Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Legacy of Secrets, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 14 гласа)
Сканиране
ehobeho (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Елизабет Адлър. Наследство от тайни. Книга 1

Английска. Първо издание

ИК „Прозорец“, София, 1994

Редактор: Малина Томова

Коректор: Калина Павлова

 

 

Издание:

Елизабет Адлър. Наследство от тайни. Книга 2

Английска. Първо издание

ИК „Прозорец“, София, 1994

Редактор: Малина Томова

Коректор: Калина Павлова


Глава 1
Моди

Арднаварна, Конемара

Тъй като това е разказ за миналото, а също и за настоящето, най-после трябва да си призная, че съм „старица“. Макар че ако някой от вас ме беше нарекъл „старата Моди Молино“, сигурно щях да насъскам кучетата срещу него — далматинците, скупчени зад гърба ми на този голям стар стол като две несъразмерни пъстри възглавнички.

Нека се разберем по въпроса за възрастта, за да не се налага да го разглеждаме отново. Никога не мисля за себе си като „стара“, но толкова отдавна започнах да лъжа за възрастта си, че вече наистина не си спомням на колко години съм, макар че Невярната Бриджид в кухнята все не ме оставя да забравя.

— Как можа да кажеш на Джорджи Путнъм, че си само на седемдесет? — попита ме тя само преди няколко дни, — след като той знае, че е десет години по-млад от тебе?

— Това е женска привилегия — отговорих й аз остро, макар че, да си призная, се изчервих от срам.

Всъщност Невярната Бриджид ми се пада нещо като добра приятелка. Родени сме горе-долу по едно и също време. Беше млада, когато започна работа в Голямата къща и оттогава изобщо не сме се разделяли. Искате ли да знаете защо й викат „Не-вярната Бриджид“? Селяните я кръстиха така на младини. Беше хубаво момиче, едро и налято, и сменяше мъжете един след друг, но тъй и не се омъжи. Винаги съм й казвала, че според мене причината е, че си пада малко драка.

— Що не си затваряш устата, мадам, — вика ми тя, когато я дразня с това, — ще накараш целия свят да ти повярва на клеветите. Никога не съм била драка, както разправяш. Доколкото си спомням, беше по-скоро обратното.

Може и да е права.

Като момиче в никакъв случай не можех да мина за красива; дори хубава е прекалено оптимистично описание. Приличах на майка си, Сиел Молино, бях дребна, кльощава и червенокоса, с лице като на пакостлива котка, а баща ми все се оплакваше от шумния ми смях. Луничките бяха проклятието на живота ми, докато станах на двадесет години и срещнах Арчи. Той имаше навика да ги брои. Искам да ви кажа, че това занимание понякога може да бъде опасно. Или може би не бива да ви го казвам. Мама винаги ми повтаряше, че трябва да овладея изкуството да бъда дискретна и да се науча кога да замълча, но аз така и не усвоих ни едно от тези неща и не смятам тепърва да се променям.

Ще попитате на какво приличам сега? Всъщност не съм се променила особено. Пак съм крехка, слаба, с пронизващо сини очи и с боядисани червени къдрици, вероятно прекалено младежки, но аз си ги харесвам така. Не свалям от главата си любимата си широкопола черна шапка „Джек Ийст“ и понеже като повечето ирландци съм смахната на тема коне, обикновено ходя с бричове от еленова кожа, модел 1930 година, които се разширяват на бедрата, и с „ловджийско розов“ жакет. Е, да, поизбелял и износен е, но щом като тъй или иначе съм стара, искам поне да се чувствам удобно в дрехите си. Например, ботушите ми стоят като ръкавици и все още са изключителни. Направени са от най-известния обущар в Лондон. Да, по онова време фамилията Молино е получавала „само най-доброто“. Години наред, векове наред „само най-доброто“.

