Деби Макомбър
Вълшебната рокля (1)

Първа глава

Със затаен дъх Джил Морисън наблюдаваше очарователния изглед през илюминатора на самолета. Сиатъл и всичко познато бързо изчезваше от погледа й. Тя се облегна удобно и въздъхна с истинско удоволствие.

Мястото й в първа класа бе неочакван подарък от авиокомпанията. Служителят беше объркал нещо в резервацията и от това Джил само спечели. Началото на дългоочакваната почивка не бе лошо.

За пореден път погледна мъжа до нея. Имаше вид на типичен бизнесмен и със съсредоточено навъсени вежди работеше на поставения върху коленете му портативен компютър. В един момент спря, сякаш нещо го бе разтревожило. Протегна ръка, взе намиращия се между двете седалки радиотелефон и натисна няколко копчета. После извърна глава и заговори оживено. Когато свърши, пак се наведе над компютъра. Явно беше безчувствен и неуморим, погълнат от работата си дори по време на петчасовия полет до Хонолулу.

Не бе и приказлив. Преди излитането Джил направи няколко опита да го заговори. Но те бяха посрещнати с хладно мълчание. Чудесно. Бе принудена да започне почивката, за която бе мечтала почти две години, седнала до някакъв надут тип.

Трябваше да пътува с Шели Хенсън. Само че нейната най-добра приятелка от колежа от един месец бе омъжена и се казваше Шели Брейди.

Джил все още не можеше да осъзнае какво точно се бе случило. Откакто познаваше Шели, тя се стремеше неотклонно към една-единствена цел — да направи кариера като производител на видеотехника. В нейния вечно зает живот мъжете и любовта просто нямаха място. Години наред Джил бе наблюдавала липсата на всякакво внимание от страна на Шели към противоположния пол.

Всичко се случи съвсем внезапно. Приятелката й срещна Марк Брейди и невероятното стана действителност. Според Шели пряко отговорна за настоящото й щастие бе леля Мили — както всички наричаха лелята на майка й. Защото бе срещнала бъдещия си съпруг веднага, след като получи по пощата „вълшебната“ сватбена рокля. Същата, с която самата леля Мили бе застанала пред олтара преди повече от петдесет години.

И Шели, и Джил смятаха, че такова „вълшебство“, още повече свързано със сватбена рокля, не съществува. Двете приеха като абсурдно съдържанието на писмото, придружаващо странната пратка. Та кой би приел на сериозно твърдението, че ще се омъжи за първия мъж, когото срещне след това? Пълна глупост!

Но Шели срещна Марк в деня, в който получи странния колет. Съвсем скоро се ожениха. И по всичко личеше, че са щастливи.

Сега, четири месеца след сватбата им, Джил летеше за Хонолулу сама.

Бизнесменът до нея се облегна и въздъхна с облекчение. Какъвто и да беше изпречилият се пред него проблем, явно бе решен успешно. След десетина секунди взе отново телефона и проведе последователно четири разговора.

Джил имаше чувство, че този мъж никога не престава да работи. Дори когато поднесоха храната. Не загуби нито миг по време на целия полет — ако не разговаряше по телефона, изучаваше извадените от намиращото се до седалката куфарче документи или за пореден път отдаваше цялото си внимание на портативния компютър.

Така мина повече от час. Съседът й не показа никакви признаци на куртоазия. Няколко пъти Джил се хвана, че го наблюдава против волята си.

Определи възрастта му някъде към средата на тридесетте, макар да изглеждаше по-възрастен. Не, не по-възрастен, може би… по-опитен. Лицето му бе приятно, макар с грубо издялани черти. Имаше сиви очи с цвета на полирана стомана. В цялата му външност не прозираше и следа от добрина. Даде си сметка, че през цялото време не я бе погледнал нито веднъж. Сякаш на мястото до него нямаше никой.

Очевидно това бе мъж, който притежава всичко — носи ушити по поръчка костюми, италиански обувки от мека кожа, комплект златна писалка и часовник… Можеше да се хване на бас, че дори пластмасата, поставена на него, ще се превърне в злато. Нямаше съмнение, че начинът му на живот е като пътуването — първа класа. Беше от хората, които могат да отговорят на всички въпроси. Които не поставят под съмнение държанието или отношението си към хората…

Приличаше на отдавна починалия й баща. Той също бе влиятелен бизнесмен, сякаш успехът сам кацаше върху дланта на ръката му. Жизнеността му бе неизчерпаема. Смъртта изглеждаше на цяла вечност разстояние. В действителност се оказа, че го е дебнела зад ъгъла, без той дори да подозира.

