Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Speed 2: Cruise Control, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
helyg (2010)
Корекция
sonnni (2014)
Форматиране
hrUssI (2015)

Издание:

Джордж Раян. Скорост 2: Професионалисти

ИК „Калпазанов“, Габрово, 1997

Американска. Първо издание

Редактор: Мая Арсенова

ISBN: 954-170-159-0

История

  1. — Добавяне

1

— Ще се върна след един час — каза приятелката й и остави Ани Портър с нейния жълт фолксваген костенурка на паркинга на Министерството на транспорта.

— Чао — отвърна Ани.

Приятелката й, която беше съкратена миналата седмица, бе настояла да докара Ани тук за изпита, който съдията беше настоял тя да вземе, преди да й бъде върната шофьорската книжка. Отнемането на шофьорската й книжка беше резултат от поредица недоразумения, неподходящ момент и лош късмет, които бяха твърде оплетени, за да могат да бъдат обяснени накратко. Тя си казваше, че това можеше да се случи на всеки, особено на някого като нея, който винаги бързаше. Останалите хора имаха по-малко работа и водеха по-улегнал живот. Ани обаче живееше в Лос Анжелис и животът й беше забързан, сякаш живееше на изток, където всички бързаха. Днес щеше да вземе изпита си, да си върне книжката и след това всичко щеше да бъде различно. Тя си обещаваше това.

Леко разтревожена, Ани излезе от колата, за да се поразходи. Тя беше около двадесетгодишна, красива, дребна брюнетка с големи кафяви очи и щедри устни, които обикновено се усмихваха широко. Стройното й тяло беше облечено в жълто миди, бели къси гащета и жълти сандали. В малката си черна раничка тя носеше призовката си, съдебното решение, отнетата си книжка и останалата необходима документация в три екземпляра.

Заради всичко това Ани губеше цял работен ден, защото приятелката й я караше на работа сутрин, а вечер една нейна колежка я караше у дома й. Тя не искаше да поема риска да шофира без книжка — не и при нейния късмет. Днес след изпита щеше да отиде да пазарува с приятелката си. Може би дори щяха да се отбият до плажа във Венис, за да може Ани да се види с гаджето си, който беше ченге там. Може би щеше да бъде забавно да го изненадат. Той щеше да разпознае колата й.

Но първо трябваше да си вземе изпита. Може би този ден нямаше да бъде чак толкова лош. Изпитът от миналата седмица беше нещо, за което не й се искаше да си спомня точно сега. Това можеше да се случи на всеки. Изпитващият се беше държал много добре. Тя си спомняше също, че той беше изслушал със съчувствие разказа й за Джак, предишното й гадже, с когото се беше запознала, когато бе пътувала с автобуса в онзи ужасен ден, в който й бяха отнели шофьорската книжка. Името на инспектора беше господин Кентър. Тя беше поискала той да я изпитва и днес. Ако изпитът се провеждаше от човек, когото познаваше, макар и слабо, това щеше да й бъде от голяма полза.

Защо тогава крачеше толкова нервно насам-натам? Каза си, че не трябва да бъде нервна, и се качи отново в колата си.

 

 

Денят беше хубав и ясен. Боб Кентър излезе от сградата на Министерството на транспорта и тръгна към паркинга, където се срещаше с онези, които трябваше да вземат изпита по шофиране. Боб беше прехвърлил петдесетте и бе започнал да оплешивява, беше облечен в спортна риза с къси ръкави и тъмнокафяви панталони. Напоследък той се тревожеше за здравето си. Не че здравословното му състояние беше лошо, но накъдето и да погледнеше, виждаше само реклами за медицински проблеми и напомняния, че трябва да се грижи по-добре за себе си. Е, тази сутрин се чувстваше изпълнен с енергия. Беше направил упражнения за отпускане и беше закусил със здравословна храна. Хванал папката си в ръка, той тръгна с широка крачка през паркинга. Внезапно забеляза жълтия фолксваген.

Колата беше същата като онази от миналата седмица. В това беше съвсем сигурен, въпреки че не можеше да си обясни как тя беше успяла да се яви отново на изпита толкова бързо. И как изобщо беше жива все още? Хвърли един поглед на папката си. Името й беше Ани Портър. Той изкара една любезна усмивка на лицето си и бавно се приближи към жълтия автомобил.

Тя седеше зад волана и го посрещна с широка усмивка.

Боб помнеше как изглежда тя. Отвори вратата и каза:

— Ани, пак се срещаме с вас — и то толкова скоро.

— Надявам се, че нямате нищо против, господин Кентър — каза тя, — но аз поисках да ме изпитвате вие. Исках да се реванширам за миналата седмица.

Споменът го накара да се намръщи.

