Даниел Стийл
Отвличане (12)

Глава 12

На следващата сутрин Мариел поиска да закуси в стаята си, всъщност изпи само чаша чай и изяде една филия препечен хляб, докато преглеждаше вестника. В него бе описано всичко, целият ужас на вчерашния ден. Унижението и унищожението, на което я бе подложил Уилям Палмър. В първата статия, която прочете, се казваше, че е била пациентка на клиника за душевноболни в продължение на години и когато насила са я извели от свидетелското място, тя е пищяла. Всичко, което й причиняваха, беше толкова непочтено, а Мариел все още не можеше да се застави да повярва, че Малкълм им е помогнал. Когато стигна до последната страница обаче, видя статия, написана от Биа Ритър. Отначало нямаше намерение да я чете, но когато плъзна поглед надолу по текста, спря и се върна на първия ред, а очите й се изпълниха със сълзи.

Аристократична, елегантна и достолепна, вчера свидетелства Мариел Патерсън. Тя нито за миг не загуби достойнството си или присъствие на духа, докато в продължение на няколко часа обвинителят яростно се опитваше да я съсипе и да я дискредитира напълно. Опита се, но не успя, възхитиха й се всички, които присъстваха в залата. Госпожа Патерсън изтърпя издевателството и описа отново обстоятелствата около смъртта на двете й деца в трагична злополука преди близо десет години, трагедия, от която публиката притаи дъх. Тя даде пространно обяснение за последвалия развод с Чарлс Делони. Преживяванията й в санаториум в Швейцария бяха изслушани от обвинението не със съпричастие или съчувствие, а напротив, бяха съпроводени с подигравка и целяха дискредитирането й като свидетел…

Статията заемаше половин страница и завършваше с думите: „Едно е сигурно: след като видяхме майката на жертвата на свидетелското място, можем да кажем, че Мариел Патерсън е истинска дама. Тя напусна съдебната зала с високо вдигната глава, а както всяка майка би се досетила, сърцето й сигурно се е разкъсвало от мъка“. Под текста стоеше името на Биа Ритър.

Мариел изтри очите си с носна кърпичка, после стана и си сложи шапката. Думите на Биа Ритър бяха много мили, но те не променяха факта, че собственият й съпруг и щатският прокурор бяха си поставили за цел да я компрометират, за да не може да помогне на Чарлс Делони. А тя всъщност нямаше намерение да му помага. Но нейната несигурност във вината му ги беше обезпокоила.

Джон Тейлър и другите мъже вече я чакаха в колата, когато тя слезе долу. Качи се в лимузината „Пиърс-Ероу“, облечена с черна рокля, черна шапка и тъмно палто от дебел вълнен плат. В колата по пътя към съда всички мълчаха. Мариел не продума нито на Малкълм, нито на Джон, а Малкълм през цялото време гледаше навън през прозореца. Джон нямаше възможност да й каже каквото и да било. Той само докосна незабележимо ръката й, когато се настаниха в колата, ала не смееше да показва чувствата си в тази обстановка. Единственото му желание бе да я окуражи малко, но беше трудно да го направи в съдебната зала.

Съдия Морисън отново припомни на всички, че от тях се очаква да се държат прилично. Специално погледна журналистите и им каза, че е безотговорно да пишат за неща, които не са станали. Той се бе подразнил, когато бе прочел, че Мариел била изведена в безпомощно състояние от съдебната зала.

След това започналото предния ден клане продължи. Очевидно Бил Палмър смяташе, че свидетелстването на Мариел не е достатъчно, и реши да използва и други хора за дискредитирането й. Защото, ако успееше да стопи съчувствието към майката на детето, щеше да се чуе само гласът на Малкълм, а той нито за миг не се бе съмнявал във вината на Делони.

Продължиха с разпита на Патрик Райли, шофьора, и на Едит, обвинението призова дори госпожица Грифин. Всички те с помощта на Бил Палмър обрисуваха портрет на нервна, истерична и нестабилна жена, която не е в състояние да управлява дома си, да се грижи за детето си или да е от реална полза за съпруга си.

— Смятате ли, че госпожа Патерсън е отговорен човек? — попита бавачката Бил Палмър, а Том Армър скочи от мястото си за хиляден път, за да възрази.

— Тази жена не е вещо лице. А госпожа Патерсън не е подсъдима. Ако искате такива факти, господин прокурор, извикайте психиатър, а не бавачка, за бога!

— Ще ви призова на съд за непочтителност, ако не контролирате езика си, господин Армър! — изрева съдията.

— Съжалявам.

— Възражението не се приема. — Касапницата продължи, без някой да е в състояние да помогне на Мариел. Джон Тейлър и Чарлс Делони знаеха, че това, което се говори, не е вярно, но не можеха да направят нищо, за да кажат някоя мила дума, просто бяха безпомощни. Дори съпругът й се обърна срещу нея.

— Според вас тя добра майка ли е? — Най-сетне Уилям Палмър зададе съществения си въпрос към госпожица Грифин и дребната жена се поколеба за миг. Но този момент бе достатъчно дълъг, за да обиди дълбоко Мариел.

— Не съвсем. — Всички ахнаха и за миг Мариел почти припадна. Тя леко се олюля напред на стола си, а Джон Тейлър я бутна бързо със силната си ръка назад, преди журналистите да са забелязали какво става.

— Бихте ли ни обяснили защо?

— Тя е твърде болнава, за да е от полза за когото и да било, и е много нервна. Децата имат нужда да усещат стабилност край себе си, да чувстват присъствието на силни духом хора. Като господин Патерсън. — Тя изглеждаше горда от себе си и Мариел пак се зачуди какво е направила, та тези хора я мразеха толкова много.

— Ваша милост — Том Армър отново стана с изтерзан вид, — това е углавно дело. Способностите на госпожа Патерсън като майка не са предмет на обсъждане тук. Това е случай на отвличане, за което е обвинен клиентът ми, а до този момент не чух никой от свидетелите на обвинението дори да го спомене. Всъщност тези хора даже не го познават. — Те почти не познаваха и Мариел, но Палмър искаше да е сигурен, че Мариел е напълно извън играта, преди да продължи по-нататък. Той искаше да я дискредитира, без да остане и капка съмнение в негодността й като свидетел, така че ако защитата я призове по-късно, тя да се окаже безполезна. Кой би се вслушал в жена, която с години е лежала в лудница и никой от собствения й персонал в дома й не я смята за добра майка? Палмър бе построил обвинението си съвършено. Този следобед той добави последните щрихи към облика на Мариел.

