Анри Перюшо
Животът на Гоген (3)

І
Елдорадо

Всеки индивид е една история, както е казал Льо Дантек: една наистина безподобна история, сполетяла едно безподобно яйце. Ние сме това, което сме, преди всичко защото сме наследили един низ от зародиши, а после защото сме преживели всички обстоятелства на нашия живот.

Жан Ростан, „Мисли на един биолог“

Откакто на 10 декември 1848 г. принц Луи-Наполеон Бонапарт е избран със съкрушително мнозинство за президент на Републиката, Кловис Гоген живее неспокоен.

В Елисейския дворец непрекъснато се редуват балове и празненства. „Племенникът кара Републиката да танцува, за да я хвърли накрая във въздуха“ — казват противниците на Бонапарт. Президентските избори са нанесли поражение на хората от „Le National“, които са се борили с всички сили за каидидатурата на генерал Кавеняк. Кловис е уверен, че някакъв държавен преврат ще сложи скоро край на Втората република. Вижда бъдещето си мрачно, изпълнено със заплахи.

Страхувайки се от най-лошото, той мисли да емигрира.

Вероятно е стигнал до това решение след много колебания, след дълги разговори с Алина, която сигурно също не е твърде въодушевена от този проект, чието осъществяване ще разстрои живота й. Очевидно за нея не е никак примамлива мисълта да се впусне в неизвестността с две невръстни деца. От няколко години насам най-после се е радвала на спокойствие. Била е щастлива. Животът й е текъл мирно и тихо в жилището на улица Нотр Дам дьо Лорет, край мъжа и децата й, сред книгите и картините, които е наследила от майка си. Сега ще трябва да се сблъска с несигурността на едно ново съществуване на чужда земя.

Естествено е, че в тревожните си размисли Алина понякога се сеща за своите „роднини“ от Перу. Перу наистина е далеч, но тази страна, за която нейната майка толкова често й е говорила, й е почти позната. Въпреки че след публикуването на „Странствувания на една пария“ роднините Тристан Москосо, възмутени от писанията на Флора, са скъсали с нея и са прекратили рентата й (Дон Пио дори е изгорил книгата й на площада в Арекипа), въпреки всичко Алина би могла да се надява, че те ще разберат затрудненията й и ще й помогнат. Щом веднъж се установят на новото си изгнаническо местожителство, Кловис възнамерява да започне да издава вестник; подкрепата на Тристан Москосо би намалила рисковете на подобно начинание.

С всеки изминат ден тревогите на Кловис растат, стават все по-определени. През юни 1849 г. отново размирици разтърсват Париж, тук-там по улиците Сен Мартен, Жан-Жак Русо и Транснонен се издигат барикади, властите подлагат на преследване различни политически личности. Кловис няма да отлага повече заминаването си; той решава да отпътува със семейството си през лятото.

Малкият Пол — Пти Пол, както го наричат родителите му — не е още кръстен. Мисълта за дългото морско пътешествие (пътят до Перу трае три или четири месеца в зависимост от премеждията) навярно подтиква Алина да побърза с кръщаването на своя син. Церемонията се извършва в църквата „Нотр Дам дьо Лорет“ на 19 юли в отсъствието на Кловис, който покрай републиканските си убеждения може би изповядва и волтериански възгледи; кръстник на детето е дядо му Гийом от Орлеан.

По същото време Гогеновци поръчват на наградения в Салона художник Жул Лор, някогашен ученик на Енгър и близък приятел на Флора (той е бил свидетел при сватбата на Алина), да нарисува портрет на Пти Пол. В картината на Жул Лор малкият Пол — той е на една година — е изобразен голичък, със свита пред гърдите ръчичка. Това бебе с кръгла глава и буден поглед, с руси, почти ръждиворуси коси, гледа света със сини, невинни очи…

Така амбициите на Луи-Наполеон Бонапарт и последиците, които те ще имат за семейството на един политически журналист, ще тласнат този младенец по пътищата на неговата съдба.

* * *

През месец август изтръгват рязко Пти Пол от привичната му среда. Семейство Гоген отплува от Хавър на не много удобния бриг „Албер“, който прави рейсове до Южна Америка.

Още от самото начало пътуването започва лошо. Платноходът, който е с малък тонаж, се клатушка ужасно на всички страни. Една нощ Пти Пол внезапно се събужда. Тясната кабина играе, всичко се люлее, в нощния мрак отекват скърцания, глухи и пронизителни шумове. С разширени от ужас очи Пти Пол започва да плаче. Алина притичва и се надвесва над леглото, в което се мята детето. С благия си глас тя говори на малкия Пол. И полека-лека, забравило уплахата си пред това успокояващо, закрилническо лице, детето се умирява и отново заспива кротко.

