Деби Бедфорд
Любовен триумф (13)

Тринайсета глава

Пътуването на Линдзи до Лос Анжелос бе изпълнено с веселие и прекрасни преживявания. Когато слезе от самолета и видя отново Рита, тя се почувства някак странно подмладена и освежена. Приятелката й изглеждаше страхотно с кадифената пола и копринената бежова шемизета на тънички кафяви райета. Бе загоряла от слънцето, чупливата и кестенява коса бе подстригана късо и тя имаше такъв изискан тежкарски вид, че Линдзи се почувства до нея недодялана провинциалистка. Влязоха в претъпканото с хора летище и след броени минути си задърдориха както едно време за разни дреболии, например за новия цвят червило на Рита и за последния роман на Даниел Стийл, от който Линдзи бе във възторг.

Прекараха първия си ден заедно в Дисниленд, веселиха се на воля. И друг път бяха ходили на лунапарк, тук обаче наистина бе невероятно — всичко бе толкова истинско и неподправено, един сбъднал се сън! Линдзи ужасно съжаляваше, че Мат не е с нея, и си каза, че непременно ще доведе и него тук.

Заседанията с хората от „Уолкоу“ бяха уморителни. Почивките между тях не стигаха архитектите от Гънизън и Линдзи да хапнат дори по сандвич. Програмата на Линдзи бе още по-наситена. Беше поискала интервю от кого ли не, включително от президента на фирмата, но колкото и лудешки да бе ритъмът на тази седмица, тя знаеше, че си струва труда.

Интервютата вървяха като по вода. Линдзи бе подготвила въпросите си така, че да тласне интервюирания към неща, които той ще се опита да отстоява. Но почти от самото начало остана с впечатлението, че „Уолкоу“ е уважавана преуспяваща фирма, която не играе тъмни игри. Доколкото успя да разбере, проектът за Тейлър Вали бе първият, срещнал някаква съпротива. Фирмата бе построила красиви просторни хотели навсякъде по света, включително един в Далас, от който Линдзи винаги се бе възхищавала. С когото и да разговаряше, всички на драго сърце и предоставяха информацията, която я интересуваше. Хората от „Уолкоу“ или нямаха какво да крият, или бяха добре подковани от отдел „Връзки с обществеността“.

Накрая архитектите от окръг Гънизън гласуваха да вземат окончателно решение за проекта в средата на август. Линдзи знаеше, че управителният съвет на „Уолкоу“ не е доволен от подобно протакане. Но членовете на Съвета на Гънизън бяха прекалено почтени, че да вземат прибързано решение. Искаха да отстоят интересите на Тейлър Парк. Искаха да помислят още малко върху проекта. И най-вече искаха да бъдат преизбрани в Съвета.

Линдзи се прибра в хотела, поръча си безалкохолни напитки и лед и седна да умува над заглавието на статията. Рита беше при басейна. Стига Линдзи да напишеше материала днес, утре щяха да прекарат целия ден на плажа. Нямаше да й е никак лесно. Предстоеше й да опише в добра светлина фирма „Курорти Уолкоу“, а за беда подобни статии бяха скучни и за писане, и за четене. Реши, че днес не е в работно настроение. Въпреки ослепителната слънчева светлина, струяща през прозорците, й беше криво. Мат й липсваше ужасно. Мат! Тя въздъхна. Така се бе улисала с интервютата в „Уолкоу“ и с разговорите с Рита, че не бе успяла да позвъни на сина си. А той вече бе преполовил престоя си в Далас. Линдзи се почувства виновна. Ужасно виновна. И тъжна. Ами ако Мат си помислеше, че тя вече не го обича?

Скочи и набра номера. Вдигна някаква жена. Линдзи бе стъписана.

— Извинявайте. Сигурно съм сбъркала телефона — каза тя.

— Кой номер търсите?

— Търся Маркъс Джеймс — поясни любезно Линдзи.

— Така си и знаех — отвърна непознатата. — Правилно набирате.

— Така ли? — съвсем изгуби ума и дума Линдзи. — Аз такова… Прощавайте. Казвам се Линдзи Корнел и…

— А, майката на Матю!

— С кого говоря?

Линдзи искаше да узнае кой се мотае край сина й.

— Казвам се Клариса.