Иронията на цялата ситуация се състоеше в това, че сякаш тринадесет години след смъртта му, тя седеше до него. Не точно до него, ала до някого, който беше съвсем същият. Едва се сдържа да не го попита кога за последен път е бил при семейството си.

Сигурно бе усетил, че го наблюдава внимателно, защото неочаквано се обърна и се вторачи в нея. Джил се изчерви виновно и заби нос в книгата.

— Хареса ли ви това, което видяхте? — попита той нагло.

— Не зная… какво имате предвид — заекна тя и приближи книгата съмнително близо до лицето си, сякаш да се скрие.

За първи път от началото на полета непознатият се усмихна със странна, крива усмивка. Явно не го правеше често.

През останалото време от полета не се случи нищо. При кацането Джил затаи дъх и вдиша с пълни гърди чак когато докоснаха пистата. Бяха в Хонолулу. За кой ли път съжали, че Шели не е с нея. Но бе твърдо решена да прекара добре дори без най-добрата си приятелка. Предстояха й седем прекрасни дни, през които да се излежава на слънце, да разгледа забележителностите, да плува, да си почива…

Месеци наред Джил бе мечтала за чудесата, които ще види. Тихи селца, плантации с орхидеи — о, как обичаше тези цветя! Нощем щеше да се разхожда по плажа, а денем да скита из обраслите с цветя каньони, да се къпе под водопадите и да наблюдава тлеещите вулкани. Всичко това чакаше само нея. С цялото си същество предчувстваше, че почивката й на Хаваите ще бъде едно незабравимо преживяване.

Мигът, в който самолетът спря, мъжът до нея се изправи. Свали ръчна чанта от багажника над седалките с умението на опитен пътник.

Джил го последва, като се оглеждаше откъде да получи багажа си. Крачките на спътника й от самолета бяха бързи и енергични. Това не я изненада. Нали го бе определила като човек на действието, твърдо устремен към целта си — да се срещне с някого, да сключи сделка. Сигурно никога нямаше време да спре, за да се порадва на орхидеите.

Джил го загуби от поглед, когато спря да купи красив гирлянд от орхидеи. Веднага го постави на шията си. Докосна с пръсти деликатните цветчета, а очите й поглъщаха омайващата им красота.

Отново цялото й същество бе обхванато от предчувствие за предстоящо приключение. Тя не беше авантюристка, нито притежаваше екстравагантното въображение на Шели. Въпреки това й се струваше, че нещо дълбоко заспало в нея сякаш се пробужда от летаргичен сън.

Докато си купуваше парче пресен ананас, мислите й се върнаха към Шели. Тя бе започнала истински да вярва във вълшебството на булчинската рокля. Това предизвика известно съмнение дори у Джил, по-романтичната и доверчивата от двете. Известно, но все пак съмнение.

При мисълта за случилото се между Шели и Марк пулсът й се ускори. Защото това бе най-странната случка, на която беше свидетел.

Самата тя на няколко пъти почти се влюбва. Напоследък се срещаше с Ралф, компютърен програмист. Но това бе повече приятелство, отколкото любов. Макар последните няколко пъти той да намекна, че е време да „станат сериозни“. За него това сигурно означаваше предложение за брак. Той бе добър и досега тя успешно го отклоняваше от сериозен разговор. Не искаше да му причинява болка, а не желаеше и да мисли за брак с него.

Все пак имаше твърдо намерение някой ден да се омъжи. Единственият въпрос беше: за кого? В колежа излизаше с различни момчета, без да има сериозен приятел. След това, когато започна работа като фармацевт в една аптека на северозападното крайбрежие, шансовете да срещне подходящ партньор рязко намаляха.

Перспективите не бяха розови, обаче Джил бе престанала да се безпокои. Беше успяла да потули мисълта за съпруг и семейство дълбоко в съзнанието си. Докато не допусна една малка грешка.

Премери булчинската рокля на леля Мили.

Шели бе напъхала прочутата рокля в дъното на гардероба — далеч от погледа, далеч от вниманието на Джил. Тя обаче непрекъснато усещаше осезателно нейното присъствие. И мислеше за вълшебната й сила.

