Включено в книгата
Оригинално заглавие
American Heiress, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,5 (× 35 гласа)
Сканиране
Слава (2010)
Корекция
МаяК (2014)
Форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Дороти Идън. Американската наследница

Американска. Първо издание

ИК „Ирис“, София, 1997

ISBN: 954-455-022-2


Глава първа

Същата онази сутрин, в която мисис Джарвис, дъщеря й Клеманси и Хариет Браун (наричана от приятелите си Хети) трябваше да отпътуват, Ню Йорк изглеждаше прекрасен. Бе един от онези дни, в които градът разгръщаше цялата си магия. Но той притежаваше и друго лице, което Хети познаваше отлично. Защото тя невинаги бе живяла в такава изящна и голяма къща като тази — обърната към Сентръл парк и с изглед към свежата зеленина на храстите и дърветата, към просторното ярко и синьо небе.

Слънцето рядко осветяваше мрачните улици на нейното детство, а за разкошни каляски и добре облечени деца, които гонят обръчите си или играят на топка, не можеше да става и дума. Децата от нейните спомени нямаха време за игри — сополиви, слабички, изпити и с очи, сълзящи от студа, те вечно се препъваха зад майките си. Две бяха възможностите, които им предлагаше животът — или прекарваха деня си отпуснати и недоспали във фабрики, където срещу мизерни надници шиеха рокли за магазините на Седмо авеню, или пък, когато поотраснеха, започваха да търкат подове и в запуснатите си стаи се превръщаха едновременно в слугини, жени или любовници на някой мръсен и изтощен работник.

Непрестанното тракане на шевните машини бе единствената музика, озвучаваща младостта на Хети. Нещо, което не бе в състояние да забрави никога.

Дори и сега, десет години по-късно, тя всяка сутрин се събуждаше с усещането, че е станало чудо, че е успяла да се изтръгне от миналото си. Изнурителният труд във фабриката се бе превърнал в някакъв смътен, лош сън, а споменът за бледото, изпито лице на майка й бе дори още по-трагичен. Този заможен дом обаче съществуваше в действителност. Макар че и тук Хети също не можеше да отдели достатъчно време за себе си.

Шевните машини отново затракаха усърдно, когато трябваше да се приготви чеизът на Клеманси, както и богатият гардероб на мисис Джарвис — копринени и сатенени одежди, целите в рюшове. Хети притежаваше съвсем малко дрехи — скромни и простички, както се и полага на една обикновена камериерка. Ръцете започнаха да я наболяват далеч преди да привърши опаковането на куфарите. Защото през тях минаха толкова много дрехи, халати, следобедни рокли, рокли за коктейл, по-малки и по-големи вечерни рокли, кожи, наметки от пера и, разбира се, най-важното — сватбената рокля!

Тя бе наистина фантастично творение от тежък копринен атлаз, напомнящ гъста сметана и украсен с жълтеникава дантела от Шантий. От същата дантела бе направен и воалът, който и майка й, и нейната баба бяха носили на сватбите си.

Тези две неща бяха единствените, които Хети нямаше право да докосва. Те бяха поверени на опитните ръце на мадам Наталия от Лорд & Тейлър, големия универсален магазин на Пето авеню. Само за тях бе необходим цял куфар, разбира се заедно с дългите бели кадифени ръкавици, двата чифта обувки — бели и от златен брокат, копринените чорапи и финото бельо, обшити с ръчно везмо.

То се знае, когато пристигнеха в Лондон, Хети щеше да е човекът, който ще разопакова скъпоценните вещи и ще нагласи невестата. Всъщност тя би трябвало да се почувства неизказано щастлива, че изобщо й се удава възможност да пътува до там. А що се отнася до мис Клеманси, по мнението на всички, обитаващи дома на Пето авеню, тя щеше да бъде най-добре облечената булка в цяла Англия.

И най-красивата, както неведнъж самодоволно подчертаваше мисис Джарвис. Тя спадаше към онези майки, които буквално се впиват в живота на дъщерите си. Бе властна, подвижна, неспокойна и с ярко изразен собственически дух. Единственият човек, който понякога се осмеляваше да й противоречи, бе самата Клеманси, но това ставаше главно при незначителни случаи. За щастие обаче двете преследваха едни и същи цели, така че по най-важните въпроси на битието възгледите им съвпадаха напълно.

