Даниел Стийл
Като мълния (21)

21

След Деня на труда Анабел отново тръгна на детска градина, а Алекс и Брок се върнаха към обикновеното си ежедневие.

Алекс постепенно пое обичайните си ангажименти и се появяваше в съда почти всеки ден. Брок още й помагаше, но имаше и собствени дела и не бяха постоянно заедно, както преди, когато тя ходеше на химиотерапия. И двамата признаха, че съвместната работа им липсва.

Неколцина от съдружниците я хвалеха за проявената от нея сила, докато е била зле. Алекс беше станала едва ли не като легенда в юридическата фирма. Въпреки че почти всеки ден прекарваше много време с Брок, никой не беше разбрал, че имат сериозна връзка. Тя беше останала добре опазена тайна.

Брок бе всяка вечер с Алекс и Анабел след работа, но си беше запазил своя апартамент. Повечето време спеше там. Смятаха, че за детето няма да бъде добре, ако Брок постоянно живее при тях, затова той се насилваше и ставаше посред нощ, за да си отиде у дома. И за двамата това беше много неприятно. Само през почивните дни спеше при тях в стаята за гости. И Брок, и Алекс искаха да кажат на Сам за развода и бързо да оправят живота си или поне, както се шегуваше Брок, да могат да спят спокойно през нощта. Анабел много харесваше Брок и вероятно нямаше да има нищо против, ако той се премести да живее при тях.

До процеса на Сам през ноември оставаха повече от два месеца.

През октомври зачестиха посещенията му в юридическата фирма при Филип Смит и екипа, който той беше съставил, за да изгради защитата му. Щеше да бъде трудно да се спечели това дело и всички го съзнаваха. Дори Сам не хранеше големи илюзии. Вече беше затворил офиса и беше освободил служителите си. Накрая се оказа, че клиентите му са измамени с около двадесет и девет милиона долара. Можеше да бъде много повече, но Сам беше направил доста, за да намали до минимум загубите им, и се опитваше да задейства всички възможни застрахователни полици, за да ги компенсира. Във всички случаи обаче положението изглеждаше много лошо. Усилията му да помогне на хората да възвърнат каквото могат не беше желание да улесни защитата си, а просто част от самия него — такъв, какъвто беше винаги. Във всеки случай сякаш беше се върнал към старото си „аз“. Изглеждаше по-щастлив и по-примирен, макар че на срещите с Филип, когато Алекс го виждаше, бе напрегнат и често нервен. Мисълта, че може да влезе в затвора, го ужасяваше, но съзнаваше, че вероятността е доста голяма. Филип много пъти му беше повтарял, че отърваването му от затвора ще бъде далечната цел.

В края на октомври започна подготовката за процеса и прокурорите се опитваха да убедят всички обвинени да се признаят за виновни, но досега никой не беше се съгласил. В замяна им обещаваха по-краткотрайни присъди, ала и това не можеше да ги съблазни. Особено Сам, чиято защита се базираше на твърдението, че е бил изключително глупав, но не преднамерено нечестен.

— Мислиш ли, че това ще мине? — попита направо Брок една неделя, когато седяха и гледаха как Анабел си играе на детската площадка. Алекс се замисли за момент, преди да отговори.

— Не съм сигурна — призна тя честно. — Дано да мине. Но ако съм съдебна заседателка и той ми заяви, че бил прекалено тъп и не разбирал, че съдружниците му са го одирали, докато бил зает да сваля някаква мацка, мисля, че ще се пукна от смях и ще го изпратя направо в затвора.

— И аз така си мисля — каза Брок, но без съжаление към Сам. Той още смяташе, че Сам си го заслужава, а Алекс винаги му възразяваше.

— Не може да се праща един човек в затвора, защото е бил гаден към жена си, докато й правели химиотерапия, Брок. Това са глупости! Съвсем не значи, че е престъпник. Просто е глупак. Тук не става въпрос за мен. Въпросът е, дали съзнателно е мамил хората.

Независимо от всичко бяха адвокати и разговорите им все се въртяха около делата.

— Знаел е. Не ми разправяй, че не е знаел! Не е искал да знае! Прекрасно е разбирал, че Саймън не е чист. Дори ти го каза.

— Подозирах, че този човек е мошеник — рече тя замислено. — Но Сам винаги го защитаваше. Беше толкова лесно — парите просто валяха. От това, което ми разправяше, предполагам, че е искал да вярва, че всичко е на ниво. Бил е наивен да го вярва. И пак ти повтарям, това не е криминално престъпление.

