Пол Зюсман
Изгубената армия на Камбиз (23)

19

Кайро

Никой от двамата не проговори чак до Кайро. Даниел се беше съсредоточил върху карането и погледът му непрекъснато отскачаше нервно към огледалото, за да провери дали не ги следят. Тара не откъсваше поглед от чантата в скута си. Едва когато стигнаха главното шосе от Кайро за Гиза и свиха надясно в оживения поток към центъра, Даниел наруши мълчанието.

— Тара, извинявай, но ти просто нямаш представа колко е опасно всичко това. Тези мъже са последователи на Саиф ал-Таар. Белегът на челото е техният знак.

Тя си играеше с ципа на чантата.

— Кой е този Саиф ал-Таар? Непрекъснато чувам това име.

— Фундаменталист — отговори Даниел и сви рязко, за да избегне някакъв велосипедист с кошница тестени изделия на главата. — Името му означава „Мечът на отмъщението“. Проповядва смесица от египетски национализъм и екстремистки ислям. За него не се знае почти нищо, освен че се появи на сцената в края на осемдесетте и оттогава убива. Най-вече западняци. Преди година и нещо взриви колата на американския посланик. Правителството е обявило един милион долара награда за главата му.

Той я погледна и се усмихна без капка веселост.

— Браво, Тара. Току-що стана враг на най-опасния човек в Египет. Господи!

Мълчанието продължи още няколко километра. Градът се изнизваше покрай тях. По някое време стигнаха до подвижен мост и се наложи да спрат пред бариерата. Стояха така пет минути, след което Даниел изпсува, сви вляво, проби си път през насрещното движение и накрая паркира в някаква зарината от боклуци странична улица. Излязоха от колата.

— Трябва да се махнем оттук — каза той и се огледа. — Прекалено е открито. Мисля, че не успяха да ни проследят, но по-добре да не рискуваме. Те имат хора навсякъде.

Тръгнаха нанякъде и стигнаха до дълга решетеста ограда. Тара предположи, че е на някакъв парк, но се оказа, че това е зоологическата градина. Входът беше само на трийсет метра и Даниел я хвана за ръката и я поведе натам.

— Дай да влезем. Тук има по-малка вероятност да ни забележат. Освен това има телефони.

Платиха таксата от двайсет пиастра и влязоха. Шумът на града заглъхна почти моментално и изведнъж стана много тихо. В дърветата пееха птички, разхождаха се семейства, млади влюбени седяха по пейките и се държаха за ръце. Някъде наблизо ромонеше вода.

Поеха по една сенчеста алея. Очите им шареха на всички страни за евентуални преследвачи. Минаха покрай клетките на носорога, на маймуните, покрай басейна на морския лъв и езеро, пълно с фламинго. Стигнаха до една прашна палма, до чийто дънер имаше каменна пейка, и седнаха. На пет метра от пейката имаше телефонна будка, а от другата страна клетка със сърдит слон — краката му бяха вързани към решетките с тежки вериги. Даниел огледа околните алеи, взе чантата на Тара, отвори я, извади кутията и каза:

— Дай да видим какво е това.

Огледа се още веднъж, развърза връвта и вдигна капака. Плоският предмет вътре беше увит във вестник и сложен върху мека слама. Върху вестника беше залепена малка картичка.

„Тара. Сметнах това за подходящо. Обич, както винаги!“

Татко.

Даниел погледна Тара, след това извади предмета от кутията и разкъса хартията. Беше фрагмент от нещо като мазилка, с приблизително правоъгълна форма и остри неравни ръбове. Повърхността му беше боядисана в бледожълто, в три колони бяха изписани черни йероглифи, а в лявата му част се виждаше част от четвърта колона. В долната му част бяха изрисувани змии с надигнати глави — основната причина баща й да го избере, предположи Тара.

Даниел повъртя парчето в ръце и кимна, сякаш го беше познал.

— Знаеш ли какво е това? — попита тя.

Той ней отговори и тя повтори въпроса си.