Наистина човек трудно можеше да си представи, че младата, стройна Клеманси ще заприлича един ден на едрогърдата мисис Джарвис, макар че и в нейното държане вече се прокрадваха наглостта и надменността, така присъщи на майка й. Вярно бе също така, че очите на Клеманси не бяха тъй безизразни и изпъкнали като очите на мисис Джарвис, но и нейният поглед понякога излъчваше същата твърдост и деспотичност.

Хети познаваше отлично тези прояви. Но тя познаваше и други черти на Клеманси — палавостта й, придружена от младежка вятърничавост, нейното своенравие, нелишено от известен чар, изключително силно развития й егоизъм, нарушаван от време на време от неочаквани изблици на великодушие, нейната постоянна склонност към детински шеги, придружавани от неудържим кикот, както и крайно необмисленото й кокетство.

Клеманси Джарвис бе двадесетгодишна, единствено разглезено дете в семейството. Тя се отличаваше със силен характер и решителност — качества, които щяха да й помогнат да се справи отлично в новия й живот. В никакъв случай нямаше да прояви стеснителност или скромност и неминуемо щеше да се превърне в истинска господарка на своя нов, аристократичен дом в Англия. Благородническата титла също й бе по душа. Клеманси притежаваше някаква хладна, пресметлива жилка, нещо твърде необичайно за нейната възраст. Над всичко преобладаваше обаче амбициозността й. Вярно, нямаше да й е неприятно да я обичат, нито пък и тя да обича, само че над всичко поставяше положението си в обществото. С времето любовта можеше и да дойде по един или друг начин. Голямата й мечта бе обаче да си сложи искрящата малка диадема, да понесе дългата бяла рокля с шлейф и да направи реверанса си пред кралицата на Англия.

Всичко това възмущаваше Хети, тъй като за нея бе ясно, че Клеманси все още не обича годеника си, лорд Хазърд от Лобърн и Котсуълдс. Естествено, предното лято тя го бе видяла за малко по време на посещението му в Ню Йорк. Но после в Европа избухна войната и се наложи лорд Хазърд да отпътува незабавно, за да се присъедини към полка си. Предложението му за женитба вероятно бе дошло малко по-рано от предвиденото, понеже — така поне се стори на Хети — то не бе продиктувано единствено от любов. По всичко личеше, че същинският мотив за решението на лорда се основава на значителната зестра, притежавана от Клеманси. Той бе готов да въздигне в благороднически сан една млада, хубава американка, нещо, което, разбира се, щеше да й достави удоволствие. Бракосъчетанието щеше да се състои в Сейнт Марк, Уестминстър, а освен това и целокупното лондонско общество щеше да се възхити на невъобразимо скъпите й сватбени одежди. В замяна на това обаче банковата му сметка щеше да набъбне значително.

Хети бе напълно убедена във верността на съжденията си, само че ако тя бе на мястото на Клеманси, нямаше да си мисли единствено за накити и дрешки, за приема на английската кралица и за изискания дом, чиято притежателка щеше да стане. Не, мислите й щеше да занимава преди всичко мъжът, до когото заставаше пред олтара и до когото след това щеше да легне в брачното ложе. И макар че видя лорд Хазърд за съвсем кратко време, тя все пак бе наясно — този рус, хубав мъж с дълбоки, сини очи й харесва. Разбира се, той дори и не забеляза присъствието й. Та с чистичкото си бяло боне и също тъй бяла престилка за него тя не представляваше нищо повече от мебел. Просто бе някоя си там Хариет Браун, камериерка. А и Клеманси — за разлика от всеки друг път — бе извънредно ревнива спрямо своя аристократичен кандидат.

Дядото на Клеманси бе спечелил някой и друг милион по всевъзможни начини, които може и да са били почтени, но при всяко положение са изисквали от него както сръчност, така и здрави нерви. Не бе изключено Клеманси да е наследила неговия нюх към изгодните сделки. Двамата с лорд Хазърд явно си бяха лика-прилика.

