Боян Бойчев
Печал

Да се събуждам, когато светът е заспал,

Да заспивам, когато погрешно е буден,

Покрива ме тази сребриста печал,

Никому никъде да не си нужен.

 

И аз вървя, дъждът е пътя постлал

Със светла дъга от коприна,

Но боли ме тази странна печал:

За кого, за какво да ме има?

 

Ако можех, на хората обич бих дал,

Но защо светът е студен, невъзможен?

Погребва ме тази тежка печал,

Да съм от никого неразбран ме тревожи.

 

И нощта, и деня съм вече продал

За мита, в който сам се разхождам.

Но горчи ми тази жестока печал

Като сладката чаша с отрова.

 

12 ноември 1998 г.