На следобедното заседание първи за свидетел на обвинението бе призован Малкълм Патерсън.

— Известно ли ви бе миналото на съпругата ви, господин Патерсън?

— Не. — Студените сини очи на Малкълм гледаха право в Уилям Палмър и дори за миг той не допусна Мариел да влезе в полезрението му.

— Нямали сте представа, че тя е била в клиника за душевноболни, така ли?

— Да, иначе нямаше да се оженя за нея. — Мариел вече знаеше, че това е лъжа. Единственото, което не можеше да си обясни, бе защо Малкълм иска да я съсипе. Тя седеше изправена, стройна, загледана някъде над него, в някаква точка на стената, мислеше за по-хубавите моменти… с малкия Теди. Сега се чувстваше съвсем безпомощна да се защити или да разкрие измамата на Малкълм. А точно това бе неговата цел.

— Знаехте ли, че е била омъжена за Чарлс Делони?

— Не, не знаех. Тя не ми бе казала. Известно ми беше, че е преживяла някаква кратка младежка авантюра. Чух, че е имала роман като момиче в Париж, но нищо повече. Тя укри брака си от мен. — Уилям Палмър кимна, съчувстваше му, че е бил така лошо измамен от тази жена.

— А знаете ли нещо за господин Делони, сър?

— Известна ми е единствено репутацията му. Баща му го държеше извън страната в продължение на много години.

— Възразявам! — Том отново бе на крака. — Би трябвало да призовем господин Делони старши, за да ни каже дали е така, защото няма никакво доказателство, че семейството на клиента ми е искало той да бъде извън страната. Всъщност е точно обратното. Те са настоявали той да е тук.

— Приема се. Слухове. Можете да продължите, господин Палмър.

— Виждали ли сте някога господин Делони?

— Не преди този процес.

— Обаждал ли ви се е някога, заплашвал ли ви е, безпокоил ли е вас или някой друг член на семейството ви?

— Възразявам!

— Не се приема!

Малкълм продължи.

— Заплашвал е съпругата ми и сина ми. Казал й е, че ще отвлече детето, ако тя не се върне при него.

— И кога е станало това?

Малкълм сведе глава за миг, преди да отговори, и после вдигна очи и огледа залата.

— В деня, преди синът ми да бъде отвлечен.

— Оттогава виждали ли сте сина си?

Малкълм поклати глава, неспособен да говори.

— Бихте ли отговорили за протокола, сър, моля ви. — Палмър се обръщаше към него с цялата благост, на която бе способен и която би трябвало да прояви към Мариел, а не го направи.

— Съжалявам… не… не съм…

— И колко време вече не сте го виждали?

— Почти три месеца до днес. Момченцето ми бе отвлечено на единайсети декември… малко след четвъртия му рожден ден.

— Някой обади ли се, поиска ли откуп?

— Имаше само едно обаждане, но то бе лъжливо. Никой не дойде да вземе парите. — Намекът бе очевиден. Делони не е искал откуп, защото целта му е отмъщение, а и във всеки случай той няма нужда от пари.

— Смятате ли, че синът ви е още жив?

Малкълм отново поклати глава, но този път се насили да отговори.

— Не, не смятам. Мисля, че ако беше, досега щяха да ни го върнат. ФБР го търси във всеки щат. Ако беше още жив, щяха да го намерят.

— Според вас господин Делони ли е похитителят?

— Предполагам, че е наел хора да го отвлекат и може би да го убият.

— Защо мислите така?

— Намериха на Теди… пижамката на моето момченце в дома му… и плюшеното мече, което той толкова обичаше… Когато са го отвлекли, е бил със същата пижама. — Малкълм не можа да се удържи и се разплака, с което предизвика съчувствието на цялата зала. Прокурорът изчака вежливо, докато той се успокои. А Бригите изтри очите си с дантелена кърпичка на своето място.

— Мислите ли, че съпругата ви все още обича Чарлс Делони? — Искаше му се да каже „е в любовна връзка“, но неговите служители не можаха да открият абсолютно нищо в подкрепа на факта, че тя спи с него, и Палмър реши да заложи на сигурно, да не се впуска в обвинение, което може да бъде опровергано.

— Да. Разбрах от шофьора си, че два дни преди отвличането те са се срещнали в черквата и тя го е целунала неколкократно. Сигурно го е обичала през цялото време, докато е била женена за мен. Може би затова е била толкова болнава. — Те я представяха като инвалид, а всъщност тя бе млада жена с разбит живот, която страда от главоболие, жена, преживяла трагедия, но успяла да оцелее след нея.

— Според вас съпругата ви има ли вина за отвличането на сина ви? — Той му зададе въпроса, сякаш очакваше да чуе присъда, и Малкълм изчака достатъчно дълго, докато отговори, така че всички да проумеят за какво става дума.

— Мисля, че вината за отвличането на сина ни от Чарлс Делони е нейна. Той самият я смята за виновна за смъртта на собствения си син и е искал да й отмъсти чрез нашето дете. Нейна е вината, че го намеси в живота ни. — Той огледа с вид на злочест човек залата, после спря очи на Мариел, но тя изобщо не срещна погледа му.

— Господин Патерсън, макар да чувствате, че в известна степен госпожа Патерсън е отговорна за… тази трагедия, мислили ли сте, че някога бихте й отмъстили по някакъв начин? Да я накажете, да засегнете някого, когото тя обича? Да я нараните? — Той вече го беше направил и Мариел го бе почувствала доста осезаемо. С всичко, което бе сторил през последните няколко дни, с поведението си след отвличането на Теди, с онова, което току-що бе говорил. Достатъчно ужасно бе да изгуби детето си, а и атаката на съпруга й можеше да я съсипе, но засега тя бе решена да се бори с всички сили, за да не го допусне. — Способен ли сте някога да отмъстите на нея или на някой друг? — повтори Уилям Палмър и Малкълм изговори само една дума, като се постара да прилича на Бог. Гласът му отекна високо в залата:

— Никога.

