Фьодор Достоевски
Бели нощи (1)

(Сантиментален роман)

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Белые ночи, (Обществено достояние)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 29 гласа)
Сканиране, разпознаване
iConevska (2014 г.)
Корекция
Mummu (2014 г.)

Издание:

Ф. М. Достоевски. Бели нощи

Руска. Второ издание

Редактор: Лиляна Ацева

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректор: Лидия Стоянова

Издателство „Народна култура“

 

Оформление: Владислав Паскалев

Рисунка: Симеон Венов

Художник-редактор: Ясен Васев

 

Ф. М. Достоевский

Белые ночи

Полное собрание сочинений в тридцати томах. Том второй

Издательство „Наука“, Ленинградское отделение, Ленинград, 1972

 

Лит. група IV

 

Дадена за набор 3. XII. 1977 г.

Подписана за печат март 1978 г.

Излязла от печат юни 1978 г.

ДПК „Димитър Благоев“, София

Печатни коли 5

Изд. коли 4.99

 

Цена 0,50 лв


… Или той сътворен е бил,

за да остане миг поне

до твоя образ скъп и мил?…

Ив. Тургенев

Първа нощ

Беше чудна нощ, такава нощ, каквато може да има само тогава, когато сме млади, любезни читателю. Небето беше такова звездно, така светло, че погледнеш ли го, неволно трябва да се запиташ: та нима могат да живеят под такова небе разни сърдити и капризни хора. Това също е младежки въпрос, любезни читателю, много младежки, но дано господ ви го праща по-често на душата!… Като говоря за разни капризни и сърдити господа, не мога да не припомня и моето благонравно поведение през целия тоя ден. Още от сутринта почна да ме мъчи някаква странна тъга. Изведнъж си внуших, че мен, самотника, всички ме напускат и че всички бягат от мен. Разбира се, всеки има право да попита: та кои са тия всички? Защото ето вече осем години, откакто живея в Петербург, и не съм съумял да завържа почти нито едно познанство. Но защо са ми познанства! Аз и без това познавам цял Петербург; ето защо ми се видя, че всички ме напускат, когато цял Петербург се вдигна и изведнъж замина на дача. Страшно ми беше да оставам сам и цели три дни скитах из града, обзет от голяма мъка, и просто не разбирах какво става с мен. Тръгна ли към Невски, отида ли в градината, скитам ли по крайбрежната — нито едно лице от ония, които съм свикнал да срещам на същото това място в определен час, през цялата година. Те, разбира се, не ме познават, но аз ги познавам. Като близки ги познавам; почти съм изучил физиономиите им — и им се любувам, когато са весели, и тъгувам, когато се помрачават. Почти съм завързал приятелство с едно старче, което всеки божи ден в определен час срещам на Фонтанка. Такава една сериозна, замислена физиономия; все си шепне нещо под носа и размахва лявата ръка, а в дясната държи дълъг чепат бастун със златна топка. Дори и той ме е забелязал и се отнася съчувствено към мене. Ако се случеше да не бъда в определения час на същото това място на Фонтанка, уверен съм, че го налягаше мрачно настроение. Ето защо ние понякога едва ли не се поздравяваме, особено когато и двамата сме в добро разположение на духа. Наскоро, когато не бяхме се видели цели два дни и на третия ден се срещнахме, почти бяхме готови да свалим шапка, но добре, че се опомнихме навреме, отпуснахме ръка и се погледнахме съчувствено един друг. И къщите също ми са познати. Когато минавам, всяка от тях като че ли изтичва пред мен на улицата, гледа ме с всичките си прозорци и едва ли не казва: „Здравейте, как сте? И аз, слава богу, съм добре, а през месец май ще ми прибавят нов етаж.“ Или: „Как сте? Мен утре ще ме поправят.“ Или: „Аз едва не изгорях, много се уплаших!“ и т.н. Между тях имам любимки, имам близки приятелки; една от тях има намерение да се подложи това лято на лечение при архитект. Нарочно ще минавам всеки ден, за да не би да стане така, че да я уморят от лекуване, пазил я господ!… Но никога няма да забравя историята с една много хубавка светлорозова къщичка. Това беше такава миличка каменна къщичка, така приветливо гледаше мен и така горделиво гледаше своите недодялани съседи, че сърцето ми се стопляше, когато се случеше да мина покрай нея. Не щеш ли, миналата седмица минавам по улицата и като погледнах приятелката си — чувам жален вик: „А мен ме боядисаха с жълта боя!“ Злодеи! Варвари! Те не бяха пощадили нищо: нито колоните, нито корнизите, и моята приятелка беше пожълтяла като канарче. Едва не ми се пукна жлъчката от тоя случай, та и досега нямам сили да се видя с моята обезобразена нещастница, вапцана с цвета на поднебесната империя.

