Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Предговор
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване
iConevska (2014 г.)
Корекция
Mummu (2014 г.)

Издание:

Ф. М. Достоевски. Бели нощи

Руска. Второ издание

Редактор: Лиляна Ацева

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректор: Лидия Стоянова

Издателство „Народна култура“

 

Оформление: Владислав Паскалев

Рисунка: Симеон Венов

Художник-редактор: Ясен Васев

 

Ф. М. Достоевский

Белые ночи

Полное собрание сочинений в тридцати томах. Том второй

Издательство „Наука“, Ленинградское отделение, Ленинград, 1972

 

Лит. група IV

 

Дадена за набор 3. XII. 1977 г.

Подписана за печат март 1978 г.

Излязла от печат юни 1978 г.

ДПК „Димитър Благоев“, София

Печатни коли 5

Изд. коли 4.99

 

Цена 0,50 лв


Повестта „Бели нощи“ е отпечатана в края на 1848 г. Още трагедията не се е разразила, но след няколко месеца само, през април, Достоевски ще бъде арестуван, затворен в Петропавловската крепост и осъден на смърт. Едва в последните минути преди разстрела присъдата е била заменена по заповед на Николай I, палача на декабристите, с четири години каторга и по-нататъшна безсрочна служба в чин редник.

Вече осъдените били откарани на Семьоновския площад в Петербург и строени по трима. Вече първите трима ги вързали за коловете и покрили главите им с чулове, за да не гледат насочените дула. Достоевски стоял във втората редица. Оставали му само няколко мига живот. И едва тогава се появил царският куриер и оповестили, че царят им прощава смъртния грях.

Късно. Единият от вързаните бил изпаднал в умопомрачение след преживяния страх. Останалите не се радвали.

С тая гавра са искали да ги пречупят и да осакатят навеки душите им, но не успели. По-късно, вече отново на свобода, в спомените си Достоевски ще отбележи, че никой от осъдените участници в кръжока на Петрашевски, на утопистите-социалисти, не проявил в страха си признаци на разкаяние. Това му направило дори по-силно впечатление, отколкото садизмът на екзекуторите. И тъкмо затова може би, когато редактирал „Бели нощи“ за второ издание, махнал думите на главния герой, на Мечтателя, че страхът от близостта на наказанието кара престъпника да се разкайва и да тръпне от угризения на съвестта. Петрашевци не са били разбира се, обикновени престъпници, а политически дейци, готови да умрат за убежденията си. По време на Каторгата обаче Достоевски се убедил, че и криминалните не се каят за извършеното.

Когато пише „Бели нощи“ Достоевски е на двадесет и седем години, но бил вече известен млад автор, главно с „Бедни хора“, а и с други няколко разказа и повести, които критиката никак не одобрявала. Белински писал, че в тия следващи произведения Достоевски, види се, напразно „иска да примири Хофман с Гогол и Марлински“. Имало и по-резки мнения — че са неясни, многословни и дотегливи до отвращение. Сега може да кажем, че критиците не са били съвсем прави, но на тях често им се струва, че и талантливите книги бледнеят пред изкуството и бурната съвременност. Пък и трудно биха могли да предвидят, че Достоевски ще стане един ден световен писател и нишките на неговата гениалност ще се проследяват още в ранните му работи.

„Бели нощи“ направили все пак по-различно впечатление тогава с поетичната си атмосфера, с изящното си, по думите на писателката Е. Тур, изпълнение, с нравствената чистота и странната душевност на героите. А. Д. Дружинин, прочут и влиятелен на времето си литератор, се съгласил — с известни уговорки за недостатъците в повестта, — че наистина има, и особено в Петербург, цяла една порода такива млади люде, които са и добри, и умни и нещастни въпреки всичката си добрата и ум, при цялата непретенциозност на скромните си потребности. Те неусетно и до крайност се привързват към своите въздушни замъци. От гордост, от скука и самота.

Сигурно така е било и непременно е имало такива хора, както и сега ги има. Те са и горди, те и скучаят и страдат, а усещането за самота понякога ги зазижда в тия прословути въздушни кули, но това не е мечтателството, за което ни разказва писателят. То е друго, то е болест на обществото, а не само склонност на характерите. Съществено е, разбира се, че от нея боледуват най-вече хора, които са по натура „слаби, женствени, нежни“, както пише Достоевски в тогавашните си фейлетони „Петербургска летопис“. Но той изрично добавя, че „всички ние сме повече или по-малко мечтатели“. И не сочи гордостта или скуката за причини, а обстоятелството, че в Русия няма интереси, които да обединят разслоената маса и да премахнат убийствените противоречия — духовни и материални. Общественото устройство пречи на отделния човек да изяви своите природни заложби. Тъкмо затова у някои личности, продължава Достоевски, жадни за дейност, жадни за непосредствен живот, се заражда малко по-малко оня особен вид мечтателство, което превръща човека в някакво „същество от среден род — мечтател…“ Почти със същите думи говори за мечтателството и героят на „Бели нощи“. Между спомените на Достоевски в „Петербургски съновидения в стихове и проза“ и саморазглеждането на героя в повестта непрекъснато намираме също такива успоредици. Не казва ли Достоевски, че младежкото мечтателство го било пречиствало, било му необходимо и като на художник? Мислено се въобразявал ту като Перикъл, ту като Марий, ту като герой на Валтер Скот, а Мечтателя бълнува за приятелство с Хофман, за Вартоломеевата нощ, за участие в превземането на Казан от Иван Грозни и за всичко, което му помага да се чувствува „художник на своя живот“.

