Пенчо Симов
Послеслов

Ако се опитаме да изобразим последните години от живота на Рембранд ван Рейн, ще са ни нужни в изобилие мрачни и потискащи бои. В живота на великия художник има време, когато съдбата сякаш извръща очи от него. Той постепенно загубва всичко, на което е придавал някаква стойност — всичко, освен творчеството. Най-близките му хора умират, бедността го притиска все по-тежко и се превръща в отчайваща мизерия. Неизброими са ударите, които трябва да изтърпи, неизчислими — загубите, понесени от него. Дори и само малка част от онова, което е изживял, би било достатъчно, за да съкруши и обезвери всеки друг човек. Но мелничарският син от Лайден не се поддава на обичайните мерки и преценки, за него не важат някои общоприети норми и изисквания. Истински човек от народа, здраво свързан с родната земя, той не се огъва и не скланя глава пред никакви изпитания. Като як дъб, който не може да бъде повален и от най-яростните бури, той сякаш черпи нови творчески подтици дори и от нещастията. Нищо не е в състояние да пресуши необикновеното му вдъхновение, стремежът му към съвършенство не познава граници. И неудачите, крахът на неговото съществуване (от гледна точка на буржоазните представи за успеха) му дават възможност да достигне до пределно вглъбяване в психологията на хората, до осъзнаване трагизма на живота, опошлен и покварен от господстващата класа.

Тази титанична творческа сила на Рембранд, която не секва с настъпването на старостта, с право привлича вниманието на всичките му биографи. Неслучайно в техните книги художникът Рембранд неусетно измества човека Рембранд; справедливостта налага да признаем, че има основание за това. Ян Менс не се отделя от тази преобладаваща насока. Наистина не са малко опитите му да покаже героя си в най-различни мигове от всекидневието — обикновени случки, срещи и непредвидени разговори. Но дори и сякаш против волята на автора, всички те се свързват чрез хиляди невидими нишки с творчеството на майстора. Това всъщност е сполука за книгата. Що се отнася до историческата достоверност, може да се каже, че Менс не злоупотребява с писателското въображение и проявява достатъчно уважение към фактите. В стремежа си да направи книгата достъпна за най-широк кръг, авторът старателно избягва ролята на изкуствовед. Струва ми се обаче, че съвременния читател се интересува повече от някои технически подробности за работата на великите художници.

Като живописец Рембранд е имал своеобразен похват при нанасянето на боите. Той скъсал с традиционното им размазване и ги натрупвал на дебели слоеве, постигайки чудна пластичност. Понякога обръщал четката и работел с дръжката й или дори с нож. Боите си получавал от стриване на гъсти смоли и масла.

Изключителни са постиженията му при боравене със светлини и сенки. Докато други художници градят върху основата на линията или боята, той постига най-голямо въздействие чрез силата на светлината. В неговите картини тя се проявява във вид на своеобразно, целенасочено сияние.

Рембранд създал „свой“ цвят: една особена, едновременно червеникава и златистокафява боя създава основната тоналност на много негови картини. Цялата гама от останалите багри изглежда някак пречупена, повлияна от този „рембрандовски“ тон.

Наред с това великият майстор умеел да изтръгва неподозирани ефекти от черно-бялото. Той пръв издигнал високо изкуството на графиката. За своите гравюри използувал техниката на офорта. При този способ рисунката се очертава с тънко острие върху лак, покриващ металическа пластинка. Следва заливане с киселина, която разяжда тъй нарисуваните линии. После лакът се отделя, а разядените линии се изпълват с боя, от така полученото изображение се получават отпечатъци върху влажна хартия с помощта на преса.

Важен дял в творчеството на художника заемат и рисунките. До наши дни са запазени около 1500 различни негови рисунки. (Той е създал около 650 картини и над 300 различни гравюри.)

Но, разбира се, не огромната плодовитост е най-поразителната черта на Рембранд. Онова, което го издига над повечето от останалите бележити живописци, е съчетанието на истински художнически гений с постоянна творческа неудовлетвореност, последователен реализъм и дълбок демократизъм. В своя стремеж към правдиво изобразяване на действителността той остава винаги проникнат от всеотдайна любов към хората. Особено характерни са случаите, при които по традиция използува библейски сюжети. При разработката им той създава не религиозни творби, а картини с просто човешко съдържание, от които блика правдата на живота. Неслучайно именно образите на неизвестните бедни и измъчени хора в творчеството му се открояват с по-голяма сила и благородство, отколкото лицата на някои благородници и богаташи.

„Непризнаването“ на този могъщ творец от съвременниците му съвпада с идейните позиции на нидерландската буржоазия, която през втората половина на 17 век се превръща в реакционна обществена сила. Затова на мода по онова време са някои второстепенни художници, които отстъпват от реалистичните традиции на своите предшественици. Но забравата, в която временно изпада Рембранд, не продължава дълго. Днес той заема мястото си между най-великите световни творци в областта на изобразителното изкуство и всяка нова задълбочена книга за живота и творчеството му се посреща с оправдан интерес.