— Благодаря ви, господин Патерсън. — Палмър се обърна към Том: — Господин Армър, свидетелят е на ваше разположение.

Том се изправи и на всички им се стори, че мълча безкрайно дълго, после бавно започна да крачи из залата. Мина пред съдебните заседатели, усмихна се на някои от тях, сякаш за да ги успокои. После застана пред Малкълм, но вече без да се усмихва.

— Добър ден, господин Патерсън.

— Добър ден, господин Армър. — Малкълм изгледаше необичайно сериозен, а Том Армър имаше вид на изключително спокоен, макар в момента да бе център на внимание. Това бе интересна тактика.

— Може ли да се каже… — той все едно изговаряше думите с мъка, — че бракът ви с госпожа Патерсън е щастлив?

— Да, може.

— Въпреки заболяването й… непостоянството… главоболието?

За миг Малкълм се зачуди какво да каже, ала бързо се окопити.

— Това малко затрудняваше отношенията ни, но мисля, че бях щастлив.

— Много щастлив?

— Много щастлив. — Малкълм се подразни, защото не разбираше накъде бие защитата.

— Били ли сте женен преди това?

Малкълм изръмжа неодобрително и издаде напред брадата си почти видимо.

— Да. Два пъти. Това е добре известно.

— Известно ли е на госпожа Патерсън?

— Разбира се.

— Смятате ли, че това може да е влияло отрицателно на сегашния ви брак по някакъв начин?

— Разбира се, че не.

— Щеше ли да ви е неприятно, ако знаехте, че госпожа Патерсън вече е била омъжена?

Този път той се поколеба.

— Вероятно не. Но бих предпочел тя да бе проявила честност към мен.

— Разбира се — Том се съгласи с него. — Господин Патерсън, имали ли сте други деца?

— Не. Тиодор е… Беше… единственото ми дете.

— Беше… Искате да кажете… че вече не вярвате да е жив? — Том изглеждаше изненадан, сякаш това му се струваше невероятно.

— Да… Аз вече не вярвам той да е жив. Мисля, че господин Делони го е убил. — Малкълм нарочно каза това, за да предизвика Том, ала не можа.

— Добре. Но ако той е мъртъв… а всички тук присъстващи се надяваме да не е така… но ако е… Как бихте характеризирали това събитие в живота ви?

— Извинете ме… не ви разбирам.

Том Армър се премести по-близо до него и го погледна право в очите.

— Вашият син е мъртъв, господин Патерсън, как ще се чувствате? Какво ще промени това в живота ви? — Тонът на Том не търпеше възражение.

Но без да се колебае, Малкълм го погледна и отговори:

— Ще ме довърши… животът ми никога не би бил същият.

— Господин Патерсън, означава ли това, че вие ще бъдете съсипан?

Малкълм отпусна глава и кимна, преди отново да погледне Том.

— Разбира се… той е единственият ми син…

Том кимна съчувствено и после отиде още по-близо до него.

— Ще бъдете съсипан, така ли… Тогава защо сте толкова шокиран, че госпожа Патерсън е била почти съсипана от смъртта на предишните си деца? Да не би да смятате, че е различно?

— Не, аз… — За миг пролича, че се чувства неловко, и Джон Тейлър стисна устни, а Мариел се насилваше да не чува. — Предполагам, че й е било много трудно.

— По това време тя е била на двайсет и една години… бременна в петия месец… Момченцето й умира… Баща й умира след няколко месеца… Майка й се самоубива шест месеца след това… Съпругът й се нахвърля върху нея, обезумял от собствената си болка от смъртта на детето. Какво бихте направили вие, господин Патерсън? Как бихте се чувствали? Колко добре бихте се държали?

— Аз… аз… — Той не можа да отговори и съдебните заседатели се заслушаха с интерес в разговора, който водеше Том.

— Госпожа Патерсън днес в залата ли е?

— Да… разбира се…

— Бихте ли ми я посочили?

— Ваша милост — Уилям Палмър се изправи, готов да възрази на въпроса, — какъв е смисълът от тази игра?

— Търпение, господин прокурор. Господин Армър, продължавайте, но без много безсмислици, моля ви, имам да изслушам още доста свидетели, а нашите приятели, съдебните заседатели, няма да искат да останат завинаги в хотела на разноски на данъкоплатците. — В залата се чу хихикане и Том Армър се усмихна. В сравнение с човека, който Мариел бе видяла първия път, той изведнъж си бе придал вид на много сговорчив. Но това впечатление бе измамно. Вътрешно бе като пренавита пружина от невероятно добре контролирано напрежение.

— Господин Патерсън, бихте ли ни показали жена си? — Малкълм я посочи. — Тя е тук днес, а вчера сигурно не й е било лесно да говори за смъртта на децата си и за отвличането на сина ви, за времето, прекарано в клиниката в Швейцария… или за брака й с господин Делони… Но тя е тук. Изглежда ми душевно здрава и според мен добре се контролира. — Седнала до Джон Тейлър, Мариел изглеждаше спокойна. Малкълм се вбеси, но се опитваше да го скрие. — Съгласен ли сте с мен, сър? Изглежда ми съвсем нормална, а предполагам, че и на всички тук. Може ли да се каже, че тя се държи въпреки всичко?

— Да, струва ми се — призна той неохотно.

— Може ли да се каже, че някогашните й проблеми са останали в миналото?

— Не знам — сопна се Малкълм. — Не съм лекар.

— От колко време сте женени?

— Повече от шест години.

— Била ли е в болница през това време заради ментални проблеми?

— Не, не е.

— Може ли да се каже, че непрекъснато е правела нещо, с което да заплашва детето ви?

— Да. — Той почти изкрещя срещу Том и този път защитникът се озадачи, тъй като искаше да изясни нещата бързо, без повече да й наврежда. Но отговорът на Малкълм го изненада.

— И с какво е заплашвала сигурността на детето ви?