Така значи, Клариса. Коя, по дяволите, беше тая Клариса?

— Мат е голям сладур — заяви жената.

— Там ли е? — попита Линдзи.

— Не. Отидоха с Маркъс до гастронома за маруля и сирене. Готвя им нещо.

— Чудесно. А ходи ли при бабите?

— Всяка вечер — поясни жената на име Клариса. — Утре през деня ще бъде при Анджела.

Непознатата знаеше за сина й повече, отколкото самата тя. Отпърво Линдзи я досмеша, после мисълта я прониза като с нож.

— Просто исках да се уверя, че всичко е наред — каза тя. — Нали ще им предадете, че съм се обаждала?

След това затвори. Коя ли беше тази всезнайка Клариса? Маркъс никога не й бе споменавал, че има приятелка. Линдзи се бе чувствала спокойна като принцеса в откъснат от света златен замък. Изведнъж я обзе ревност. Знаеше, че няма право да ревнува Маркъс. Само бе получавала от него, без да му даде нищо в замяна. Сега обаче под носа й се затръшваха врати, които тя не искаше още да се затварят. Опита отново да се заеме със статията за „Уолкоу“, но умът й бе другаде. Линдзи си представи как Марк, Клариса и Мат вечерят в уютна кухня и й докривя ужасно. Мъж, жена и момченце, които щастливи вечерят — това вече бе прекалено! Приличаха досущ на семейство. Изведнъж й се доплака — толкова й домъчня за Мат и Марк.

 

 

Мат се чувстваше като почетен гост в цели три къщи. Бе много щастлив при бабите си, само да не го караха да яде толкова много.

— Понеже те чаках, Матю, съм запазила хубавото ядене за вечеря — повтаряше всеки божи ден баба му.

И после вадеше отнейде вкуснотии, които момченцето виждаше за пръв път: бамя, черен боб, тиква. Дядо му слагаше пипер дори в граха и разправяше, че е страхотно, да си оближеш пръстите. А Мат си мечтаеше за простичките гозби на мама, за прелестните й филийки с фъстъчено масло и мед. Вече му беше мъчно за къщи. Искаше да се гушне до мама и да заведе Господин Патилан на езерото при водното колело, където да го научи как се лови пъстърва. Чак му идеше да ревне и да не млъква до сутринта.

Единственият човек, с когото не му се плачеше, бе чичо Марк. Той го разсмиваше непрекъснато. Мат искаше да го прегърне и да забрави всички други тъжни неща. Двамата вършеха какви ли не лудории. Чичо Марк го заведе на ручея зад къщата си и му показа как да лови раци с канап, на който е вързано парче бекон. Показа му и един фокус — как да вади от ухото си яйце, без никой да разбере откъде се е взело.

Най-хубаво беше на бейзбола. Първо точно в средата на игрището скочиха парашутисти. Чичо Марк му купи пакетче шамфъстък и му показа как да отваря фъстъчетата със зъби. Имаше и един Фърги, който запокитваше топката така, че всички пищяха от възторг.

И на лунапарка беше хубаво. Всъщност щеше да падне голяма веселба, ако не се бе домъкнала и леля Сиса. Не че беше лоша, но че преди да иде да играе някъде, винаги трябва да пита дали е удобно. Дойдеше ли, леля Сиса им готвеше разни вкусни неща, например печено пиле и пица, но непрекъснато говореше на чичо Марк за работи, които не бяха интересни на Мат. Когато отидоха на лунапарк, всичко вървеше добре, докато не се отбиха в зоокъта и една шарена козичка не захапа кожената чанта на леля Сиса. Тя изпищя като попарена и мъжът, който се грижеше за животинките, отведе козата, а на Мат ужасно му домъчня за нея. Домъчня му и за чичо Марк и самия него. Но не и за леля Сиса.

След случката с козичката леля Сиса отиде да се повози на виенско колело, а после на куклено представление, после пък на концерта на някаква певица, така че те с чичо Марк се запътиха сами към въртележката, пързалката и влакчето.

Сетне на Мат пак му домъчня ужасно и той се разплака. Майка му също обичаше да върши лудории и на него му се прииска и тя да е с тях. Чичо Марк се чудеше какво му става на това дете и когато се наведе да го попита какво има, Мат обгърна с ръчички врата му и проплака: „Мама обича козички“. Друго не бе нужно да казва. Знаеше, че чичо Марк го е разбрал прекрасно.

