Васил Райков
Операция Нептун (2)

2.

Стилян Кънев завърши някак неочаквано диктовката, по средата на мисълта си.

— Да обработвам ли записа? — попита меко диктофонът, след като минаха няколко минути.

— Край! — заяви колебливо Стилян и погледна гузно зеленото немигащо око на апарата. — Друго няма. Обработвай данните!

— Слушам, да обработвам данните! — повтори послушно диктофонът и в същия миг зеленото кръгче стана оранжево. В електронната памет на машината започваше сложна и прецизна работа. Неговият отчет за изминалия ден сега щеше да се превърне в цифри, графики и обобщения. Към тях щяха да се прибавят нови и нови данни, за да попълват ден след ден картината на експеримента, в който участвуваше. Научният опит, наречен като някогашните криминални романи „Операция Нептун“. По-точно би било — „Човекът и морето“. Един човек, въоръжен със знанията на хората от 2031 година, с помощта на всичките тези умни машини, които се намираха в неговата подводна къщичка, трябваше да прекара три седмици в морските дълбини. Сам! Сам да добива храната си, да възлага на изследователските прибори новите задачи, да диктува своите всекидневни отчети, в които точно и пълно да предава как се чувствува сам човек в тази непривична за него среда. Сам в морето!…

И все пак дали беше сам?…

— Дявол знае какво означава тая проклета история! — каза гласно Стилян и притвори уморено очи.

— Може би трябва да разкажем всичко на диктофона, а? — отекна в отговор един глас, но това беше пак неговият глас, неговият собствен, малко дрезгав и плътен глас, макар че идваше иззад гърба му. Ала този факт не направи никакво впечатление на младия мъж, който без да се обръща, отвърна:

— Да почакаме още малко — каза унило той. — Да минат поне няколко дни. Може би тогава всичко…

— Не очаквай чудеса! — възрази гласът, който идваше отзад. — Очевидно не става дума за халюцинации и миражи. Явлението е премного материално, за да го смятаме за илюзорно.

Стилян се извърна бавно. Не бързаше да отвори очи. А когато погледна, не се стърпя и се усмихна. Срещу него се усмихваше с неговата малко крива усмивка и с липсващия зъб дори още един Стилян Кънев. Не, това не беше двойник, нито огледален образ, а втори Стилян от плът и кръв: със същото лице и коса, същия ръст, със същите мускулести ръце и белег от кучешки зъби на лявото кутре. Толкова идентичен с него беше този друг Стилян, че не можеше да се каже кой е „друг“ от двамата.

Когато се появи „другият“ (това беше вчера вечерта), Стилян спеше. Събуди се с чувството, че го наблюдават. И го видя. Разбира се, усмихна се и затвори очи. Погледна отново. Неговият двойник седеше на стола до леглото и го наблюдаваше замислено. Беше облечен в съвсем същия спортен екип, дори на врата му беше вързан същият скиорски шал като неговия. Невярващ на очите си, Стилян протегна ръка към коляното на човека пред себе си, убеден, че ще срещне само въздуха. Но в следващия миг една друга ръка стискаше здраво неговата. Една топла човешка ръка!…

— Може би е по-добре да поспим, а? — подхвърли гостът. Гласът му звучеше отегчено.

— Да поспим — съгласи се Стилян с тайната надежда, че когато се събуди, няма да има и помен от неговия двойник.

Утрото настъпи както обикновено: от покрива бликна мека слънчева светлина, часовникът включи галеща ухото мелодия, а готварската машина се зае да приготовлява закуската. Два чифта кафяви очи се отвориха с плаха надежда, два погледа се срещнаха с неприязън и накрая два еднакви до безобразие плътни и малко дрезгави мъжки гласове избухнаха в смях. Двамата Стиляновци се надигнаха от леглата, изчакаха се учтиво, почти като чужди хора, пред тренировъчната машина и банята, после се настаниха край масата. И отново се захилиха като пощурели — на масата беше сервирана закуска само за един Стилян.

— Може би не си гладен? — попита Стилян втори (от първия миг те си говореха на „ти“ като нещо напълно естествено).

— Разчитах, че ти си този, който няма да е гладен.

— Понеже грешиш, да си поделим закуската. Ако наистина не ни стигне, тогава ще поръчаме друга.

— Добре!

Хайвер, препечено до златисто филе от риба, салата от синьо-зелени водорасли (впрочем съвсем не лоша на вкус). Всичко това бе изядено за секунди. Когато по същия начин се стопи втората и третата закуска, двамата се разсмяха с все сила. Всеки знаеше какво е искал да докаже другият — че той, именно той, е реалният, затова има вълчия апетит на здрав, реално съществуващ мъж.

— Смешно е, но излиза, че и двамата съществуваме — поде накрая Стилян първи.

— Колкото и невероятно да звучи!

— Да се свържем веднага с института!

— Чрез аварийната станция?

— Защо не?

— В инструкцията пише ясно: САМО ПРИ КРАЙНА НЕОБХОДИМОСТ!

— Струва ми се, че нашият случай надхвърля понятието „крайна“.

— Нищо подобно! Не сме изпробвали още всичко. Страх ме е, че сме се поддали премного на емоционалната страна на нещата. Действително да види човек самия себе си насреща — не е шега; но нека да не го превръщаме прибързано в трагедия. Вероятно се касае за някакво странно раздвоение на личността или за…

— … материализиране на раздвоеното съзнание, а! Чудесни хипотези, няма що! Иначе си прав! Я да видим какво ще покаже магнитофонният запис на нашия разговор и телевизионните камери. Може би те са доловили „странното“ в нашето поведение.

— Умно!

Записът беше „нормален“ — диалог на един и същ глас. Не бяха доловили „нищо особено“ и камерите. На телевизионния екран се виждаха двама еднакви до безумие Стиляновци как се хранят, как избухват в смях или разговарят спокойно помежду си.

— А може би спим? — подхвърли Стилян първи, когато екранът угасна. — Просто невероятно!

— Дявол знае! — добави угрижено Стилян втори. — Че всичко това е невъзможно — няма спор. Но как да открием в какво се състои бедата?

— Ето как: дотука излиза, че сме едно и също лице, нали!

— Да.

— Тогава всеки от нас знае какво трябва да върши. Предлагам всеки да се запознае с програмата за днес и да я изпълни сам, като не си говорим през целия ден. А вечерта ще направим два отделни рапорта на диктофона. После ще ги сравним и ще анализираме разликите. Може би тогава…

— Идеята не е лоша — кимна Стилян втори. — Съгласен!