Скоро това майчино лице ще остане за Пти Пол едничкото олицетворение на сигурността.

Гогеновци трябва не само да търпят лошите условия, които „Албер“ предлага на своите пасажери. Те страдат и от тормоза на капитана, грубиян, който се отнася възмутително зле с тях. Кловис постоянно се кара с него. Тези непрестанни разправии му се отразяват зле, защото е с болно сърце. Дали в края на краищата те не са влошили състоянието му? Алина ще си остане завинаги убедена в това. Така или иначе, когато на 30 октомври „Албер“ стига до бреговете на Патагония и хвърля котва пред Порт Фамин, Кловис рухва в китоловната лодка, която трябва да го откара на сушата. Той умира от спукване на аортата.

* * *

Алина погребва съпруга си в Порт Фамин и продължава пътуването ужасно разстроена. След смъртта на Кловис тя не храни почти никаква надежда, че ще може да уреди живота си в Перу. Положението й пред Тристан-Москосовци ще се измени напълно. Тя много се бои, че ще я приемат зле. И докато „Албер“ плува покрай тихоокеанските брегове на Америка, тя с тревога си спомня как майка й бе упреквала дон Пио, как го бе обвинявала в егоизъм, алчност и коравосърдечие.

Алина напразно се измъчва: в Перу дон Пио посреща най­сърдечно „щерката на своята племенница“. Нещастията на тази млада жена, чийто мъж е загинал там, в мрачната пустош на Магелановия проток, по вина на един противен корабен капитан, събуждат съчувствието на цялото му домочадие. Всички я обграждат с внимание, глезят децата й. Алина се е страхувала, че ще я посрещнат като натрапница, а ще живее в Лима задоволена, обсипвана с грижи и любезности, сред едно семейство, което от посещението на Флора преди петнадесет години непрестанно се е издигало и сега е едно от най-могъщите в страната както по богатство, така и по политическо влияние. Алина се е виждала изпаднала на последното стъпало на злочестината, а сега се озовава в някаква вълшебна приказка.

Обзет от неукротима амбиция, дон Пио не е престанал да множи богатствата си. Но материалните блага не стигат на тази жадна за власт и господство душа. Заплитайки нишките на безброй интриги, без да се спира пред измами, вероломства и лъжливи клетви, използувайки чара си, неоспоримото и подкупващо обаяние на своята личност — „истинска сирена“, казвала Флора, — дон Пио, чиито противници го наричат „най-върлия враг на народа“, се е домогвал дори до президентския пост на републиката. Той не е успял; на десет пъти едва не е бил убит. Сега обаче се готви да получи възмездие.

През 1834 г. той е омъжил най-голямата си дъщеря за двадесет и шест годишния полковник дон Хосе Руфина Еченике, който с помощта на своя тъст е станал в 1846 г. министър на войната и флотата, а в 1849 г. — и вицепрезидент на републиката. Петнадесет месеца след пристигането на Алина, през март 1851 година, Еченике се издига до най-високия сан — наследява генерал Кастиля като президент на републиката.

Огромна и разкошна резиденция, в която сноват множество слуги, където се дават големи приеми, и където идват най-високопоставените личности на перуанската държава — ето средата, в която ще живее Пти Пол до шест и половина годишна възраст. Ако не беше Луи-Наполеон Бонапарт, неговият свят щеше да бъде светът на едно френско дете от скромно семейство, растящо под небето на четиридесет и деветия северен паралел; ала сега — каква огромна разлика! — той расте като малък перуанец сред княжески разкош, сред екзотичния, жарък и пищно обагрен свят на дванадесетия южен паралел. До шест и половина годишна възраст езикът, който той ще учи, няма да бъде френски, а испански; дърветата, които ще вижда, няма да бъдат дъбът и тополата, а палмата, магнолията и палисандърът; животните, които ще привлекат първите му погледи, ще бъдат ламите с дълги „лебедови шии“ изпълващи на стада пазарищата на Лима, ястребите-лешояди „урубу“ с червени крака и синкави шии, които кацат на терасовидните покриви на къщите; той няма да знае какво е дъжд, защото в Лима кажи-речи никога не вали, затова пък добре ще познава земните трусове, защото в Перу почти всеки месец става земетресение; цветнокожите мъже и жени съвсем няма да бъдат нещо любопитно и необичайно за него, а част от всекидневието му.