И тъй, вие разбирате, читателю, по какъв начин ми е познат цял Петербург.

Казах вече, че цели три дни ме мъчи безпокойство, докато не открих най-сетне причината му. И навън не се чувствувах добре (тогова няма, оногова няма, къде ли са се дянали този и онзи?) — а и вкъщи просто не бях на себе си. Две вечери се мъчих да разбера: какво ми липсва в моето кътче, защо ми е така притеснително да седя в него? — и с недоумение оглеждах зелените си опушени стени, тавана, оплетен с паяжина, която Матрьона отглеждаше с голям успех, оглеждах всичките си мебели, оглеждах всеки стол, като си мислех дали не е тук бедата (защото дори ако един стол не стои така, както вчера е стоял, аз вече не съм на себе си), гледах през прозореца, но напразно… никак не ми олекна! Дойде ми на ум дори да повикам Матрьона и веднага бащински я смъмрих за паяжината и изобщо за нечистотията; но тя само ме погледна учудено и си излезе, без да ми отговори нито дума, така че паяжината и досега благополучно виси на мястото си. Най-сетне едва тая сутрин се сетих каква е причината. Ох, защото те офейкват от мен на дача! Простете за тривиалната думичка, но никак не ми беше до изискан стил… защото нали всички, колкото ги имаше в Петербург — или бяха заминали, или заминаваха на дача; защото всеки почтен господин със солидна външност, който наема файтонджия, в моите очи веднага се превръщаше в почтен баща на семейство, който след обикновените си служебни задължения се отправя без багаж на дачата при своето семейство, за да си бъде с него; защото всеки минувач сега имаше вече съвсем особен вид, който едва ли не говореше на всеки срещнат: „Аз, господа, съм тук само тъй, мимоходом, а всъщност след два часа си заминавам за дачата“. Отвореше ли се прозорец, по който побарабаняха отначало тънички, бели като захар пръстчета, и се подаваше главицата на хубавка девойка, която викаше амбулантния търговец на саксии с цветя — аз веднага, начаса си помислях, че тия цветя се купуват само така, тоест съвсем не за да се наслаждават на пролетта и на цветята в душната градска квартира, а защото твърде скоро всички ще заминат на дача и ще вземат и цветята със себе си. Нещо повече, аз бях направил вече такива успехи в своя нов, особен род открития, че можех вече безпогрешно, по вида само да определя кой на каква дача живее. Обитателите на Каменния и Аптекарския остров или на Петерховския път се отличаваха със заучени изящни маниери, с контешки летни костюми и прекрасни екипажи, с които бяха дошли в града. Жителите на Паргалов и по-нататък от пръв поглед „респектираха“ с благоразумието и солидността си; посетителят на Крестовския остров се отличаваше с невъзмутимо веселия си вид. Когато срещах дълга върволица колари, които с юзди в ръце вървяха лениво до колите, натоварени с цели планини какви ли не мебели, маси, столове, турски и не турски дивани и друга домашна покъщнина, върху която освен всичко това много често се кипреше, най-отгоре на колата, немощна готвачка, пазеща господарското имущество като зеницата на окото си; когато гледах тежко натоварени с домашни вещи лодки, които се плъзгаха по Нева и Фонтанка към Чьорная речка или островите — колите и лодките десеторно, стократно се увеличаваха в моите очи; струваше ми се, че всичко се е надигнало и тръгнало, че всичко се преселва на кервани на дача; струваше ми се, че цял Петербург заплашва да се превърне в пустиня, така че най-сетне накрая ми стана срамно, обидно и тъжно: та само аз не можех и нямаше да заминавам на дача. Аз бях готов да се кача на всяка кола, да замина с всеки господин с почтена външност, който наемаше файтонджия; но нито един, абсолютно никой не ме покани; сякаш ме бяха забравили, сякаш наистина бях за тях чужд човек!