— Гипсова мазилка — отвърна той разсеяно. — От украса на гробница. Йероглифите трябва да са били част от по-голям текст — виж, тези тук прекъсват насред думата. Майсторска изработка. Наистина.

Той се усмихна.

— Истинско ли е?

— Определено. Доколкото виждам, е от Късния период. Гръцкия или римския. Най-вероятно от персийската окупация, не много по-ранно. Обаче почти сигурно е от Луксор.

— Откъде знаеш всичко това?

Той кимна към вестника, в който беше увито парчето. Най-отгоре имаше надписи на арабски.

— „Ал-Уксур“ — прочете Даниел. — Луксорски вестник.

Тя взе парчето от ръцете му и впери поглед в него. Накрая поклати глава.

— Щом е истинско, не разбирам защо татко го е купил. Той ненавиждаше търговията с антики. Непрекъснато говореше какви вреди нанасяла.

Даниел сви рамене.

— Може да е помислил, че е фалшификат. В края на краищата не е от неговия период. Разликата се забелязва само ако си експерт по гробниците от Късния период. Ако беше от Старото царство, сигурно щеше да забележи веднага.

— Горкият татко. — Тара въздъхна. — Щеше много да се разстрои, ако знаеше. — Тя му подаде парчето. — И какво означават йероглифите?

Той сложи фрагмента в скута си и огледа текста.

— Чете се отдясно наляво. Виждаш ли, текстът винаги върви откъм лицата на знаците. Първата колона се превежда като абед, което означава месец, а тези чертички са числото три, след това перет, което е една от частите на египетската година, приблизително еквивалентна на зимата. Значи през третия месец на перет. След това имаме — той се взря в парчето — прилича на някакво име, Иб-вер-именти, Великото сърце на запада; иб-вер, велико сърце; именти, на запада. Не ми прилича на истинско име, по-скоро е нещо като прякор. Определено не е част от царска титла. Или поне не съм чувал за такава.

Той се замисли, повтаряйки си името, след което премести пръст върху втората колона на текста.

— Думата най-отгоре е мер, което означава пирамида. След това итеру, което е древна измервателна единица, след това числото деветдесет. Значи пирамидата деветдесет итеру. Следващата колона започва с нещо, което прилича на кхепер-ен, въпреки че двата най-горни йероглифа са отчупени и… — Той вдигна парчето на светлината. — Не, определено е кхепер-ен, така излиза, след това джа вер, голяма буря. А тази счупената фигура отляво също прилича на число, въпреки че не мога да разбера кое. И това е.

Той продължи да се взира в парчето и да го обръща в ръцете си. Накрая поклати глава, прибра го в кутията и я върна в чантата на Тара.

— Ако е дошло от някоя гробница от Късния период в Тива, значи наистина е много рядко. Не се срещат много цветни декорации на гробници след Новото царство. Но дори да е така, съмнявам се, че струва повече от няколкостотин долара. И едва ли струва нечий живот.

— Защо тогава го искат?

— Знам ли. Може да искат пълната версия на текста, от който е отчупено. А защо този текст ще е толкова важен, нямам представа. — Той извади пура от джоба на ризата си, запали я, изправи се и издиша облак дим.

— Изчакай ме тук.

Отиде до телефонната будка, вдигна слушалката, пъхна карта в процепа и набра някакъв номер. Отначало гледаше към Тара, след това се обърна и заговори с някого. Разговорът продължи почти три минути, придружаван на моменти от гневни жестикулации, след което Даниел затвори и се върна при пейката. По челото му бяха избили ситни капки пот.

— Вили са в моя хотел. Трима. Обърнали са стаята ми наопаки. Собственикът за малко да умре от ужас, горкият. Господи, що за идиотщина!

Той разтри лицето си с ръце. Някакво момиченце дотича при тях, погледна ги и избяга със смях. Някъде наблизо пискаха маймуни.

— Трябва да отидем в полицията — каза Тара.

— След като сме откраднали кола и сме убили двама египетски граждани? Да не си мръднала?