Няма нищо по-обикновено от това, че двамата прислужници, дадени на Алина и децата й, са едно малко чернокожо момиче и един китаец. В същност малко места на земното кълбо биха могли да се похвалят с по-пъстро население от тази столица с осем­десет хиляди жители — Лима. Хората със sangre azul^[1], чистокръвните африканци и азиатци, слезлите неотдавна от високите плата индианци се смесват тук с мулати, със cholos — метиси от индианци и бели, със zambos — метиси от индианци и черни, с всевъзможни разновидности на смесената кръв. Цветовете на кожата са тъй безкрайно разнообразни, както градежът на телата и чертите на лицата.

Сред това пъстроцветно и шумно човешко множество Пти Пол отваря очите си за света. Жителите на Лима обичат да се смеят, да викат, обичат веселието, обичат удоволствията. Лима е Ciudad de los Reyes, „град на царете“, град възторжен и щастлив. Боядисаните с най-различни цветове къщи му придават празничен вид. Президентският дворец на Plaza Mayor е охров, катедралата — бледорозова, изпъстрена със зелено, синьо и жълто. Тук-там червеното и зеленото на големите балкони се откроява рязко срещу кафявите или бледолилави фасади. Багри ярки, крещящи, но съзвучни с блясъка и пъстротата на лиманската тълпа. За жените няма други тъкани освен коприна и сатен. Те си шият поли, наречени sayas, които понякога така прилепват о тялото, че открояват без свян формите му. Съответно на своето население Лима харчи за тоалети много повече от Париж или Лондон. Обувките на жените са от сатен. Дори мулатките от по-долните съсловия се обличат в коприна и се гиздят с накити. Луксът е голямата страст на този град. Заможните семейства не държат никога повече от четири години едни и същи мебели. Всички устройват приеми и блестящи балове. И стените на салоните, подобно на стените на църквите и манастирите, се губят под безбройни произведения на изкуството, под картини, дошли най-често от Испания или Италия.^[2]

Омайни са нощите на Лима, когато температурата само по изключение спада под дванадесет градуса! Стаята, в която спят Пти Пол, сестра му Мария и малката им черна прислужница, гледа към вътрешния двор на къщата. Всеки път, когато бие един часът, в нощта прозвучават флейтите на serenos, нощните пазачи, „които бдят над града“; след като изпяват „Ave Maria purissima“, те съобщават колко е часът, извикват „Да живее Перу!“ и известяват с една дума какво е времето: sereno или tremblor — времето е хубаво или земята се тресе.

Tremblor: една нощ Пти Пол се събужда; пред него един портрет на дон Пио се люлее. Дон Пио се олюлява и гледа втренчено малкия Пол.

През друга нощ Пти Пол съзира в озарения от бледия светлик на месеца двор някакъв човек, който слиза по една стълба от терасовидния покрив. Човекът се движи бавно. Бавно се отправя към вратата на стаята. Влиза. Приближава се. Спира се пред леглото на децата.

Това е лудият на къщата. Собствениците в Лима подлежат на една особена тегоба, наречена тегоба „на лудостта“: всеки собственик е длъжен да издържа по един луд. Тия нещастници живеят оковани на покривите-тераси. През тази нощ лудият на дон Пио навярно е успял някак да се отвърже. Неподвижен, безмълвен, той наблюдава Пти Пол… Тридесет и пет години по-късно в Арл, през някои декемврийски нощи, Пол Гоген ще бъде разбуждан от чувството за нечие присъствие. Ще вижда надвесен над себе си един човек с неспокойно лице, който втренчено го гледа. „Какво ви е, Винсент?“ — ще го пита той и Ван Гог, без да промълви дума, ще се отдалечава… Лудият на дон Пио излиза от стаята, отправя се бавно към стълбата, изкачва се на терасата в посребрената от луната нощ.

Незаличими ще останат впечатленията от тия ранни детски години в Лима!

„Имам забележителна зрителна памет и си спомням за онова време, за нашата къща и за много случки.“

Пти Пол лудува на воля в къщата на дон Пио, който, въпреки напредналата си възраст — през 1854 г. ще навърши осемдесет и пет години, — е все тъй бодър. Слаб и дребен на ръст, с припряната походка и издръжливостта на планинците от Кордилерите, той е много жизнен и вечно засмян. У дома, където интригите на обществения живот са ненужни, където забравя своите интереси и амбиции, няма човек по-чаровен и с по-изискани обноски от този изключително интелигентен благородник с изтънчено възпитание. Неговата щедрост, разкошният живот, който води, правят къщата му — за всички, над които той властвува — истински дом на щастието.