— С общуването си с Чарлс Делони. Тя дори го заведе в парка и го набута в ръцете на този човек! А после той открадна Теди! — Малкълм викаше и размахваше едната си ръка, а Том изпита облекчение.

— Госпожа Патерсън твърди, че срещата е била случайна, че случайно се е натъкнала на господин Делони.

— Не й вярвам.

— Някога преди лъгала ли ви е?

— Да, за здравословните си проблеми и за брака си с Делони. — Том знаеше, че Малкълм лъже, но реши да не го предизвиква в този момент.

— Ако това е вярно, господин Патерсън, лъгала ли ви е друг път?

— Не знам.

— Добре, освен онази среща в парка в деня преди отвличането на Теди, правила ли е нещо друго, с което да е заплашвала детето ви? Купувала ли му е нещо опасно… Оставяла ли го е без надзор… например сам във ваната?

— Не знам.

— Вероятно бихте си спомнили, ако е застрашавала детето ви?

— Разбира се! — Малкълм бавно затъваше и Джон Тейлър изпитваше огромно удоволствие.

— Мислите ли, че съпругата ви е била вярна, сър?

— Не знам.

— Имали ли сте някога основание да я подозирате в измяна?

— Не — той вдигна рамене, сякаш не се интересуваше.

— Вие пътувате много, нали, сър?

— Налага ми се. По работа.

— Разбира се. А какво прави госпожа Патерсън, когато вие пътувате?

— Стои си вкъщи — Малкълм избухна. — С главоболие. — Неколцина души в залата се изсмяха, но съдебните заседатели бяха сериозни. Те се опитваха да не пропуснат нито дума.

— Пътува ли тя някога с вас, господин Патерсън?

— Рядко.

— И защо? Предпочитате да не е край вас?

— Не, тя предпочита да остава вкъщи със сина ни.

— Разбирам. — Портретът на лошата майка бавно се рушеше под ръцете на Том и въпреки че като агент на ФБР беше част от обвинението, Джон Тейлър се успокои заради нея. — И така, сър, значи пътувате сам?

— Разбира се.

— Никого ли не взимате с вас?

— Разбира се, че не. — Той бе силно подразнен от безочливостта на защитника.

— Дори не и някоя секретарка?

— Естествено, че взимам секретарка. Не бих могъл да върша работата си съвсем сам.

— Разбирам. Една и съща ли взимате или различни?

— Понякога водя и двете си секретарки.

— В случай че трябва да вземете една от тях, имате ли предпочитания?

— Често ме придружава госпожица Зандерс. Тя работи при мен от доста години. — Той го обясни така, сякаш тя е на сто години, но Том Армър беше направил предварителни проучвания и вече знаеше за кого става дума.

— От колко време е тя при вас, сър?

— От шест и половина години.

— И вие имате връзка с нея, господин Патерсън?

— Разбира се, че не! — изрева той. — Никога не влизам в подобни отношения със секретарките си!

— А коя беше секретарката ви преди госпожица Зандерс? — С Малкълм беше свършено и той го знаеше.

— Съпругата ми.

— Госпожа Патерсън е била ваша секретарка? — Очите на Том Армър се разшириха от изненада, сякаш този факт не му бе известен, а съдията погледна с любопитство при този въпрос.

— Само за няколко месеца, преди да се оженим. Да, макар че слабо познавах и баща й.

— Познавате ли и бащата на госпожица Зандерс, господин Патерсън?

— Малко. — Малкълм погледна презрително Том Армър. — Той е хлебар във Франкфурт.

— Разбирам. А къде живее госпожица Зандерс?

— Нямам представа. — Вече и Мариел бе заинтригувана.

— Някога ходили ли сте в дома й?

— Може би няколко пъти… за срещи…

— И не можете да си спомните къде живее?

— Добре, добре. Спомням си. На ъгъла на Четирийсет и четвърта улица и Парк Авеню.

— Доста хубаво място. Апартаментът добър ли е?

— Много приятен.

— Голям ли е?

— Достатъчно.

— Може би има осем стаи и трапезария, кабинет за вас, две спални, две гардеробни, две бани, просторна дневна и тераса?

— Може би. Не знам. — Лицето му обаче бе станало моравочервено за учудване на Мариел.

— Вие ли плащате наема за апартамента на госпожица Зандерс, господин Патерсън? — Мариел го гледаше и не вярваше на очите си. Каква глупачка е била, че никога не е имала подозрения. Бригите винаги се държеше толкова мило с нея, толкова любезно, така щедро към Теди. И най-сетне Мариел разбра всичко и вътрешно се ядоса. Бригите и Малкълм я бяха смятали за глупачка, каквато всъщност беше.

— Не плащам апартамента на госпожица Зандерс — неприветливо отвърна Малкълм.

— Каква е заплатата на госпожица Зандерс?

— Четирийсет долара на седмица.

— Това е сносна заплата, но твърде недостатъчна, за да се поддържа с нея апартамент, който струва шестстотин долара месечно. Според вас как тя плаща наема си, господин Патерсън?

— Това не е моя работа.

— Споменахте, че баща й е хлебар.

— Ваша милост — Уилям Палмър стана, демонстрирайки отегчение, — накъде бие защитата?

— Защитата доказва — поде Том Армър, без вече да се смее, — че въпреки слабата памет на господин Патерсън банковите му сметки, чековете, които е издал, и документите му показват, че той плаща за апартамента. — Хората на Том бяха проучили нещата добре.

— И дори да е така, какво от това?

— Сиймъс ОʼФланърти, портиерът, ще свидетелства, че господин Патерсън отива в апартамента на госпожица Зандерс всяка вечер и нерядко остава там по цяла нощ. Когато пътуват, те често спят в една спалня. Госпожица Зандерс има визоново палто, а за тази Коледа, две седмици след отвличането на сина си, господин Патерсън е подарил на Бригите Зандерс диамантена огърлица от „Картие“. За мен е очевидно, ваша милост, че господин Патерсън лъже.

— Възражението ви се отхвърля, господин Палмър — кротко рече съдията, бидейки съвсем наясно колко важна личност е Малкълм. — Бих искал отново да ви припомня, господин Патерсън, че вие сте дали клетва. Може би господин Армър ще перифразира въпроса си.