 

 

Линдзи вече броеше дните до завръщането на Мат. Оставаха всичко на всичко три дена. И животът й пак щеше да поеме по старото познато русло. Тя щеше да се върне към най-важното за нея — към това да работи до премала и да глези детето си.

Вече знаеше, че е постигнала победа с пътуването до Лос Анжелос. Статията за „Уолкоу“ щеше да излезе следващата сряда и макар в нея да нямаше нищо сензационно, тя бе написана добре, така, както заслужаваха жителите на Тейлър Вали. След седмицата, през която се бяха смели с Рита и си бяха споделяли своите малки тайни, Линдзи направо се преобрази. Не се чувстваше гузна дори заради огромния найлонов плик с модни костюми, които си бе купила.

Бе намерила прекрасен виненочервен костюм на Диана фон Фюрстенберг и пола и сако в морскосиньо на Оскар де ла Рента. Струваха цяло състояние, но защо да си ги отказва? Е, да, бе немислимо да се издокара с тях в Тейлър Парк, щат Колорадо. Но Рита бе непреклонна. „Ще бъдеш най-страхотното гадже край развъдниците за пъстърва!“, прихна тя и накрая Линдзи ги купи колкото да докаже на приятелката си, че не се притеснява да носи костюмите и в планината. И сега бе доволна. Когато слезе от самолета в Гънизън, облечена с морскосиньото костюмче, с което слънчевият й загар се открояваше още повече, имаше чувството, че цялото слънце, което е поела с кожата си на плажа, сякаш грее от сърцето й.

Един от най-скъпите подаръци през тази седмица бе подновеното й приятелство с Рита. Четирите години, през които не се бяха виждали, сякаш се стопиха, когато те двете се прегърнаха насред задръстеното от хора летище в Лос Анжелос и поеха към центъра на града. Досущ като гимназистки не мигваха по цяла нощ и си припомняха как навремето са ходели на излети и как веднъж са изхабили цяла купчина рола тоалетна хартия, с които са омотали къщата на едно старо гадже на Рита. Превивайки се от смях, един следобед Линдзи се сети как по-голямата сестра на Рита ги е завела на забава, но никой не им е обръщал внимание, толкова мънички изглеждаха, ето защо сестрата на Рита бе грабнала несесера си с гримовете и ги бе наплескала целите.

— В ония години се подлагахме на големи мъки заради тези идиоти, момчетата — каза Рита и закри лицето си с длани.

— В ония години ли? — прихна отново Линдзи. — Мен ако питаш, някои измежду нас продължават да се мъчат и сега.

Рита я погледна и тя замълча.

— Извинявай — рече приятелката й. — Забравих…

— Не се притеснявай — прекъсна я Линдзи. — Сигурно „мъки“ не е най-подходящата дума.

— А, защо… — Рита сви устни и покрай физиономията й Линдзи се сети как гледа Мат, когато види буркан туршия. — Знаеш ли, и досега не съм простила на Кендъл.

— Не е нужно да ми обясняваш нищо, Рита — рече Линдзи и я потупа сестрински по ръката.

— Знам, за мъртвите или добро, или нищо — продължи Рита. — Знам, ти го обичаше. Знам, той е баща на детето ти. Но той, Линдзи, те погуби. И не с това, че загина. Погуби те, защото никога не бе докрай откровен. Вечно увърташе. Признай го, Лин. Беше слаб човек. Често се питам дали изобщо заслужава да страдаш толкова заради него.

Тя погледна Линдзи. Очакваше върху страните на приятелката й да се стичат сълзи, тя обаче не плачеше.

— И аз съм си мислила за това — кимна Линдзи. — Когато го обичах, бях влюбена в принца от приказките. Страх ме е, че сега правя същото.

— Какво? — ахна Рита.

— Говоря ти за Маркъс Джеймс — поясни с усмивка Линдзи. — Мисля, че се влюбвам пак.

Цели три часа те се излежаваха на плажа и Линдзи разказваше за величествените върхове в Колорадо, за сина си на име Матю, за котката на име Фелисия и за мъжа на име Маркъс.

— Май съм го виждала — попита по едно време Рита.

— Ъхъ. Веднъж Кендъл го доведе на вечеря. После, струва ми се, ходихте на кино.