Освен това ние никога нищо не изхвърляхме. Аз си пазя всичките рокли, които изобщо съм притежавала, освен онези, любимите, износени от много употреба. Ако преместите Клара, жълтата котка, която тъкмо роди малките си в гардероба ми, ще намерите оригинални дрехи от Шанел 1930 година и нови Модели от Диор 1947 година. Продължавайте да ровите и ще се натъкнете на някои неща от Шиапарели и на мамините рокли от Поаре, Дусе и Вионе. Там има и дрехи от Форчъни, Фат и Уърт, които също обичам да нося. Тук все още се преобличаме за вечеря. Нали разбирате, човек трябва да се държи на ниво.

Къщата, Арднаварна, се намира в същото положение. Макар да е затрупана под грамада от вещи, насъбрани през последните сто и петдесет години, и да е поолющена, тя все още е най-хубавата къща, в която съм стъпвала някога.

„Ти си предубедена“, ще кажете вие и ще бъдете прави, обаче къщата все пак си е хубава. Тя е в ирландски стил от времето на крал Джордж, нито твърде голяма, нито твърде малка. Сега, когато пиша, бялата мазилка се лющи, стените са обрасли изцяло с благоуханни летни рози, а поляната пред прозореца ми представлява дебел килим от маргаритки, заобиколени с буен гъсталак от неподрязани цветя и напиращи бурени, макар да ми се струва, че бурените преобладават.

Високите прозорци са широко отворени, за да уловят светлината на късното следобедно слънце и кълбата лютив пушек от комините ни. Предната врата е чудесен образец на най-добрия стил от времето на крал Джордж. Тя е обградена от двете страни с високи, тесни прозорци, а отгоре има още едно прозорче с изящна резба. Вратата е широко отворена, както обикновено, за да кани приятелите на гости, и това донякъде обяснява защо ирландските селски къщи са известни с това, че в тях винаги е студено.

Самата аз винаги съм възприемала Арднаварна като някаква скъпоценност, опакована в зеленината на поляните, оградите, храстите и обраслите с дървета хълмове, които се издигат зад къщата и се надвесват над нея, сякаш искат да я защитят. А отдясно, в една пролука между възвишенията, човек може да зърне морето.

Вътре стените са облепени с избелели тапети и протъркана басма. Нищо не е подменяно от години, откакто мама закъса с парите през четиридесетте. Но все още сме запазили останките от великолепието и спомените си: на бюфета са накамарени сребърни трофеи за конски надбягвания, които се нуждаят от лъскане, а до тях са хромираните шейкъри за коктейли и сребърните джорджийски кофички за лед. Дъбовият под е покрит с протъркани персийски килимчета, а огромните китайски вази са натъпкани с изсъхнали хортензии и рози, избелели и придобили приятен бледожълтеникав цвят, който чудесно си пасва с потъмнялото старо дърво.

Има и широка, скърцаща дъбова стълба, която винаги ме издаваше през безразсъдната ми младост — всяка лудория можеше да се провали от една погрешна стъпка на второто стъпало от горе на долу. А завесите от златен брокат са толкова стари, че човек не трябва да ги дърпа, за да не се посипят на прах в ръцете му. В украсената с решетки от ковано желязо камина непрекъснато мъждука запален торф, който опушва мраморните комини, а лютивият му мирис се смесва с деликатния аромат на сухи листа, с вкусната миризма на току-що изпечени кифли и бисквити от кухнята, и с неизменния прах. А, като се огледам наоколо, ми се струва, че на всеки стол има купчина книги, около милион стари екземпляри на „Кон и хрътка“ и на „Ирландско поле“, а също и по една-две котки.

Макар че обичам това място, аз не съм родена тук. Дошла съм на този свят през един летен ден, ту слънчев, ту дъждовен, през 1910 година, в Голямата къща на по-малко от една миля оттук.