Бях вървял много и дълго, така че както винаги бях успял вече напълно да забравя къде съм, когато изведнъж се намерих пред заставата. За миг ми стана весело и аз прекрачих бариерата, тръгнах между засети ниви и ливади, не усещах умора, но чувствувах само с цялото си същество, че от душата ми пада някакво бреме. Всички минувачи ме гледаха така приветливо, че просто едва ли не ме поздравяваха; всички бяха така радостни от нещо, всички до един пушеха пури. И аз бях радостен, както никога още не беше ми се случвало. Сякаш изведнъж се бях намерил в Италия — така силно ме порази природата, мен, полуболния гражданин, който едва ли не се задушаваше между градските стени.

Има нещо необяснимо трогателно в нашата петербургска природа, когато тя с настъпването на пролетта изведнъж показва цялата си мощ, всички дарени й от небето сили, разлисти се, накичи се, запъстрее от цветя… Някак неволно ми напомня тя някаква девойка, слаба и болнава, която гледаш понякога със съжаление, понякога със състрадателна обич, а понякога просто не забелязваш, но която изведнъж, за един миг, някак неочаквано става необяснимо, чудно хубава, а ти поразен, упоен, неволно се питаш: каква сила е направила тия тъжни, замислени очи да блестят с такъв огън, какво е извикало кръв на тия бледи, посърнали бузи, какво е обляло със страст тия нежни черти, от какво се вълнува така тая гръд, какво е събудило така внезапно сила, живот и красота на лицето на злочестата девойка, направило го е да заблести от такава усмивка, да се оживи от такъв святкащ, искрящ смях? Вие се оглеждате наоколо, вие търсите някого, вие се досещате… Но този миг минава и може би още на другия ден ще срещнете пак същия замислен и разсеян както преди поглед, същото бледо лице, същата покорност и плахост на движенията и дори разкаяние, дори следи от някаква смазваща мъка и яд за минутното увлечение… и ви е жал, че така скоро, така безвъзвратно е повехнала мигновената красота, че така измамно, напразно е блеснала тя пред вас — жал ви е, защото не сте имали време дори да я обикнете…

И все пак моята нощ бе по-хубава от деня! Ето как стана това.

Аз се върнах в града много късно и вече биеше десет часът, когато наближавах квартирата си. Пътят ми вървеше по улицата край канала, по която в тоя час няма да срещнеш жива душа. Наистина аз живея в най-отдалечената част на града. Вървях и си пеех, защото, когато съм щастлив, непременно си тананикам нещо както всеки щастлив човек, който няма нито приятели, нито добри познайници и който в радостна минута няма с кого да сподели радостта си. И изведнъж с мен се случи необикновено приключение.

Встрани, облегната на перилата на канала, стоеше жена; подпряла лакти на решетката, тя очевидно много съсредоточено гледаше мътната вода на канала. Беше с много миличка жълта шапчица и кокетна черна пелерина. „Това е девойка и непременно брюнетка“ — помислих си аз. Тя, изглежда, не чу стъпките ми, дори не се помръдна, когато минавах покрай нея със затаен дъх и със силно разтуптяно сърце. „Странно — помислих си аз, — навярно дълбоко се е замислила за нещо.“ И изведнъж се спрях като вцепенен. Стори ми се, че чувам глухо ридание. Да, не се излъгах: девойката плачеше; след малко — още и още едно изхълцване. Боже мой! Сърцето ми се сви. И макар че съм толкова плах с жените, това бе такава минута!… Върнах се, пристъпих към нея и непременно щях да кажа: „Госпожице!“ — ако не знаех, че това възклицание хиляди пъти вече се е произнасяло във всички руски великосветски романи. Само това ме спря. Но докато аз търсех дума, девойката се съвзе, огледа се, сепна се, наведе глава и се плъзна покрай мен по крайбрежната улица. Веднага тръгнах след нея, но тя разбра, отклони се, прекоси улицата и тръгна по тротоара. Не посмях да прекося улицата. Сърцето ми трепереше като на уловена птичка. Изведнъж една случайност ми дойде на помощ.

