Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
ganinka (2015)

Издание:

Кольо Георгиев. Сънища наяве

Издателство „Народна младеж“, София, 1971

Редактор: Максим Асенов

Художник: Симеон Венов

Художествен редактор: Иван Стоилов

Технически редактор: Катя Вижева

Коректор: Елена Иванова

История

  1. — Добавяне

На жена ми

Колко хубаво е, че съм се родил

synishta_najave_topove.png

Изтръпвам от ужас само като си помисля, че е могло и да не се родя. В такъв случай никога не бих кусал топъл хляб със сирене, не бих играл на „прескочикобила“ и разглеждал книги с картинки… Без тия работи животът не би бил абсолютно никакъв живот.

А могло е и да не се родя, защото тате дълго време не знаел дали мама го харесва. Той по всякакъв начин се опитвал да провери това и все не успявал.

Веднъж двамата се връщали от училището на съседното село, защото нашето училище не било още построено, и като минавали покрай един изоставен кладенец, тате рекъл на мама:

— Какво ще кажеш, ако сляза в кладенеца?

Попитал нарочно, защото решил, че ако мама го харесва, ще отговори „не“. Но тя рекла:

— Твоя си работа.

— Ама искаш ли? — повторил тате.

— Ако аз исках, щях да вляза, без да питам никого. Ти, щом искаш, влез, защо питаш мене — отвърнала мама.

След този отговор тате решил, че мама не го харесва, но все пак в кладенеца трябвало да влезе, защото тя могла да го помисли за страхливец. Като слизал по хлъзгавите камъни, хрумнало му, че мама ще почне да го моли да излезе. Но тя не го помолила. Слязъл до дъното, почакал и нарочно зацапал с един крак във водата, за да уплаши мама, че той се дави. Тя пак не дошла да го моли. Ако бях на негово място, щях да почна да викам и тя непременно щеше да дойде, но тате не се сетил. А през това време мама вадела тръни от петите си, защото тогава на училище ходели боси, само зиме обували цървули. Като излязъл от кладенеца, тате казал:

— Видя ли, че мога?

— Голяма работа си свършил! — рекла мама. — Като искам, и аз ще сляза.

— То не е женска работа — казал тате.

— Брей — възразила тя и слязла в кладенеца.

А тате се надявал мама да падне във водата, че да го извика на помощ. Но се уплашил, че сам не ще може да я извади, и почнал да й се моли:

— Я излез оттам! Излез ти казвам! — И за да не си помисли мама нещо, рекъл: — Излез да си ходим, че в къщи работа ме чака.

— Мене тук ми е хубаво — смеела се мама от кладенеца. — Като имаш работа, заминавай!…

И нощно време ходел на гробищата и се подписвал с тебешир върху кръстовете, и на десет разкрача пред бързия влак пресякъл, и какво ли още не правил, но мама никога не го спирала, щом той си наумял нещо. Накрая разбрал, че не го харесва, и решил да направи тъй, че непременно да го хареса.

Почнал да чете книги и да й разказва прочетеното. Толкова много четял, че и по пътя, и на нивата, и с биволиците на паша хората все го виждали с книга. И като не знаели защо чете толкова много, почнали да го одумват:

— От това момче човек няма да стане — казвали едни.

— Това момче с тези книги ще ослепее и ще ходи с тояжка да проси — предричали други.

— Това момче един ден ще подпали селото — думали трети и съветвали дядо и баба да напердашат тате хубавичката, за да се откаже от книгите.

А мама пак не казвала, че го харесва. И като не му идвало вече наум нищо, веднъж тате намазал бузите си с червило и се явил пред мама; мислел, че начервен е по-красив, и ако такъв не го хареса — никога няма да го хареса. Мама почнала да се превива от смях:

— Сега вече за бостанско плашило ставаш — казала тя.

Тате изтрил червилото с ръкав, намръщил се и с отчаян глас попитал:

— Искаш ли или не искаш да се оженим, като станем големи?

А мама му зашлевила една плесница, казала „не те е срам“ и побягнала. Тате напуснал село и отишъл чирак в Балкана. Оттам го взели войник, а баба оженила мама в друго село. Мама плачела и не искала да иде в чуждото село, защото не харесвала мъжа си, но баба казвала:

— Харесваш го, как да не го харесваш! Той е богат и имотен — кой не харесва такъв човек?