Веднъж, подчинявайки се на странен импулс, тя я облече. И сега не можеше да обясни какво я накара да си сложи красивата, ръчно изработена булчинска рокля. А тя беше толкова елегантна, толкова красива с изящната бродерия от дребни перли върху блестяща коприна и водопада от тънка като паяжина дантела!

Роклята й стана — сякаш бе шита специално за нея. Шели се изненада. Тя дори каза, че леля Мили е направила грешка — роклята е била предназначена за Джил, а не за нея.

Не, леля Мили не бе сбъркала. Сватбената рокля беше само и само за Шели. Доказваше го бракът й с Марк. Освен това Джил предпочиташе да избере съпруга си по традиционния начин. За нея сватбата на приятелката й бе резултат на очакванията на всяка девойка.

Джил тръсна глава, за да пропъди досадните мисли, и побърза да получи багажа си.

Веднага след това излезе и махна на едно такси. Докато шофьорът се занимаваше с багажа, тя просто се наслаждаваше на лекия бриз, на първите впечатления от Хаваите. Нямаше търпение да стигне по-скоро в хотела. Чрез една приятелка, която работеше като туристически агент, бе получила резервация в един от най-добрите хотели на смешно ниска цена. Хотелът отговаряше напълно на рекламната брошура, а в действителност бе още по-красив. Когато стигна в стаята и остана сама, Джил трябваше да се ощипе, за да повярва, че не сънува. Веднага отиде до плъзгащите се стъклени врати, които извеждаха на обширен балкон, кацнал почти над плувния басейн. Зад него Тихият океан разбиваше вълните си върху пясъчния бряг. Изгледът бе зашеметяващ, а красотата спираше дъха. Даже да прекара цялата си почивка в хотела и да не види нищо повече, пак щеше да е безкрайно щастлива. Стоеше като омагьосана пред ширналата се красота.

Колко бе стояла така не знаеше. Нищо не смущаваше спокойствието наоколо. По едно време някакво движение наруши съзерцанието й. Погледна към срещуположната страна на плувния басейн. На един балкон точно срещу нейния видя него — намусения тип, в чиято компания прекара петте най-мълчаливи часа през живота си.

Джил не разбра какво я накара да му махне. След миг той също вдигна ръка в ответен жест. Сега го разпозна без никакво съмнение. Известно време се гледаха втренчено. Той бавно остави радиотелефона, по който говореше оживено. С голямо усилие Джил успя да отмести хипнотизирания си поглед.

Вниманието й бе отвлечено от почукване на вратата. Отвори и видя пред себе си пиколо с голям пакет в ръце.

— Това получихме за вас, още преди да пристигнете, госпожице — обясни той учтиво.

Когато остана сама, Джил започна да разглежда получения колет. Адресът на подателя бе от Сиатъл. Какво ли можеше да бъде и кой ли го изпращаше? Нали бе тръгнала същата сутрин! Седна на края на леглото и внимателно започна да го отваря. Вдигна капака и ръцете й замръзнаха, а сърцето спря. Не можеше да повярва.

Беше сватбената рокля на леля Мили!

С треперещи ръце взе плика, съпровождащ пратката, и извади изписан лист.

„Скъпа Джил,

Зная какво изпитваш в този момент. Същото, каквото и аз, когато отворих подобен пакет и в него намерих булчинската рокля на леля Мили. Сигурно си спомняш, че първата ми реакция бе да я захвърля. Но вместо това открих Марк и се влюбих в него. Вярвам, че се питаш защо изпращам роклята, вместо да ти я дам лично. Ако имах някакво обяснение, щях да ти го дам. Обаче нямам.

През последните няколко месеца научих, че е трудно да се намери логика в любовта, съдбата или във вълшебната магия на сватбената рокля на леля Мили. Затова ме послушай и дори не се опитвай да я търсиш. Все пак ще се опитам да ти обясня какво ме накара да ти изпратя роклята.

Миналата сутрин седях до масата с чаша кафе в ръка. Още не се бях събудила както трябва, очите ми се затваряха. Изведнъж в съзнанието ми ясно изплува твоят образ. Беше застанала в прозрачна синьо-зелена вода, която ти стигаше до кръста. Зад теб имаше водопад. Всичко бе покрито с разкошна зеленина. Сигурно бяха Хаваите. Изглеждаше по-щастлива от всякога.

