Съмърсет Моъм
На тясно в ъгъла (20)

XIX

На д-р Сондърз му вървеше — независимо от няколкото жалки навици, които имаше и които без съмнение се приемаха за пороци в някои части на света (verite au dela Alpes, erreur ici)^[1] — събуждаше се сутрин с приятен вкус в устата и с бистър ум. Излежаваше се, пиеше чаша ароматен китайски чай и изпушваше с наслада първата цигара, като обикновено предвкусваше удоволствието на очакващия го ден. В малките хотели на островите в Източна холандска Индия сервират закуската в много ранен час. Винаги еднаква: папая^[2], oefs sur le plat^[3], студени закуски и холандско сирене. Колкото и навреме да слезеш, яйцата са винаги студени и те гледат втренчено: две огромни кръгли жълти очи върху тънка бяла повърхност — изглеждат така, сякаш са били отскубнати от главата на мръсно чудовище от морските дълбини. Кафето е екстракт, към който добавяш швейцарско мляко „Нестле“ и го разреждаш колкото искаш с гореща вода. Препеченият хляб е сух, клисав и прегорен. Такава беше закуската, сервирана в трапезарията на хотела в Канда, набързо изяждана от мълчаливи холандци на път за канторите.

Но на следната сутрин д-р Сондърз стана късно и Ах Кай му донесе закуската на верандата. Той с апетит изяде папаята и яйцата, току-що извадени от тигана, с наслада изпи ароматния чай. Помисли си, че животът е приятна работа. Не желаеше нищо. Не завиждаше никому. Не изпитваше съжаление. Утринта беше все още свежа и в бистрата, бледа светлина очертанията на предметите бяха отчетливи. Грамадно бананово дърво точно под терасата гордо подлагаше разкошните си листа на жестоката жарава на слънцето с надменно и самодоволно пренебрежение. Д-р Сондърз се изкушаваше да размишлява философски: каза си, че стойността на живота не е в моментите на възбуда, а в кротките периоди — тогава омиротвореният човешки дух потъва в спокойствие и незасяган от спомените за емоции може да разглежда съществуването си така безпристрастно, както Буда съзерцава пъпа си. Обичаше да поръси много пипер и сол по яйцата, да сложи малко от соса Уустър^[4], а когато ги ядеше, с парче хляб обираше остатъците мазнина и това му беше най-вкусно. Точно се канеше да го направи, когато по улицата се зададоха Фред Блейк и Ерик Кристесен. Те изтичаха нагоре по стълбите, хвърлиха се върху креслата до масата на доктора и повикаха прислужника. Бяха тръгнали за разходката си до вулкана преди зазоряване и сега умираха от глад. Момчето бързо им донесе папая и студени закуски и докато им сервира яйцата, бяха изяли всичко. Бяха възторжени. Запознанството от предния ден беше преминало в приятелство благодарение на ентусиазма на младостта и те се обръщаха един към друг на малките си имена.

Изкачването беше трудно и неимоверните усилия бяха възбудили духа им. Говореха глупости и се смееха без причина. Държаха се съвсем момчешки. Никога докторът не беше виждал Фред толкова весел. Явно Ерик много му беше допаднал, а общуването с човек малко по-голям от самия него го беше освободило от притеснения и той направо цъфтеше. Като го гледаше, човек трудно можеше да повярва, че е вече възмъжал и плътният му звънлив глас звучеше почти комично.

— Знаеш ли, пустият му Ерик е силен като бик — каза Фред, като гледаше с възхищение. — По едно време стана доста неприятно за катерене, счупи се клон и аз се подхлъзнах. Можех да падна лошо, да си счупя крака и така нататък. Ерик ме хвана с една ръка — да пукна, ако разбирам, как го направи — повдигна ме и отново ме изправи на крака. А аз тежа поне седемдесет килограма.

— Винаги съм бил силен — усмихна се Ерик.

— Вдигни си ръката.

Фред сложи ръката си на масата, Ерик също. Опряха длани и Фред се опита да натисне ръката на Ерик надолу. Вложи всичките си сили. Но не можа да я помръдне. После, с лека усмивка, датчанинът натисна ръката на Фред и тя постепенно се наклони към масата.

— Като хлапе се чувствувам пред тебе — засмя се Фред. — Не завиждам на този, който попадне под ударите ти. Бил ли си се някога?

— Не. Защо да се бия?

Той свърши да яде и запали пура.

— Трябва да вървя в кантората — каза той. — Фрит пита няма ли да го посетите следобеда. Иска да вечеряте заедно.

— Нямам нищо против — каза докторът.

— И капитанът така каза. Ще дойда да ви взема около четири часа.

Фред гледаше как той си тръгва.

— Направо смахнат — каза той, като с усмивка се обърна към доктора. — Мисля, че не е с всичкия си.

— Защо пък да не е?

— Говори някак особено.

— Какво ти разказва?

— Не си спомням точно. Разни щуротии. Питаше ме за Шекспир. Като че ли знам нещо за Шекспир. Казах му, че в училище съм чел „Хенрих V“, (учихме го един срок) и той започна да декламира една от речите. После започна да говори за „Хамлет“ и „Отело“ и бог знае за какво още. Знае наизуст десетки страници. Не мога да ти повторя всичко, за което говори. Никога досега не бях чувал човек да приказва така. Смешното беше в това, че макар да разбираш колко ненужно е всичко, не можеш да му кажеш да млъкне.

