Пол Зюсман
Изгубената армия на Камбиз (41)

37

Кайро

През тъмните стъкла на лимузината Скуайърс се взираше в двете задръстени улични платна. До него стоеше малко пежо с девет души в него, явно някакво семейство, а зад него имаше камион, натоварен догоре с карфиол. От време на време една от трите ленти пропълзяваше и през прозореца за малко се виждаше нов съсед. Но другите ленти мръдваха почти незабавно и познатата конфигурация от лимузината, пежото и камиона се възстановяваше като огромна ротативна, която се завърташе само за да застане всеки път на едни и същи фигурки.

— И кога е станало? — каза в мобилния си телефон.

От другата страна отекна с пращене някакъв глас.

— И нямаш представа как? Нито кога, така ли?

Същото пращящо ехо. Един невръстен продавач на парфюми се приближи и почука по стъклото. Шофьорът се наведе към него, викна нещо и момчето отмина.

— Ами семейството му?

Отговорът долетя почти заглушен от атмосферното електричество.

Настъпи продължителна пауза.

— Добре, няма смисъл да хленчиш. Ще трябва да се съобразим със ситуацията. Направи всичко, за да го намериш, и ме дръж в течение.

Скуайърс изключи телефона и го прибра в джоба на сакото си.

— Нашият приятел детективът е изчезнал.

— Майка му да еба! — Маси заби тлъстата си ръка в седалката помежду им. — Нали Джемал го държеше под наблюдение.

— Явно е успял да им се измъкне.

— Казах ли ви, че трябва да се отървем от него? Казах ли ви?

— Каза ни, приятелю.

— Мамка му, мамка му, мамка му!

Американецът удряше седалката толкова силно, че оставяше дълбоки следи по кожата. Удря я още няколко секунди, след което се облегна и задиша тежко.

— Кога?

— Не са сигурни. — Скуайърс въздъхна. — Жена му и децата излезли от апартамента в седем сутринта. Той не се появил до десет, те разбили вратата и него го нямало.

— Аматьори! — процеди Маси. — Аматьори!

Зад гърбовете им долетя пронизителен вой на клаксон. Един шофьор на автобус свиреше гневно и безсмислено.

— Вчера е ходил в библиотеката — каза Скуайърс. — Ровил е из картите на Западната пустиня.

— Господи! Значи знае за армията?

— Така изглежда.

— Казал ли е на някого? На вестниците? На Службата по антиките?

Скуайърс сви рамене.

— Предполагам, че не е, иначе досега щяхме да сме разбрали.

— И какво е намислил?

— Не мога да кажа. По всичко изглежда, че е тръгнал натам сам. Боя се, че ще се наложи да предприемем хода си по-рано, отколкото планирахме.

Този път Маси не възрази.

— Оборудването готово ли е? — попита Скуайърс.

— За моята част не се притеснявай. Но за Джемал, не знам. Този човек е шибан идиот.

— Джемал ще направи каквото се очаква от него, както и ние.

Американецът извади носна кърпа и се изсекна шумно.

— Няма да е лесно. Саиф ал-Таар ще извика много хора да пазят армията.

— Въпреки това съм убеден, че ще успеем. Ти ли ще информираш хората си в Щатите?

Маси кимна и множеството му гуши потънаха една в друга като внимателно насипан на вълни крем за торта.

— Добре — каза Скуайърс. — Значи почваме.

Лимузината се придвижи с още няколко метра.

— Ще почнем, ако излезем някога от това дяволско задръстване. — Той се наведе към шофьора. — Какво става, да му се не види?

— Един камион се е обърнал на пътя — дойде отговорът.

Скуайърс въздъхна, извади от джоба си бонбон, зачопли хартийката и загледа безцелно пежото в съседната лента.

Очевидният маршрут, по който Халифа трябваше да поеме, а и най-директният, би бил на югозапад до оазиса Бахария и след това на запад през пустинята.

Той реши да използва друг. Които и да бяха го следили, вече трябваше да са разбрали, че не само им се е изплъзнал, а и че сигурно е хванал влака за Кайро в десет часа. Не беше нужно да са гении, за да се досетят, че е тръгнал към пустинята, в който случай имаше голяма вероятност да се опитат да го пресрещнат по пътя. А пътят, който очакваха да хване, беше най-бързият.

Затова, вместо да поеме на югозапад, реши да тръгне в почти противоположната посока, на северозапад до Александрия, оттам по крайбрежната магистрала до Марса Матрух и след това да завие на юг към оазиса Сива. Въпреки че беше по-дълъг, маршрутът имаше очевидни предимства. Пътищата бяха в по-добро състояние; от Сива нататък нямаше толкова открита пустиня, колкото от Бахария и, най-важното, това беше последният маршрут, който преследвачите му щяха да решат, че е избрал. Затова излезе от Кайро и потегли по магистрала 11 към средиземноморския бряг.

Караше бързо и пушеше цигара от цигара. Пейзажът се променяше от низи в пустиня и обратно. На таблото имаше касетофон, но касетата беше една-единствена — Казим ал-Сахер „Моята любов и дъждът“ — и след като я изслуша четири пъти, той я извади и продължи в тишина.

Стигна до Александрия след два часа и до Марса след пет, като спира само два пъти, първия, за да долее бензин, и втория, малко преди Александрия, за да погледа морето — виждаше го за пръв път в живота си.

В Марса напълни отново догоре и продължи още двайсет километра на запад, преди да завие на юг по шосето за Сива, празна асфалтова лента, опъната докъдето му виждаха очите в пустинята. Слънцето залязваше и той увеличи скоростта. Стари разрушени сгради отминаваха край прозореца, ръждясали маркери бележеха трасето на вкопан тръбопровод. Освен това нямаше нищо друго, само безкрайна пустош от оранжев чакъл, нарушавана тук-там от далечни възвишения и склонове. И в двете посоки нямаше никакво движение и никакви следи от живот, ако не се брояха редките стада космати кафяви камили, които поскубваха рехавата пустинна растителност.

На половината път до Сива стигна до крайпътно кафене, импровизирана барака с оптимистичното название „Ресторант Александър“, и спря за чаша чай преди да продължи. Нощта се спусна и пустинята потъна в тъмнина. От време на време виждаше светлини от някакви поселища или може би от военни лагери, а на едно място забеляза трепкащите пламъци от газова сонда. И нищо друго. По някое време върна Казим ал-Сахер в касетофона.

Накрая, към седем вечерта, усети, че равният пейзаж преминава в хълмове и долини. Пътят започна да се спуска и да криволичи покрай скали и хребети преди накрая да излезе рязко на равното и да разкрие килим от премигващи светлини като лодки в спокойно море. Оазисът Сива. Той намали, за да се наслади на гледката, и продължи надолу.

Беше шофирал девет часа и току-що беше привършил втората кутия цигари.