С теб имаше някакъв мъж. Така бих искала да го опиша! За съжаление, той се намираше в сянка. Ала твоят поглед имаше странно излъчване. Виждала съм го само веднъж — когато бе облякла роклята на леля Мили! Казах на Марк. Той мисли като мен — роклята е предназначена от съдбата за теб. Обадих се и на леля Мили и й разказах всичко. Тя се присъедини към нашето мнение и настоя да ти изпратя роклята.

Сигурно трябваше да ти я дам още тогава, но нещо ме възпря. Нещо, което не мога да обясня. Просто някакво чувство, че още е рано. Ето защо ти я изпращам сега. Джил, много искам да намериш човек, когото да обикнеш, както аз се влюбих в Марк. Ти винаги си била по-разумна от мен, ала вярваш и в любовта, към която скептично настроената бях аз. Нещо ми подсказва, че мъжът, когото ще избереш, ще е циничен като мен. Ще ти се наложи да го научиш да обича. Така, както направи с мен Марк.

Обади ми се веднага, щом се върнеш. С нетърпение чакам да ми разкажеш какво е станало. Макар сърцето да ми подсказва, че ще е нещо прекрасно!

С обич, Шели“

Джил прочете писмото два пъти. Сърцето й лудо заби и тя неволно насочи поглед към разположения точно срещу нея балкон. Сърдиткото го нямаше и това я успокои. После си спомни писмото на леля Мили до Шели: „Ще се омъжиш за първия мъж, когото срещнеш след получаването на тази рокля…“

Следователно нямаше да е този намръщен тип. Не че вярваше във вълшебните свойства на роклята, ала все пак…

След като разопакова и подреди дрехите си, Джил легна и притвори очи. Нямаше намерение да спи, но когато се събуди, вече се здрачаваше. И си спомни, че го е сънувала — него, своя предопределен съпруг! Колкото и да се мъчеше, не можеше да се сети как точно изглеждаше. Естествено, това бе игра на въображението й. Все пак беше приятно да помечтае.

Нямаше съмнение, че изпратената рокля и полученото от Шели писмо предизвикваха някакво приятно очакване. Макар да бе сигурна, че от всичко това няма да излезе нищо.

Наистина, на двадесет и осем години, Джил бе повече от готова за брак, още повече, че искаше да има деца. Но когато въпросът опираше до човека, който ще стане неин съпруг, предпочиташе да го намери по изпитания старомоден начин, а не да разчита вълшебната булчинска рокля да я заведе при него. И Шели мислеше по този начин. Ала все пак се омъжи за първия мъж, когото срещна след получаването на роклята…

Първият мъж! Докато обличаше лека памучна рокля, мислите й не можеха да се откъснат от това. Дали беше резултат на омайващия въздух, или на пълната свобода от грижите на ежедневието? Когато излезе от асансьора, инстинктивно започна да се оглежда, сякаш искаше да види кой би могъл да е той.

Фоайето на хотела бе пълно с хора. Важно се разхождаше господин, който приличаше на дипломат или политик. Друг — с коса, по-дълга от нейната, изтича нанякъде. Явно нямаше късмет, никой не й обръщаше внимание. Сякаш бе невидима…

Като преглътна желанието да се засмее, тя излезе навън. Приятна вечер се бе спуснала над люлеещите се под лекия бриз палми. Свали сандалите, взе ги в ръка и нагази в топлата вода. Не мислеше къде отива. Бяха я завладели истински щастливите спомени, свързани с нейния баща — Коледата, когато тя бе на пет години, екскурзията две години по-късно. След това постигнатият успех го главозамая, макар че обичаше и Джил, и майка й…

— На ваше място не бих отишъл по-навътре — чу дълбок мъжки глас зад себе си.

Неочакваното чуждо присъствие я стресна. Забеляза силует на мъж, облегнал се на една палма. В мрака не можа да различи неговите черти, но й се стори смътно познат.

— Няма — отговори тя автоматично и се опита да разбере кой точно говори. Който и да беше, упорито не излизаше от прикритието на сянката.

От разстояние Джил забеляза, че има фигура на атлет, а тя харесваше широкоплещестите мъже. Приближи и се опита да го види по-добре, без да изглежда нахална. Успя да различи само арогантно вдигната брадичка. Арогантността също можеше да бъде привлекателна, стига да е с мярка.