Избухването на войната бе едновременно и нещастие, и благослов. Дори мисис Джарвис изказа мнение, че лорд Хазърд не би направил предложението си толкова внезапно, ако събитията не го принуждаваха да вземе бързо решение. В Уолстрийт се стигна до няколко трескави срещи с брат й, Джонас Мидълтън, проведоха се консултации с адвокати, както и разговор на четири очи между лорда и самата мисис Джарвис. Най-накрая официално бе оповестено и предстоящото сключване на брачен съюз между мис Клеманси Милисънт Джарвис — единствено дете на Милисънт Джарвис и покойния финансист от Уолстрийт Хауърд Б. Джарвис — и майор лорд Хазърд от гвардейците на Коулдстрийм в Лобърн до Сайрънстър, Англия.

Лорд Хазърд настоя да се оженят колкото се може по-скоро, след което много бързо се завърна в Англия, за да потегли на война.

— Иска наследник — обади се Хети.

— Естествено — съгласи се Клеманси.

— Струва ми се, че за него това е по-важно от невестата.

— Английските аристократи са си такива. Не съм изненадана, Браун.

— Та вие не го обичате, мис Клеманси.

— О, разбира се, че го обичам! — Клеманси въздъхна шумно и се протегна сластно. — Обичам всички хубави мъже. Не ме гледай така, Браун. Мисля, че мога да бъда щастлива с всеки от тях. Само че с Хюго ще приема и благороднически сан. Това е нещо много специално и ми харесва. На мама също й допада тази идея. Лорд и лейди Хазърд ще се забавляват отлично. Можеш да ми вярваш. — При тези думи Хети се изпълни с възмущение.

— Война е и едва ли някой ще организира балове и градински увеселения.

— Ах, тя, войната, ще свърши по-скоро, отколкото си мислим. Твърдят го и Хюго, и чичо Джонас. Той смята, че три културни нации като Англия, Франция и Германия едва ли ще вземат да се унищожават сериозно едни други. В крайна сметка те са твърде разумни, за да го сторят.

— Англия няма да отстъпи от своето, мис Клеманси. Историята го доказва. При германците нещата стоят по подобен начин. А французите пък настояват за удовлетворение заради изгубената френско-пруска война. Те са горд народ. Всъщност ние не знаем почти нищо за тях, не е ли така?

— Аз не — рече Клеманси с ведър глас. — Убедена съм обаче, че Хюго ще ни обясни всичко. Впрочем, надявам се, че ще внимава за себе си. Не искам ранени герои. А на тебе ще напомня, че идваш в Англия не като студентка по история, а като моя камериерка.

— Историята винаги ми е била интересна.

Лицето на Клеманси отново прие специфичното си критично изражение.

— Не, мама не биваше да допуска да учим заедно. Щеше да бъдеш по-добра камериерка, ако не се правеше през цялото време на толкова учена.

— Аз не съм образована, мис Клеманси, макар че много ми се иска.

— Е, да, откакто те помня, все нещо четеш. Само че в бъдеще няма да имаш повече време за четене. Само не ми се цупи. Та нали ти се разрешава да отидеш чак до Англия! Не си се и надявала на такъв късмет, нали? Само като си спомня на какво приличаше, когато дойде тук с майка си — гърчаво въшливо същенственце.

— Никога не съм имала въшки!

Клеманси обичаше да я дразни, но смени темата. Бе твърде възбудена и явно този път не й се занимаваше с делничното удоволствие да изтезава Хети, тази бедна, много бедна далечна роднина, чиято дума бездруго нямаше никаква тежест.

— Добре, щом казваш. Обаче много други неща не бяха както трябва. Например, трябваше да изгорим дрехите ти.

Тогава видях мама за последен път, помисли си Хети и в душата й отново се надигна стаената там болка.

В онзи далечен ден я накараха да чака във вестибюла, просторна зала, подобна на онези в дворците. Майка й се затвори в една от стаите заедно с една ужасно високомерна дама, която очевидно бе стопанката на изискания дом. Хети бе седнала на твърд стол, опряла измършавелия си гръб на извитата облегалка и чакаше неподвижна. Не след дълго гласовете иззад огромните заключени крила на вратата се засилиха. Майка й хълцаше, а господарката на дома й крещеше. До този миг Хети не си бе и помисляла, че благородните дами също могат да изпадат в толкова силен гняв.

— Не е вярно! Това е долна лъжа! Измишльотини! Веднага ще унищожа тези писма, а вие ще напуснете дома ми и ще си вземете вашето ко… вашето дете със себе си.