Пти Пол получава съвсем невинно своя дял от това щастие под благия надзор на майка си. Един ден Алина не може да намери сина си. Изчезнал е. Измъкнал се на улицата, отишъл до бакалницата, която е само на няколко крачки, и без да го забележат, се настанил между две буренца с меласа; китайският прислужник го намира, че смуче захарна тръст. Друг ден сварват малкия Пол и една от неговите „братовчедки“, шестгодишно дете като него, да си играят на възрастни.

„Няколко плесници от една малка ръка, гъвкава, като каучук“, наказват тия своеволия, плесници, последвани впрочем веднага от гальовни наставления и целувки.

„Колко изящна и хубава беше майка ми, когато се обличаше като лиманка!“

Алина бързо се е приспособила към перуанската мода. Като всички жени, и тя носи този твърде особен костюм, образуващ заедно със saya нещо като палто-сак, наречено manto, което обвива главата и оставя открито само едното око. Окото на Алина гледа Пти Пол — това тъй благо и тъй повелително, тъй чисто и гальовно око! В очите на Пти пол майката знае всичко, може всичко, надарена е с вълшебни сили. Неотдавна са поправили купола на църквата или, по-точно, поставили са й нов купол от дърворезба, сглобен от предварително изработени части. Алина рисува с перо така подновената църква.

„Прекрасна рисунка. Тя беше от майка ми: сигурно ще ме разберете…“

През август 1853 г. Конгресът произвежда президента Еченике в чин дивизионен генерал. Никога Перу не се е радвал на такова благоденствие, както при неговото управление. Но въпреки това се надига силна опозиция, чийто главен подбудител е предшественикът на Еченике — генерал Кастиля. В началото на 1854 г. избухва гражданска война: Кастиля се вдига на оръжие против Еченике и се готви за поход към Лима. Край на щастливите дни!

Междувременно, докато бушува революцията, Алина получава писмо след писмо от Орлеан: дядо Гийом, уверен, че краят му наближава, настойчиво я увещава да се върне. През 1853 г. той е поделил имуществото си между своя син Изидор и двете деца на Кловис; без съмнение той желае да целуне двете си внучета, преди да си отиде от този свят.

Алина се колебае дали да се върне в Европа. Наистина политическите събития се развиват застрашително за семейния клан на Тристан Москосо. Но тя е свикнала с Лима. Знае какво ще загуби, като напусне Перу. Знае също, че дон Пио, който я е приел като член на семейството, ще й остави прилично наследство. Алина се колебае. През август 1854 г. си изважда паспорт за Франция. При все това не бърза да замине. Все още се двоуми. Ала събитията се развиват стремително. Все повече намаляват войсковите части, останали верни на Еченике. В началото на януари генерал Кастиля помита и последната съпротива по пътя си и на 5-и влиза победоносно в Лима.

Алина вече е отплувала за Франция.

От пристанището на Калао тя може би е посочила на Пти Пол Лима, разположена там горе, на възвишението, на дванадесет километра от морето, „сред гигантските Анди“.

Лима, „този омаен край“, който Пти Пол, който Пол Гоген никога няма да забрави!

* * *

Лима — изгубен рай!

Дядо Гийом е починал на 9 април в къщата си на Ке Тюдел 25 в Орлеан, където чичо Зизи, тридесет и седем годишен ерген, сега живее сам. Там той посреща своята снаха, Мария и малкия Пол.

Записват Пти Пол като приходящ ученик в един пансион в Орлеан и той тръгва на училище, където попада в съвсем чужда среда. Тъй като досега е говорил само испански, трудно разбира учителите и другарчетата си, сред които се чувствува чужденец.

Той се чувствува като чужденец в този френски град със сиви зидове, под това френско небе, от което се изливат студени дъждове. Лицата на хората се бледи, цветовете — убити. Дори майка му е загубила веселостта си; тя е замислена, угрижена.

През 1856 г., една година след пристигането на Алина в Орлеан, умира дон Пио. В завещанието си той не е забравил дъщерята на Флора Тристан, отпуснал й е пожизнена рента от около двадесет и пет хиляди франка^[3]. Но в Лима фамилията Тристан Москосо, използувайки отсъствието на Алина, прави опити да обезсили разпорежданията на покойния. Алина протестира. Малко по-късно Еченике, когото след победата на генерал Кастиля са осъдили на изгнание, пристига във Франция и предлага на Алина компромисно решение. Срещата завършва с разрив — Алина гордо отговаря на Еченике, че иска „всичко или нищо“.