Баща ми вече бил свалил долу хубавото порто, което сега пия вечер; разбирате ли, той очаквал момче, а за момчетата винаги слагали бутилки хубаво порто в избата, за да отлежи, докато синът навърши двадесет и една години. Когато съм се появила аз, баща ми, естествено, само ме погледнал, свил рамене и казал на майка ми: „Е, щом това е най-доброто, което можем да направим, поне ще се постараем да я научим да язди като мъж.“

И той го направи. Хората си спомнят кошчетата, а аз помня конюшните. Първите ми спомени са свързани с миризмата на коне. И, за щастие, аз ги заобичах така, както другите момиченца обичат куклите. Никога не съм се страхувала от тях. Имах си свое малко пони от Конемара, сиво-кафеникаво и кротко, и когато навърших три години, папа вече ми беше простил, че не съм момче. Мисля, че много се гордееше с безстрашната си малка ездачка.

Татко и мама пътуваха много и винаги ме вземаха със себе си, още от годината на раждането ми. Мама каза, че няма намерение да си седи вкъщи, а татко заяви, че и наум не му е идвало да я зареже сама, така че всички тръгнахме заедно. Пътувахме до Париж, разбира се, и до Довил, за да гледаме конните надбягвания. После в казината на Монте Карло и Биариц — мама обожаваше блъсканицата. Връщахме се, за да ловуваме и да ходим на риболов, после прекарвахме сезона в Лондон, Аскът и Гудууд и пътувахме с кораб до Каус. А, да, имаше и партита. Никога вече няма да има такива чудесни партита. А може би това са празни приказки и всички партита ти харесват, когато си на седемнадесет години. Освен това ходехме в Баден-Баден и в Блек Форист, и карахме ски в Сейнт Мориц.

О, да, като дете пътувах много, имах си гувернантка, цял сандък с играчки и двама родители да ме глезят. Десетгодишна, вече бях свикнала да пътувам с водния влак от гара Виктория в Лондон до Париж. А на четиринадесет бях редовна пътничка във влака за Ривиерата. Толкова често минавах по този маршрут, че лесно бих могла да извърша пътуването и сама, но естествено, не ми позволяваха да го направя. Всички портиери на най-добрите хотели ме познаваха: в „Кларидж“, „Ланкастър“, „Отел дьо Пар и“, „Грити Палас“.

На вас, младоци с дънки и каубойски ризи, свикнали с колежите и кариерата си, думите ми вероятно ще ви прозвучат толкова странно, сякаш идват от друга планета, но когато мама и татко решиха, че вече се изплъзвам от контрола им и ме изпратиха да довърша образованието си в Париж, ми се стори, че животът ми е свършил. Също като прословутата Лили я аз бях заточена далеч от Арднаварна. Но за Лили ще стане дума по-късно — „всяко нещо с времето си“, както казваше мама, когато ставах нетърпелива. И все пак е странно как разговорът все се връща към „пропадналата“ Лили Молино, но тя наистина не беше от жените, които можете да забравите.

Както и да е, бях заточена за една година. И се борих срещу това, ох, как се борих! Изплаках реки от сълзи, но без никакъв резултат. А когато отидох в онова училище, то ми хареса — макар че никога не си признах, разбира се. Продължих да се оплаквам до самия край, за да им създавам чувство за вина.

Изпратиха ме там, за да се превърна в „млада лейди“, но никой не се изненада, когато не се получи. Мама казваше, че съм индивидуалистка и винаги ме е поощрявала да се държа естествено. Бях жизнерадостна, буйна и винаги весела, с пламтящи червени къдрици, смешно малко лице и сините очи на рода Молино. Едва на седемнадесет, вече се радвах на огромна популярност сред безбройните си приятели. После се завърнах вкъщи и трябваше да бъда дебютантка. Представяте ли си, да ме облекат цялата с къдрав бял тюл и да ми сложат пера в косата като на надуто какаду?

Когато навърших двадесет години, главата ми беше пълна само с коне и мъже. Точно в тази последователност. Само в Париж нещата стояха обратно: първо мъжете и после конете. Нали разбирате, никога не съм била красавица, но ме смятаха за забавна, защото не спирах да бърборя и бях наследила високия заразителен смях на мама, който привличаше хората.

