Джоузеф Файндър
Белязаният (20)

17.

Рано заранта — със сигурност беше рано, тъй като Моли все още не беше станала за работа — отворих очи, огледах се из стаята, както имах навик, и видях на дигиталния радиочасовник, че няма още и шест.

Моли спеше до мен, свита като ембрион, с ръце, притиснати в гърдите. Обичам да я гледам как спи. Харесва ми нейната уязвимост, като на малко момиченце, как косата й се е пръснала свободно и грима й го няма. Тя спи много по-дълбоко от мен. Понякога си мисля, че от спането изпитва дори повече удоволствие, отколкото от секса. И наистина, тя неизменно се събужда с бодро настроение, щастлива и освежена, сякаш току-що се е върнала от чудесна, макар и кратка ваканция.

Докато аз, от своя страна, се будя сърдит, замаян и раздразнителен. Станах от леглото, тръгнах бос по студения дървен под и влязох в тоалетната: надявах се, че шумът ще я разбуди. Но когато тя спеше, нищо не можеше да я смути. После се приближих до нейната страна на леглото, седнах на ръба и надвесих глава над нейната.

С изненада установих, че „чувам“ нещо.

Не беше нищо съдържателно, не приличаше на кратките фрази и на подредените мисли, които бях в състояние да улавям предния ден.

Чувах някакви късчета от звуци, почти музикални, тонални, които не приличаха изобщо на някакъв език, от тези, които съм чувал. Сякаш настройвах радиото на вълната на някаква чужда станция. И след това… някакъв грозд от думи, в които определено се долавяше смисъл. „Компютър“ чух аз, и след това нещо, което прозвуча като „лисица“, после, това явно беше някакъв сън, свързан с болницата, „монитор“, а след това, изведнъж, „Бен“, и след това отново музикалните, безсмислени фрази.

След което Моли се събуди. Дали беше усетила дъха ми по лицето си? Очите й бавно се отвориха и се фокусираха върху лицето ми.

— Какво има, Бен? — попита ме тя тревожно.

— Нищо — казах аз.

— Колко е часът? Стана ли седем?

— Само шест. — Поколебах се, после казах: — Искам да поговорим.

— Аз пък искам да си поспя — промърмори тя и затвори очи. — Ще поговорим по-късно.

Обърна се на другата страна и стисна възглавницата.

Докоснах я по рамото.

— Мол, скъпа. Искам да поговорим сега.

Със затворени очи тя промърмори:

— Добре.

Отново я докоснах по рамото и очите й отново се отвориха.

— Какво? — Тя бавно се изправи и седна.

Приближих се към леглото и тя ми направи място.

— Моли… — започнах аз и спрях.

Как би могъл да го каже човек? Как можеш да обясниш нещо, в което дори ти самият не виждаш никакъв смисъл?

— Мол, наистина ще ми е трудно да ти го обясня. Мисля, че просто трябва да ме изслушаш. Няма да ми повярваш — аз самият също не бих го повярвал — но просто ме изслушай. Окей?

Тя ме изгледа подозрително.

— Има нещо общо с оня в болницата, нали?

— Моля те, просто ме изслушай. Знаеш, че оня човек от ЦРУ дойде и ме помоли да се съглася да проведат с мен изпит с един техен полиграф, МРС.

— Е, и какво?

— Мисля, че този МРС ми направи нещо… на мозъка ми.

Очите й се разшириха, после веждите й се повдигнаха и тя ме погледна разтревожено.

— Какво се е случило, Бен?

— Не, само ме изслушай. Много е сериозно. Ти допускаш ли поне най-малката възможност някои човешки същества да притежават екстрасензорно възприятие?

— Бен, този клиент, за който ми говори снощи — каза тя. — Не е имало никакъв клиент, нали? — Тя изстена. — О, Бен!

— Виж, Моли…

— Бен, имам няколко приятели, които могат да те прегледат. В болницата…

— Моли…

— Много добри, умни хора. Шефът на психиатричния отдел за възрастни е особено…

— По дяволите, Моли, не съм се побъркал.

— Тогава…

— Виж какво, сигурно знаеш, че в последните няколко десетилетия има доста изследвания, които показват — не съвсем достоверно, но поне доста убедително, стига човек да не е със задръстен мозък — възможността някои от нас да могат да приемат мислите на другите.