— Не го харесвам, пък ако ще да е най-богатият в света. Аз харесвам Георги. — Мама викаше на тате Георги, и другите така му казваха, само аз го наричах тате.

— Намерила кого да харесваш! — отвръщала баба. — Малко сте в къщата ми дрипли, сега и един дрипльо да доведем. — Баба наричала дрипли трите си дъщери, защото през войната дядо бил убит и тя сама не смогвала да спечели пари, та да им купува нови дрехи.

Значи мама харесвала тате, но тя искала той сам да се сети, а тате не се сетил. Заблудила го най-много мамината плесница. Ако аз бях на негово място, никога нямаше да сгреша. Защото като бях във второ отделение, едно момиче ми хареса и аз, щом разбрах това, го набих.

В казармата тате отишъл с цял куфар книги, но след няколко месеца го запрели в Шуменския затвор, защото разказвал прочетеното на своите другари. Докато бил в затвора, маминия мъж го засипала пръст в една кариера и той умрял. Мама се завърнала от чуждото село, а тате от затвора и тогава чак тя му казала:

— Глупчо, глупчо-о-о, толкова да си бил сляп да не разбереш, че те харесвах!

На тате никога не се казва глупчо, но на мама тате не й е тате, и той не се разсърдил. А когато попитал: „Искаш ли да се оженим“, мама този път не го зашлевила, а отговорила, че иска. Баба — и тя нямала нищо против. Тя казала:

— Тъй разбрах: бедният взема бедна жена от любов, а богатият взема бедна жена за слугиня. Бедният ламти за живот, а богатият за имот. Вземи я, Георге, пък гледай да е все засмяна, че тя си отплака.

Мама много плакала в чуждото село, защото там онези хора й натяквали, че ядяла много и искала да навакса онова, дето е отгладувала при баба. И когато овдовяла, цяла година не я пуснали да се върне на село, за да изплатяла изядения в тяхната къща хляб.

Мама и тате решили да се оженят, но сега пък дядо — татевият баща — не се съгласил. В затвора тате се харесал на дъщерята на адвоката си — Лиза, която говорела, че най-свестните хора ги държат под ключ. Тя не била голяма красавица, но имала цяло кринче пари и казвала, че ако тате се ожени за нея, ще го изучи в чужбина, ще го направи голям човек, а на дядо, който държеше бозаджийница, ще дигне хубав дюкян в село. Дядо казвал на тате:

— Лиза и никоя друга! Лиза или гробищата. Ако скършиш волята ми, ще те убия. — И нарочно пред тате почвал да пълни ловджийската си пушка, за да го сплаши.

Като си помисля за тоя случай, просто намразвам дядо. Значи той искал да не се родя, пък после говореше, че душа давал за мене. Но тате не послушал дядо и една вечер пристанал на мама.

Лиза, която дядо повикал с телеграма, същата нощ пристигнала с влака от града, изсипала пред дядо две шепи жълтици и казала:

— Ако ми върнеш Георги, всичките са твои. И тези, и другите, дето ги имам в къщи.

Дядо откачил пушката от гвоздея на стената, препасал патронташа и казал на Лиза:

— Ще го имаш! Жив или мъртъв, ще го имаш!

— Жив го искам, жив! — разплакала се Лиза.

— Жив за тебе, мъртъв за тях! — казал той и тръгнал за бабината къща.

Чудя се на дядовия ум. Защо толкова му били притрябвали парите на Лиза! Парите са нужни, за да купиш боза, ножче „рибка“, градски панталонки, свирка… А дядо беше бозаджия и можеше да пие боза без пари, колкото си иска, пък другите работи за какво му са — нали той е дядо? Тате казваше, че парите завъртат ума на човека. Сигурно същото е станало и с дядо, за да не проумее такива прости неща.

Той почукал с пушката на бабината порта, а тате, като го усетил, скрил се в градината.

— Да излезе Георги! — заповядал дядо, когато баба се обадила.

— Георги каза, че няма да излезе — отвърнала баба.

— Да дойде да си поговорим — настоявал дядо.