— Трябвало е да проверява много по-внимателно.

— Да, трябвало е. И според мен точно там му е попречила любовната авантюра.

— Процесът ще бъде доста пикантен — предрече Брок и наистина излезе прав.

От момента, в който започнаха да вземат свидетелски показания, вестниците бяха пълни с подробности. Към 15 ноември хората във финансовите кръгове започнаха да правят облози кой ще отиде в затвора и кой не. Всички смятаха, че Саймън някак си ще се измъкне, защото беше много обигран и безскрупулен. Докато чакаше процеса, продължаваше да върти бизнес в Европа и там беше замесен в пет-шест тъмни сделки, но като че ли нищо не бе в състояние да го възпре. Предричаха, че Лари и Том ще влязат в затвора. Но Сам беше мистерията, която никой не можеше да разгадае. Повечето твърдяха, че няма да се отърве, ала се срещаха и такива, който бяха на негова страна. Дълго време беше имал отлична репутация и някои от по-възрастните банкери повярваха на историята му, но по-младите на Уолстрийт бяха скептични и смятаха, че е трябвало да се усети или пък че е знаел. Не искаха и да чуят, че е невинен. И Брок беше на същото мнение.

Когато започна процесът, Алекс беше в залата. Наблюдаваше как биват подбирани съдебните заседатели и разговаряше със Сам по коридорите. Опитваше се да го ободри. Само той имаше четирима адвокати, а петима бяха заети със защитата на останалите трима обвиняеми. Беше изключително събитие и залата беше пълна с репортери. Алекс попита Брок дали иска да присъства, но той заяви, че не желае. И двамата знаеха, че ще бъде голям цирк.

Брок още се мусеше заради Сам и настояваше Алекс да се разведе с него. Повтаряше, че няма да повярва, докато тя не каже на Сам и не подадат молба за развод. Алекс постоянно обещаваше, че това ще стане веднага след като свърши процесът, и наистина смяташе да постъпи така. От осем месеца с Брок имаха физическа връзка, а от още по-дълго бяха приятели и Алекс наистина го обичаше. Но със. Сам се познаваха от осемнадесет години и почти толкова време се бяха обичали. И тя му дължеше поне малко. Алекс вярваше, че Брок го разбира, макар че никак не му харесваше. Въпреки всичките й усилия и доводи той бе изключително ревнив. Алекс беше много изненадана, когато откри това, но се почувства и трогната.

Същинският процес започна следобед на третия ден и в залата витаеше напрежение. Съдебните заседатели бяха подбрани изключително старателно и им беше казано, че излаганите пред тях въпроси ще бъдат сложни и от финансово естество. Имаше четирима ответници, които бяха обвинени в различна степен, и всеки отделен случай беше обяснен в най-дребни подробности.

Случаят на Сам бе изложен последен и на Алекс й се стори, че съдията го представи много ясно. Беше вещ и винаги беше работила добре с него, но сега това не означаваше нищо. Всички факти бяха срещу Сам, освен ако съдебните заседатели му повярват. Сам беше честен човек или поне винаги е бил такъв, но твърде трудно можеше да се асимилира истината по този казус.

Последваха три седмици показания.

Денят на благодарността дойде и си отиде, без да му обърнат особено внимание. С Брок приготвиха пуйката в неговия апартамент, а Анабел беше в „Карлайл“ със Сам. Той нямаше настроение да празнува. Алекс не можеше да не си спомни как предишната година нейното състояние вследствие на химиотерапията беше капката, която преля чашата на търпението на Сам и той побесня от това, че й е прекалено зле, за да седи на масата. А Сам си спомни, че травмата от този ден го беше тикнала накрая в ръцете на Дафне и в леглото й. По-силно от всеки друг път му се искаше да може да върне часовника назад.

Когато, облечен с тъмен костюм, застана в залата след Деня на благодарността, изглеждаше много висок и изпълнен с достойнство. Преди това Алекс го попита как се чувства. Знаеше колко му е трудно, колко е разтревожен и колко много беше заложено на този процес. Под въпрос беше цялото му бъдеще или поне идните десет или двадесет години. Сам осъзнаваше това и се разтрепери, като погледна Алекс.

— Благодаря ти, че дойде — прошепна той.

Тя кимна. Долавяше тревогата в очите му, но разбра, че е готов да приеме всичко, което можеше да му се случи. Вече знаеше, че ако загуби, ще му дадат тридесет дни, за да уреди всичките си работи, преди да влезе в затвора. Това означаваше, че ще бъде след Коледа. Мисълта беше ужасяваща.

