Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Touched by Angels, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 34 гласа)

Информация

Сканиране
helyg (2011)
Разпознаване и корекция
tanqdim (2014)

Издание:

Пеги Уеб. Докоснат от ангели

Американска. Първо издание

ИК „Хермес“, Пловдив, 1994

Коректор: Светлана Пройчева

ISBN: 954-459-131-1

История

  1. — Добавяне

Пета глава

Те се разположиха покрай едно езеро. Джени беше прекалено развълнувана от новата си придобивка, за да може да изяде повече от една хапка. Джейк, от своя страна, не остави да се хвърли нито късче от пилето.

— Това е превъзходно — възкликна той. Около устата му бяха полепнали трохи. Сара се радваше на неудържимия ентусиазъм на Джейк, напомнящ й този на Джени.

— Вземи си още едно парче — предложи тя и му подаде едно бутче. Наблюдаваше го как отхапва от пилето.

— Невероятно е! — Очите му искряха от удоволствие. Сара не можеше да си спомни кога друг път е била толкова щастлива. Джейк й разкриваше част от себе си, която тя не познаваше. Беше весел, способен да се радва по детски, да се наслаждава на най-малки неща от живота.

Сара се облегна на дъбовото дърво, под което бяха седнали. Наблюдаваше Джейк, с периферното си зрение не изпускаше и Джени от око.

— Изглеждаш щастлива, Сара.

— Лятното време ми влияе така. — „И ти също, Джейк!“ — помисли си тя.

— Радвам се, че дойде — каза той с усмивка и размаха пилешко кокалче. — И не само заради пилето.

Тя го чакаше да продължи. Не усещаше как беше притаила дъх, докато той не проговори.

— Едно време това имение беше изпълнено със смях. Ти и Джени върнахте смеха.

Той се взря в езерото, представяше си нещо, което всъщност не можеше да види. Когато се обърна отново към нея, веселият човек беше изчезнал. Гледаше я мъж, измъчван от кошмарни спомени.

— Всичко това беше преди много, много време — каза той.

— Кое беше преди много време, Джейк?

За момент той я погледна така, сякаш щеше да й каже, но после по обичайния си начин смени темата.

— Нали ти бях обещал кон? — попита той и усмивката му се възвърна.

— Наистина.

— Никога недей да казваш, че не държа на думата си. — Той протегна ръка и й помогна да се изправи. — Ела да намерим коня.

Те извикаха Джени и след като й обещаха да поязди кон, я убедиха да остави кученцето при майка му.

Конюшнята на Джейк беше пълна с хубави коне. Той избра най-тихия за езда.

— Този се казва Слоупоук.

Беше красива черна кобила.

— Изглежда ми достойна да участва в Кентъки Дерби — каза Сара.

— Страхуваш ли се от конете?

— Не, ако има някой едър и силен мъж, за когото да се държа.

— Някой герой ли?

По мечтателната нотка в гласа му Сара разбра една много важна черта на Джейк Таунсънд — той желаеше да бъде герой.

— Да, Джейк. Герой. — Тя го докосна по ръката. — Почти ме караш да вярвам в това.

Той възвърна измъчения си поглед. Сара импулсивно го прегърна и го притисна силно към себе си. Ризата му ухаеше на трева, Сара се обърка. Дали го прегръщаше заради себе си или заради него? Тя просто искаше да го утеши, но сега вече не знаеше какви бяха истинските й подбуди.

Той също я прегърна и за миг останаха така — главата й облегната на гърдите му, а ръцете му — на нейния кръст. Сърцата им биеха в един и същи ритъм, сякаш ангелите ги бяха така настроили.

— Повярвай, Джейк, повярвай — шепнеше тя.

— Сара… — Той преплете ръце в косите й и нежно наведе главата й назад, за да я погледне в очите. В полумрака на конюшнята очите му изглеждаха тъмни, наситенозелени, като дърветата в гъстата гора. Тъмни, загадъчни и привлекателни. Топлият му дъх струеше в косите й и покрай слепоочията й. Помисли си, че ще я целуне. „Моля те!“ — казваше си тя наум. Сама обаче не знаеше дали казва: „Моля те, целуни ме“ или: „Моля те, недей!“.