— Че защо да имам нещо против? — излъга той, след което добави, опитвайки се да се самозалъже: — Сигурен съм, че днес изпитът ще мине по-добре.

Боб се отпусна в седалката до нея и затвори вратата. Докато си слагаше колана, той беше отхвърлен назад в седалката, когато Ани потегли, сякаш беше на състезанието за смешни коли. Тъкмо излизаха на висока скорост от паркинга, когато автобусът за Санта Моника изскочи пред тях. Ани наби спирачките малко преди да го блъснат странично. Коланът предпази Боб да не забие чело в предното стъкло. Ани му хвърли един поглед.

— Извинете, господин Кентър — каза тя, — но този автобус се движеше твърде бързо!

— Да, да — отвърна на пресекулки Боб. — Завийте наляво.

Тя хвърчеше по тихите улички на жилищните квартали на Венис, като шофираше небрежно и уверено. Ръцете й едва докосваха волана, когато автомобилът направи остър завой с шестдесет и пет километра в час.

Междувременно Ани разказваше на Боб за новото си гадже.

— Става дума за дребните неща, с които съм свикнала — казваше тя. — Ако изпусна кърпичката си в ресторанта, Алекс ми дава своята. Той ми отваря вратата на колата и вика на съседите ми вместо мен. — Тя погледна към инспектора. — Той гледа видеокасетите, които избирам аз.

Боб беше стиснал коленете си и се беше втренчил право пред себе си през предното стъкло.

— Ани — каза той, — бавно се престройте в…

Тя се вряза рязко в посоченото платно и продължи:

— Последният ми приятел, Джак, не беше от най-романтичните. На рождения ми ден преди две години той ми купи газов спрей. Помислих го за парфюм — и завърших в бърза помощ. — След това тя добави замислено: — От връзките, които възникват в екстремни обстоятелства, никога не се получава нищо.

— Правилно — съгласи се отнесено Боб. Той оглеждаше трафика.

— Надясно ли? — попита озадачено тя.

Боб кимна и внезапно осъзна, че това беше най-неподходящото, което можеше да направи.

Ани беше решена да не изпусне този десен завой. Тя прекара рязко колата си през две платна и пресече пътя на един камион. Камионът наби спирачки. Големите стъкла за витрини на магазин, които се намираха в рамки в каросерията му, се плъзнаха напред и се разбиха на пътя.

— Добре ли сте? — попита Ани инструктора, който беше заврял глава в краката си, за да се подготви за сблъсъка. — Тук обикновено завиваме наляво.

— Господи, Ани! — изпъшка Боб и се изправи разтреперан. — Ще забравим за това. Да започнем отначало. Карайте направо.

Тя продължи да кара направо, като набираше скорост и увереност.

Сложил ръце върху арматурното табло, Боб я попита:

— Ани, приятелят ви така ли шофира?

Тя се обърна към него и се усмихна нервно.

— Кой, Алекс ли? Не, моят Алекс кара десетскоростен велосипед.

 

 

Високо в Холивуд Хилс един камион се движеше толкова бързо, че едва вземаше завоите на тесния криволичещ двулентов път. Две полицейски коли и каченият на мотоциклет полицай Алекс Шоу от Отряда за бързо реагиране към полицията на Лос Анжелис преследваха камиона.

Облечен в черна балистична жилетка с изписани големи букви LAPD на гърба, но без каска, Алекс говореше по радиостанцията на врата си.

— Той току-що излезе на върха и тръгна към изхода за Холивуд.

Алек беше на около двадесет години, красив мъж с тъмна коса, правилни черти и мускулесто тяло.

— Няма да се измъкне, Алекс, чакаме го — отговори по радиото Мак. Той също беше от Отряда за бързо реагиране и се намираше на няколко мили по надолу по хълма, където вече беше направена блокада от три полицейски коли и един микробус. — Само внимавай, защото там може да има движение.

— Благодаря — потвърди, че е приел съобщението Алекс.

Само след няколко секунди, малко преди да вземе един завой, той срещна две коли. Те се движеха бавно, тъй като само преди малко се бяха срещнали с камиона. Алекс едва успя да мине между тях. Когато и двата полицейски автомобила минаха край тях, колите вече бяха отбили встрани от пътя. Шофьорите им не се помръднаха от местата си в продължение на пет минути.

Камионът се клатушкаше от високата скорост. Алекс предположи, че крадената стока в каросерията се мести при движението и прави камиона по-труден за управление. От време на време той забелязваше шофьора, който го наблюдаваше в страничното си огледало. Алекс знаеше, че ако се опита да го изпревари, беглецът ще свие встрани и ще го смачка. По дяволите, блокадата беше пред тях и това сигурно щеше да изненада този мръсник. Той трябваше само да остане зад него и да продължи да го държи в напрежение, ако изобщо успееха да стигнат до блокадата… което изглеждаше съмнително, като се имаше предвид как се люшкаше камионът.