Съдията удари с чукчето си, за да призове към ред в залата.

Последните дни на процеса се падаха през втората седмица на декември.

Сам се изправи на подсъдимата скамейка. Показанията му бяха емоционални и много разтърсващи. Един или два пъти престана да говори, защото се вълнуваше и му беше трудно да продължи. Репортерите веднага го отбелязаха.

Алекс вярваше на думите му. Знаеше колко кошмарно беше тогава и за двамата. Сякаш се бяха побъркали, а връзката му с Дафне още повече бе замъглила разсъдъка му.

Докато го слушаше, Алекс се удиви от собствената си безпристрастност. Делото беше изключително интересно. Но тя не мислеше нито за това, че Сам може да отиде в затвора, нито че някога го е обичала. Иначе щеше да й бъде много болно.

После четиримата адвокати се обърнаха към съдебните заседатели. Някои от речите бяха трогателни.

На Алекс й се стори, че речта на Филип е много ясна и фактите са точно представени. Той наблегна на това, което Сам беше казал на подсъдимата скамейка — че заради болестта на жена си и заради собствената си глупост е допуснал да бъде заблуден, че всичко, което се прави, е етично, а всъщност не било така. Главният аргумент беше, че Сам не е знаел какво вършат другите. Никога не е мамил съзнателно клиентите си и не е участвал в онова, което е ставало. Не е бил съзнателен участник в техния заговор.

Съдебните заседатели им поискаха пет дни за размисъл. Бяха събрани нови доказателства и показания. Накрая времето изтече.

Сам и останалите трима бяха силно пребледнели. Накараха ги да станат, когато влязоха съдебните заседатели. Алекс забеляза, че Сам се мъчи да гледа с презрение, ала беше толкова блед, че му личеше колко се страхува. И другите умираха от страх, но на Алекс й беше жал само за Сам. Бедната Анабел! Какво щеше да стане, ако нейният тати влезе в затвора? Някой в градината й беше казал за това и Сам и Алекс трябваше да й обяснят простичко, но пак беше прекалено объркано. Не, не знаят дали тати ще замине или не, ала се надяват, че няма. Обяснението беше крайно несвързано.

Говорителката на съдебните заседатели произнесе техните решения високо и ясно.

Започна с Том и изброи всичките тринадесет обвинения срещу него. След всяко обвинение заседателката изричаше с една дума: „Виновен. Виновен. Виновен“. Думата се повтаряше до безкрайност.

Същото беше при Лари и при Саймън. В залата настъпи голямо оживление и репортерите полудяха, а съдията гневно удряше с чукчето си и призоваваше към ред.

След това дойде редът на Сам. Този път решението беше „невинен“ за всички обвинения в незаконно присвояване на пари, но по отношение на всички обвинения свързаните с измама и таен заговор с цел измама смятаха, че е виновен. Алекс сякаш беше залепнала за мястото си, докато го гледаше. Сам стоеше безмълвно и слушаше съдията.

Съдията каза, че трябва отново да дойдат в залата след тридесет дни, считано от днес, за да чуят присъдите си. Дотогава той ще се консултира по техните дела и ще прегледа отчетите относно освобождаването им под гаранция. Гаранцията бе петстотин хиляди долара на човек. Още в началото Сам беше депозирал облигация от петдесет хиляди долара.

След това съдията напомни на всички, че не трябва да напускат щата. После удари с чукчето и обяви заседанието за закрито. Веднага настъпи страхотна врява. Фотографите засвяткаха със светкавиците си във всички посоки и Алекс трябваше с труд да си проправя път към мястото, където Сам стоеше с Филип.

Когато стигна до него, той изглеждаше като в шок. В очите му имаше сълзи. Съпругите на Том и Лари открито плачеха, но Алекс не им каза нищо. Саймън почти веднага напусна залата със своя адвокат.

— Толкова съжалявам, Сам — изрече тя високо, за да може да я чуе, а в това време някой ги снима.

— Да се махаме оттук — отчаяно каза Сам. Алекс се наведе към Филип, за да го попита дали иска да говори с клиента си. Той поклати глава. Беше силно обезсърчен от решението. Сега всичките им усилия щяха да се насочат към намаляване на присъдата, но вече имаше много малки шансове. Сам щеше да влезе в затвора.

Алекс тръгна след него. Камерите и фотоапаратите на новинарите ги следяха плътно. Накрая се втурнаха през тълпата в едно такси, преди някой да успее да ги спре.