Тя мечтаеше да се почувства възвисена в небесата, а Джейк можеше да я пренесе там. При все това знаеше, че не бива да го подтиква към това, защото животът й бе струпал достатъчно проблеми. Как би могла да се справи с повече?

— А сега какво ще правим с коня? — попита тя и разруши магията, която ги беше завладяла.

Джейк отстъпи и се зае да оседлава конете, а Сара реши, че всичко е наред. Тя също би трябвало да се отпусне, само че не можеше. Беше отчаяна, объркана и може би малко разочарована.

О, започваше да става прекалена егоистка. Джейк й предоставяше един прекрасен ден, а тя искаше още. Да не говорим, че трябваше да мисли и за Джени. Налагаше се да направи нещо със себе си, и то скоро. Трябваше да го направи, преди да си е навлякла истински неприятности.

Тя все още размишляваше върху греховете си, когато Джейк изкара коня и предложи всички заедно да се качат да пояздят.

— Всички заедно? — попита тя.

— Това е единственият начин да съм сигурен, че сте в безопасност.

И така те се качиха на коня — Джени в скута на Джейк, а Сара отзад. Тя бе обгърнала кръста му с ръце… отново. „Господи, защо ме подлагаш на повече изкушения, отколкото мога да понеса?“

Тя се прилепи до гърба на Джейк и се постара да не се отпуща, в мислите си. Помъчи се да не мечтае за неща, които никога няма да се сбъднат.

— Мога да го понеса. Трябва — каза тя на глас, ала за щастие вятърът отвя думите й назад и Джейк не разбра какво каза.

Той беше способен ездач. Сара реши, че Джейк го бива за всичко. Притисна се към гърба му; под ритъма на конския тръс и галена от вятъра, се замисли дали е толкова добър и в леглото. Какво ли би казал Джейк, ако знаеше какво мисли? Може би щеше да избяга. Господи, тя полудяваше с всеки изминал ден, откакто се премести от Бирмингам. Може би въздухът във Флорънс й влияеше така.

— Достатъчно за днес — каза Джейк. — Джени съвсем се изтощи.

Той помогна на Сара да слезе. Като почувства прегръдката му, прииска й се да продължи да се притиска в него, докато и двамата паднат, преплетени един в друг, на земята. Искаше й се да въздиша от удоволствие, но не го направи.

— Мисля, че аз също съм уморена — каза тя.

— В такъв случай ще е по-добре да ви отведа вкъщи.

Ето че сама си го изпроси — не искаше да се прибира вкъщи, там Джейк нямаше да го има. Въпреки това тръгна с него към конюшните. Джейк носеше Джени на ръце и водеше коня.

Когато той предаде коня на прислужника, Джени вече беше облегнала глава на рамото на Джейк. Сара никога нямаше да забрави изражението на лицето му в този момент — видя първо недоверие, после учудване и накрая радост.

Той започна да си тананика. В началото пееше толкова тихо, че тя реши, че сам си е измислил песничката. После гласът му стана по-висок. Беше красив баритон. Джейк пееше приспивна песничка, Джени се сгуши по-силно в него и скоро заспа.

Като се качиха в колата, Джейк я сложи внимателно в скута на Сара, като гледаше да не я събуди. А сетне не проговори по целия път до вкъщи. Това беше добре дошло за Сара, защото тя не успяваше да се сети за нищо, което може да се каже на глас.

Мислеше си за куп друга неща: къде ще отиде Джейк, след като ги изпрати до вкъщи? Има ли си някоя красива жена, която да го чака? Има ли дете?

Тя се срамуваше от мислите си. Мечтаеше си да няма никакви притеснения, щом вече имаше най-ценното нещо на света — Джени.

Като стигнаха пред къщата, Джейк настоя да пренесе Джени до леглото й.

— Вече става прекалено тежка за теб — каза той.

Сърцето на Сара се изпълни с радост, като гледаше как Джейк пренася дъщеря й през разнебитеното дървено стълбище. Тя отвори вратата пред тях и той пренесе Джени чак до малкото й детско легълце.

Сара стоеше до вратата и наблюдаваше как Джейк зави дъщеря й и подгъна одеялото под нея. Той го е правил и преди, помисли си Сара и едва се удържа да не припадне. Какви глупави мисли! Само защото Джейк изглеждаше толкова естествен…

— Сара…

— Да?