— Виж — продължих аз. — През февруари 1993 година един психолог от Корнел представя доклад на ежегодната сесия на Американската асоциация за научно развитие. Това е публикувано. Той е представил убедителни статистически доказателства, че ЕСВ съществуват — че човешки същества всъщност могат да четат мислите на другите. Докладът му е бил приет за публикуване в едно от най-авторитетните научни списания по психология. А председателят на Харвардския департамент по психология е казал, че е „доста убедителен“.

Тя се беше нацупила, дори не ме поглеждаше, но аз въпреки това продължавах, без да спирам.

— Доскоро изобщо не обръщах внимание на подобни неща. Светът е пълен с мошеници и шарлатани, и аз винаги съм отбягвал подобен тип хора като наивници, да не кажа нещо по-лошо.

Прескачах от тема на тема, като отчаяно се стараех думите ми да звучат възможно най-разумно, обосновано и адвокатски.

— Но да се върна към темата. ЦРУ, бившето КГБ и много други разузнавателни ведомства по света — мисля, че израелският МОСАД също — от дълго време проявяват интерес към възможността в шпионажа да се използват хора, притежаващи, макар и скромни — как да го нарека — „психични“ възможности. Съществуват добре финансирани програми, които издирват подобни личности — това е факт — и се опитват да ги привлекат за целите на разузнаването. Докато работех за Управлението, самият аз съм чувал за подобна специална програма. И днес се постарах да прочета доста по този въпрос.

Моли бавно поклащаше глава, макар че не можех да кажа със сигурност дали беше от неверие, или от съжаление. Докосна коляното ми и каза:

— Смяташ ли, че Алекс Тръслоу е замесен в това?

— Само ме изслушай — казах аз. — Когато…

— Когато какво?

Вдигнах ръка, за да я спра. Опитах се да изчистя мозъка си, после се съсредоточих. Разбира се, ако тя наистина беше толкова притеснена, колкото изглеждаше…

„Розенберг“ — чух го толкова ясно, сякаш го каза на глас. Прехапах устна и продължих да се съсредоточавам.

„Да се хване с тази шибана работа с Тръслоу. Сигурно му е много трудно да възстанови отново контактите си с тези типове, след като е преживял всичко това, след това, което се е случило… истинско изтезание. Стан Розенберг ще трябва да намери време за него още днес, ако го помоля…“

Казах:

— Моли, ти смяташ да се обадиш на Стан Розенберг, нали? Така се казва, нали?

Тя ме погледна тъжно.

— Това е новият шеф на психиатричното. Нали съм ти споменавала за него?

— Не, Моли. Никога. Но току-що мислеше за това.

Тя кимна и премести погледа си.

— Моли. Обърни ми малко внимание. Искам сега да си помислиш нещо. Нещо, което няма как да го знам.

— Бен… — каза тя и се помъчи да се усмихне.

— Помисли си… помисли си кой те е учил в първи клас. Направи го, Моли.

— Добре — каза примирено.

Затвори очи, замисли се дълбоко, а аз изчистих мозъка си и го чух…

„Госпожа Ночито.“

— Казва се госпожа Ночито, нали?

Тя кимна, после вдигна раздразнено поглед и каза:

— Какво значи всичко това, Бен? Какви са тия номера?

— Изслушай ме, по дяволите! Нещо стана с мен в лабораторията на Роси. По някакъв начин мозъкът ми се промени. Излязох оттам със способност да… как да ти го обясня… да чувам, да чета или нещо… да слушам мислите на другите. Невинаги и не всички мисли. Само мисли, които другите хора си мислят в състояние на яд, на страх или на възбуда… но го мога. Очевидно някой е открил, че много мощна машина за магнитнорезонансно сканиране може да промени мозъка, или поне някои мозъци…

„Пет-пет-пет-нула-седем-две-нула. Когато отиде до тоалетната или слезе долу, ще се обадя на Морийн. Тя сигурно ще знае какво да се направи…“

— Моли. Чуй ме. Ти се каниш да се обадиш на някоя си Морийн. Телефонният номер е 555–0720.

Тя ме погледна втренчено.