— Разбира се, ваша милост. — Том с радост му се подчини. — Господин Патерсън, позволете ми отново да ви попитам, имате ли или нямате любовна връзка с Бригите Зандерс?

За миг в залата стана много тихо.

Ала преди Малкълм да отговори, прокурорът отново бе на крака.

— Това няма отношение към случая, ваша милост.

— Не мисля така — опонира му Том Армър студено. — Обвинението дискредитира напълно госпожа Патерсън като свидетел и твърди, че тя има връзка с моя клиент, а това не е вярно. Моят клиент е бил извън страната през последните осемнайсет години и се е върнал точно преди отвличането. Презумпцията на обвинението е, че като отхвърлен любовник или засегнат бивш съпруг господин Делони търси отмъщение. Ако наистина господин Патерсън има отдавнашна връзка с госпожица Зандерс, е точно толкова вероятно и тя да търси отмъщение.

— Да си отмъсти за подарената диамантена огърлица ли? — попита Палмър и този път цялата зала се разтресе от смях.

— Отговорете на въпроса, господин Патерсън — със съжаление го подкани съдията. — Имате ли любовна връзка с госпожица Зандерс?

— Може би — отвърна той тихо.

— Бихте ли могли да говорите малко по-високо? — помоли го вежливо Том.

— Да, да… Имам… но тя не е отвлякла сина ми. — Бригите бе пребледняла на мястото си, а Мариел я гледаше.

— Откъде знаете? — попита Том Армър.

— Не би направила подобно нещо — Малкълм бе извън себе си от ярост.

— Нито пък моят клиент. Възнамерявате ли да се ожените за госпожица Зандерс, сър?

— Естествено, че не.

Том вдигна вежди.

— Да не би на всичките си секретарки да подарявате визонови палта и диамантени огърлици?

— Разбира се, че не.

— А тя иска ли да се омъжи за вас?

— Нямам представа. Никога не сме обсъждали този въпрос.

— Благодаря ви, господин Патерсън. Свърших. — Но Бил Палмър му зададе още един въпрос.

— Господин Патерсън, заплашвала ли ви е някога госпожица Зандерс, заплашвала ли е сина ви, че ще му навреди или ще ви го отнеме?

— Разбира се, че не — той погледна ужасен. — Тя е много вежлива и мила млада жена. — Със страхотни крака и някои умения, които Мариел дори не можеше да си представи.

— Благодаря. Нямам повече въпроси.

Малкълм се върна на мястото си, беше силно зачервен. След малко Бригите напусна съдебната зала. В момента, в който излезе, я наобиколиха журналисти и когато най-сетне успя да се качи на едно такси, роклята й бе разкъсана и тя плачеше.

След това обвинението представи поредица от съдебни експертизи, за да докаже факта, че мечето и пижамата наистина са на Теди. Последният свидетел за деня беше един мъж, който каза, че е съученик на Чарлс Делони и че когато били четиринайсетгодишни, веднъж Чарлс го заплашил. Съученикът — нервен млад адвокат от Бостън, който доброволно се бе обадил да свидетелства, за да помогне, заяви, че винаги е смятал Чарлс за малко луд. Том Армър възрази и възражението му бе прието, а съдебните заседатели започнаха да се отегчават. Най-сетне денят свърши, на всички той се бе сторил дълъг и те с облекчение напуснаха съдебната зала. На излизане Мариел и Малкълм си размениха продължителни погледи, а Малкълм не отрони нито дума по пътя към къщи. Щом се прибраха, той веднага отиде в кабинета, затвори вратата и се обади на няколко места. Половин час по-късно, без да каже дума на Мариел, затръшна входната врата, а Джон Тейлър и неколцината агенти на ФБР се направиха, че не виждат нищо. Всички знаеха какво се е случило днес в съдебната зала.

След като Малкълм излезе, Джон отиде при Мариел и двамата седнаха да си поприказват.

— Изненадана ли беше? — попита я той внимателно, имаше предвид историята с Бригите. Мариел се чувстваше като балон, на който са изпуснали въздуха. Бе преминал още един изтощителен следобед и в много отношения — тъжен.

— Да. Сигурно съм невероятно глупава, но аз винаги съм я харесвала. Тя е хубаво момиче, държеше се много мило с Теди. — Мариел изглеждаше замислена, сещаше се за дребните подаръци, за нещата, които Бригите бе правила, сладкишите, играчките, пуловерите… И се почувства пълна глупачка. Зачуди се откога ли датира връзката им. Сигурно от самото начало, осъзна тя и върна колелото на спомените през изминалите шест и половина години. Някои подробности, за които се сети, я накараха да се чувства още по-глупава. Колко наивна е била тя и колко непочтени — те.

— Сигурно се е опитала да се сприятели с Теди, за да направи впечатление на съпруга ти.

— Сигурно — отвърна тъжно Мариел. — Всъщност няма значение. Той все пак трябваше да задоволява някъде потребностите си. — С Малкълм от години не спяха заедно, а тя знаеше, че той е много сексуален тип. Но никога не й беше минало през ум, че Бригите му е любовница. Само веднъж нещо й просветна — това стана един ден, в който младото момиче й се стори невероятно красиво, и в първия миг Мариел изпита ревност, когато двамата с Малкълм отпътуваха нанякъде. След този случай повече не бе мислила по въпроса. А сега вече знаеше, че всеки ден след работа той е ходил в апартамента й, често е оставал там цяла нощ и дори й е плащал наема. Бригите му бе съпруга в много по-широк смисъл или поне на Мариел й се струваше така. Нея вече нищо не я свързваше с него. Нямаше я предаността, обичта, лоялността, верността… дори Теди го нямаше.

Джон я наблюдаваше безмълвно, докато тя размишляваше. Замисли се за собствената си жена и за бъдещето след края на процеса. Той знаеше по-добре от всеки друг, че двамата с Мариел не могат да продължават така вечно. Ала въпреки взаимните им чувства те се срамуваха да разговарят за бъдещето. Всеки ден се случваха толкова много неща, че не можеха да мислят за нищо друго, освен за процеса и за намирането на Теди.