— Благодаря ти за прекрасния ден.

— Ти си този, на когото трябва да благодаря.

Той се приближи до нея. Стояха на вратата — прекалено близо един до друг. Краката им се докосваха. Тя се помъчи да измисли някоя основателна причина, за да го задържи при себе си…

— Кажи на Джени довиждане от мен, когато се събуди — помоли я Джейк.

— Ще й кажа.

Той стоеше пред нея с крака, допрени до нейните.

— Е… трябва да си тръгвам.

— Предполагам…

— Довиждане, Сара.

— Довиждане.

Тя стоеше на вратата и го гледаше как преминава през коридора, излиза през градината и се загубва.

Сара оправи блузата си и нервно приглади косата си. Джейк си беше отишъл, а с него — и топлото чувство в душата й. Когато й беше казал, че трябва да си тръгва, защо не бе му предложила чаша лимонада? Можеше да го почерпи и със сладки.

Но какъв щеше да е смисълът? Тя отиде в кухнята и се почерпи с лимонада и сладки сама.

* * *

Сара съхрани спомена за чудесния пикник в сърцето си. Постави го там като цвете в книга, всеки ден го изваждаше и го поглеждаше. Спомняше си Джейк с трохите, полепнали покрай устата му, и детинската радост в очите му. Почувства отново и отново топлата му прегръдка, когато й помогна да слезе от коня. Представяше си Джени, сгушена на рамото му, докато той й пее приспивна песен.

Това беше ден в рая. Сара въздъхваше и се заемаше отново с шиенето. Трябваше да прави кукли, с мечти не можеш да си платиш сметките.

Сара не беше виждала Джейк близо три дни, а и нямаше надежда да го види скоро. В крайна сметка той беше зает човек. Не беше и обвързан. Сигурно много жени чакаха за неговото внимание. Той й беше обещал приятелство, но това не означаваше, че ще прекарва всяка минута заедно с нея и Джени. Това дори не означаваше, че някога ще се видят отново. Всъщност Боби Уейн беше обещал любов, докато смъртта ги раздели, но сега дори не знаеше къде се намира.

„Престани, Сара Лав!“ — шепнеше си тя. Ако продължаваше да мисли само за това, в най-скоро време щеше да полудее.

Сара погледна към дъщеря си, преди да завърши престилката на куклата. Джени седеше на пода и учеше кучето си да разпознава цветовете.

— Червено, ’ейк, червено — настояваше тя, като държеше молива под носа му. Тя беше нарекла галеничето си Джейк, независимо че беше женско. После избра друг молив и пак го показа на кучето: — Жълто, ’ейк, жълто!

Джени не знаеше половината от нещата, които другите четиригодишни деца знаят, но пък познаваше отлично цветовете. Майка й предполагаше, че в това се крият артистичните й заложби.

Сара постави завършената престилка на куклата и я сложи на рафта.

— Време е за ядене, Джени.

— ’ейк също?

— Да, Джейк също.

Сара се зае с обичайните си следобедни грижи около Джени — първо обяд, после игра и накрая сън. Когато малката заспеше, тя се връщаше отново в магазина. В действителност това не беше точно магазин, а една просторна слънчева стая в западната част на къщата. Имаше прозорец, който гледа към пътя, и надпис, закачен от Сара предишния ден: „Магазин за кукли“.

Преди да седне да шие, Сара отиде до прозореца и погледна навън. Никаква следа от купувачи. Тя присви очи и се помъчи да види пътя, въпреки силното лятно слънце. Никаква следа и от Джейк!

Колко глупаво от нейна страна да гледа през прозореца. Правеше го за трети ден, но това не й беше помогнало ни най-малко. Джейк нямаше да дойде.

Сара въздъхна и се захвана с шева си.

* * *

— Ще ми диктуваш ли писмото, или смяташ да зяпаш през прозореца цял следобед?

Гуендълин държеше стенографското си тефтерче в ръка и гледаше разярено Джейк. Той усещаше, че ще му четат конско.

— Добре, Гуендълин. Какво ти е на душата?