— Това беше самозащита. Те бяха терористи!

— Изобщо не е задължително полицаите да го възприемат така. Вярвай ми, знам им начина на мислене.

— Трябва…

— Казах не, Тара! Само ще влошим нещата. Ако изобщо има накъде повече.

Настъпи тягостно мълчание.

— И какво? — попита тя. — Не можем да седим тук цяла вечност.

Мълчание.

— Посолството — каза той накрая — Ще отидем в британското посолство. Това е единственото безопасно място. Там ще ни помогнат. Нужна ни е закрила.

Тара кимна.

— Имаш ли им номера? — попита той.

Тя бръкна в джоба си и извади визитката, която й беше дал Скуайърс.

— Добре. Обади се. Разкажи му какво е станало. Кажи, че имаме нужда от помощ. Спешно.

Той й подаде фонокартата си и тя отиде до телефонната будка. Отговориха й на второто позвъняване.

— Чарлз Скуайърс.

Благият роднински глас.

— Господин Скуайърс? Обажда се Тара Мъдрей.

— Здравейте, госпожице Мъдрей. — Скуайърс явно не се изненада да я чуе. — Всичко наред ли е?

— Не. Не е наред. Аз съм с един приятел и…

— Приятел ли?

— Да. Археолог. Даниел Ласаж. Познат на баща ми. Вижте, имаме неприятности. Не мога да ви обясня по телефона. Нещо става.

Пауза.

— Можете ли да ми кажете нещо по-конкретно?

Някой се опитва да ни убие, сър.

— Да ви убие!

— Да. Да ни убие. Имаме нужда от закрила.

Пауза.

— Това има ли нещо общо с мъжа, за когото ми казахте вчера? Мъжът, който ви преследвал?

— Да. Намерихме нещо и те се опитват да ни убият заради него.

Даваше си сметка, че не говори особено смислено.

— Добре — благо отвърна Скуайърс. Само се успокойте. Къде се намирате?

— В Кайро. В някаква зоологическа градина.

Къде в зоологическата градина?

— Ъъъ… при клетката на слона.

— Въпросният артефакт у вас ли е?

— Да.

Той замълча. Тара остана с впечатлението, че е оставил слушалката, за да говори с някой друг в стаята.

— Добре. Изпращам Криспин веднага. Стойте там с вашия приятел. Разбрахте ли ме? Не мърдайте никъде. Пристигаме веднага.

— Добре.

— Всичко ще се оправи.

— Да. Благодаря ви.

— До скоро.

Скуайърс затвори.

— Е? — попита Даниел, когато тя се върна на пейката.

— Ще изпрати някого. Каза да чакаме тук.

Той кимна. Възцари се мълчание. Даниел пуфкаше пурата си, Тара се взираше в чантата си. Беше се надявала загадъчният предмет да хвърли някаква светлина върху ситуацията, но вместо това той я беше замъглил още повече, сякаш във вече достатъчно сложния шифър се беше появил допълнителен кодиран ред. Беше объркана и изплашена.

— Може би доктор Джемал ще ни помогне — обади се по някое време тя. Даниел вдигна въпросително вежди — Стар колега на баща ми — обясни Тара. — Запознахме се вчера в посолството. Може той да знае защо това парче е толкова важно.

Даниел сви рамене.

— Изобщо не съм чувал за него.

— Заместник-началник на Службата по антиките.

— Заместник-началник на Службата по антиките е Мохамед Фесал.

— А… Е, както и да е. Някаква клечка от Службата по антиките.

Пауза. Даниел пуфкаше пурата си.

— Джемал ли?

— Да. Доктор Шариф Джемал. Като Омар Шариф.

— Изобщо не съм чувал за никакъв доктор Шариф Джемал.

— А трябва ли?

— Ако е някаква важна персона в Службата, да, естествено. Всеки ден се занимавам с тях. — Той вдигна пурата пред лицето си, но този път не дръпна, само я гледаше. — И какво друго каза този доктор Джемал?