Майка й престана да плаче и изрече с необичайна за нея смелост.

— Унищожаването им няма да ви помогне! Това са само преписи. Оригиналите са у дома. Знам също къде да ги занеса, ако не сторите онова, което искам от вас. Ще ида при някой редактор от Ню Йорк Поуст.

— Значи ме изнудвате, така ли?

— Така е, мадам, и много съжалявам, че се стигна дотам. Но аз съм болна и малката ми дъщеря… — Гласът на майка й потрепери и затихна. Така Хети не можа да долови тъкмо онази част от разговора, която я вълнуваше най-много.

Заля я страх и се разтрепери цялата. Там ставаше нещо ужасно. Нима щеше да остане сама, нима собствената й майка щеше да я изостави! Ако знаеше пътя до чифлика, щеше начаса да избяга. Само че непознатите, чужди улици я плашеха — повече дори и от тази студена, кънтяща зала. Така че продължи да седи и да чака.

Най-сетне вратата се разтвори и дамата излезе с вдигната глава и гневно изражение на лицето. Спря се и изгледа Хети критично, очите й бяха изпълнени с неприязън.

— Казахте, че е на единадесет, но ми изглежда твърде ниска.

— Просто е недохранена, мадам. Беше красиво бебе.

— Не ме интересува. Остане ли тук, ще трябва да й поостържем мръсотията и да я облечем в прилични дрехи. Грамотна ли е?

— Научих я на каквото можах, а е ходила малко и на училище. Много събудено дете е.

— Нещо не ми прилича на такова. В дома си не търпя необразовани хора — каквито и задължения да имат. Една или две години ще учи при възпитателката на дъщеря ми. А когато навърши четиринадесет години, ще я обучим за камериерка на Клеманси. Разбира се, само ако дъщеря ми се съгласи. Ще се обръщаме към нея с „Браун“. Е, дете, така добре ли е? Ще ти хареса ли?

— Разбира се — побърза да отговори майка й, но изглеждаше тъй нещастна, че Хети не успя да произнесе нито звук.

— Кажи де, добре ли е така? — повтори заповедническия глас.

— Да, госпожо — успя да прошепне, — щом като мама казва…

При тези думи лицето на майка й се разтрепери, тя се овладя и вирна упорито брадичка.

— Тя се казва Хариет, мадам.

— Чухме вече. Но като наша слугиня ще носи името Браун.

Хети се опита да отвърне смело на втренчения, деспотичен поглед на тази елегантна жена.

— Гарантирате ли, че не знае нищо?

— О, не — отговори припряно майка й. — Казах ви самата истина.

— Добре. В такъв случай ще пратя да извикат икономката — да изкъпе малката и да й намери място за спане. — Тя се приближи до връвта със звънеца и повдигна примирено рамене. — Мисля си, че в Ню Йорк едва ли ще се намери по-щедра жена от мен.

Смазаната от страх Хети така и не успя да помоли да не я оставят сама в чуждата къща, при тази ужасна жена.

— Благодаря ви, мадам. Голямо бреме снехте от душата ми — изпревари я майка й с развълнуван глас, след което, придобила смелост, добави открито: — Понякога животът не е особено справедлив към нас, жените.

Дамата не отговори нищо. Очевидно не можеше изобщо да си представи, че тя и тази мизерно облечена жена с тъмните, тъжни очи разбират под думата живот едно и също нещо.

Едва години по-късно Хети осъзна, че за добро или зло мизерията и нищетата могат да оформят в човека твърд и жилав характер. Не й се вярваше, че е зла по природа, но и не можеше да се примири с мисълта, че цял живот ще си остане една нищо и никаква слугиня. Бяха й казали, че произхожда от обедняло, маловажно разклонение на рода Джарвис и следователно бе длъжна да се потруди сама за облеклото, подслона и образованието си. В никакъв случай не биваше да си въобразява, че е равнопоставена на Клеманси, разглезената, обсипвана с внимание дъщеря на богата вдовица.

След преждевременната кончина на мистър Джарвис — едва на четиридесет и пет години — вдовицата му оповести на всеослушание, че не смята да се омъжва за втори път. От този момент нататък възнамерявала да се посвети изключително на блестящото бъдеще на малката си дъщеря — като компенсация за ранната смърт на баща й.