Сега вече Алина трябва да разчита само на себе си. Наследството на дядо Гийом не е малко; оценяват го на петнадесетина, хиляди франка^[4]. Но то се състои наполовина от земи, лозя и къщи, носещи малък доход. Така или иначе то не би могло да осигури издръжката на Алина и децата й. Алина възнамерява да започне работа като шивачка в Париж и затова трябва да превърне в пари част от недвижимите имоти на Гийом Гоген.

Всички тревоги на Алина, загрижените и дълги разговори, които тя води с чичо Зизи, намират отклик у малкия Пол. Кловис Гоген ненапразно бе искал да избяга в Перу. Чичо Зизи, който по време на преврата на Луи-Наполеон Бонапарт е манифестирал пред кметството заедно с няколкостотин орлеанци привързаността си към републиканския режим, бил арестуван и изпратен на заточение в Африка; по-късно го помилвали частично и след като лежал известно време в затвора, се завърнал в Орлеан, където сега живее „под наблюдение“. Дядо Андре Шазал пък бива освободен през март 1856 г. след седемнадесет години затвор, като са му опростили три години от присъдата. За местожителство му определят Еврьо^[5].

В градината на къщата на Ке Тюдел малкият Пол изпада в гневни пристъпи и яростно удря земята с крак.

— Кажи, Пти Пол, какво ти е? — го пита чичо Зизи.

Тропайки с всички сили, Пти Пол изкрещява:

— Бебо е лош!

„Още дете, аз се съдех сам и чувствувах нужда да го кажа и на другите“ — ще пише по-късно Гоген, който никак не би желал да го вземат за мамино синче. Или пък се затваря в мълчание и размишлява унесен за кой знае какво.

В училище напредва бавно. Безразличен е към всичко, което му се преподава, и е вечно потънал в мечти. Не е това, което хората наричат добър ученик. В същност не е и лош ученик. Учителите му стоят озадачени. Един от тях отсича: „Това дете ще стане или кретен, или гениален човек!“ Любопитна преценка, но тя несъмнено се обяснява със странния характер на това осем-девет годишно момче със замечтани синьозелени очи.

Сред сивото всекидневие на Орлеан, сред бедния живот, сред тъжните, безкрайни зими се възправя в позлатена и жарка мъгла Лима. Паметта прецежда образи от миналото. По улиците с канавки по средата червенокраките лешояди „урубу“, спуснали се от покривите-тераси, поглъщат лакомо нечистотии. Малката чернокожа прислужница носи килима, на който коленичат в църква. А до Алина, тъй млада и тъй хубава, дон Пио изглежда необикновено стар…

Паметта, мечтите прекрояват, омагьосват, възвеличават изчезналия свят, потъналата Атлантида.

„Когато дон Пио умря, той беше на сто и тринадесет години! Еченике беше негов син, роден от втория му брак, който той бе сключил на осемдесет години^[6]!“

Фантастичен свят! Алина е донесла от Перу статуетки от самородно сребро, първобитна керамика — глинени изделия, които индианският гений е украсил с антропоморфни орнаменти. Варварските фигури тръпнат в сянката, одухотворени от тайнствен живот, вълшебни застъпници.

Пти Пол изрязва с нож дръжки на кинжали, „множество малки мечти, непонятни за големите хора“.

„Според легендата Инка е дошъл направо от слънцето и аз ще се върна там.“

У чичо Зизи има една гравюра, изобразяваща пътник, който върви, окачил торбата си на края на тояга, опряна на рамото му. Деветгодишният Пти Пол взема една пръчка, хвърля няколко шепи пясък в носната си кърпа и тръгва на път.

„Винаги ме е прихващало да бягам нанякъде…“

Месарят среща детето, смъмря го като уличник и го отвежда обратно на Ке Тюдел. Приключението завършва с няколко плесници.

„Пазете се от образите…“

* * *

През март 1859 г. Алина продава недвижимите имоти на дядо Гийом и заминава за Париж, където открива шивашко ателие на улица Шосе д’Антен 33.

Пол не придружава майка си в Париж. Продължава да учи и постъпва като пансионер в малката семинария на Орлеан. Сестрата на един лекар, Жени Мьоние, се грижи за него в дните, когато той излиза в града.

Занизват се мрачни години.

Твърде жарките понякога приятелства, които избуяват в затворения свят на интернатите, не са никак по нрава на Пол. „Там свикнах да се съсредоточавам в себе си, следейки непрестанно държането на моите учители, да си измислям сам своите играчки, а също и своите наказания, с всичките отговорности, които те влечаха след себе си.“ Пол живее настрана от другите и, крайно чувствителен, но не и твърде сговорчив, непрекъснато ги наблюдава и преценява. „Мисля, че именно там се научих още от ранна възраст да мразя лицемерието, лъжливите добродетели, доносничеството (semper tres), да гледам с недоверие на всичко, което противоречеше на моите инстинкти, сърце и разум.“ Самотник. Юноша, заслушан само във вътрешните си гласове, мълчалив, непристъпен, който рядко се смее и чиито синьозелени очи, гледащи някак разсеяно, издават неудовлетвореност.