— На мен почти ми стана жал за Малкълм — каза тя по-късно, когато изпрати Джон до входа. Толкова не му се искаше да я оставя сама през нощта, обожаваше часовете, които прекарваха заедно. — Сигурно му е било трудно да го изложат така. — На свидетелското място Малкълм имаше вид на разярен, а Бригите сякаш бе обзета от паника.

— Не толкова трудно, колкото на теб вчера. — Как можеше да храни съчувствие към него? Беше интересно момиче. — Почти през цялото време той лъжеше. — Но накрая го хванаха на тясно. Не си бе признал само, че винаги е знаел за Чарлс и за пребиваването й в клиниката. На съдебните заседатели също не бе известен този факт. Единственото, което разбраха, е, че той е неверен съпруг и може би лъжец. — Малкълм си заслужаваше полученото. Заслужаваше дори нещо по-лошо заради онова, което ти причини. Не трябваше да го правят с Палмър.

— Е, направиха го, макар че нямаше защо да се притесняват, че аз ще проявя съчувствие към Чарлс и ще отслабя позицията на обвинението. Сега моите показания са безполезни. — Искаше й се да не й се налага да ходи повече в съда. Беше толкова болезнено.

— Все още ли изпитваш съчувствие към Чарлс, Мариел?

Тя не беше сигурна. От месеци насам за нея нямаше нищо сигурно.

— Не знам. Просто не знам какво да мисля… Всички доказателства са налице и въпреки това смятам, че го познавам много по-добре, дори след като минаха толкова години. Без значение какво каза той, не му повярвах на нито една дума тогава в парка… а после Теди изчезна… Не знам какво да мисля. — Тя не можеше да понася вече мисълта, че го няма… празното легло, което бе още топло, когато го докосна. От последния път, когато бе държала малкото си момченце в ръцете си, бяха минали три месеца… Момченцето, за което според съпруга й и прислугата тя не можела да се грижи, защото била твърде слаба и нестабилна.

— Ако той е невинен… ако намерим Теди… — Джон не бе престанал да се надява, че ще го открият, но вече изпитваше съмнения. Твърде много време бе минало. Започваше да прилича на случая Линдбърг. — Би ли се върнала при Чарлс? — От няколко дни искаше да й зададе този въпрос. Трябваше да знае отговора, защото дълбоко в себе си усещаше, че тя още го обича.

— Не знам — отвърна честно Мариел. — Надали ще го направя. Не бих могла. Между нас има твърде много болка. Помисли си какво ще чувстваме, когато се погледнем сутрин. Ако той е невинен и Теди се върне вкъщи… Чарлс никога няма да ми прости това… — Тя го погледна, а Джон пак се ядоса.

— Не всичко, което става в този свят, е по твоя вина. Не ти си отправила онези заплахи в парка, а той. Чарлс е ужасен глупак. Стигна дотук или защото е отвлякъл детето ти, или защото не знае какво дрънка. Откъдето и да погледнем, единственото, което си направила, е, че си отишла в парка с момченцето си. Вината не е твоя, за бога, точно както и за отвличането на Теди не си отговорна ти… също и за удавянето на другото дете… Престани да взимаш за чиста монета всички глупости, които ти внушават тези мошеници. — Тя му се усмихна. Обичаше го, защото вярваше в нея, защитаваше я, грижеше се за нея и се опитваше да открие Теди. Но Мариел си мислеше какво ще остане помежду им, когато всичко това свърши. Вероятно много малко. Щяха да бъдат приятели, ала те се срещнаха в момент, в който в съзнанието й винаги ще бъде свързан с болката. Но сега, след като изслуша свидетелските показания през последните няколко дни, Тейлър се притесняваше за нещо друго. Досещаше се какво замисля Патерсън. Тейлър подозираше, че ако намерят детето, Патерсън ще я съди за попечителство и ще се разведе с нея, като я обвини, че тя не е годна като майка. Ето защо му трябваше да докаже душевната й нестабилност, да подкрепи тезата си с показанията на бавачката и прислугата. Джон Тейлър виждаше накъде бие Малкълм, но не искаше да я плаши предварително. А може би това никога нямаше да стане, защото нямаше да намерят Теди.

— Грижи се за себе си — задоволи се само да й прошепне той малко по-късно и забърза надолу по стъпалата пред къщата, а всъщност му се искаше да я целуне. Когато Мариел се върна в стаята си, тя правилно предположи, че Малкълм е с Бригите.

Той не направи усилие да се прибере вкъщи същата вечер, нито да се обади. Преструвката бе свършила. Мариел се зачуди къде ли са се скрили сега двамата, така че да избегнат репортерите, които сигурно ги преследваха, защото за тях това бе сензация. Мислеше си също колко ли пъти й се е обаждал от апартамента на Бригите. Странно, но колко малко знаеше тя за съпруга си. Беше го мислила за почтен, мил, внимателен с нея, а вместо това той с години бе трупал обвинения срещу нея, винаги е знаел за болницата и за Чарлс и през цялото време й бе изневерявал с Бригите. Картинката не бе никак хубава.

Все още размишляваше на тази тема, лежейки в тъмното, когато телефонът иззвъня. Беше десет часът. Тя почти бе готова да не вдигне слушалката, защото помисли, че може би е Малкълм, но после й хрумна възможността обаждането да е свързано с Теди. Мариел знаеше, че полицаите са още в къщата и ще се обадят, ала въпреки това вдигна слушалката и се заслуша. С изненада чу гласа на Биа Ритър, която искаше от полицая да я свърже с Мариел, а той отказваше.

— Нищо, Джак. Ще се обадя. Ало?

— Госпожо Патерсън, вие ли сте?

— Да.

— Обажда се Биа Ритър. — Гласът й звучеше нервно и припряно. Тя бе енергична млада жена, изпълнена с жизненост, която се стремеше към звездния си миг в журналистиката. Но Мариел и без това искаше да й благодари за учудващо любезната статия по повод свидетелските й показания. Тя го стори и дребната червенокоса жена очевидно се притесни. — Те наистина се държаха отвратително с вас. Повдигаше ми се, като ги гледах.

