително. С негова помощ кандидатурата на почти неизвестният му избраник щеше да привлече много повече поддръжници. По едно щастливо съвпадение Изабел щеше да е в Лондон по същото време.

— Нарочно ли насрочи тази среща с посланика? — пошегува се тя с лекия си британски акцент, когато разбра за плановете му. В говора й едва забележимо се долавяше и френски акцент — нещо, което Бил намираше за очарователно.

На четиридесет и една години тя бе все още красива и никой не можеше да й даде годините. Имаше тъмнокестенява коса с червеникави оттенъци, фина бяла кожа и големи зелени очи, изпъстрени с кехлибарени точици. По негова молба, преди години тя му изпрати своя снимка заедно със Софи и Теди. Когато говореха по телефона, той често я поглеждаше и се усмихваше.

— Разбира се, че не — отрече Бил, въпреки че въпросът й не беше лишен от основания.

Той беше в течение на плановете й за пътуването, когато уговори срещата си с посланика в Лондон. Бил убеди сам себе си, че датата се вписва идеално в програмата му, но в душата си знаеше, че причината за решението му не е само тази.

Обичаше да се среща с нея и с нетърпение очакваше редките моменти, когато се виждаха в Париж. Изминеше ли известно време, без да я види, той си намираше повод да отиде до Париж или се отбиваше на път за някое друго място. Обикновено се виждаха три-четири пъти годишно и излизаха да обядват заедно. Тя не уведомяваше Гордън за тези срещи, като убеждаваше сама себе си, че не прави нищо нередно или тайно. Никой не би могъл да ги упрекне, че се държат в разрез с общоприетите норми. Сякаш и двамата носеха плакат, на който пишеше „приятели“ и, разбира се, бяха точно такива. Все пак тя знаеше отдавна, че чувствата му към нея са много по-силни, отколкото би признал пред нея или пред някой друг.

Бил нямаше търпение да замине за Лондон. Срещата в посолството щеше да му отнеме само няколко часа, а освен нея той планираше да прекара колкото се може повече време с Изабел. Бил я увери, че също като нея изпитва нетърпение да разгледа изложбата в „Тейт“, а тя се зарадва, че ще може да сподели това удоволствие с него. „Все пак — помисли си тя, — нали това бе основната причина за ходенето й до Лондон.“ А възможността да се види с Бил беше неочакван бонус. Двамата бяха страхотни приятели, а причината никой да не знае за близостта им се дължеше на факта, че така избягваха всякакви усложнения. Макар че нямаха какво да крият, казваше си тя. Взаимното уважение беше от изключителна важност за нея. Бил приемаше поставената от нея граница. Той не искаше да застрашава нищо и никого, особено жената, която ценеше повече от всичко на света.

Изабел стана, погледна часовника си и въздъхна. Време беше да напусне къщата на улица „Гренел“, но в последния момент съжали, че оставя Теди. Сестрите, които отдавна се грижеха за сина й, получиха безброй инструкции. Освен това щяха да спят при него през нощта. Тя отиде на пръсти до стаята му, която беше точно до нейната. Искаше да го зърне за последно, преди да тръгне. Вече се беше сбогувала с него, но сърцето й се сви при мисълта, че ще трябва да го остави. За частица от секундата се поколеба дали постъпва правилно. Но той спеше спокойно, а сестрата й се усмихна и махна с ръка да върви. Дежурната сестра беше любимката на Изабел — тя бе едро, усмихнато, слънчево момиче от Бретан. Изабел й махна на свой ред, излезе предпазливо от стаята и затвори вратата. Нямаше повече работа вкъщи, време беше да тръгва.

Изабел пооправи семплия черен костюм, който носеше, взе дамската си чанта, вдигна малкия куфар и отново погледна часовника си. Знаеше, че точно в този момент Бил се намира в самолета на път от Ню Йорк. През последните няколко дни той бе имал работа там, но през повечето време ходеше и се връщаше до Вашингтон.

Тя постави куфара на задната седалка и остави черната си чантичка „Хермес Кели“ на седалката до шофьора. Усмихната, подкара колата по улица „Гренел“, включи радиото и се отправи към летището „Шарл де Гол“, докато през това време Бил Робинсън беше на борда на личния си самолет, с който пътуваше непрекъснато. Той се усмихна при мисълта за нея. Полетът беше планиран така, че той да пристигне в Лондон едновременно с Изабел. Бил беше изцяло завладян от приятната тръпка на очакването.