Той ли е поискал да бъде по-близо до майка си? През 1862 г. Алина го записва в един парижки пансион на улица Анфер. Успехът му там навярно е доста посредствен и в 1864 г. той се връща в Орлеан, за да постъпи този път в колежа.

Това ще бъде последната му година в училище. Здравето на Алина не е много добро и от това страда работата й; тя би желала Пол да се насочи колкото може по-скоро към някаква професия. Учението му струва скъпо и тя се бои, че не ще може още дълго време да посреща разходите по него. Ами ако умре! Алина се безпокои за бъдещето на своя син. Безпокои се не само защото бележките на Пол не я настройват оптимистично, но и заради характера и държането му. Слабичък, на вид две години по-млад, отколкото е в действителност, някаква странна смесица от крехкост и съсредоточена енергия, вглъбен в себе си, Пол не обича да дава простор на чувствата си; всяка излиятелност му е чужда, та дори към майка му, която тази привидна безчувственост дълбоко огорчава.

„За да кажа «обичам те», би трябвало да си избия всичките зъби.“

Той е мрачен, недоверчив, далечен, често пъти недружелюбен. Близките на Алина не го харесват много. Той буди толкова малко симпатия у хората, че би се оказал твърде самотен, ако останеше без майка си.

Когато Алина запитва сина си какъв би искал да стане, една дума съвсем непринудено идва на устата му — „моряк“. Под неговия поглед огромните сини петна на атласите трептят от ярката светлина на тропиците. Няма съмнение, че той нито за миг не помисля за моряшкия занаят. Да стане моряк, за него означава да замине, а да замине, значи да се възроди; да отиде някъде, вън от времето и пространството, да търси рая от детството.

Алина пък, готова като всяка майка да се залови за надеждата, си помисля веднага за Флотското училище. Въпреки слабите бележки на своя син тя го вижда вече като военноморски офицер. Пол скоро ще я разочарова. Той се готви съвсем нехайно за трудния приемен изпит във Флотското училище и учителите му решават, че е безполезно да се явява на конкурса. За беда през същата 1865 година той навършва пределната възраст, която се изисква от кандидатите — седемнадесет години. Пол прекратява учението; ще стажува на един търговски кораб, за да стане, ако е възможно, поне офицер в търговския флот.

Това решение не задоволява много майка му, но поне я избавя от една грижа. Алина, която все повече и повече се безпокои за здравето си, се възползува от случая, за да закрие шивашкото си ателие. Премества се в ново жилище на улица Роменвил във Вилаж дьо л’Авенир. Уверена, че ще умре, преди децата й да станат пълнолетни, тя пише там завещанието си. Целта й съвсем не е толкова да подели между Пол и Мария малкото, което притежава — „Давам на Пол всичките си портрети и картини, книгите си, една верижка с часовника ми и дребните си украшения, както и пръстена с големия камък на моя дядо“, — колкото да посочи настойника, който е избрала за децата си.

Този настойник е отколешният техен приятел Гюстав Ароза, който заедно с жена си винаги е проявявал жив интерес към Пол и Мария. Ароза са богати хора. Те принадлежат към парижките финансови кръгове. Гюстав е съдружник на един борсов посредник, а брат му Ашил е банкер. Хора образовани и с изискан вкус, двамата братя не се задоволяват само с финансовите сделки. Двамата имат една обща страст — изкуството. И единият, и другият притежават забележителни колекции, които постоянно попълват. Гюстав е възторжен почитател на Дьолакроа и при посмъртната разпродажба на ателието на художника през 1864 г. — Дьолакроа е умрял преди две години — е купил много картини, етюди и скици на големия майстор, с когото впрочем лично се е познавал^[7]. Тези творби Ароза е прибавил към другите произведения на Коро, Домие, Йонгинд и Курбе в своето жилище на площад Бреда^[8] (8); те са неговата радост.

Голямо охолство, приятна обстановка в изискан стил — на която една сбирка от източна керамика придава екзотична нотка, — спокойна, щастлива атмосфера: не напомня ли всичко това на Пол за далечните години, прекарани в дома на дон Пио? Би било наистина странно, ако той не се чувствуваше добре у Ароза, и това навярно обяснява донякъде решението на Алина да посочи Гюстав за настойник на своите деца.