— Добре ли си? — попита тя.

Сам изглеждаше ужасно. Изведнъж Алекс се изплаши, че може да получи сърдечен пристъп или удар. На петдесет години това не беше невъзможно.

— Не знам. Мисля, че съм като вцепенен. Постоянно си повтарях, че съм го очаквал, но изглежда, не съм… Хайде да отидем в „Карлайл“.

Отпред ги чакаха репортери. Свърнаха откъм Медисън Авеню и бързо се вмъкнаха в хотела. Сам я помоли да се качи с него до стаята му за няколко минути. След като влязоха, се обади по телефона и поръча напитки за двамата. Уиски за себе си и кафе за Алекс. Тя не беше по пиенето.

— Не знам какво да ти кажа — откровено му призна Алекс. Просто нямаше думи. Бяха й останали само чувства. Мъка за него и Анабел, която щеше да загуби баща си за около двадесет години. Направо й беше невъзможно да мисли за това.

До произнасянето на присъдата за всички щеше да бъде трудно, но просто трябваше да го преживеят.

— Мога ли да ти помогна с нещо? — безпомощно запита тя.

Чувстваше се също като Сам, когато бе разбрал, че е болна от рак. С нищо не можеше да промени положението.

— Грижи се добре за Анабел — рече той и избухна в сълзи. Дълго седя и рида, покрил лицето си с ръце. Алекс не каза нищо, приближи се до него и леко го хвана за раменете. Когато донесоха напитките, тя се разписа на чека, сама внесе подноса и му подаде уискито. Той го пое с благодарност и се извини за проявената слабост.

— Не бъди глупав, Сам. Няма нищо — отвърна нежно Алекс и го докосна по рамото. Нищо не можеше да се направи. Бяха го обвинили и трябваше да отиде в затвора. И двамата го знаеха.

Глътна от уискито и я погледна.

— Сигурно не се чувстваше по-добре, когато ти казаха, че имаш рак.

— Да — потвърди тя, а след това тъжно се усмихна: — Но бих предпочела химиотерапията пред затвора.

Той невесело се изсмя на думите й и пак отпи.

— Благодаря ти. Само че не ми предлагат подобен вариант.

— Можеш да ми вярваш, че никак не би ти харесал.

— Ще го запомня — каза Сам натъжено. Пак му домъчня, че е постъпил така с нея. — Господи, колко зле ти беше. Постоянно се мъчех да се изолирам, защото не можех да го понеса. Дори позволих на Дафне да ми помогне да се дистанцирам. Тя постоянно съжаляваше мен, а не теб, и аз бях напълно съгласен с нея. Наистина бяхме големи сладури — страхотни господин и госпожица!

Погледна Алекс в очите. Беше безкрайно благодарен, че е оживяла.

— Тя обади ли ти се? — попита Алекс от любопитство, но той поклати глава.

— Нито дума от малката сладурана. Сигурен съм, че си е намерила по-приятна компания. Тя е като котките и пада винаги на лапите си. Дафне е умно момиче, когато става дума за самата нея.

Отправи към жена си поглед, пълен с неизмерима тъга.

— А ти защо си тук? Трябва вече да си ходиш.

Вярно беше, но Алекс бе предана и двамата знаеха. Освен това Брок беше прав. Осемнадесетте години бяха изплели здрава връзка между тях.

— Дълго време те обичах. Трудно е да го забравя — честно си призна тя.

Вече не се страхуваше, че Сам може да я нарани. Сега беше твърде далеч от него.

— По-добре е да забравиш по-бързо — каза той. — Имаш тридесет дни. Впрочем преди това ще подам молба за развод. Уверен съм, че твоят приятел адвокат ще почувства облекчение. Бедното момче ме гледа на кръв всеки път, когато се видим. Кажи му, че вече може да си отдъхне. Влизам в затвора.

Алекс се усмихна на иронията в думите му. Добре се познаваха. Накрая беше проумял кой е Брок, макар и много по-бавно, отколкото тя беше разбрала за връзката му с Дафне. Между тях вече нямаше тайни.

— Не е ли малко млад за теб?

В гласа му се прокрадна нотка на ревност. Това й напомни за Брок и тя се усмихна. И двамата бяха глупави.

— Ежедневно му го повтарям, но той е голям инат.

Алекс пак се усмихна, когато си спомни за Брок.

— Беше невероятен, докато бях болна. Първите пет месеца прекара с мен на пода на тоалетната в кантората, преди да ме покани да отидем някъде.