— Точно така, сетих се — каза през кикот Рита. — Много красив, с лъчезарна усмивка, възпитан такъв. Отидохме на кино, но още тогава само се чудеше как да го извърти така, че да прекара вечерта с теб. Ако не ме лъже паметта, обичаше бамя.

След малко, както лежеше на хавлиената кърпа, Линдзи затвори очи и промълви:

— Знам, сигурно ще ти прозвучи банално, но имам чувството, че съм те изгубила и съм те намерила отново. Защо утре не дойдеш с мен в Колорадо? Ще прекараме още няколко дена заедно. Тъкмо ще видиш защо планината значи толкова много за мен. Можем дори да си облечем баровските костюми и да се изфукаме с тях при развъдниците за пъстърва.

— Защо не! — възкликна Рита и грабна крема против слънце. — Ей на това му се вика приключение! Ще дойда. Трябва да съм си вкъщи чак в събота вечер.

— Ужасно се радвам. А сега ми кажи мнението си — каза Линдзи и се усмихна още по-лъчезарно.

— За какво?

— За Маркъс.

Изведнъж се смути. Чувстваше се като шестнайсетгодишна гимназистка, хлътнала по някой от училищния отбор по футбол.

— Какво за него?

— И аз не знам… Понякога се питам какво изпитвам към него. Струва ми се, че ставам по-силна, че не се нуждая така от помощ, както едно време. А после си давам сметка, че не съм готова да се разделя с него… че той още ми липсва, и то не просто, за да стои при мен. Иска ми се да ме прегърне.

Рита погледна приятелката си и се усмихна.

— А питала ли си се какво ще е да се любиш с него?

Линдзи се засмя притеснено и затули лице с длани.

— Честно да ти кажа, да. Непрекъснато си го представям. Особено след като дойде в Гънизън да вземе Мат. Тогава ми направиха впечатление неща, които преди изобщо не бях забелязвала. Например ръцете му. Не можех да откъсна очи от ръцете му, страшно ми се искаше да ме помилва. Ужасно, нали? Никога не ми се е случвало с Кендъл. И аз не проумявам какво ме прихваща.

— Любенето не е нещо, от което трябва да се плашиш или срамуваш, Лин — отвърна Рита бавно, загледана към водата. — То е прекрасен, безценен дар, който двама влюбени копнеят да си поднесат. Мисля, че чувствата ти са съвсем естествени. В тях няма нищо ужасно. Обратното, прекрасни са. Защото най-сетне си се престрашила да опиташ отново. — Тя се претърколи и погледна Линдзи. Сетне избухна в смях. — Хич не умувай.

— Само това ли ще ми кажеш, да не умувам? Лесно ти е на теб!

Линдзи подпря брадичка върху дланта си.

— Понякога животът е много просто нещо — засмя се Рита.

Вечерта, преди да тръгне от Лос Анжелос, Линдзи се обади на Маркъс. Най-сетне имаше възможност да каже на Мат колко го обича и колко й липсва. Марк се похвали, че си прекарвали чудесно, освен дето — тук той сниши глас, та детето да не го чуе — от време на време малкият тъгувал за къщи. На Линдзи й олекна, като чу тази новина. Опасяваше се да не би на Мат да му хареса толкова в Далас, че да не иска да се прибере. Благодари на Маркъс за грижите и той бе учуден от хладния й тон. Досещаше се, че се дължи на разговора с Клариса, а това направо го окрили.

Много се зарадва, когато оня път се върнаха с Мат от гастронома и Клариса им съобщи, че се е обаждала майката на момченцето. Бе доста намръщена. Но на Маркъс му беше все едно. Преди да тръгне с Клариса, й бе казал всичко за Линдзи, колко се нуждае тя от него, колко влюбен е той в нея. Въпреки това Клариса държеше да се виждат и Маркъс се притесняваше, че момичето е хлътнало по него. Сега, след като бе пристигнал Мат, правеше всичко, за да отстоява правата си. Тъкмо тя настоя детето да й вика „лельо Сиса“. Марк обаче знаеше, че е бил пределно почтен с нея. Клариса бе наясно с резултата, още преди да започне играта.