— Той каза да заръчаш на мене каквото имаш да заръчваш — отвърнала баба.

— Него искам да видя аз. Веднага отваряй вратата, а вие, женорята, бягайте, дето ви очи видят, че не отговарям за себе си! — Дядо заудрял портата, но тя била здраво залостена и не се отваряла. Той още повече се ядосал и почнал да вика: — Голям леш ще падне! Много кръв ще се пролее тази нощ!

Блъскал, викал, що глас му държи, но разбрал, че нито тате ще излезе, нито вратата ще се отвори, и от яд дигнал пушката и почнал лудо да стреля във въздуха. Изпразнил целия патрондаш. След неговите изстрели женски писъци се чули из цялото село. Мъжете помислили, че е обявена мобилизация, и дигнали жените си да ги стягат за война…

Като съм се родил, мама много искала да се сдобри с дядови, но той и дума не давал да се отвори за такова нещо. И все пак веднъж, тогава съм бил на четиридесет дена, мама ме взела и право у тях. Минала край дюкяна му, отворила портичката и влязла, без да повика. Баба, като ни видяла, заплакала от радост, въвела мама в къщи и рекла:

— Старият е много сърдит, но като види тази рожбичка, сърцето му ще се размекне. Познавам си го аз него.

— За себе си не се плаша, но да не вземе да направи нещо на детето — казала мама.

— Очите му ще издера, само да посегне — заканила се баба и открехнала вратичката, през която от стаята се влизаше в дюкяна. — Желязко — повикала го баба, — я ела за малко!

— За какво съм ти притрябвал? — обадил се сърдито дядо. А той забелязал мама на идване и знаел защо го викат.

synishta_najave_djado_i_vnuche.png

— Ела де, ела!

— Гледай си там работата! Затвори вратата, че става течение!

— Ела де, не ставай такъв!

— Нямам работа аз там. Затваряй вратата!

— Ела само да погледнеш кой е дошъл!

— Който е дошъл, да си отива. Аз никого не съм калесвал.

— Грехота е, бре.

— Грехота, не грехота — толкоз. Махни се сега от главата ми!

— Ела, бре! Рожбата на сина си да видиш! — молела му се баба.

— Аз нямам син — отвърнал дядо. — Имах един, но отдавна съм го отписал от тефтера.

— Погледни само през вратата, само главата си покажи! Унуката си поне виж! Името ти носи.

— Името ми… — промърморил дядо и някакви чаши издрънчали. Но след малко се показал на вратата. — Е, какво сега — рекъл той, но не влязъл в стаята и не отвърнал на маминия поздрав.

Мама се разплакала.

— А бе, тате — казала през сълзи тя, — какво лошо сме сторили, та не искаш и поздрава ми дори да приемеш? Аз съм едно сираче и не зная какво е да имаш баща. Защо отказваш на едно сираче да му бъдеш баща?

Дядо почнал да сумти, да се мръщи, а баба ме взела от ръцете на мама и тръгнала към него, но се препънала и ако не бил той, щяла да ме изтърве на земята.

— Къде зяпаш, че не гледаш в краката си, мари? — креснал дядо, като ме грабнал от ръцете й.

— Ами да ти дам да го видиш… — почнала да се оправдава баба.

— Аз сакат ли съм да вляза — карал се дядо.

Той ме подържал, погледал ме, аз, види се, нещо съм направил, но какво точно, не помня, и дядо се разсмял:

— Ай на дядо червейчето, ай на дядо пашкулчето — заклатил той глава и почнал да ми смига и да смърка с устни. — Ама то на кого прилича такова, мари? — запитал баба.

— На кого, на тебе прилича. Не виждаш ли, че ти е одрало кожата? Не си ли познаваш смръщеното чело? На тебе прилича, ами на кого…

— Ами, на мене — преструвал се дядо.

— На тебе, тате, на тебе — потвърдила и мама.

— Като е тъй, ха целувай ръка и каквото било, било — казал дядо и без да ме дава на баба, която посегнала да ме вземе, поднесъл ръка на мама и тя я целунала.

И тъй моето появяване на белия свят било одобрено от дядо и аз съм могъл да се радвам на живота като всички хора.