— Значи е добър човек — справедливо заключи Сам. — Съжалявам, че аз не можах да постъпя така.

След това отново се сети за резултата от процеса и нещастно сви рамене.

— Може би е по-добре, че не останах до теб. Не искам да те повличам със себе си заради всичко това. Имаш нужда да си свободна.

— И ти — нежно рече тя.

— Кажи го на съдията — отвърна той и стана.

Знаеше, че няма право да я задържа повече. Чувстваше се още по-зле, когато беше близо до Алекс. За нея всичко беше толкова очевидно приключило, че му беше трудно да я гледа.

— Кажи на Анабел, че ще дойда да я взема утре. Искам този месец да направя колкото се може повече за детето.

Оставаше му само един месец свобода и смяташе през цялото време да бъде с дъщеря си. Много му се искаше да бъде и с Алекс, но никога не би се осмелил да я помоли за това. Знаеше, че не може.

Алекс беше тъжна, когато се върна при Анабел и Брок й се обади да й каже, че е гледал новините и съжалява за Сам. Беше останал да работи до късно и се отби за малко. Тя се подразни от отношението му към Сам. Говореше с презрение и явно беше доволен, че е признат за виновен. Каза, че сам си е объркал живота по всевъзможен начин и всъщност заслужава онова, което е станало.

— Смятам, че двайсет години са доста висока цена за неговото объркване. Ти не смяташ ли същото? Кой, по дяволите, не е правил грешки? Бил е глупав и егоцентричен, наивно се е доверявал на съдружниците си, но не заслужава да загуби всичко. И Анабел не го заслужава. Тя има нужда от баща.

— Трябваше да си помисли за това, преди да се съюзи със Саймън. По дяволите, Алекс, та този човек е бил толкова прозрачен! Нали ти сама го каза.

Не можеше да отрече. Никога не беше имала доверие на Саймън. Но за съжаление Сам му се беше доверил.

На следващия ден той дойде да вземе Анабел. Изглеждаше разбит. Според Алекс Брок се държа много нелюбезно с него и след като излязоха с Анабел, тя му го каза.

— Виждаш, че човекът си има достатъчно неприятности и не е необходимо и ти да си груб към него отгоре на всичкото.

Рядко се караха, но за Алекс беше въпрос на лоялност и доброта.

— Не бях груб. Бях хладен. Има голяма разлика.

— Не беше хладен, Брок — възрази Алекс.

Чувстваше се като майка, която се кара на детето си.

— Беше гаден, а това е друго. Подобно нещо би могло да се случи на всекиго от нас. Сам беше пометен от една очарователна тълпа, която го използваше. Толкова ли си сигурен, че не можеш да бъдеш използван по същия начин? — попита тя остро.

Той настоя, че такова нещо никога не би могло да се случи на него, но Алекс не беше толкова сигурна. Нейното отношение тревожеше Брок. Не му харесваха нещата, които тя казваше, нито пък начинът, по който ги казваше.

— Защо го защитаваш? — попита той и изведнъж се разтревожи. — Още ли си влюбена в него?

Погледът му я пронизваше. Беше обвинител, а тя беше ответник.

— Мисля, че не съм — отвърна честно тя. Искаше да бъде справедлива и към двамата. — Мъчно ми е за него. Съжалявам, че това му се случи.

— Не смяташ ли, че си го е заслужил? — продължаваше да настоява Брок.

Бяха сами в апартамента, след като Сам и Анабел бяха излезли, и той нямаше намерение да остави нещата така. Искаше да знае какво изпитва Алекс.

— Не, не смятам, че си го е заслужил — отвърна тъжно тя. — Би трябвало да си загуби бизнеса и работата… Положението в обществото… Дори репутацията. Бил е глупак и е причинил вреда на много хора, понеже е бил сляп за действията на съдружниците си. Но не бива да влиза в затвора заради това, Брок, нито пък защото ме е предал… Не е честно. Просто не смятам, че го заслужава.

— Прекалено си мека — отбеляза Брок и внимателно я погледна. След това се приближи до нея и я прегърна. — Предполагам, че затова те обичам.

После затвори очи и толкова силно я притисна към себе си, че тя щеше да се задуши.

— Не искам да те загубя, това е. Постоянно слушам какво говориш и виждам по очите ти, че още те боли за него. Още не е приключило за теб и няма значение какво казваш. Той все още живее в сърцето ти… Може би това е нормално след осемнайсет години близост и дъщеричка… Не знам… Просто не искам да те загубя — повтори Брок и я целуна.