„Моди Молино не се надува“, говореха за мен. „Тя е любезна с всички.“ Но трябва да си призная, че обичах да клюкарствам почти толкова, колкото и да яздя през полето в мъгливите есенни дни. Освен това обожавах Париж и дрехите и дори сега не ми се ще да ви кажа колко пари пръснах за шапки. Особено за онези малки шапчици за коктейли, които носехме през тридесетте. Имаше една жена на „Фобур Сен О’норе“, как ли се казваше? А, да, мадам Симонета. Тя правеше онези малки нещица от мрежа и пера, които струваха цяло състояние. Но те бяха божествени и си заслужаваха всяко пени. Още ги пазя на горния етаж заедно с останалите дрехи.

На кого му идваше наум през онези безгрижни дни какво ни очаква скоро? Винаги казвам, че отначало прекарах десет чудесни години, после всички ние, младите глупчовци, трябваше да пораснем. А когато настъпи 1939 година, много от нас трябваше да умрат.

Приятелите ми бяха разпръснати по цяла Европа, а също така в Англия и Ирландия. Някои от тях се биеха дори на другата страна. Това объркваше всички ни: в един момент заедно флиртувахме и се срещахме на партита, а в следващия трябваше взаимно да се мразим. Но предполагам, че това е предназначението на войните, малцината слуги на злото въвличат добрите и храбрите в битка, за да осъществят собствените си цели.

Моят младеж беше сред първите, които отидоха на война. Става дума за Арчи Хърбърт, който броеше луничките ми.

О, Арчи беше толкова хубав. Висок, чернокос, с аристократична осанка, малки тъмни мустачки и изразителни кафяви очи. Той изглеждаше направо божествен с униформата си в цвят каки, с излъскани кафяви кожени презрамки и колан, и с блестящи златни копчета. Разбира се, аз го обичах до полуда. Беше професионален армейски офицер с мисия в Париж, когато обявиха войната, и остана там, за да види какво можеше да направи. Немците го плениха и го изпратиха в Германия — нали разбирате, той произхождаше от твърде високопоставено семейство и за нацистите беше голяма чест да го задържат.

Той ми изпрати едно писмо, ако изобщо можеше да се нарече така… няколко реда, като половината бяха задраскани от цензурата. Не получих нито дума повече. Продължих да му пиша, като се надявах, че още е там и може би получава писмата ми. После, след войната, се разбра какво е станало с него. Беше умрял в лагер за военнопленници през 1942 година. Уморили бяха от глад този добър, красив млад човек. Май така и не успях да се съвзема от това.

Разбира се, ние всички дадохме своя принос във войната. Аз се записах във флотата, най-вече защото тяхната униформа беше най-хубава. Искаше ми се да се запиша в кавалерията, но там не взимаха жени, а така или иначе вече не използваха коне. Във флотата ме произведоха в чин офицер, но не заради висшето ми образование, господ знае, че никога не съм го имала. Но пък знаех три езика. През цялата война така и не видях кораб, но си поживях, докато возех офицерите из Лондон. После ме прехвърлиха към Адмиралтейството да премествам онези миниатюрни фигурки на подводници и разрушители по една голяма релефна карта на световните океани.

Ох, милички, през войната падаше голямо флиртуване. Бог знае, че в Лондон липсваха почти всички греховни удоволствия: нямаше копринени чорапи, нямаше парфюми, нямаше дрехи, а храната беше дяволски оскъдна. Макар че в „Кафе дьо Пари“ все още сервираха свястно пиене, преди да го улучи бомбата. А и добрите хотели, „Кларидж“ и „Савой“, се мъчеха да готвят прилични обеди от това, което имаха, за по няколко шилинга. Нощните клубове продължаваха да работят, кръчмите също. Там свиреше музика, а ние танцувахме и много се смеехме — а също и много плачехме. После войната свърши и когато еуфорията премина, видяхме колко малко от приятелите ни се завърнаха вкъщи. Младежите, с които се бяхме смели и шегували, момчетата, с които бяхме играли тенис и бяхме танцували. С които се бяхме любили. Нашият свят никога вече нямаше да бъде същият.