— Какво ми е на душата ли? От три дни се разхождаш като сомнамбул.

— Има много неща, за които трябва да помисля. Проявяваш любопитство.

— Аз съм любопитна жена. — Тя го погледна втренчено. — Е?

— Откъде искаш да започна, Гуендълин?

— Защо не започнеш с причината, поради която те нямаше на изложбата в събота вечер? Никога не си пропускал откриване.

— Боядисвах.

— И откога си станал художник?

— Боядисвах една стая.

— Боядисвал си стая? Откога най-богатият мъж в града не може да си позволи да наеме бояджия?

Джейк реши да я помъчи малко, преди да й разкрие истината. И двамата щяха да се позабавляват повече по този начин. Той не отговори на въпроса й.

— Нека да проследим… Първо окоси една градина, после кара косачката из града, и то посред нощ. Можеше да се убиеш! — Тя му се усмихна лукаво. — Не си ли помисли, че половината град ще те види и ще ми докладва?

— Какво друго са ти докладвали?

— Защо, Джейк? Не ми ли вярваш? Да не мислиш, че съм спряла да се занимавам с клюки? Ако искам да разбера нещо за теб, просто трябва да попитам.

— Откъде знаеш, че ще ти кажа истината?

— По дяволите, Джейк! Аз съм твоята майка и твоят баща, и любимата ти леля — всички, взети заедно. Да не говорим, че съм най-добрият ти приятел и най-способният изпълнителен помощник, които можеш да намериш на земята.

— Хубаво е, че не изисквах скромност от секретарката си, когато те наех.

Гуендълин постави стенографското си тефтерче настрана и го погледна втренчено.

— А сега ми кажи: да не би това косене и боядисване да има нещо общо с жълтата роза и някои хора, които живеят в стара къща на края на града?

— Да.

— Внимавай, Джейк!

Тя изказа на глас това, което всъщност го тормозеше вече трети ден.

— Чух, че била красива — добави Гуендълин.

— Кой?

— Майката, Сара Лав.

— Да, красива е.

— И има дете… на годините, на които беше и Бони.

— Да.

Той вече не можеше да погледне Гуендълин в очите, наистина беше прекалено умна. Той завъртя стола си и се загледа през прозореца.

— Не можеш да я върнеш, Джейк. — Той продължи да гледа през прозореца. — Чу ли ме, Джейк? Не се опитвай да използваш това дете като заместител, ще се нараниш.

— Те ще бъдат наранени, Гуендълин. — Той я погледна отново. — Никога няма да им причиня това.

Двамата се гледаха изучаващо като два дебнещи се лъва на една и съща арена.

— Дано разбираш какво правиш.

— Разбирам. — Самият той не знаеше дали лъже. Изправи се решително и каза: — Виж, Гуендълин, забрави за писмото и си почини този следобед.

— Защо?

— Не предизвиквай късмета си! Просто си иди.

След като Гуендълин излезе, той вдигна слушалката и даде поръчката.

— Да се достави до половин час! — нареди той. Така му оставаха точно петнадесет минути, за да стигне до Сара, и още пет да мине през железарския магазин и да купи пирони и чук.

Беше решил да скъса със Сара. Стълбите й имаха нужда от поправка, а това беше добър начин да се сбогуват.

* * *

Джейк видя табелата в двора: „Магазин за кукли“. Беше си открила магазин, това е добре. Означаваше, че скоро ще има и други приятели във Флорънс. С нейната душа след две седмици ще е натрупала толкова приятелства, та едва ли ще усети, че Джейк си е отишъл, а още по-малко, че й липсва.

Сърцето му се изпълни с тъга. Искаше да си отиде. По дяволите, това беше най-доброто и за тримата! Нямаше място за емоции в решението му.

Той заобиколи къщата, за да стигне до прозореца на магазина. Щеше да поправи и още нещо — стълбите на верандата. Преди това искаше да обясни на Сара защо приятелството между тях е невъзможно. По-добре беше да измени на обещанието си сега, отколкото да разбие живота им по-късно.

Когато стигна до прозореца, чу музика отвътре. Звучеше тъжен блус. Спомените го заковаха на място.

„Обичаш ли тъжните блусове?“ — Жената имаше сини очи и приветлива усмивка.