— Най-малкото никой не ме е извеждал насила от съда, както писаха другите ви колеги.

— Оставете ги, те са банда мошеници. Ако не стане както те го искат, си го нагласяват, а аз не го правя никога. — После настъпи пауза. Биа почти очакваше да не я свържат с Мариел, а сега изведнъж си бъбреха като стари приятелки. Но Биа бе изплашена и за нея бе важно да говори с Мариел. — Съжалявам, че ви звъня толкова късно… не бях сигурна, че ще се свържа с вас… Госпожо Патерсън, мога ли да ви видя за малко?

— Защо?

— Трябва да поговоря с вас. Не мога да ви кажа по телефона. Но наистина се налага.

— Има ли това нещо общо със сина ми? — Да не би някой да е подшушнал нещо?… Шанс… надежда… Тя усети, че сърцето й сякаш спря за миг.

— Не. Не пряко. По-скоро с Чарлс Делони.

— Моля ви, не искайте това от мен. Моля ви… Видяхте какво ми причиниха вчера… Не съм в състояние да му помогна.

— Моля ви… само ме изслушайте… Искам да помогна да открием похитителя на сина ви, а това не е Чарлс. Вярвам го.

— Той знае ли, че ми се обаждате?

Биа се изчерви силно и поклати глава.

— Та Делони почти не ме познава. Ходила съм при него няколко пъти, но той е силно разстроен. Въпреки това смятам, че е невинен, и искам да му помогна.

— А аз искам да намеря сина си. Това е всичко, което искам — рече тъжно Мариел.

— Знам… и аз… вие го заслужавате… Моля ви, приемете ме… само за няколко минути.

— Кога? — Срещата между тях можеше да предизвика фурор в печата и да се превърне в скандал. А семейство Патерсън и без това бяха в центъра на достатъчно голям скандал, след като се разкри връзката на Малкълм с Бригите.

— Мога ли да дойда веднага? Искам да кажа… Знам… това е ужасен риск. — Тя бе изплашена до смърт, но трябваше да я види.

— Аз… аз си мисля…

— Моля ви… — Момичето почти плачеше и най-накрая Мариел отстъпи.

— Добре. Елате.

— Сега?

— Да. Можете ли да дойдете след половин час? — Биа би била щастлива да се озове там и след половин минута.

Когато Биа пристигна, Мариел бе облечена и я чакаше долу. Още като влезе, се видя, че младата журналистка е уплашена. Беше на двайсет и осем години, но изведнъж сякаш цялата й дързост и смелост се бяха стопили и тя приличаше на дете. Беше дребно момиче, много, много по-дребно от Мариел, облечена бе в спортен панталон, огромен пуловер и шлифер.

— Благодаря ви, че ме приехте. — Гласът й бе изпълнен със страхопочитание, а Мариел я отведе в кабинета и затвори вратата. Тя самата бе в черен панталон и черен кашмирен пуловер. Косата й бе сресана назад, не бе сложила никакъв грим и така изглеждаше много чиста и невинна, а Джон Тейлър се бе влюбил в нея точно по този причина.

— Не знам какво очаквате от мен — рече тихо Мариел, когато седнаха. — Още по телефона ви казах, че нямам с какво да ви помогна.

— Та аз дори не искам помощта ви — призна й Биа Ритър и я погледна замислено. От седмици търсеше начин отново да се срещне с тази жена и сега най-сетне тя бе тук, беше й странно как седят като приятелки, две жени, които искат едно и също нещо по различни причини. Биа желаеше детето да се намери и Чарлс да бъде оневинен, а Мариел просто искаше да си върне сина. — Щеше ми се да си поговорим, да знам какво мислите… Просто така… Не за вестниците… или за съдебната зала… Според вас не е той, нали?

— Аз бях честна в съда вчера — рече с въздишка Мариел, чудейки се защо ли беше допуснала Биа да дойде тук. Тази жена бе толкова енергична, толкова пренапрегната, че почти изнервяше Мариел, макар тя да смяташе, че й дължи една среща. Какво обаче щеше да се постигне, ако отново предъвкваха едно и също? — Това за вестниците ли е? — Биа поклати глава и Мариел разбра, че не я лъже.

— Не, за мен. Аз трябва да знам. Защото аз все пак не мисля, че е той. — Държеше се така, сякаш Мариел мислеше същото, но Биа чувстваше, че е точно тъй, независимо колко упорито отричаше тя.

— Защо?

— Може би съм луда, но му вярвам. Възхищавам му се за всичко, което той защитава. Мисля, че е ужасен глупак, че е извършил поредица от глупави неща, че не е трябвало да отправя тези заплахи, които е изрекъл онзи ден в парка, но ако действително е искал да отвлече момчето, никога не би го казал открито.

— И аз мислех така… докато не намериха пижамката на бебето… — Беше странно, че тя все още мислеше така за Теди… „бебето“… на четири години… Детето, което можеше никога повече да не види. Трябваше да се пребори със сълзите, които внезапно избликнаха, както двете си седяха. — Как пижамата се е озовала там, ако той не го е отвлякъл?

— Госпожо Патерсън… Мариел… мога ли да ви наричам така? — Те принадлежаха на два различни свята, но за кратко се оказаха приятелки с една обща цел — да намерят детето й. И Мариел кимна утвърдително в отговор. — Той се кълне, че са му подхвърлени. Мисли, че някой е платил, за да бъдат оставени там… Може би някой оттук, от вашата къща.

— Но това е пижамата, с която бе облечен Теди. Аз я видях. С бродерията с малки влакчета — същата, която носеше вечерта преди отвличането.

— Има ли друга такава пижама? — Мариел поклати глава.

— Не точно същата.

Младата журналистка също поклати глава и погледна отчаяно. Тя толкова много искаше да му помогне, а Мариел се измъчваше от един въпрос.

— Защо сте толкова загрижена за него? Заради журналистическата възможност или заради човека? — тя я погледна право в очите, а Биа дори не мигна.

— Заради него. — После с по-тих глас добави: — Вие все още го обичате, нали? — Мариел се поколеба известно време, чудеше се доколко може да й вярва, но по неизвестна причина й вярваше. И знаеше, че няма да бъде разочарована.