От другата страна на тротоара, недалеч от моята непозната, изведнъж се появи някакъв господин с фрак, на солидна възраст, но не може да се каже и със солидна походка. Той вървеше, като се олюляваше и предпазливо се опираше на стената. А девойката вървеше тънка като стъбълце, забързано и плахо, както вървят всички девойки, които не искат някой да им предложи услугите си да ги придружи нощем до вкъщи, и, разбира се, клатушкащият се господин не би я настигнал в никакъв случай, ако моята съдба не бе го подучила да потърси изкуствени средства. Изведнъж, без да каже никому нито дума, моят господин се стрелва от мястото си и лети с пълна сила, тича, настигайки моята непозната. Тя хвърчеше като вятър, но клатушкащият се господин я настигаше, настигна я, девойката извика — и… благославям съдбата за прекрасния чепат бастун, който се случи тоя път в дясната ми ръка. В миг се намерих на другата страна на тротоара, в миг неканеният господин разбра каква е работата, съобрази се с непоклатимия довод, замълча, забави крачка и едва когато бяхме вече твърде далеч, започна да протестира против мен с доста енергични термини. Но до нас думите му едва стигнаха.

— Хванете ме под ръка — казах аз на моята непозната — и той няма да посмее повече да ви досажда.

Тя ме хвана мълком под ръка още трепереща от вълнение и уплаха. О, неканени господине! Как те благославях в тая минута! Погледнах я бързо: тя беше много миличка и брюнетка — бях отгатнал; на черните й мигли още блестяха сълзички от неотдавнашната уплаха или от предишна мъка — не зная. Но на устните и вече светеше усмивка. Тя също ме погледна крадешком, леко се изчерви и наведе очи.

— Ето виждате ли, защо тогава ме отблъснахте? Ако аз бях с вас, нищо не би се случило…

— Но нали не ви познавах: мислех си, че и вие също…

— А нима сега ме познавате?

— Мъничко. Ето например, защо треперите?

— О, вие отгатнахте веднага! — отвърнах аз във възторг, че моята девойка е умница: при една красота това никога не пречи. — Да, отгатнахте веднага с какъв човек имате работа. Вярно, не оспорвам, аз съм плах с жените; развълнуван съм не по-малко, отколкото бяхте вие преди минута, когато тоя господин ви изплаши… Аз съм някак изплашен сега. Като че всичко е сън, а аз дори и насън не съм си представял, че някога мога да говоря с някаква жена.

— Как? Ни-ма?

— Да, ако ръката ми трепери, то е защото никога още не е хващана от такава хубавичка, малка ръчица като вашата. Аз съвсем съм отвикнал от жените; тоест никога не съм и свиквал с тях; ами че аз сам… Аз дори не знам как да разговарям с тях. Ето и сега не знам — дали не съм ви казал някоя глупост? Кажете ми откровено; предупреждавам ви, не се обиждам лесно…

— Не, нищо, нищо, напротив. И щом всъщност настоявате да бъда откровена, ще ви кажа, че на жените се харесва такава плахост; а ако искате да знаете и още нещо, тя и на мен ми харесва и аз няма да ви отблъсна от себе си чак до вкъщи.

— Вие ще направите с мен така — започнах аз, задъхвайки се от възторг, — че аз веднага да престана да бъда плах и тогава — сбогом всички мои средства!…

— Средства ли? Какви средства, за какво? Виж, това вече е лошо.

— Виноват, няма вече, изплъзна се от езика ми; но как искате в такъв момент да нямам желание…

— Да се харесате ли?