След това се откъснаха един от друг, тя му се усмихна и докосна устните му с пръсти.

— Няма, Брок. Аз те обичам.

Наистина го обичаше.

— Но и него обичаш — отвърна той проницателно.

Този път Алекс не отрече.

— Може би, без да съзнавам. Не го обичам в романтичния смисъл на думата. Но обичам предишния Сам и това, което е било между нас. Дълго време бяхме заедно. Смятах, че имаме всичко… А след това всичко рухна. Трудно ми е да го проумея.

Бяха свързани кръвно като членовете на едно семейство и почти невъзможно беше да се разсече тази връзка.

— Усещам болката му. Мисля, че разбирам какво е направил. Знам как се чувства. Трудно ми е да го обясня или да престана да бъда съпричастна само защото нещата между нас са се променили.

— А мислиш ли, че те наистина са се променили? — попита меко Брок.

— Разбира се — заяви тя твърдо. — Вече не съм негова жена. Различна съм от онова, което бях. Не знам… Не съм сигурна, че мога да се върна при него след всичко, което се случи между нас. Мога да вървя само напред.

Беше тръгнала напред, към обятията на Брок, но и негова жена не беше. Не принадлежеше на никого. За първи път от много години принадлежеше само на себе си. Известно време се беше чувствала самотна, ала сега от време на време самотата й харесваше. Имаше и свобода, и приятел, което беше най-добрата комбинация. Чувстваше се свободна като никога преди, но имаше и Брок, когото дълбоко обичаше.

— Само ми кажи, ако нещо се промени — простичко рече Брок. Донякъде беше успокоен от това, което долавяше в погледа й. Знаеше, че тя се разкъсва от чувствата си. Съжаляваше Сам и беше предана на Брок. По свой начин обичаше и двамата, и Анабел, но искаше да бъде справедлива към всички.

— Не говори така — упрекна го тя. — Нищо няма да се промени. Просто за него сега е много труден период и бих желала поне да мога да го подкрепя.

— Защо? Той не те подкрепи миналата година. Защо ти трябва да постъпваш различно от него?

— Може би заради предишния ни живот.

Но Брок не искаше Алекс да мисли за Сам. Искаше да прекъсне онова, което я свързваше с него дори сега, дори от разстояние.

— Недей да го съжаляваш толкова много — предупреди я той и отново я целуна нежно. — И аз имам нужда от теб — прошепна й.

— И аз — увери го и тя и се любиха тази сутрин на същото легло, на което беше спала със Сам. Знаеше, че никога вече няма да спи с него. За Алекс това, което каза на Брок, беше истина и тя си вярваше. Миналото беше зад нея и бе време да продължи напред. Освен това обичаше Брок.

Когато отиде да вземе Анабел от хотела късно следобед, Сам беше замислен. Като че ли през последните двадесет и четири часа бе проумял решението на съдебните заседатели и започваше да се паникьосва. Щеше да загуби всичко — свободата, живота, момиченцето си, дори последните следи от онова, което беше делил с Алекс. Изведнъж беше станал много по-малко философски настроен и по-мълчалив, отколкото над чашата уиски предишната вечер, след като свърши процесът. Денят, прекаран с Анабел, му напомни за всичко, което щеше да изгуби, и когато видя Алекс, го заболя още повече.

Следобед беше споменал на дъщеря си, че нещата не вървят на добре. Тя още не разбираше какво означават думите му, а той не й беше обяснил напълно, с всичките произтичащи от това последици. Не беше й казал също, че ще я остави и че ще влезе в затвора. Смяташе да го стори по-късно. Оставаха му още тридесет дни.

— Забавлявахте ли се? — попита Алекс и им се усмихна.

Беше дошла да вземе Анабел, а в това време Брок пазаруваше в „Гристийд“ за вечеря.

— Прекарахме чудесно — каза Сам.

Изглеждаше по-добре, но още беше напрегнат.

— Ходихме да се пързаляме с кънки.

След това изпрати Анабел в другата стая да си вземе куклата и пуловера и се обърна към Алекс с поглед, изпълнен с мъка.

— Съжалявам за твоя приятел тази сутрин. Изглеждаше ядосан. Мисля, че го разстройвам.

Алекс кимна. Колебаеше се какво да му каже, но както винаги, беше честна.

— Страхува се от дългия ни брак, Сам. Не мога да го обвинявам. Осемнайсет години са много време и това е трудно да се обясни на другите. Бои се, че лоялността е по-силна от любовта, което е глупост.