Нейното завещание заякчава още повече връзките й с Ароза. Те притежават в Сен Клу на улица Калвер къща, в която често пребивават. Скоро Алина се премества в непосредствено съседство до тях, на улица Оспис 2. Тя ще живее там с дъщеря си докато Пол прави първите си стъпки в мореплаването.

Скоро след като е изпълнил различните формалности, изисквани от кадровите служби на флотата, Пол научава, че ще отплува на 7 декември от Хавър с един кораб на Съюза на стокотоварителите, „Луситано“, който прави рейсове до Южна Америка — местоназначение: Рио де Жанейро.

Застанал на хавърските кейове^[9], облъхнат от соления вятър който иде от морето, Пол се чувствува нов човек. С един замах са заличени меланхоличните години в Орлеан и Париж. Да заминеш, наистина значи да се родиш за нов живот.

Още от първите му стъпки в Хавър всичко се нарежда до немай-къде благоприятно — комендантът на „Луситано“, капитан Фомбарел, е цветнокож, квартерон — един „твърде очарователен чичко“. Тримачтовият кораб с водоизместимост шестстотин петдесет и четири тона^[10] има прекрасен ход и е чудесно обзаведен. Между въжата и платната му хоризонтът се повдига и снишава. Вълните се плискат в свежото утро. Утро на живота. За да ознаменува началото на новото и многообещаващо съществуване, в което навлиза, Пол ще „прегреши за първи път“ в един увеселителен дом за моряци. Сега е вече мъж. Животът започва. Той ще отплува за Елдорадо.

Преди заминаването го посещава флотският стажант, на чието място е постъпил той.

— А, вие сте, значи, моят приемник? — му казва момъкът. — Ето ви една малка картичка и едно писмо, което ви моля да отнесете на посочения адрес.

Пол хвърля поглед върху плика: „Мадам Еме, улица Увидор“. Бившият стажант продължава:

— Ще видите една очарователна жена, на която ви препоръчвам по съвсем особен начин. И тя като мен е от Бордо.

Приятно предзнаменование.

Пътуването минава отлично. Попътни ветрове тласкат „Луситано“, който при благоприятни условия развива дванадесет възли в час. Заливът на Рио очарова Пол. Когато се освобождава от служебните задължения, първата му работа е да отиде на ул. Увидор. С разкошните си магазини, с модните си шапкарски дюкянчета и с ателиетата за цветя от пера улица Увидор е една от най­оживените артерии на Рио. Продавачките в магазините, много от които са французойки, са всеизвестни с лекото си поведение. Мадам Еме от Бордо, тридесетгодишна певица, която изпълнява главните роли в Офенбаховите оперети, не изневерява на тази галантна слава на улица Увидор.

— Дай да те погледам, миличък! Какъв си хубавец! — Тя посреща възторжено флотския стажант, който прекарва с нея един „чудесен“ месец.

„Още я виждам, богато облечена, как потегля с файтон, теглен от буйно муле. Всички я ухажваха, но по това време титулярният й любовник беше един от синовете на руския император, ученик на учебен кораб. Той пилеел толкова много пари, че капитанът на кораба отишъл при френския консул, за да го накара да се намеси ловко.

Нашият консул поканил Еме в канцеларията си и и отправил неловко няколко упрека. Без да се ядоса, Еме прихнала да се смее и му казала: «Драги ми консуле, слушам ви очарована и мисля, че вие трябва да сте много тънък дипломат, но… но мисля също така, че от тънката част не разбирате нищо.» И си тръгнала, пеейки:

Кажи ми, о, Венера, защо се наслаждаваш

мойта добродетел тъй да развращаваш?

И Еме наистина разврати добродетелта ми. Почвата, разбира се, беше благодатна, защото аз станах голям развратник.

На връщане имахме неколцина пасажери, между които една доста дебеличка прусачка. Сега беше ред на капитана да хлътне и той усилено я задиряше, но безуспешно. Прусачката и аз си бяхме намерили едно очарователно гнездо в трюма за платната, чиято врата водеше към едно помещение до стълбата. Аз се проявих като голям лъжец и й наговорих куп небивалици, та прусачката така хлътна, че поиска да се срещнем пак в Париж. Дадох й за адрес: Ла Фарси, улица Жубер^[11].

Това беше много лошо от моя страна и известно време имах угризения, но все пак не можех да я изпратя при майка си!“

Подобни любовни приключения очевидно ще останат пикантен спомен за този мъж, който към края на живота си ще се сеща със самодоволна усмивка за тях. Но какво му носят те? Нищо. Най-много едно мимолетно опиянение, което продължава опиянението от самото заминаване. Но смехът вече гасне, отново се появява предишният мълчаливец.