Маркъс реши, че не е нужно да занимава Линдзи с Клариса, която не значеше нищо за него. Но някак по детински се зарадва, че тя е разговаряла с приятелката му. Вече ставаше нетърпелив, но не заради Линдзи, а заради самия себе си. Дали гласът на Клариса щеше най-сетне да накара Линдзи да предприеме нещо? Той обаче не искаше Линдзи да става негова само от ревност. Вече бе достатъчно силна да приеме и другото.

И Линдзи съзнаваше, че е придобила нова сила. Ала още не бе напълно свободна. Погледна през страничния прозорец към планинските зъбери, сякаш застинали във времето. Гледката тук бе съвсем различна от небостъргачите в Лос Анжелос. Тук цареше невероятно спокойствие. Краката й се подкосиха и тя се отпусна на леглото. Тъкмо в този момент иззвъня телефонът.

Обаждаше се Марджи Хауард, както винаги весела, засмяна, лъчезарна като окъпаното в слънце утро. Искала да помоли Линдзи за една услуга. Знаела, че е много заета във вестника, но й се бил обадил Боб Бийти, пенсиониран свещеник от Охайо, и тя се нуждаела от помощ. Пастирите, които през лятото щели да изведат кравите на паша високо в планината, в Тинкъп, си били издействали от Бийти да живеят в старата му вила. Къщата не била чистена цяла зима и Бийти много държал да бъде поддържана в ред и през лятото. Момичетата, които чистели бунгалата в ранчото на Хауардови, щели да имат грижата за нататък, но Марджи смятала сама да направи първото голямо чистене. Ето защо молела Линдзи да й помогне.

Линдзи знаеше за коя вила става дума. Бе с невъобразима архитектура: на два етажа, с огромна тераса, опасваща целия горен етаж, и дъбови стени. Всекидневната приличаше на пещера, в нея имаше огромна зидана камина от едната страна и пиано от другата. Навсякъде из помещението се виждаха ръчно тъкани килимчета в индиански стил и ракитови маси и столове. Кухнята също бе огромна, точно в средата и се мъдреше великолепна чугунена готварска печка за дърва.

— Дано ми помогнеш. Не мога да ти платя кой знае колко — поясни Марджи, — но без теб съм заникъде.

Линдзи вече бе грейнала в усмивка. Марджи я убеждаваше как ли не, обясняваше й надълго и нашироко и от нея тя не можеше да вземе думата, та да й каже, че ще иде с удоволствие. Звучеше страхотно. Тежък физически труд! Лъскане на подове! Тъкмо това й трябваше. Така щеше да покаже нагледно на Рита каква сила, какво вълшебство има в тази долина и в нейните обитатели.

— Ще ти помогна, разбира се. Ще доведа и най-добрата си приятелка. Дошла ми е на гости за ден-два.

Марджи бе неописуемо щастлива. На другата сутрин малко след седем Марджи пристигна с познатия джип, боядисан в армейско зелено — беше го натоварила с какви ли не кърпи, парцали, четки, търкалки, политура за чамово дърво, белина, препарати, имаше и една прахосмукачка, и очукана ламаринена кофа. Линдзи си бе сложила най-удобните работни дрехи: фланелена риза на синьо-зелени карета, изтъркани джинси и измачканото синьо шалче. Бе прихванала косата си на опашка. Качиха се в джипа с открита каросерия и поеха по изровения път към Тинкъп.

Къщата наистина бе потънала в мръсотия. При повечко късмет може би щяха да я изчистят за три дни. Нищо чудно, че Марджи ги бе призовала на помощ.

— Откъде да почнем? — рече Рита и погледна уплашено.

— Хич не питай! — възкликна Марджи, дори тя изглеждаше отчаяна.

— Хайде да опитаме от тук — каза Линдзи и лепна мокрия парцал върху едно петно на стената. — Мале, ами сега! — Върху стената остана да се белее следата от чистия парцал. — Май се налага да мия цялата стена.

— Нямаш друг избор — рече Рита. — Хайде, и по-чевръсто!

Марджи веднага се запретна. Нямаше време за губене. Прати Рита в кухнята. Линдзи се съгласи да измие стените и да лъсне всекидневната. Марджи се захвана с банята и със спалните на горния етаж. Не след дълго резултатът вече се виждаше. Линдзи приключваше с втората стена, когато чу смеха на Рита в кухнята.