— Така ли? — попита той меко и вдигна очи към нея.

Заболя го от онова, което прочете в погледа й. Стаената горчивина на жена, която беше наранил дълбоко и която всеки момент, когато бяха заедно, си спомняше за това.

— Само лоялност ли е? — попита замислено той. — Съжалявам, че е така. Предполагам, че трябва да съм щастлив, че у тебе още има лоялност след всичко, което ти сторих.

Цялата нощ и следобеда беше мислил за нея и за болката, която й беше причинил.

— Сам, недей… — отрони нежно тя.

Твърде късно за взаимни обвинения. Имаше прекалено много съжаление и лоши спомени заедно с добрите.

— Защо? Предполагам, че не бива да казвам нищо, но изведнъж започна да ми се струва, че времето лети стремглаво. Съвсем не е странно след решението на съдебните заседатели в петък. Важно е да си кажем нещата сега, просто защото може да нямаме възможност по-късно.

Алекс разбираше чувствата му, ала не можеше да му помогне. Можеше да остане с него докрай, да му помогне по отношение на Анабел и да му съчувства за това, което преживява, но не би могла да му даде повече. Сега принадлежеше на Брок.

— Още те обичам — промълви Сам и думите разкъсаха сърцето й.

В това време Анабел се върна, подскачайки, в стаята с куклата и пуловера.

— Наистина е така — подчерта той, а Алекс се обърна и се направи, че не го чува.

Искаше й се да не е казал нищо. Нямаше право да го казва.

Помогна на детето да си сложи пуловера, шапката и палтото. Ръцете й трепереха. Не продума на Сам, преди Анабел да отиде да извика асансьора. Те тръгнаха след нея.

— Недей да усложняваш нещата. Знам, че ти е трудно. И аз се чувствам ужасно. Но, Сам… Недей отново да ни причиняваш болка.

Ако си играеше с нея, това щеше да нарани и нея, и Брок, и Анабел. Дори и самия него.

— Недей.

— Нямам намерение да ти причинявам болка — рече той замислено.

Изведнъж се оказа, че има да й казва толкова много неща.

— Предполагам, че трябва да намеря смелост да те оставя на мира, независимо от чувствата си, особено след като ще влизам в затвора. Обещах си, че ще го направя. Но може би ще бъде още по-голяма грешка, ако просто те оставя да изчезнеш, без дори да ти кажа, че те обичам. Знам, че нямам права над теб. По дяволите, та аз дори вече не се чувствам мъж! Всичко, с което съм се свързвал, изчезна — и парите, и успехът, и положението ми… Сигурно си изпитвала същото, когато ти отрязаха гърдата. И двамата бяхме много глупави. Твоята женственост не се изчерпваше с гърдата ти… А моята мъжественост не се състоеше в работата ми… Те са в сърцата ни, в душите ни, в това, което представляваме, и това, в което вярваме. Не знам защо преди не съм го разбирал. Толкова много неща прозрях сега, но бедата е там, че твърде късно ги осъзнавам, във всеки случай твърде късно за нас… Искам само да върна часовника една година назад и да започнем всичко отново.

Алекс беше шокирана от думите му.

— Не мога, Сам — прошепна тя и затвори за миг очи, за да не вижда болката в погледа му и любовта, която внезапно съзря там.

Защо не беше й го казал преди една година? Сега бе прекалено късно.

— Не ми говори такива неща… Не мога да се върна при теб. Не мога да постъпя така с Брок.

Сутринта беше обещала на Брок, че няма да се върне при Сам.

— Какво ще правиш с него? — попита Сам. Гласът му звучеше ядосано. — Та той е момче. Мило момче, както виждам. Бил е добър към теб, но след десет години как ще се чувстваш с него? Наистина ли може да ти даде това, което искаш?

— Въпросът е не какво може той да ми даде — отвърна тя твърдо. — Вече ми е дал много. Сега е мой ред да давам.

— Не можеш да му дадеш живота си, за да компенсираш онова, което ти е дал. И аз не мога да компенсирам това, което не съм направил за теб. Но още те обичам, Алекс… Ти още си моя жена. Може би вече нямам права над теб. Сигурен съм, че нямам. Ала искам да знаеш, че винаги ще те обичам. Дори когато съм бил най-груб, когато ми е било най-зле… Винаги съм те обичал. Не исках да си отида, но не можех и да остана. Опитвах се да избягам от всичко — от теб, от призрака на майка ми, от действителността. Трябваше да избия това момиче от главата си. Знаех колко лошо постъпвам, но тя ме влудяваше. И ти ме влудяваше. И аз самият се самонавивах. Никога обаче не съм искал да ти причиня болка.