В известен смисъл появата на Хети се оказа добре дошла за Клеманси, живяла до този момент в скука и самота.

И двете девойки имаха тъмни коси, зелени очи, хубави, стройни фигури и поразително си приличаха. Характерите им обаче се различаваха извънредно много. В резултат на детството си, преминало в недоимък и бедност, Хети бе станала подозрителна и затворена в себе си. Заедно с това обаче в нея постепенно бе възникнала любов към красивото, както и необуздана жажда за знания, простираща се върху всичко възможно — книги, картини, светски маниери, ястия и много други. Всъщност Хети не се чувстваше зле в тази обстановка, тъй като вследствие на нещастното си детство се бе превърнала в любимка на цялата прислуга. Този факт не убягна задълго от вниманието на мисис Джарвис и тя започна да се отнася с Хети като с последния неудачник на този свят, намерил най-сетне подслон единствено в резултат на християнската любов към ближния, присъща на стопанката. По тази причина Хети така и не намери смелост да се осведоми относно далечната роднинска връзка с този дом.

От друга страна, недостатъчната й осведоменост по известни въпроси все пак не й попречи с настъпването на пубертета бързо да осъзнае как всъщност стоят нещата около нейните роднински връзки със семейство Джарвис. Понякога долавяше някои загатвания на прислугата, а и порасналият интерес към другия пол й помогна сама да се досети какво ли ще да се е случило в миналото. И когато най-накрая готвачката мисис Крамптън — жена с остър език, но иначе мила и добродушна — й съобщи, че майка й е била прислужница в този дом малко преди брака на мистър и мисис Джарвис, Хети осъзна окончателно, че не е някаква си далечна роднина, а направо сестра на Клеманси по бащина линия.

Не изпита възмущение от този факт, но се преизпълни със съчувствие към майка си, жена, преживяла толкова страдания. Възхищаваше се от нейната храброст и безкористна любов. Предположенията й се доказаха няколко дни, след като навърши шестнадесет години. На входа за прислугата някой бе оставил за нея някакъв доста мръсен и неугледен пакет.

— От някакъв момък, кой знае защо бързаше много — гласеше неодобрителният коментар на готвачката. — Какво има вътре, Хети? Да не са семейните ви бижута?

В пакета нямаше накити, а само купчинка писма, вързани с избеляла лента. Към тях бе прибавена бележка с много правописни грешки:

„Мила Хети Браун, твойта майчица ми даде това кату умря. Убищах й да ти го дам на шестнайсетия ти рожден ден, тя каза че е на първи май 1908 гудина тя каза още че тогава ще си голяма и всичко ще разбереш, сигурну е така.“

Твой приател Алф

Който и да беше този Алф, бе удържал на думата си. Дълбоко развълнувана, Хети зачете измачканите листа на първото писмо:

„Мое любимо момиче,

Надявам се, че не ти е много трудно. Цяло нещастие е, че всичко трябваше да стане точно по този начин. Но аз вярвам, че разбираш всичко и съм добавил малко пари за теб. Когато детето се появи, ще изпращам и повече. Постоянно си мисля за всички онези красиви мигове, които преживяхме заедно.“

Хауърд

В следващите писма, написани в различни интервали от време, се засягаха парични въпроси, а по-късно се споменаваше и детето. „Вярно, че Хариет е хубаво име, но аз ще си я наричам Хети.“

И накрая последното писмо:

„Изглежда, че имам някакво дребно сърдечно неразположение. Не е нещо сериозно, но се налага да си почина малко. С Милисънт ще прекараме няколко седмици във Флорида. Не се тревожи, ако за известно време не получиш вести от мен. Прилагам пари, които ще ти стигнат за следващите няколко месеца.“

В сравнение с другите това писмо завършваше с по-топли и по-открити слова: „С любов, твой Хауърд“.

Наистина бе последното писмо, тъй като малко след написването му Хауърд Б. Джарвис бе починал в резултат на онова „дребно сърдечно неразположение“. По-малката му, петгодишна дъщеря бе станала богата наследничка, докато животът запокити по-голямата, шестгодишната, заедно със скърбящата й майка в един чифлик, където работеше от сутрин до здрач.