— Имам да ти съобщя нещо интересно — провикна се приятелката й. — Направих невероятно откритие. Печката е синя.

— Онази, черната печка ли?

— Под стоте пласта сажди е бебешко синя.

— Страхотно! — обади се от горния етаж и Марджи. — Кой все пак ни натресе всичко това?

— Ако не ме лъже паметта, ти — отвърна и заядливо Линдзи.

Този весел разговор й доставяше неописуемо удоволствие. Събуждаше стари спомени. Сега тя миеше стената над камината и прахолякът се свличаше направо на валма. Върху полицата имаше часовник, който също трябваше да се почисти, и два месингови свещника, които плачеха за лъскане. Това пък какво е? Не, нямаше да си играе да го чисти.

— Рита! — повика тя приятелката си. — Трябваш ми за съвет.

Линдзи отиде в кухнята с две смачкани тенекиени кутийки от бира, които вече бяха хванали ръжда и бяха целите на дупки от сачми.

— Да ги лъскам ли? — попита на шега. Сетне додаде: — Дали да не ги хвърля? Всичко ще блести от чистота, тия тенекета само ще ни развалят гледката.

Прицели се и ги метна в кофата за боклук.

След три часа кухнята грееше, във всекидневната нямаше и прашинка. Линдзи и Рита се качваха по чамовото стълбище — отиваха да помогнат на Марджи да приключи и със спалните на втория етаж, когато масивната входна врата се отвори.

— Божке! — избоботи някакъв мъж. — Лъснато е като за сватба.

Линдзи и Рита се спогледаха и се засмяха. Ето че бяха дошли и пастирите! Марджи дойде на стълбището при момичетата и трите слязоха долу.

— Здравейте — поздрави възрастната жена.

— Ние сме чистачките — поясни Рита.

— Досетихме се — кимна най-едрият пастир.

— Добре сте се справили. Аз съм Джейк Нелсън — представи се мъжът и протегна ръка на Марджи, която я разтресе енергично. — А това е моят главен коняр, Джъстин Тредуей.

Вторият мъж кимна.

— Много се радваме да се запознаем — изчурулика Линдзи с провлачения си тексаски акцент.

И двамата мъже бяха симпатични. Сега, след като влязоха, къщата изведнъж й се стори някак по-подредена, по-уютна и светла.

— Ако се съди от говора ви, май не сте тукашна — обади се мъжът на име Джъстин.

— Всъщност съм от Тексас — поясни ведро тя. Нещо в погледа на мъжа я привлече — очите му бяха големи, сърдечни и нежни, направо да се удавиш в тях!

— Още не сте видели нищо! — намеси се и Рита — и на нея новодошлите й бяха симпатични.

— Печката, моля ви се, е синя! Чуден цвят! Обзалагам се, че и през ум не ми е минавало.

— Божке! — възкликна пак Джейк Нелсън. — Я да я поогледам. Едва ли друг път ще имам случай да я видя толкова чиста — рече той и последва Марджи и Рита в кухнята.

— Вече приключваме — каза свенливо Линдзи на Джъстин.

— Лошо, лошо! — ухили се той — чудеше се как да задържи момичето. — Все има още нещо за вършене — допълни Джъстин и огледа всекидневната. Погледът му се спря върху полицата над камината и в него се мярна сянка на разочарование, на тревога. — Тук липсва нещо.

— Какво? — попита Линдзи ужасена. Джейк, Рита и Марджи се бяха върнали при тях.

— Ами, не липсва нищо — възрази Джейк. Но Джъстин отиде при полицата, чукна я с показалец и другият мъж го разбра. — А, да, няма ни ги трофеите.

На Линдзи й падна камък от сърцето. Не бе виждала никакви трофеи. Мъжете явно се шегуваха.

— Цели два трофея — поясни с неподправена угриженост Джъстин. — Бяха ей толкова високи и ей толкова широки… — показа той с ръка.

— Сутринта, когато излязохме, си бяха на полицата — потвърди Джейк и показа празното място до часовника.

Линдзи най-сетне проумя.

— А, сетих се — прошепна тя. Ама че зевзеци! — Кръгли ли бяха?

— Да — отвърнаха мъжете в един глас.

— И едни такива ръждясали?

— Ъхъ — кимна Джъстин и на Линдзи й идеше да изпищи от радост.