Морето не е ощастливило Пол. Океанът обещава, но не изпълнява обещанието си. Дава и си взема обратно. Пристигаш и отново вдигаш котва. Животът на моряка е безкрайно скитане, пристанищата са само кратки спирки. А не за скитнически живот е мечтал несъзнателно синът на Алина, това изтръгнато от корена си същество. За него е било важно не морето, а пристанът. В мечтите си той е виждал хоризонта като някаква диря, водеща отвъд него; хоризонтът не е бил този затворен кръг, сред който платноходът пори вълните по един безкраен път…

„Луситано“ се носи в нощта. На мостика Гоген слуша откровенията на дежурния лейтенант, към когото е придаден.

„Той ми разказваше. Бил юнга на малък кораб, който правел много дълги рейсове из Океания: ценни пратки и всевъзможни дребни стоки. Една хубава утрин, като миел палубата, паднал във водата, без никой да го забележи. Момчето не изпуснало метлата и благодарение на нея се задържало четиридесет и осем часа над водата. По чудо минал някакъв кораб и го спасил.

После, малко по-късно, този кораб се отбил на някакъв мъничък гостоприемен остров и нашият юнга тръгнал да се разхожда, но се забавил малко повече, отколкото трябва. Останал там, и то заслужено. Малкият юнга се харесал на всички и ето че го приютили, без да го карат да върши нещо, отнели му тутакси девствеността, хранили го, настанили го, галели го и го глезели всячески. Бил много щастлив.

Така преживял две години, но едно хубаво утро минал друг кораб и на нашия момък му се поискало да се върне във Франция.“

„Луситано“ пори вълните и нощния мрак с вълнореза си…

— Боже мой, какъв глупак бях! — възкликва лейтенантът. — Ето ме сега принуден да скитам по света… А бях тъй щастлив! Има нещо хубаво при диваците. Но какво да се прави — носталгия!

* * *

След две пътувания на „Луситано“ до Рио де Жанейро повишават Пол. От стажант-офицер той става старши лейтенант — с петдесет франка заплата вместо двадесет — на борда на „Чили“, тримачтов платноход с хиляда двеста седемдесет и седем тона водоизместимост, който към края на октомври 1866 г. потегля на околосветско пътешествие за повече от една година^[12].

След като се отбива в Кардиф, „Чили“ поема вече познатия на Пол път за Южна Америка, после се отправя към Патагония и Магелановия пролив, към онази студена и враждебна пустош на края на континента, където Кловис Гоген спи вечния си сън.

Този път е едновременно нов и отдавна познат на старши лейтенанта. Няма ли Пол чувството, докато корабът се носи покрай чилийския бряг, че отива на някакво поклонение? От Валпарейсо платноходът се насочва към Икике и там — о, спомени! — земята почва да се тресе. Събарят се къщи, корабите подскачат. Перу е съвсем наблизо.

Покрай перуанския бряг корабът се отправя на север към Централна Америка. Може би ще се отбие в някое пристанище, може би ще спре в Калао. Но за Пол сега Лима е недостъпна. „Всичко или нищо“ — бе отговорила Алина на Еченике. Лима е вече само име на един сън, баграта на един блян.

От пристанище на пристанище Пол съзерцава света през призмата на този блян.

Пред пристанището на Панама — където по това време могат да акостират само малки съдове — „Чили“ хвърля котва край един от многото острови, пръснати из залива — Табога. Не повече от два километра дълъг и километър и половина широк, Табога издига над блестящите води на Тихия океан насечения си релеф, своя остър връх, висок триста метра. Светлината играе върху тамариндите, олеандрите и палмите. Почти голи, туземните жители живеят безгрижно, природата им дава в изобилие плодове, риба, раковини, всичко, от което се нуждаят. Пол гледа през призмата на своя блян този остров на вечната пролет.

Скоро и други острови изникват пред него, островите на Полинезия, Таити… Пол гледа тази „земя на очарованието“, „девствена земя“, населена от „първобитно и просто племе“. Вазите и глинените фигурки на инките тръпнат в сянката на къщата в Сен Клу. Детството на човека се слива с детството на света. Върху пясъка на равните брегове океанът гони дългите си, шумолящи вълни, които унасят като майчина песен.

Алина пееше в къщата на Дон Пио. Пол не знае още, че този глас е замлъкнал, замлъкнал завинаги. Едва при пристигането си в Индия ще научи, че Алина е издъхнала на 7 юли в Сен Клу.

Пол Гоген не знае още, че детството му е мъртво.