— Няма откъде да го знам, Моли. Просто няма. Повярвай ми.

Тя продължаваше да ме гледа. Очите й блестяха от сълзи, устата й беше полуотворена.

— Това как го разбра? — прошепна тя.

Ох, благодаря ти, Боже! Слава тебе, Господи!

— Моли, искам сега да си помислиш за нещо. Нещо, за което няма как да знам, че си мислиш. Моля те.

Тя вдигна колене към гърдите си, притисна ги и стисна устни.

„Тролъп. Никога не съм чела «Барчестърските кули». Искам да ги прочета. През отпуската…“

— Мислиш си, че никога не си чела „Барчестърските кули“ на Тролъп — казах аз замислено.

Моли си пое дъх, бавно, тежко.

— О, не. О, не!

Аз кимнах.

— Не — каза тя и аз се отдръпнах. На лицето й беше изписана не възбуда, а неописуем страх.

— О, Бен — каза тя. — Моля те, не!

Моли стана от леглото и закрачи из стаята.

— Имаш ли нещо против да се срещнеш с някой от колегите в болницата? — попита тя. — Например с някой от невролозите, специалист, с когото да можеш да го обсъдиш?

Помислих за миг.

— Не, не смятам.

— Защо не?

— Кой ще ми повярва?

— Ако им направиш това, което направи на мен… как биха могли да не ти повярват?

Тя размаха ръце, после ги сложи на кръста си.

— Как е станало това? — каза тя. По гласа й се усещаше, че е на ръба на истерията. — Как изобщо е било възможно да стане?

— Не знам — казах аз. — Просто се случи. Никой не може да ми каже нещо повече от това, което сам знам.

Тя ме погледна.

— Смяташ ли, че Алекс Тръслоу знае?

— За мен? Вероятно не. А и не мисля, че и Роси знае. Във всеки случай не мисля, че…

— Ти говори ли с Алекс за това?

— Все още не.

— Защо не?

— Ами… не знам.

— Обади му се веднага.

— Той е в Кемп Дейвид.

Тя ме погледна насмешливо.

— Има среща с президента — обясних аз.

— Директорското място. Разбирам. Каза ли на Бил Стърнс?

— Не, разбира се.

Тя замълча.

— Защо не?

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, от какво се боиш?

— Моли, престани!

— Не, Бен, само помисли малко.

Тя се върна до леглото. Седна до мен и продължи:

— „Тръслоу Асошиейтс“ са наети да открият липсващото съкровище. Работата е свръхсекретна, затова някакъв тип от ЦРУ пристига и уж че ще те проучва, те прекарва през този свръхдетектор на лъжата. Както ти казват. Тъй че може би това чудо работи точно по този начин. Окей. Какво тогава ти дава основание да мислиш, че те са в течение, че същият свръхмощен МРС също така има някакъв… е, да го наречем вторичен ефект… да преподрежда човешкия мозък или някаква мъничка част от мозъка? По такъв начин, че подложените на действието му хора добиват способността да слушат мозъчните вълни на другите? Искам да кажа, какво те кара да мислиш, че те знаят какво ти е направила машината, какво може тя да направи на човек?

— След това, което ти се е случило вчера — онзи човек в болницата, — можеш ли да погледнеш на въпроса по-друг начин?

— Бен… — каза тя след кратка пауза.

— Какво?

Тя се обърна към мен, беше достатъчно близо, за да се целунем. Лицето й беше пребледняло.

— Когато… когато правихме любов снощи. В кухнята.

— Какво? — попитах аз гузно.

— Ти го правеше, нали?

— Какво да съм правил?

— Чел си мозъка ми, нали? — Гласът й беше възвърнал остротата си.

Усмихнах се напрегнато.

— Защо мислиш, че…

— Бен!

— Двамата с теб нямаме нужда от екстрасензорни възприятия — опитах се да се пошегувам, но думите ми прозвучаха фалшиво.

Тя се отскубна от прегръдката ми.

— Правеше го, нали? — Беше ядосана. — Слушал си мислите ми, фантазиите ми, нали?

И преди да успея да кажа „да“, тя викна:

— Копеле такова!

После стана и ме изгледа в упор.

— Кучи син — промълви тя тихо. — Да не си посмял друг път да го правиш.