— Ами да; но бъдете, за бога, бъдете добра. Ако знаете какъв човек съм аз! Та аз съм вече на двадесет и шест години, а никога не съм срещал жена. Как мога тогава да говоря добре, умело и на място? И за вас ще бъде по-добре, когато всичко бъде открито, ясно… Аз не умея да мълча, когато сърцето ми говори. Но да оставим това… Ще повярвате ли — нито една жена, никога! Никакво познанство! И само всеки ден мечтая да срещна най-сетне някоя. Ах, да знаете само колко пъти съм бил влюбен по такъв начин!…

— Но как така, в коя?…

— Ами в никоя, в идеала, в оная, която ще ми се яви насън. Аз създавам в мечтите си цели романи. О, вие не ме познавате! Наистина все пак без това не може, срещал съм две-три жени, но какви жени са били те — все едни еснафки, та… Но аз ще ви разсмея, ще ви разкажа, че на няколко пъти съм искал да заговоря така, направо, на улицата, с някоя аристократка, разбира се, когато е сама; да заговоря, то се знае, плахо, почтително, страстно; да кажа, че загивам сам, да не ме отблъсква, че нямам начин да се запозная с никоя жена; да й внуша, че е дори дълг на жената да не отхвърля плахата молба на един нещастен човек като мен. Че най-сетне всичко, което аз искам, се състои в това само, да ми каже просто две братски думи, със съчувствие, да не ме прогони от първата крачка, да повярва на думата ми. Да изслуша това, което ще кажа, да ми се надсмее, ако ще, да ме обнадежди, да ми каже две думи, само две думи, а после ако ще и никога да не се срещнем повече!… Но вие се смеете… Впрочем аз затова и приказвам…

— Не ми се сърдете; аз се смея на това, че вие сам сте си враг и ако бихте опитали, то може би щяхте да успеете, па макар и на улицата; колкото по-просто, толкова по-хубаво… Нито една добра жена, ако само не е глупава или не е сърдита много от нещо в този момент, не би се решила да ви отпрати, преди да чуете тези две думи, за които вие така плахо молите. Впрочем какво говоря! Разбира се, би ви сметнала за луд. Та аз съдех по себе си. Нима аз много зная как живеят хората по света!

— О, благодаря ви — извиках аз, — вие не знаете какво сторихте сега за мен!

— Добре, добре! Но кажете ми защо разбрахте, че аз съм такава жена, с която… е, която вие считате достойна… за внимание и дружба… с една дума, не еснафка, както казахте. Защо се решихте да приближите до мен?

— Защо ли? Защо? Но вие бяхте сама, оня господин беше прекалено дързък, сега е нощ: съгласете се сама, че това е дълг…

— Не, не, по-преди, там, на онзи тротоар. Та вие нали искахте да се приближите до мен?

— Там, на тротоара ли? Но аз наистина не зная как да ви отговоря; боя се… Знаете ли, днес аз бях щастлив; вървях и си пеех; бях извън града; никога още не бяха ми се случвали такива щастливи минути. Вие… може би така ми се е сторило… но простете ми, ако ви напомням: стори ми се, че плачехте и аз… аз не можех да слушам това… сърцето ми се сви… О, боже мой! Е, та нима аз не можех да потъгувам за вас? Та нима беше грях да почувствувам към вас братско състрадание?… Извинете, казах състрадание… Е, да, с една дума, нима можех да ви обидя с това, че неволно поисках да се приближа до вас?…

— Моля ви, стига, не говорете… — каза девойката, като наведе очи и стисна ръката ми. — Сама съм виновна, че заговорих за това: но ми е драго, че не сбърках с вас… но ето вече дойдохме до вкъщи; трябва да се отбия в тази уличка; на две крачки е… Прощавайте, благодаря ви…

— Та нима, нима никога вече няма да се видим?… Нима всичко така ще свърши?