Сходни са и разочарованията им от мечтателството. Достоевски пише, че покрай него бил пропуснал едва ли не цялата си младост, а Мечтателя съди себе си още по-строго и неслучайно казва на своята събеседница, че се бои от времето, когато ще излинеят и самите мечти, някак ще помръкнат поривите на измислицата и тогава, лишен окончателно от способността си да бяга от действителното към фантастичното, ще трябва да се запита: какво направи от себе си, къде погреба най-хубавото си време? И ще изпита напълно ужаса, че предчувствията са се оправдали, че цялото сладостно и коварно мечтателство е било едно нищо, една „глупава, кръгла нула“.

Така погледната, повестта „Бели нощи“ е по-скоро погребален мотив, отколкото възторжен и поетичен химн на мечтателите и мечтателството. Но нима то е само опият за техните „слаби нерви и болезнено раздразнена фантазия“? Или най-много — едно бягство и протест срещу действителността, която иска да ги погълне и стрие в челюстите на битието, бунт, но някак немощен и обречен?

Истинското, великото мечтателство у двамата започва едва след срещата на Мечтателя и Настенка. То не е предишната игра на въображенията им и призрачните, книжни представи за неща и хора, а тепърва се поражда в житейското им общуване и разговори, за да се разгърне постепенно в драмата на техния любовен роман. Не любовен в обикновения смисъл на думата и точно в това се състои свръхидеята на Достоевски: да проследи до тънки подробности чувствата на тия две същества и сближаването им по незнайните пътища на най-сърдечните човешки отношения, за да възмогне тая тяхна любов до недосегаеми нравствени висоти, да я покаже почти неземна и да раздели героите тъкмо защото една такава любов е невъзможна още на тая земя и в тая действителност. „Бели нощи“ е мечтателство за бъдещите хора, за друг обществен свят. И когато Настенка възкликва: „Защо хората не живеят като братя?“ — това някак избистря представите ни за тая мечтана действителност като братство между всички човеци, но същевременно подсказва и нейната отдалеченост.

В това противоречие между идеал и действителност протичат белите нощи на героите. Отначало те някак инстинктивно се стремят към този неосъзнат идеал. Обещават си, че няма да се влюбват, за да избягнат обичайното, все познатото и дори пошлото между мъж и жена. Сетне разказват всеки за своя живот и се разкриват напълно един пред друг. Изяснява се не само красотата, но и сродството на душите им и тогава любовната им връзка става неизбежна, почти осъществима, въпреки че старателно не говорят за това, докато най-сетне мълчанието се превръща в болка. Те признават чувствата си, за да изживеят оня миг действително щастие, който е предостатъчен, за да изпълни със смисъла си цял човешки живот. Това е миг, изтръгнат от бъдещето. И тутакси двамата се мъчат да го приспособят към сегашните си обстоятелства: как ще заживеят, как ще вземат и бабата на Настенка и даже двете прислужнички. И после разбират, че това е неосъществимо. Настенка има вече такава земна любов — тя чака годеника си, бившия квартирант, и с него е дала дума да свърже живота си. Тя дълбоко чувствува, че Мечтателя е по-добър от него, по-близък и с отчаяние се пита: „Защо той не сте вие“, а после, в писмото си — „Защо вие не сте той?“ Тя повече обича Мечтателя, защото не само братски е разкрил сърцето си пред нея, но и нейното разбито, измъчено сърце великодушно е приютил в себе си… Въпреки това обаче сближаването на Настенка и Мечтателя би означавало вина спрямо другия, егоистично разрешение на идеала за човешко общуване.

Но, разбира се, че причината не е в този своеобразен любовен триъгълник. Можем да си представим, че между Настенка и Мечтателя нямаше трето лице. Все едно тяхната любов би била само един мираж, продължение на предишното, измисленото, опровержимото. Истинското й съществуване зависи от всички други хора, от цялото общество. А знаем, че в него хората не живеят като братя и не е дошло времето, когато всеки ще обича другите като самия себе си. Неслучайно казва Настенка, че не би могла да обича и Мечтателя, и годеника си. Не би могла по един и същи начин, защото са различни чувствата й към единия и към другия. Това раздвоение показва несъвместимостта на идеал и живот.

В „Бели нощи“ Достоевски е устремен към най-висшия, най-съкровения образ на любовта и братството между всички хора на земята. Фанатично е бил привързан към учението на утопистите-социалисти, защото смятал, че то ще победи много скоро. По време на каторгата се разколебава и сетне отхвърля идеята, че ако се промени строят, ще се усъвършенствуват и отношенията в обществото. До края на живота си е убеден, че революцията не ще ни приближи към века на съвършената човешка личност. В това е трагедията на неговия писателски мироглед.

Иван Пауновски

Край