— Целите на решето, някой е стрелял по тях — включи се и Рита.

— Точно така, голяма стрелба падна — ухили се до уши Джъстин и се показаха красивите му зъби — бяха толкова бели, че на фона на слънчевия му загар направо грееха.

— Да не са тенекиени кутии? — попита Линдзи.

— Ами да — казаха в хор конярите. Линдзи се обърна към приятелката си и затули лице с длани.

— Изхвърлих ги — призна си плахо.

— Какво! — ревна Джейк.

— Изхвърлих ги — повтори момичето и свали длани от лицето си.

— Само това не! — възкликна Джъстин вече закачливо. — Представа нямате колко съм тренирал, докато надупча така тенекиена кутия. Бива ли да ми хвърляте трофеите!

— Ей там са! — поясни Рита, след което ги заведе в кухнята и изрови от боклукчийската кофа безценните трофеи.

Джъстин ги излъска гордо с ръкава на ризата си и ги върна на почетното им място над камината.

— Е, да тръгваме — каза Линдзи и си погледна часовника. — След два часа трябва да посрещна на летището Мат — изрече донемайкъде щастлива.

— А кой е Мат? — попита Джъстин, като се постара да не издава любопитството си.

— Моето дете — обясни Линдзи. — Наистина се вълнувам. Не съм го виждала цяла седмица. Ужасно ми липсваше.

— А, сигурно — кимна Джъстин. — Малките момченца са много забавни. Човек се чуди как да се откачи от тях поне за ден, но ако ги няма, усеща ужасна празнота.

— Прав сте — съгласи се Линдзи.

Думите му й допаднаха. Джъстин, изглежда, обичаше „малките момченца“, както се изрази той.

Той се взря в нея. Познаваше я отнякъде. Щом Линдзи заговори за Мат, на Джъстин му се стори, че тя е жена на един собственик на ранчо. После обаче видя, че греши — когато Марджи спомена за бунгалото в ранчото на Хауардови, се сети, че веднъж е ходил там… на сватба. Точно така, Линдзи бе булката. Женеше се за някакво момче от Тексас. Сега обаче не носеше халка. Джъстин бе заинтригуван, но не посмя да разпитва. Само продължи да гледа младата жена. Прииска му се да се сприятелят. И бившият й мъж да не е в Гънизън.

— Защо, момичета, не дойдете някой ден да пояздите? — попита ни в клин, ни в ръкав. — След три дена ще качим тук всички коне от Гънизън. Нали, Джейк, нямаш нищо против да пояздят? — попита Джъстин и погледна Линдзи.

— Естествено — отвърна едрият като канара мъж.

— Благодаря… Ще дойдем някой път — отвърнаха Марджи и Линдзи, докато Рита само поклати тъжно глава.

— Днес следобед се налага да се прибера в Тексас. Жалко!

— Видя ли! — сръга я Линдзи по ребрата. — Казах ли ти аз, ще тук ще ти хареса?

— Да, беше права — усмихна се приятелката й. Трите жени вече бяха излезли от къщата и се качваха на джипа, когато Джъстин се сети, че е искал да пита още нещо. Хукна навън и се завтече след автомобила, който вече се спускаше по хълма.

— А в петък вечер ще дойдете ли на забавата?

— Да — отговори Марджи. — Ходим всяка седмица.

— А вие? — обърна се Джъстин към Линдзи, както тичаше редом с джипа.

— Аз ли… Не знам — поклати тя глава.

— Каня ви — извика той. — Нищо че ни изхвърлихте трофеите.

Линдзи отметна глава и прихна да се смее. Не беше ходила от година на тези забави. Като дете и докато работеше при Хауардови, си умираше за танците. Но откакто загина Кендъл, не можеше да си представи, че ще се впусне в шеметна полка. Безгрижните времена бяха отминали безвъзвратно. Линдзи не бе сигурна, че си струва изобщо да си спомня за тях. Всъщност защо да не опита? Младият мъж явно смяташе, че си струва. Колко як и силен бе! Беше гонил джипа и бе крещял подире й близо половин километър.

— Гледайте да дойдете — провикна се той още веднъж. — Ще ви чакам всичките!

„И най-вече теб“, помисли си, загледан в жената с прелестните огромни очи и златната коса.