„Харесвам музиката, но не и настроенията, които навява.“

„Тогава ще се погрижа никога да не изпиташ настроенията й. Здравей, аз съм Мишел.“ — Тя му подаде ръката си…

Той беше млад и кръвта му кипеше. Взе всичко, което тя можеше да му даде. Това фатално решение промени живота му изцяло. В една безгрижна нощ той стана баща и постави началото не само на своето собствено нещастие, но и на това на Мишел.

Джейк прокара ръце през лицето си и изгони спомените и кошмарите. Музиката изпълваше магазина. Той погледна през прозореца. Сара бавно танцуваше. Въртеше се в кръг и беше отметнала глава назад, за да наблюдава кавалера си. Слънцето се отразяваше в очите й и галеше кожата на лицето й.

Джейк беше като омагьосан, не можеше да откъсне очи от нея. Представи си как я държи в ръцете си и танцуват бавно из стаята. Музиката отмерваше стъпките им, определяше настроението им… Джейк затвори очи и се отдаде на мечти.

Сара. Тя беше като музиката — прекалено сладка, за да се забрави.

Но тя имаше кавалер! Той внезапно отвори очи и погледна партньора й. Беше четка за прах! Джейк се успокои, но и се натъжи. Успокоен беше, че Сара не танцува с някой друг, но бе тъжен, защото й се налагаше да танцува с четка за прах.

Музиката продължаваше да свири, а Сара — да танцува. Джейк остана да я погледа още малко, да открадне още няколко незабравими спомена от една прекрасна жена със сини очи.

Той простена — време беше да се размърда. Не искаше да разбие щастието на Сара и Джени, така както беше разбил това на Мишел и Бони.

Заобиколи къщата и се отправи към входа на магазина. Сара се втурна да го посрещне.

— О! — възкликна тя и притисна четката към гърдите си. И в миг се изчерви.

— Съжалявам, ако съм те изплашил — извини се Джейк.

— Не очаквах да те видя. — Сара постави четката на един стол и започна нервно да оправя косата си. — Сигурно изглеждам ужасно.

— Прекрасна си…

Музиката ги обгръщаше. Сините очи на Сара го омаломощаваха. Сили, които не можеше да овладее, се бяха вселили в него. Сините очи го канеха мълчаливо…

Той премина през стаята и се приближи до нея толкова близко, че усещаше нежния й парфюм. Погледът й стана мек. Той постави ръката си на бузата й.

— Здравей, Сара. — „Сбогуванията могат да почакат!“ — мислеше си.

— Здрасти. — Усмивката й беше срамежлива, очите й го омагьосваха.

Музиката нашепваше за романтика. Искаше му се да я прегърне толкова силно и страстно, докато се слеят напълно, докато не можеха да различат къде свършва той и къде започва тя. Мечтаеше да се освободи от мрака в душата си, да остави светлината й да го пречисти. Искаше да забрави миналото си — когато бе понасял наравно със синеоката си съпруга тежестта на житейските грижи.

Как можеше да й каже сбогом? Щеше да е прекалено жестоко.

Отново я погали по бузата. Нямаше сили да спре. Пръстите му описаха очертанията на устните й. Спомняше си сладкия им вкус.

— Имам изненада за теб — каза той, като отдръпна ръката си и отстъпи назад. Не можеше да се сбогува, но поне можеше да контролира страстите си. Бе разбивал сърца, не искаше да го прави отново.

— За мен?

— Да, специално за теб.

Очите й се напълниха със сълзи. Тя ги избърса с опакото на ръката си.

— Не исках да те разплача.

— Не плача… само дето… — Тя го погледна сериозно. — Кученцето беше нещо съвсем различно. То беше за Джени. Не мога да приемам подаръци за себе си.

— Защо не?

— Нямам какво да ти дам в замяна.

— Напротив, ти ми даваш толкова много, Сара — усмивката си, топлината си, любезността си.

— Не е достатъчно, ти си прекалено щедър.

— Смили се над мен, Сара. Не искам да те купя, нито да те накарам да се чувстваш задължена. Искам само да приемеш подаръците ми. — Гласът му потреперваше. — Лесно ми е да си ги позволя.