— Винаги съм го обичала. И предполагам, че ще го обичам, но сега той е част от миналото ми. — Малко по малко Мариел започваше да проумява този факт.

— И Чарлс каза същото, когато говорих с него. Но и той ви обича. Мисля, че сега не е толкова безразсъден. Изглежда, случилото се му е върнало разума.

— Малко късно — усмихна се Мариел.

— Той мисли, че момчето е живо и е някъде. — Тя искаше поне да я обнадежди, след като не можеше да й даде информация.

— Бих желала това да е вярно. Според ФБР е минало много време. Те се страхуват… — Мариел не бе в състояние да изговори думите, а очите й се напълниха със сълзи и тя извърна глава. Всичко беше толкова безсмислено. Каква цел обслужваше процесът? Каквото и да направеха на Чарлс, то нямаше да й върне детето.

— Не вярвам в това. — Биа Ритър не се помръдваше и я гледаше, после се протегна, хвана малката й, но твърда ръка и я стисна. — И ще направя всичко, което е по силите ми, за да им помогна да го намерят. Онова, на което е способен печатът, влиянието, което имам — всичко ще използвам. — Спомена за някои твърде необичайни връзки с подземния свят, била написала поредица статии и местният шеф на мафията ги харесал. Изкарала го своеобразен герой и той й обещал, че винаги може да разчита на него, а неотдавна, след един разговор с Чарлс, тя решила да му се обади.

— Какво искате от мен? — уморено попита Мариел. Харесваше момичето, но вече бе късно и всичко изглеждаше толкова безнадеждно. — Защо дойдохте тук?

— Исках да ви погледна в очите и сама да се уверя дали всъщност вярвате. Мисля, че не знаете… но вие не сте сигурна, че той го е направил.

— Така е.

— Това е много почтено. На ваше място вероятно и аз бих се чувствала така. Чарлс се е държал доста зле с вас, когато… — И двете знаеха, че тя има предвид смъртта на Андре.

— Той беше обезумял тогава — усмихна се тъжно Мариел — и може би още е.

— Само малко — усмихна се и Биа. — Иначе не би воювал в Испания. — Но тя му се възхищаваше за това и харесваше написаното от него. Той й бе показал някои свои разкази. Един ден бяха разговаряли с часове в затвора и тя плака, когато Чарлс я убеждаваше, че не го е направил. Биа му повярва. Тогава бе обещала, че ще му помогне, и знаеше, че Мариел е важен ключ за постигането на тази цел. Независимо какво й бяха причинили, тя беше човекът, който можеше да му помогне. — Съжалявам заради съпруга ви — внимателно рече Биа.

— И аз. Представям си какво ще е утре сутринта във вестниците.

— Не, няма. — Биа вече бе видяла някои от коректурите. — Но вие ставате обект на по-голямо съчувствие. Наистина оня ден ви съсипаха. Повдигаше ми се, затова написах своя материал. — Тя беше като Робин Худ, винаги защитаваше низвергнатите, бедните, слабите, победените. Двамата с Чарлс сякаш имаха доста общи черти.

— Защо избрахте точно Чарлс? — попита внимателно Мариел. — Защо точно него? Защо сте толкова загрижена?

— Не искам да го видя невинен на електрическия стол. Никога например не съм допускала, че Бруно Хауптман е виновен. Знам, че имаше улики, но те бяха косвени. До голяма степен допринесе историята в печата. Това бе първият ми случай, аз бях на двайсет и една и винаги съм имала чувството, че тогава можех да променя нещо, а не го направих. Може би този път ще успея. Или поне ще направя всичко възможно.

Мариел не смееше да я пита повече, но виждаше в очите на момичето още нещо и след известно време тя все пак се реши да й зададе въпроса.

— Обичате ли го? — В питането й нямаше ревност, нищо собственическо. Просто въпрос. А Биа Ритър я гледа дълго, преди да отговори.

— Не съм сигурна. Не бих искала. Не това е въпросът. — Ето защо тя толкова се тревожеше и Мариел го усещаше.

Усмихна се на Биа.

— Той знае ли, или както винаги се държи глупаво? — Понякога, когато искаше, можеше да бъде глупав. А, разбира се, в момента имаше много по-важно занимание от флиртовете. Но Биа също се засмя.

— Мисля, че е глупав както винаги, но може би е така, защото е малко зает. — Човекът се бореше за живота си. После изведнъж Биа се притесни. — Бихте ли се върнала някога при него? — Ала Мариел поклати глава в знак на отрицание, без да се поколебае. Бяха преживели твърде много болка, твърде много време, твърде много тъга. Тя го обичаше и знаеше, че винаги ще го обича. Но той вече бе за нея минало. Мариел смяташе, че дребната червенокоса жена ще е идеална партньорка за него, ако някога този момент дойде и той бъде оправдан. Чарлс й дължеше много, но според Биа дори не се досещаше за това.

— Какво ще правите сега, Биа?

— Не знам… сигурно ще се обадя на някои хора, които са ми длъжни… Ще поговоря със стари приятели… ще се свържа с частни детективи, които познавам… — Може би щеше да се обърне към Том Армър, ако се появеше нужда от пари. Възможно бе той да се съгласи да плати бакшиши за някои специални услуги. Тя беше готова да направи всичко, да се обади на всеки, да отиде навсякъде, да плати на когото трябва. — Може и нищо да не излезе, но поне сме длъжни да опитаме… а е възможно да стигнем и до Теди.

— Ще ми съобщите, ако откриете нещо, нали?

— Веднага. — Двете жени станаха и Мариел я съпроводи до вратата. Знаеше, че никога няма да са приятелки. Въпреки това я харесваше. Беше необикновено, умно момиче. Чарлс нямаше представа какъв късмет е извадил.

Биа Ритър се изгуби в тъмното, а когато Мариел се качи горе, видя, че полунощ отдавна е минало. Угаси светлината, легна и се замисли за Малкълм, който сигурно беше в апартамента на Парк Авеню… а нейното момченце, тя започна да се моли да е така, да спи някъде в някое легло при непознати.