Всичко беше започнало с един съвсем обикновен сигнал за взлом в административна сграда и беше завършило с обаждане до Отряда за бързо реагиране, когато смешниците, които плячкосвали помещенията, бяха решили, че могат да се пострелят с ченгетата и да се измъкнат. Всички останали бяха в сградата, но този беше товарил откраднатото в камиона при пристигането на полицаите и се беше скрил, изчаквайки подходящия момент да се измъкне. Алекс и колегите му бяха пристигнали, преди той да се бе опитал да избяга. Бандитът беше запалил двигателя и беше дал газ.

Някакъв зяпач беше качил мотоциклета си на тротоара, за да има по-добра видимост към сцената. Алекс беше секвестирал мотоциклета му и бе тръгнал да гони камиона беглец. Криволичейки между останалите коли и минавайки на червено, те като по чудо не бяха прегазили никого. По време на преследването бяха срещнали две полицейски коли, които също се бяха включили в гонитбата. Алекс бе съобщавал постоянно местоположението на колегите си и това им бе дало възможност да организират блокадата. Сега му оставаше само да си стои на мястото и те щяха да пипнат този маниак.

Алекс се намираше на около петдесет мера зад камиона, когато му се стори, че забеляза една от задните му врати да се отваря. Тя се отвори още малко и върху пътя западаха компютри и монитори. Един монитор падна точно пред него, отскочи и профуча край ухото му, като се въртеше бавно около оста си, сякаш беше в космическа орбита.

Алекс видя една камара компютърно оборудване на двадесет метра пред себе си. Нямаше начин да премине през тази бъркотия. Товарът падаше и се пръскаше във всички посоки. Той осъзна, че ако предната му гума се блъснеше в някое от тези препятствия, той щеше да бъде изхвърлен през глава през кормилото, а нямаше каска. Като полицай добре знаеше какво означава това.

С периферното си зрение Алекс забеляза дупка в мантинелата над каньона и инстинктивно се мушна през нея. Той свали предавката и се опита да овладее мотора върху банкета над стръмния склон на каньона. След това завъртя силно ръчката на газта, решен да не изпуска от очи камиона.

Първата полицейска кола се опита да заобиколи компютрите, но не й се удаде. Те се забиха в радиатора й, разбиха фаровете, спукаха предното стъкло и повредиха корпуса й. Втората полицейска кола се отърва само с няколко изкривени ламарини. Ченгетата изругаха и започнаха бавно да прокарват колите си през камарите от офис оборудване. Когато успяха да преодолеят препятствието, камионът и мотоциклетът отдавна вече ги нямаше.

— Алекс, къде се намираш? — попита Мак по радиостанцията.

От другата страна на мантинелата Алекс едва успяваше да удържи мотора си да не се хвърли в каньона. Докато минаваше през прах и плевели, гумите му често оставаха само на няколко сантиметра от ръба на пропастта. Ако Мак искаше да знае толкова много какво е положението му, то можеше да бъде описано само с една дума — отчаяно!

Когато му се удаде възможност, Алекс изкрещя в микрофона:

— Сега не мога да говоря!

Това трябваше да свърши работа. Той трябваше да се концентрира върху шофирането. И то тъкмо навреме. На около сто метра пред него пътят завиваше и на това място банкетът, изглежда, свършваше и единствено мантинелата отделяше пътя от каньона.

Малко преди края на банкета в мантинелата се показа тясна дупка. Алекс обаче се движеше твърде бързо. Нямаше начин да премине през дупката и да излезе на пътя. Процепът беше твърде тесен. Той зави колкото можеше повече към каньона, наведе се в противоположната посока и прекара мотоциклета през пролуката. Мантинелата одраска резервоара от едната страна и огъна стъпенката от другата.

Той отново беше на пътя.

 

 

Боб Кентър погледна объркано Ани и я попита:

— И Алекс… ли е… ченге?

— Знам, знам! Бях казала, че след Джак никога вече няма да ходя с ченге — каза тя. — Но Алекс е толкова различен. Той е патрулиращ полицай на плажа и прекарва по-голямата част от времето си на велосипеда си във Венис. Така се запознахме. Аз наруших правилата за уличното движение на пешеходците.

— Ани, това е престъпление — каза Боб с престорена строгост. — Завийте наляво тук.

— Довечера имаме годишнина — каза тя, докато колата започна да изкачва хълма. — Седем месеца! Нито един от нас не е имал толкова дълга връзка. Така че довечера ще празнуваме, просто в случай, че…

— Копка! — предупреди я Боб.