— Не съм свикнала да получавам подаръци… — тя се усмихна срамежливо — … особено от герои.

Как му беше минало през ума, че може да каже довиждане на тази жена? Тя беше толкова чиста и невинна, топлосърдечна и красива. Беше единственото хубаво нещо в живота му. Ако я оставеше да си отиде, щеше да загуби единственото, което го правеше човечен.

— Аз съм егоистичен герой, Сара.

— Не е така.

— Подарявам заради собственото си удоволствие.

— О, Джейк! — тя се приближи до него и го прегърна. — Нямаш представа, нали, Джейк? — прошепна тя.

Той се скова — думите на жена му отекваха от миналото.

„Нямаш представа, нали, Джейк? Нямаш никаква представа защо те мразя.“

„Сигурен съм, че ти ще ми кажеш.“

„Дяволски си прав, веднага ще ти кажа. Ти не знаеш какво е да си омъжена за някого, който въобще не те обича.“

„Да, никога не е имало любов между нас, Мишел. Беше просто необходимост.“

„Бони, само Бони ти е в устата.“

„Не намесвай Бони във всичко това.“

„Тя винаги е стояла между нас. Напомням ти, че се наложи да се ожениш за мен. Е, добре, можеш да я задържиш. Омръзна ми да ме гледат като необходимо зло. Можеш да вземеш безценната си дъщеря и да вървиш по дяволите! Желая ти да изгориш от мъка и да узнаеш колко много те мразя.“

— Искам да ти кажа, Джейк, че… — прошепна Сара.

— Недей!

— … колко прекрасен човек си.

Той тежко въздъхна. Ако знаеше истината за него, нямаше да мисли така. Той никога няма да й каже. Тя никога няма да разбере какво бе направил, както и как го подлудяваха най-невинните й прегръдки.

Разтапяше се в прегръдката й. Там, където го докосваше, кожата му гореше. Сладкият й парфюм възбуждаше еротични фантазии, които го преследваха ден и нощ.

Не можеше да контролира едно такова обикновено приятелство. Как беше успял да се държи цели шест години и накрая да се хване в първата клопка от нежност, която му се предоставяше?

— Много ще вдигнеш самочувствието ми — каза той, като я хвана за раменете и я отстрани от себе си.

— Но това е истина. Ти си прекрасен. Мисля, че сам не осъзнаваш това.

— А също и всички останали. Това е най-пазената тайна в града.

— Тогава ще поема отговорността да ги уведомя.

— Никой друг не се бе застъпвал така за мен — каза той, надявайки се да го приеме като шега.

Тя също му се усмихна, за да го накара да си помисли, че е така.

— На мен пък никой не ми беше давал подаръци. Каква е изненадата?

— Няма да е изненада, ако ти кажа.

Джейк чу шум от камион по улицата. Доставчикът идваше точно навреме.

— Затвори очите си и не ги отваряй, докато не ти кажа — помоли я той.

Джейк я хвана за ръката и я изведе навън. Имаше нещо невинно в начина, по който му се доверяваше. Джейк се почувства щедър и благороден.

— Дръж очите си затворени, Сара — каза й той, а после се обърна към доставчика: — Сложете я на верандата… да, точно така… там… Идеално! А сега я монтирайте.

— Какво да монтира? Умирам от любопитство — губеше търпение Сара.

Той стисна ръката й развеселено, сетне нежно я погали по бузата и отново я хвана за китката.

— Какво е това? Мазол?

— От шиенето е. Никога не мога да си намеря напръстника.

— Винаги ли помниш това, което си казала, Сара?

— Да, никога не забравям… — Клепачите й потрепериха.

— Дръж очите си затворени, моля те.

— Да, забравих. — Тя стисна очи и продължи да обяснява за пръста си: — Джени обича да ми крие напръстника. Винаги го крие на едно и също място — в саксията до входната врата. Аз все се преструвам, че не мога да го намеря. Това много я радва, мисли, че ме е надхитрила.

Добрата Сара! Все се старае да радва хората около себе си. Беше толкова грижовна, човек можеше много лесно да я нарани.

Джейк забеляза румения цвят по бузите й. Сара определено се вълнуваше. Когато доставчикът се качваше вече на камиона си, Джейк каза:

— Изненадата е готова, Сара. Отвори очите си.