След войната се върнах вкъщи, в Арднаварна. Мама още си беше тук. Грижеше се за кокошките, за овцете и за кравите си. Мама се беше превърнала в истинска малка фермерка. Чак по-късно разбрах причината. Трябвало е да се изхранва сама. Никой от нас не беше обръщал особено внимание на парите. Когато ги имахме, ги харчехме, а когато нямахме — просто затягахме коланите. Но семейство Молино винаги е имало пари, пък и не бяхме прахосници — не купувахме яхти, не проигравахме състояния в Монте Карло, нито си позволявахме да харчим за капризите на прочути любовници или да купуваме приказни накити. Векове наред семейството винаги е имало пари. Само че сега нямахме. Или поне не бяха толкова много.

Нали знаете, че най-големият син винаги наследява къщите и парите, обаче баща ми е бил вторият син, така че не беше наследил кой знае какво. Беше получил само малко пари от баба си, но предполагам, че дотогава вече са били на привършване. Богатството на мама беше инвестирано в чужбина — в германска стомана, във вече несъществуващите корабни превози и в банкрутирали каучукови плантации — все губещи капиталовложения.

Тази шокираща новина бе една от причините да се омъжа. Той беше ирландец. Добро момче, което познавах откакто се помнех. Но след загубата на Арчи не можех да си намеря място. Мъжът ми ужасно ме отегчаваше и след година го зарязах. После срещнах един друг мъж. Всъщност би трябвало да поясня, че това беше втората ни среща. Той беше морски офицер, познавах го от Адмиралтейството. В началото, когато се записах във флотата, го бях возила с официалната кола. Още тогава ми бе харесал и продължавах да го харесвам.

Естествено, това, че още бях омъжена, ни създаваше проблеми, и ние просто заживяхме заедно в Арднаварна. Никой нямаше нищо против. Неприятностите започнаха, когато се опитах да се разведа и да се омъжа за него. О, хората нямаха нищо против да живееш с някого, те си затваряха очите за това. Но да се разведеш по онова време? Да пази господ. И той ме предпази в лицето на епископа.

Трябваше да избирам — или да се разведа, да се омъжа за онзи човек и да живея в изгнание, или да си остана вкъщи, в Арднаварна. Избрах Арднаварна и никога не съм съжалявала за решението си, макар че така или иначе първият ми съпруг почина няколко години по-късно и отново бях свободна жена. Превърнах се във Веселата вдовица Молино — понеже като всички жени от рода Молино не бях взела името на мъжа си. Между другото, то се произнася Молину, само по тази начин звучи правилно.

Животът продължаваше. Имах безброй приятели, пръснати по различните континенти, и най-после получих парите на дядо си Молино, та можех да ги посещавам толкова често, колкото си исках. Имах си конете, Париж пак се връщаше към вихъра на американския джаз и модните дрехи… о, аз отново заживях както в хубавото старо време.

След това заминах за Индия заедно с татко и мама. Татко падна лошо от едно пони при игра на поло и след няколко дни разви тетанус. След една седмица почина и аз трябваше да върна мама вкъщи. Тя беше съкрушена от смъртта му, аз също, разбира се.

Мама се установи спокойно в Арднаварна, като се грижеше за градината си — о, тя изглеждаше приказно по онова време, уверявам ви, и аз скоро отново заживях постарому, прелитайки от Лондон до Париж и Дъблин като пеперуда. Но винаги се връщах в Арднаварна за ловния сезон. Конюшните ни бяха сред най-добрите в страната, далматинците ни бяха най-чистокръвните, произлезли от собствените кучета на прословутата Лили, а градините ни — най-красивите в Конемара.

А после, когато накрая мама почина, аз завинаги се върнах у дома, в Арднаварна.

Отново започнах да говоря за себе си, както все ми натяква Невярната Бриджид, а имах намерение да ви разкажа за онова, което се случи едва вчера, за цялото вълнение и за неочакваните си гости.