— Виждате ли — каза девойката, като се смееше, — отначало искахте уж само две думи, а сега… Но впрочем няма да ви кажа нищо… Може би ще се срещнем…

— Ще дойда тук утре — казах аз. — О, простете ми, аз дори вече настоявам…

— Да, вие сте нетърпелив… Вие почти настоявате…

— Чуйте, чуйте! — прекъснах я аз. — Простете, ако ви кажа пак нещо… Но ето какво: аз не мога да не дойда утре тук. Аз съм мечтател; аз имам толкова малко действителен живот, че такива минути като тая, като сегашната, се броят на пръсти и не мога да не повтарям тия минути в мечтите си. Ще мечтая за вас цяла нощ, цяла седмица, цяла година. И непременно ще дойда тук утре, именно тук, на това място, именно в тоя час, и ще бъда щастлив, като си спомням вчерашното. Това място ми е вече мило. Аз си имам вече две-три такива места в Петербург. Веднъж дори заплаках от спомени, както вие… Откъде да знам, може би и вие преди десет минути плачехте от някакъв спомен… Но простете ми, аз пак се забравих; може би някога вие сте били тук особено щастлива…

— Добре — каза девойката, — аз сигурно ще дойда утре тук също в десет часа. Виждам, че вече не мога да ви забраня… Ето каква е работата — аз наистина трябва да бъда тук; да не помислите, че съм ви определила среща; предупреждавам ви, аз трябва да бъда тук заради себе си. Но ето… е, ще ви кажа откровено: няма да е зле, ако и вие дойдете; първо, може да има пак неприятности както днес, но да оставим това… с една дума, просто би ми се искало да ви виждам… за да ви кажа две думи. Само че не знам няма ли да ме осъдите сега, да помислите, че така лесно определям срещи… всъщност бих ви определила, ако… Но нека това остане моя тайна! Само че предварително да се разберем…

— Да се разберем! Говорете, кажете, кажете всичко предварително; на всичко съм съгласен, на всичко съм готов — извиках аз във възторг, — гарантирам за себе си — ще бъда послушен, почтителен… вие ме познавате вече…

— Тъкмо защото ви познавам, ви каня утре — каза девойката със смях. — Аз ви познавам напълно. Но да знаете, идвате при едно условие; първо (само бъдете добър, изпълнете това, за което ще ви помоля — виждате ли, аз говоря откровено), не се влюбвайте в мен… Това не бива, уверявам ви. На приятелство съм готова, ето ръката ми… Но не бива да се влюбвате, моля ви!

— Кълна ви се — извиках аз, като стиснах ръчичката й.

— Стига, не се кълнете, та аз зная, вие сте способен да пламнете като барут. Не ме осъждайте, че говоря така. Ако знаехте само… Аз също си нямам никого, с когото бих могла да си кажа една дума, от когото да поискам съвет. Разбира се, няма да търся на улицата съветници, но вие сте изключение. Аз така ви познавам, като че ли двадесет години сме били приятели… Нали, нали, вие няма да измените?

— Ще видите… Само че не зная как ще доживея просто до утре вечер.

— Спете хубаво; лека нощ — и помнете, че аз вече напълно ви се доверявам. Но вие така чудесно възкликнахте одеве: та нима трябва да се дава отчет за всяко чувство, дори за братското съчувствие! Знаете ли, така хубаво беше казано, че веднага ми мина мисълта да ви доверя…

— За бога, но за какво? Какво има?

— До утре. Нека това бъде засега тайна. Толкова по-добре за вас; поне отстрани ще прилича на роман. Може би още утре ще ви кажа, а може би не… По-напред ще поговоря още с вас, ще се опознаем по-добре…

— О, та аз още утре всичко ще ви разкажа за себе си! Но какво е това? Сякаш чудо става с мен… къде съм, боже мой? Е, кажете, нима сте недоволна от това, че не се разсърдихте, както би направила друга, че не ме прогонихте в самото начало? Две минути само — и как ме направихте завинаги щастлив. Да, щастлив! Кой знае, може би ме помирихте със самия мен, разрешихте моите съмнения… Може би ме налягат такива минути… Но утре всичко ще ви разкажа, всичко ще научите, всичко…

— Добре, приемам; вие ще започнете…

— Съгласен съм!

— Довиждане!

— Довиждане!

И ние се разделихме. Бродих цялата нощ; не можех да се реша да се върна вкъщи. Аз бях така щастлив… до утре!