В ясните му сини очи имаше усмивка, но лицето му беше сериозно.

— Никога не си бил в Сидни, нали?

— Не.

— Там имаме доста голям литературен и артистичен кръг. Не е много по моя вкус, но понякога го посещавам. Нали разбираш, там има главно жени. Започват да ти дрънкат за книги и докато се усетиш вече искат да се катурнат в леглото с тебе.

— Истинският филистимлянин някога не пропуска да се възползува от положението, без да изпитва капка съмнение, а това отвращава — забеляза докторът, — забива ли гвоздей, той винаги го улучва.

— На човек му става доста противно от приказките им. Не зная как точно да го обясня, но когато Ерик говореше по такива въпроси, беше съвсем различно. Нито се изтъкваше, нито се опитваше, да ми направи добро впечатление. Говореше, защото не можеше да не го прави, не го интересуваше дали съм отегчен или не, толкова беше погълнат от това, че сигурно изобщо не му минаваше през ум, че може да не ме интересува. Ясно ти е, че не разбирах и половината от това, което ми говореше, обаче — как да ти обясня — все едно, че играехме някаква игра.

Фред изреждаше наблюденията си така, както човек изкопава камъните от градината си, за да подготви почвата за нови растения — хвърляше ги едно след друго сякаш правеше куп. От време на време нервно рошеше косата си. Д-р Сондърз го гледаше със студените си хитри очи. Момчето беше вързано в езика и беше забавно да откриваш в обърканите му реплики емоциите, които се опитва да изрази с думи. Критиците разделя писателите на такива, които имат какво да кажат и знаят как да го кажат, и на такива, които знаят как да го казват, но нямат какво да кажат. Често така е и с хората — поне с англосаксонците, които трудно намират думи. Понякога красноречието на човек се дължи на факта, че значението на нещо, повтаряно твърде често, се е изтъркало; думите му имат най-голямо значение, когато му се е наложило с усилие да ги изтръгне от мислите си, които са били с неясни очертания.

Фред погледна доктора дяволито, от което заприлича на малък пакостник.

— Представяш ли си, ще ми даде назаем „Отело“. Кой знае защо му казах, че нямам нищо против да го прочета. Ти си го чел, предполагам.

— Преди тридесет години.

— Разбира се, може да греша, но когато Ерик изрецитира големи парчета от него, видя ми се страшно интересно. Не зная как да ти обясня, но когато си с такова момче, всичко ти изглежда различно. Струва ми се, че е луд, но ми се ще да имаше повече луди като него.

— Той ти се харесва много, нали?

— Ами това е неизбежно — отговори Фред с неочакван свян. — Трябва да си кръгъл глупак, за да не забележиш, че е безкрайно почтен. Бих му поверил всяко петаче, което имам. Той не би измамил никого. И знаеш ли — смешното е, че макар да е такъв огромен тромав мъж, силен като бик, изпитвам чувството, че трябва да се грижиш за него. Зная, че ти звучи глупаво, но човек усеща, че той не може да бъде оставян сам на себе си: край него трябва да има някой, който да внимава да не го сполети беда.

Докторът със своето цинично безпристрастие мислено придаде смисъл на неогладените фрази на младия австралиец. Беше учуден, но и малко развълнуван от тези емоции, които търсеха да пробият път през свенливото неудобство. Това, което се раждаше от обърканите думи беше възхищение пред необичайното, с което се беше сблъскал момъкът, когато беше осъзнал странната си среща. Чудатостите на огромния, грозноват датчанин и безкористната му искреност придаваха плът на неговия идеализъм и чар на екстравагантния му ентусиазъм, блестяха с топлата и примамлива светлина на неподправената доброта. Младостта на Фред Блейк по мистичен начин му помагаше да прозре това; то го изумяваше и стъписваше. Вълнуваше го и го правеше много свенлив. Разтърсваше самоувереността му и го укротяваше. В този момент доста обикновеното, красиво момче осъзнаваше нещо, което никога не си беше представяло — осъзнаваше духовната красота. „Кой би помислил, че това може да се случи“? — размишляваше докторът.

Съвсем естествено, неговите собствени чувства към Ерик Кристесен бяха по-отвлечени. Проявяваше интерес към него, защото беше малко необикновен. На първо място беше забавно на някакъв остров в Малайския архипелаг човек да попадне на търговец, който познава Шекспир достатъчно добре, за да може да цитира големи откъси наизуст. Докторът обаче не можеше да не гледа на това като на доста изтощителен стремеж. Лениво се питаше дали Ерик е добър бизнесмен. Не му допадаха много идеалистите. За тях беше трудно да живеят в този свят, в който човек работи всеки ден, да съчетават вярванията си с изискванията на живота; твърде рядко те успяваха да пригодят възвишените си представи към предлаганите им възможности. Това обстоятелство често се виждаше забавно на доктора. Идеалистите имат склонност да гледат с пренебрежение на хората, заети с труд, но не се отказват да се възползуват от усърдието им. Като полските кринове те нито се трудят, нито предат^[5], но нямат нищо против други да извършат вместо тях робската работа.

— Какъв е Фрит, при когото ще ходим — попита докторът.

— Има плантация. Отглежда мускатово орехче и карамфил. Вдовец е. Живее тука с дъщеря си.