Държеше Алекс да чуе всичко това, преди да влезе в затвора.

Но не беше честно от негова страна. Беше докоснал струна, която още не бе прекъсната, и засегна част от нея, която още му принадлежеше и която болеше твърде много. Не искаше да го обича.

Гласът й беше дълбок и тъжен, когато му отговори. Погледна към Анабел, която ги чакаше пред асансьора.

— Сам, ще ни бъде много по-лесно, ако сме наясно. Не гледай назад, не плачи за отминалото… Какъв смисъл има сега?

— Навярно няма никакъв смисъл, но не можем да бъдем наясно след осемнайсет години. Не знам докъде свършваш ти и откъде започвам аз — призна той със сълзи на очи. — Наистина ли можеш да си тръгнеш просто така? Можеш ли да кажеш, че с мен не те свързва нищо друго, освен лоялност? Не ти вярвам.

И тя не си вярваше, но в миг се ядоса от действията му. Искаше наведнъж да си признае всички грехове и да оголи душата си. Не желаеше да я загуби в последната минута, въпреки всичко, което беше сторил.

— Какво искаш от мен, Сам? — гневно запита Алекс. — Да ме накараш да ти призная, че те обичам, за да се почувстваш добре, когато си отиваш ли? Остави ме… Нека и двамата да сме свободни точно както каза снощи след приключването на процеса. И двамата имаме нужда от това. Не отнасяй свободата ми със себе си в затвора.

— Не мога да се освободя — каза той с видимо страдание.

Цяла нощ не беше спал и си мислеше за нея и за решението на съдебните заседатели. Изведнъж всичко му изглеждаше различно. Не искаше да я остави да му се изплъзне, без да й каже.

— Не знам как да се освободя — прошепна той и я докосна по ръката. Страшно му се прииска да я целуне. — Още те обичам.

— И аз, Сам — каза Алекс нещастно. Брок също го знаеше и й го беше изтъкнал. — Но вече е твърде късно.

И двамата съзнаваха, ала Сам още не бе готов да се предаде. Тя го погледна. Анабел им махна с ръчичка, когато вратата на асансьора се отвори.

— Недей, Сам… Моля те… Заради нас двамата.

Като я изостави заради Дафне, беше много по-леко. Тогава бе толкова уверен, а сега беше разбит и Алекс се чувстваше объркана.

— Съжалявам, Алекс — извини й се той. Изглеждаше нещастен до отчаяние. — Може ли да се видим пак?

Беше обхванат от паника. Асансьорът чакаше.

— Не — поклати глава тя и избърза към Анабел. Съжаляваше, че изобщо е дошла. — Не мога, Сам… — Не можеше да причини болка на Брок, нито на себе си. Просто не можеше. — Съжалявам.

Влезе в асансьора при Анабел, а погледът му я изгори, докато вратите се затвориха. През цялото време на път за вкъщи Алекс се опитваше да го прогони от ума си, да забрави всичко, което й беше казал, и да мисли за Брок. Притисна се към дъщеря си.

— Тати сърдит ли ти е? — погледна я Анабел.

Изглеждаше озадачена. Вятърът беше смразяващ и покрай тях бързаха хора с коледни подаръци.

— Не, сладунка. Не ми се сърди — излъга Алекс и се почуди защо децата винаги виждат неща, които не бива да виждат.

— Изглеждаше тъжен, когато ни изпращаше.

— Вероятно му е домъчняло, че си тръгваш, но не беше сърдит. Честна дума.

Само тъжен. И много глупав.

Усети облекчение, когато стигна до вкъщи при Брок. От кухнята се носеше прекрасна миризма. Той правеше сос за спагети и хлебчета с чесън. Алекс беше обещала да приготви супа, спагети и салата, както и сладолед с шоколадови сладки.

— Всичко ли мина добре? — попита Брок, когато Алекс свали палтото си и влезе да си сгрее ръцете. Изглежда, й беше много студено и беше някак развълнувана.

— Да — усмихна се тя и го прегърна изотзад, докато той стоеше пред печката.

Помъчи се да забрави онова, което й беше казал Сам. Но през нощта, каквото и да правеше, колкото и плътно да се притискаше към Брок, думите му продължаваха да кръжат около нея като призраци.