Тя ги отвори бавно. Като видя изненадата, сложи ръка на сърцето си и зина от изненада.

— О, Джейк! Люлка!

Тя се затича по стълбите, седна на новата си люлка и се залюля.

— Харесва ли ти?

— Дали ми харесва?… Иска ли питане? Мисля, че това е най-прекрасният подарък на света.

Сара се залюля отново. Въздухът развя косата й. Усмивката й беше тържествуваща.

Джейк бе доволен. Почувства се като човек, който шест години бе бродил из пустинята и изведнъж бе попаднал в зелен оазис. Стоеше на двора и се наслаждаваше на разкоша на новооткрития си оазис.

— Джейк — повика го Сара и се засмя, — ела при мен на люлката!

Желанието му го накара да пристъпи към Сара; предпазливостта го накара да се отдръпне.

— Наслаждавай се на люлката, Сара! Аз имам да свърша една работа.

— Отиваш ли си?

Обожаваше нотката на разочарование в гласа й.

— Не, ще оправя стълбите на верандата ви.

— Ще ти помогна.

Представи си Сара, изправена до него, и роклята й да се допира до крака му. Нямаше да го понесе…

— Не, ти се погрижи за Джени.

— Но тя спи — възпротиви се Сара.

Тя стана от люлката. Джейк не издържаше да стои до нея и да не я докосва.

— Остани си на люлката — рече той по-твърдо. Тя отвори широко очи. — Моля те — добави нежно и й се усмихна. — Искам да те наблюдавам как се наслаждаваш на подаръка ми.

— В такъв случай… — Сара се върна да седне и се залюля.

Джейк се успокои и се захвана за работа. Сара започна да му разказва нещо. Той обожаваше мелодичния й глас — това беше разхладителният вятър в оазиса.

— Ти ме разглезваш, Джейк.

— Приятелите са за това.

— Би трябвало да съм вътре и да шия…

— Остани… моля те.

Погледите им се засрещнаха, но те бързо ги отклониха.

— Сигурно съм ти се сторила много глупава… да танцувам с четка за прах — каза тя. — Но аз обичам да танцувам. Понякога си мечтая за истинска бална рокля, за танци под музиката на истински оркестър… в ръцете на истински мъж.

Тя спря люлката си. Въздухът между тях започна да трепти. Душата му хвърчеше.

Сара осъзна положението, засмя се и започна отново да оправя косата си.

— Виж какво правя… Говоря само за себе си. — Тя нави една къдрица на пръста си. — Джейк, разкажи ми за твоите мечти.

— Моите мечти умряха.

Избърза с думите си.

— Съжалявам — каза тя.

— Недей.

Той чувстваше погледа на Сара. Кошмарите отново обсебиха съзнанието му. Мислите му се помрачиха, не смееше да погледне младата жена.

Тя отново се залюля. Синджирите на люлката ритмично скърцаха. Джейк все не се осмеляваше да я погледне. Беше признал, че е имал мечти в миналото. Беше станал уязвим.

Пот се стичаше по врата и под ризата му. Не беше облечен подходящо за работа. Вземаше решения импулсивно. Знаеше, че в такива случаи човек често съжалява за постъпките си.

Постепенно Сара започна да се люлее все по-бавно. Джейк също забави темпото. Тишината изостряше нервите му…

— Ще отида да проверя Джени — каза тя, за да наруши мълчанието.

— Добре — отвърна, без да поглежда към нея. После се почувства като първия страхливец и я погледна право в лицето. То беше спокойно. Джейк не успя да прочете нито една от мислите й. — Сара, тръгвам си веднага след като свърша работата си.

— Разбирам.

Тя се оттегли мълчаливо. Само стъпките й отекваха по дървения под. Когато се скри от погледа му, той хвърли чука и тихо прокълна.

Гуендълин беше права, че го предупреди. Лошото беше, че той не се бе вслушал в думите й. Още по-лошо беше, че не се бе вслушал в собствените си инстинкти. Трябваше да каже сбогом на Сара още първия път, когато стъпи в магазина й. Сега беше твърде късно.

Хвана чука и се зае с потрошените стълби.