Ани мина на скорост през дълбокия канал в пътя, който имаше за цел да отвежда дъждовната вода и да забавя движението. Окачването на фолксвагена беше толкова твърдо, че все едно го нямаше и от раздрусването би пребледнял дори един сърфист. Боб удари главата си в тавана. Ани сякаш не забеляза нищо.

— Не твърдя, че всичко е идеално — казваше тя. — Все още се опознаваме.

Боб чу полицейски сирени в далечината.

— Защо не намалите и не ми разкажете за проблемите си? — предложи той. Сирените започнаха да се чуват по-силно и той се огледа нервно.

— Няма проблем. Просто Алекс може да бъде доста мълчалив понякога. Той никога не говори за работата си, нито пък за чувствата си.

— Е, сигурно е съвсем нормален човек — каза леко озадачен Боб. — Послушайте съвета ми. Не го притискайте.

 

 

Мотоциклетът на Алекс почти не докосваше земята, докато той се спускаше надолу по хълма. Камионът не се виждаше никъде. За да го настигне, Алекс се бореше с мотора и го изцеждаше до край. Той се навеждаше толкова много на завоите, че стъпенката му опираше върху асфалта, а рамото му обираше прах от банкета.

Почти на една миля пред него две ездачки се опитваха да овладеят конете си, които се бяха подплашили от камиона, преминал по пътя с невероятна скорост. Конете все още пръхтяха и пристъпваха нервно, когато дочуха бръмченето на приближаващ се мотоциклет, приличащо на жуженето на ядосана гигантска пчела. Конете разшириха очи от страх, издуха ноздри и запристъпяха още по-нервно. Когато мотоциклетът прелетя покай тях, конете се изправиха на задните си крака и хвърлиха ездачките си на земята.

Междувременно малко по-напред по пътя камионът излезе от поредния завой и шофьорът му забеляза блокадата от три полицейски коли и микробус. Спирачките изсвириха, камионът се завъртя на 180 градуса и тръгна обратно натам, откъдето беше дошъл.

Полицаите от Отряда за бързо реагиране опряха дулата на карабините си върху покривите на автомобилите и се прицелиха през оптичните си мерници.

— Не стреляйте! — нареди Мак. — Той е твърде далеч.

На такова разстояние със сигурност щеше да има заблудени куршуми, които можеха да изминат половин миля и да убият някое дете, играещо си с куче в задния двор.

Шофьорът на камиона настъпи педала на газта и започна да изкачва отново хълма.

— Да тръгваме! — извика Мак.

Полицаите скочиха в колите си и поеха след камиона. Никой не се сети да каже на Алекс.

Алекс все още се спускаше с бясна скорост по хълма с надеждата да настигне камиона, без да знае, че сега беглецът се движи право срещу него. Той взе поредния завой и не можа да повярва на очите си, когато видя в края на една къса права отсечка камиона, който се движеше по средата на пътя и идваше право към него. Разстоянието не беше повече от шестстотин метра.

— По дяволите! — изруга Алекс.

Шофьорът на камиона се усмихна.

— Ела ми! — изръмжа той.

Разстоянието между тях вече беше едва петдесет метра. Алекс нямаше избор. Той зави рязко наляво и остави мотоциклета да се плъзне изпод него. Докато падаше по гръб, той се опита да отпусне тялото си. Започна да се пързаля, сякаш беше паднал върху лед, а не върху асфалт. Главата му все още беше на раменете, но той не беше сигурен за останалите части на тялото си. Пързаля се почти двадесет метра, преди да спре в праха откъм онази част на мантинелата, която се намираше към пътя.

Усмивката изчезна от лицето на шофьора на камиона, когато той забеляза, че изоставеният мотоциклет се плъзга право към него.

— Кучи си… — Не му остана време да довърши, тъй като беше твърде зает да върти волана, за да избегне мотоциклета. Завъртя волана твърде много и изгуби контрол върху камиона. Блъсна се в мотора, премина през пътя, едва не прегази Алекс и се удари в мантинелата.

Шофьорът успя да отвори вратата и да скочи в мига, в който камионът разкъса мантинелата и изчезна по стръмния склон на каньона, като се преобръщаше. След това настъпи тишина. Или почти тишина, тъй като двигателят на мотоциклета все още работеше и задното му колело се въртеше.

Шофьорът на камиона се претърколи и остана да лежи на три метра от Алекс. Двамата не бяха в състояние да помръднат и само се спогледаха. Беглецът се опита да се надигне, но изкрещя от болка.

Алекс се опита да намери оръжието си, но не успя. Докато лежеше по гръб, той каза на шофьора:

— Имате право да мълчите…