— Безпокоях се да не сте решили да плувате. Само луд може да направи такова нещо през нощта.

Джил се ядоса. Даже не й бе хрумвало да плува, най-малкото защото нямаше бански костюм. Преди да му отговори, той продължи:

— Приличате на една от онези туристки, които не могат да устоят на желанието да влязат в океана. Сигурно сте за първи път на острова. Не греша, нали?

Джил кимна. Междувременно се бе приближила достатъчно, за да го види. Сърцето й се сви. Не беше странно, че човекът в сянката й беше смътно познат. За втори път в течение на последните двадесет и четири часа се оказа лице в лице с непознатия от самолета.

— Както няма да сгреша, ако предположа, че не сте вечеряли.

— Хапнах нещо… още по време на полета.

— Пакетиран буламач — засмя се той на глас.

— Това изобщо не ви засяга.

— Не.

— Тогава защо се интересувате дали съм вечеряла? — Под втренчения му поглед отново усети надигащия се в нея гняв. Гледаше я така, сякаш й се присмиваше. — Все пак благодаря за съвета.

— Не носите гирлянда от орхидеи. — Джил го бе махнала, когато се преобличаше. — Разрешете. — Той се приближи, свали своя и го постави на врата й.

Тъй като бе за първи път на островите, Джил не знаеше дали да дадеш своя гирлянд на някого има символично значение. Защото не искаше нищо да я сближава с този мъж. Затова му благодари съвсем сухо.

— Знаете ли, че аз бих могъл да спася живота ви?

— Как? — Що за глупости говореше той?

— Можехте да започнете да се давите.

— Едва ли. Изобщо нямах намерение да влизам в океана — отговори Джил и се засмя непринудено.

— Тук не трябва да се забравят приливите. Когато сте толкова близо до водата, вълните могат много лесно да ви отвлекат навътре.

— Това е абсурдно!

— Може би — съгласи се съвсем приятелски той. — Но се надявам, че разбрахте колко сте ми задължена.

Ясно накъде водеха забележките му. Този човек изобщо не знаеше що е великодушие. Можеше да се обзаложи на едномесечната си заплата, че още със започването на разговора, е имал някаква цел. Ако искаше да й дава съвети за опасностите, които може да срещне по плажовете на островите, имаха достатъчно време, докато бяха на самолета. Явно той преследваше някаква предварително поставена цел. Трябваше да разбере каква и да бъде нащрек.

— Какво искате? — попита с нескривана неприязън тя.

— Нищо особено. Мисля, че бихте ми се отплатили, като ме придружите на една делова вечеря — отвърна той с характерната си полуусмивка.

— Тази вечер ли?

— Нали споменахте, че не сте вечеряли?

— Да, но…

— Няма да ви отнеме повече от час и половина — обясни той, сякаш обиден от колебанието й.

— Та аз даже не зная кой сте! Защо бих дошла на вечеря с вас? Между впрочем, казвам се Джил Морисън.

— Джордан Уилкокс — прозвуча рязко гласът чу. — Много добре, ще ви отговоря. Защото, ако искате да знаете, трябва да бъда с жена, за да не съм принуден да огорча някого, когото не бих могъл да си разреша да обидя по никакъв начин!

— Тогава недейте.

— Не се отнася до мъж, а до жена — неговата дъщеря. Тя ме е харесала и не разбира от намеци.

— Това е ваш проблем. — Джил се учуди на вкуса на въпросната жена.

Непознатият се намръщи и пъхна ръце в джобовете на официалното си вечерно сако. Не бе променил много външния си вид и това не я изненада. За деловите хора като него бизнесът едва ли оставяше място за удоволствия.

— Не мога да си обясня какви сте вие, жените. Сякаш не разбирате, когато някой мъж просто не ви харесва.

— Невинаги — отговори Джил и отново усети познатия гняв. Залюля гневно сандалите си. — С други думи, имате нужда от телохранител.

— Нещо такова — съгласи се той, макар от интонацията му да личеше, че не е съгласен с нея.

— Трябва ли да се преструвам, че съм лудо влюбена във вас?

— Господи, разбира се, че не!

— Мисля, че нямам дреха, подходяща за такъв случай — поколеба се Джил.

Той бръкна в джоба си и извади дебел портфейл. Отброи няколко стодоларови банкноти и ги напъха в ръката й.

— Тогава си купете! Магазинът на хотела все още е отворен.