Може би Хауърд Джарвис наистина е бил влюбен в майка й, но по природа е бил занесен и непрактичен човек, така че едва ли щеше да се грижи по-дълго време за нея. Със сигурност не бе виждал лично извънбрачната си дъщеря, а вероятно и не е искал да я види.

Вероятно ожесточението се е трупало години наред в душата на майка й и накрая, когато я настигна тежката болест, тя си отмъсти по своя си тъжен начин, като заведе Хети на Пето авеню.

Само за броени часове тези писма я направиха сякаш с години по-зряла. Поплака малко, а после изтри сълзите и изправи гордо глава. Бе решила твърдо никога да не се унижи дотолкова, че да използва тези писма като оръжие, независимо от волята на майка си. Клеманси никога нямаше да узнае за близкото родство, което ги свързва, нямаше да напомни този факт и на мисис Джарвис. Все пак съпругата на баща й се държеше общо взето добре с нея, особено като се има предвид колко потресена е била, когато е научила за съществуването на другата дъщеря. Освен това незаконородените нямаха право на наследство. Клеманси щеше да бъде много богата, а тя, Хети, си оставаше беднячка. Да, тъй бе устроен животът.

Само че Хети научи много неща в дома Джарвис. Вече не бе онова глупаво същество от чифлика, а разумна, възпитана млада жена с добър вкус. Несъмнено начинът, по който живееха заможните люде, бе сложил отпечатъка си и върху нея. Освен това бе наследила от баща си и любовта към поезията и красивото, за щастие тези качества се бяха обединили с наследството от майката, а именно жилавост и практичност. Не, Хети не възнамеряваше да си остане камериерка за цял живот.

Тя бе незаконородена. Когато най-сетне прие окончателно този факт осъзна, че и последните остатъци от нейната детска сантименталност са отлетели безвъзвратно в миналото. Следователно трябваше да се замисли сериозно за бъдещето си. Все пак не бе по-грозна от Клеманси и не по-зле от нея можеше да извади на показ както гордото изражение на сестра си, така и отработените й, убедителни светски маниери. И наистина, понякога Клеманси се забавляваше, като обличаше Хети в своите собствени дрехи и я принуждаваше да посреща онези посетители от мъжки пол, които я караха да скучае. Хети приемаше клетниците в южния салон и никой така и не забеляза разликата. Голям смях падаше. Клеманси буквално припадаше от кикот зад ключалката на вратата и се налагаше Хети да повишава глас, за да не се забележи измамата. Разбира се, не й бе позволено да продължи играта и с лорд Хазърд, нещо, за което искрено съжаляваше. Защото щеше да й бъде приятно искрящите му сини очи поне веднаж да се спрат и на нея. Все пак не бе напълно сигурна дали той не е прозрял целия този маскарад. Запита се дали лордът имаше изобщо чувство за хумор?

Клеманси бе тази, която може би щеше да открие тази негова черта. Само че тя сякаш не разсъждаваше за подобни неща, тъй като ума й занимаваха единствено материалните, повърхностни въпроси на бита. Вярно бе също, че Хюго изглеждаше някак си недействителен там, отвъд океана, вероятно човек трябваше да си го представи като разгневен мъж, облечен в униформа и тогава…

В крайна сметка сигурно всичко щеше да свърши добре. Това бе просто единственият път, когато Клеманси прояви признаци на нервност и несигурност. Но това й състояние отмина бързо и отново зазвучаха добре познатите команди: „Браун, опаковахте ли роклите ми за Аскът? Тъкмо ще мога да ги нося, щом пристигнем в Англия“.

Съвместното учене приключи в мига, в който Хети порасна достатъчно и пое задълженията си на камериерка. Клеманси се превърна в „мис Клеманси“, а Хети бе вече само „Браун“. Ударът бе тежък, но и Хети умееше прекрасно да се приспособява към променящите се обстоятелства.

— Мисля, че тази година надбягванията в Аскът няма да се проведат, мис Клеманси.

— Глупости, та това е английска институция! Със същия успех би могла да твърдиш, че не ще има и парламент. Или пък крал.

— Ако позволите, мис Клеманси, но забележката ви е неуместна — възрази Хети спокойно. — Ще трябва да поразширите знанията си за Англия. В момента тази страна води война и положението от ден на ден става по-трудно.

— Браун, забранявам да ме плашиш по този начин! Може би няма да е зле, ако престанеш да четеш толкова много вестници.