Били Грийн
Върни се, любими (1)

Пролог

Придържайки се плътно към средата на тясната отъпкана пътека, Дейвид сви зад следващия ъгъл. В този лабиринт винаги имаше още един ъгъл, още един проход, който го впримчваше неизбежно, за да го доведе обратно до пътя, откъдето бе дошъл.

Краката му бяха стегнати в железни ботуши и това правеше тежка и бавна всяка негова стъпка. Погледът му, внимателен и предпазлив, шареше непрекъснато във всички посоки. Гъстите бодливи трънаци, които ограждаха лабиринта от двете страни, понякога оживяваха и протягаха клони, за да разкъсат тялото му. Затова той не можеше да се движи достатъчно бързо и да се измъкне от лошия път.

Господи, беше изморен. Изморен да тътри напред краката си, изморен да си пробива път през забиващите се бодли. Но не можеше да спре. Нямаше време за почивка. Нещо вътре в него го караше да продължава да върви напред, принуждаваше го да прави още една бавна стъпка. После още една и още една.

Зад следващия ъгъл стигна до някакво място, което му беше познато. И преди бе минавал по този път. Много пъти.

Сега обаче нещо бе по-различно. Право пред него имаше някакъв отвор в плътната зелена стена. Слънчева светлина струеше през пролуката и оформяше едно неясно сияние в мрака.

Не беше ли още една измама? Ако се приближеше по-близо до отвора, щяха ли омразните клони да го раздерат отново?

Дейвид трябваше да се възползва от случая. Не можеше да устои на сиянието. Трябваше да приближи.

Влачейки краката си напред, в бързината да достигне до пролуката в безкрайната зелена стена, той се препъна няколко пъти. Най-накрая се озова там.

Огледа се наоколо. Сетивата му бяха изострени, очакваше някакъв капан. Когато нищо не се случи, той се наведе по-близо — бавно и внимателно — и погледна през процепа.

От другата страна се разкри един свят на чудеса. Зеленият цвят там бе по-различен. Това бе зеленината на пролетта, зеленината на възраждането. Имаше прелестни цветя, ясно небе, пеещи птици.

От другата страна на стената имаше живот.

Кейти бе от другата страна.

Тя стоеше сред открито поле. Тялото й бе окъпано от мека светлина. Докато Дейвид я наблюдаваше, тя извърна глава и погледна право към него.

Сърцето му започна да бие силно и неравномерно, когато започна да се провира през тесния отвор. Той не обръщаше внимание на шиповете, които се забиваха дълбоко в гърдите и ръцете му. Не обръщаше внимание и на бодлите, раздиращи лицето му, превръщайки го в кървава пихтия.

Движейки се яростно, Дейвид се бореше с оградата. Трябваше да стигне до Кейти. Трябваше да й каже…

— Идва в съзнание… Помогни ми да го задържа легнал! Габриела, подготви подкожната инжекция. Следващите няколко минути ще бъдат ужасно болезнени.

Въпреки че гласът достигаше до него от далечината, присъствието му се натрапваше и смущаваше покоя. Стискайки зъби, Дейвид се изолира от шума. Не можеше да си позволи да осъзнае връзката на този глас с действителността. Трябваше да съсредоточи цялата си сила и внимание върху борбата с бодливите храсти.

Сега бе свършил работата наполовина. Само ако можеше да издърпа и освободи краката си, щеше да премине от другата страна. Щеше да се озове в света на Кейти.

О, боже, нещо ставаше.

Оглеждайки се като обезумял, той простена, когато тъмнината започна да го обгръща. Клоните го дърпаха назад. Стената около него започваше да се затваря, препречвайки пътя на слънчевите лъчи, затваряйки плътно пътя към Кейти.

Все още можеше да я види през смаляващата се пролука. Но сега тя беше в сянка. Лицето й бе изкривено от страх, когато направи крачка назад.

Мили боже, Кейти не можеше да го види! Тя си тръгваше. Кейти си отиваше.

Не можеше да я загуби отново. Просто не можеше. Трябваше да намери начин да я спре, да я накара да разбере, че той е там и прави всичко възможно да стигне до нея.

Отблъсквайки клоните от лицето си, Дейвид изкрещя името й. Извика още веднъж и после пак. Но звукът не бе достатъчно силен. Името й се загуби, изкривено в кошмарния жив плет, и само някакви дрезгави кресливи стонове излязоха от гърлото му.

В този момент сякаш някакво ехо от жалния звук достигна до нея и тя погледна назад, накланяйки леко глава в усилието си да го види.

Секунда по-късно очите й се разтвориха широко, след като го бе разпознала. Беше го видяла! Връщаше се.

Но беше твърде късно. Тъмната виеща се и бодлива зеленина вече се бе затворила. Бе преградила пътя му завинаги.

Затваряйки очи, Дейвид простена от абсолютно безсилие и остра болка. Само ако се бе борил по-здраво, само ако бе могъл да й поговори, само ако…

Всичко свърши. Света на ярката светлина и чудесата го нямаше вече.

Кейти си бе отишла.

Дейвид бе отново сам в лабиринта.

— И така, вие най-накрая ще се събудите — говореше гласът от действителността, докато Дейвид отваряше очи.