— Нищо особено. Каза, че е работил с баща ми в Сакара. Открили заедно някаква гробница. През седемдесет и втора. В годината, когато съм се родила.

— Каква гробница?

— Не помня. На някой си хотел, нещо такова.

— Птахотеп?

— Да. Май това беше.

Даниел продължаваше да държи пурата пред устата си. После я погледна и попита:

— С кого говори току-що, Тара?

— Моля?

— В посолството. С кого говори току-що?

— Защо? Какво има?

Капките пот по челото му се бяха умножили. В погледа му имаше тревога.

— Баща ти е открил гробницата на Птахотеп през шейсет и трета. Годината, в която съм се родил аз. И не я е открил в Сакара, а в Абидос. — Той захвърли пурата и рязко се изправи. — С кого говори? — Гласът му не търпеше възражение.

— С Чарлз Скуайърс. Аташето по културните въпроси.

— И той какво каза?

— Каза да стоим тук и да чакаме. Щели да изпратят някой да ни вземе.

— Значи така. Казала си му къде сме?

— Естествено, че му казах къде сме. Иначе как да ни намери?

— А парчето? Спомена ли му за парчето?

— Да. Казах, че…

— Какво?!

По гърба й пролази ледена тръпка.

— Той попита дали артефактът е у нас.

— И?

Тръпката ставаше все по-ледена.

— Аз не съм му казвала, че е артефакт. Казах само, че сме открили нещо.

Той застина за миг, след което я издърпа от пейката.

— Да се махаме оттук.

— Но това е лудост! Лудост! Защо от посолството ще ни лъжат?

— Не знам. Но въпросният доктор Джемал очевидно не е този, за когото се представя, и щом това е така, то и твоят приятел по културата може също да не е който трябва.

— Но защо? Защо?

— Казах ти, не знам! Трябва да се махнем оттук. Хайде!

Тревогата в гласа му не можеше да се сбърка. Той взе чантата й и двамата бързо заобиколиха клетката на слона и тръгнаха по една пътека по обраслия с дървета хълм. На върха се обърнаха и погледнаха назад.

— Виж!

Той посочи тримата съвсем не на място изглеждащи мъже е тъмни костюми и очила, които тъкмо бяха стигнали до пейката, на която бяха седели. Единият отиде до телефонната будка и надникна вътре.

— Кои са тези? — прошепна Тара.

— Не знам. Но съм сигурен, че не са излезли на следобедна разходка. Да се махаме преди да са ни забелязали.

Слязоха от другата страна на хълма и побързаха да излязат от зоологическата градина. Даниел махна на едно такси и се качиха.

— Имам чувството, че загазихме, Тара — каза той, надничайки нервно през задното стъкло. — Доста.

Скуайърс вдигна телефона още преди да беше отзвучал първият звън.

— Да?

Гласът от другата страна заговори бързо. Скуайърс го слушаше — с едната ръка държеше слушалката, а с другата бавно развиваше захарен бонбон. Не каза нищо и лицето му остана безизразно. Когато от отсрещната страна свършиха, отговори: „Благодаря. Продължавайте да търсите“ и затвори телефона.

Бонбонът вече беше развит. Вместо да го лапне, Скуайърс внимателно го остави на бюрото и проведе три бързи телефонни разговора един след друг, И трите пъти след като му вдигнеха, казваше: „Тя се включи“, след което затваряше, чак след третото обаждане се облегна, взе бонбона и го лапна.

Остана известно време неподвижен, с полупритворени очи, допрял пръсти пред лицето си, сякаш се молеше. Едва когато се разтопи и последната трохичка захар, се наведе, отвори едно чекмедже и извади голяма книга с твърда подвързия. Върху подвързията имаше снимка на стена, изписана с разноцветни йероглифи, и заглавие „Погребалните практики от Късния период в некропола на Тива“. Авторът беше Даниел Ласаж.

Той си сложи очилата, облегна се, отвори книгата, кръстоса тънките си крака и се усмихна.