Славомир Настасиевич
Гуапо (11) (Момчето от пещерата)

Глава 10

Кид и Стиб: единият трябва да умре.

Пит, Гуапо, Белина и петимата младежи от ордата Сияк стигнаха живи и здрави пред Биновата пещера. Азур особено се зарадва, когато видя девойката, а Бин и Стиб — конете и оръжието. Веднага започнаха въпроси за тяхното пътуване, за дефилето, за келтите и за борбата, която сигурно бяха водили, щом бяха докарали коне и върху тях пленено оръжие. Но едва когато влязоха в пещерата и насядаха край огъня, Пит и Гуапо започнаха да разказват. Трябваше да говорят и двамата, за да разберат и Азур, и Бин, и Стиб. Младежите от ордата Сияк седяха малко настрана и не проговориха нито дума. Белина постоянно прегръщаше Азур и я назоваваше майка.

— Ще се грижа за теб по-добре от родна майка! — каза жената.

Всички с най-голямо внимание слушаха разказа на Пит и Гуапо.

Когато Гуапо обясни как Пит ловеше конете с примка, Стиб ококори очите от вълнение, удари се с двата си юмрука по гърдите и извика:

— А аз исках да убия този човек!

След това Пит разказа какво беше чул, когато минаваше край първата колиба в селището, и прибави:

— Те се готвят за поход. Очакват нови войници, които трябва да се прехвърлят през Голямата планина. Мисля, че слънцето и десет пъти няма да изгрее от изток и толкова пъти да залезе на запад, а тук вече ще дойдат келтски войници.

Бин загрижено въртеше глава и каза:

От ордата Ибис са изчезнали трима души. Мисля, че неприятелите са ги хванали.

— Аз видях в дефилето три трупа, които висяха на клоните на дъба, където келтите погребват своите мъртви. Те сигурно са били тримата войници от ордата Ибис — каза Гуапо.

Голяма радост достави на Азур разказът на момчето как се беше покатерило на покрива на Валоковата колиба и как беше хвърлило пред постелята на малката вързопа с нейната кърпа, златната плочка и елмаза. Когато чу за жената, която сега пазеше нейната любимка и която с крясъка си беше разтревожила цялото селище, Азур се удари с двете си шепи по коленете и извика:

— Кълна се в боговете Гез и Теутон, които ни закриляха в германските гори, че това е Куна, жената, която върти опашка около стария Рок и мисли как да плени сърцето му. Ако някой път ми падне в ръцете, ще й дам да разбере. А Муму забеляза ли те? — попита тя момчето.

— Не, защото само надникнах през отвора на покрива. Но когато бягах, с целия си глас извиках: „Гуапо!“ Трябва да ме е чула, а ако не е, чули са други и тя сигурно после е научила от тях.

Азур прегърна момчето и го целуна няколко пъти.

Слушателите научиха как беше протекла борбата с шестимата конници, които келтите бяха изпратили в потеря след бегълците, как беше загинал Гроз, синът на Прин, и как геройски се бяха борили Гуапо и петимата младежи от ордата Сияк.

— Значи убили сте Гроз, този мех, който можеше да изяде половина овца наведнъж. Той уби първата си жена — каза Азур.

— И сега искаше да грабне Белина — добави Пит — Баща й и ватесът му подарили девойката, но боговете наредиха да стане другояче. Белина принадлежи на мен.

Белина седеше, разравяше огъня и нито с дума не се намесваше в разговора. Когато Пит и другите настояха да им разкаже как се беше стигнало до това да я обещаят на войника девойката заплака. Ясно беше, че не иска да говори за това.

Но понеже всички нетърпеливо очакваха нейния разказ, Белина все пак проговори:

— Когато зазидаха двама ви в пещерата, Питовата майка и аз всеки ден бяхме заедно и оплаквахме, тя сина си, аз годеника си. Страшна беше болката, която разкъсваше душата на старата жена. Най-напред всяка нощ се промъкваше близо до входа на пещерата и се ослушваше. Надяваше се, че поне ще чуе гласа на своя син. Напразно. Не можеше нищо да чуе. Проклятието, което ватесът беше хвърлил на двете пещери, не и позволяваше да се приближи до зазидания вход. Жените я избягваха. Никоя не искаше да говори с нея. А мен ме упрекваха, че ходя в нейната колиба. Старата жена всеки ден отпадаше все повече. Аз нощем се измъквах от моята колиба и отивах да я пазя и гледам. Обаче баща ми и майка ми забелязаха това и така страшно ме набиха, че няколко дни лежах като мъртва на постелята. Тогава се случи нещастието. Питовата майка се решила, отишла една нощ до пещерата и започнала да маха камъните от входа. Искала да види сина си поне мъртъв. Но един войник я проследил, хванал я и я завел при Валок и ватеса. Жената признала какво искала да направи и ватесът и заповядал да се самоубие. На другия ден я намериха обесена на дивата слива, която расте пред колибата й.

— А кой е войникът, който я е хванал пред пещерата? — попита Азур.

Девойката наведе глава, без да отговори.

— Познаваш ли го?

— Колко щях да бъда щастлива, ако не го познавах — отговори Белина през плач. — Това беше баща ми.

Всички занемяха. Девойката плачеше с горчива мъка. Известно време никой нищо не я попита. Но тя сама прибави:

— Същия ден баща ми и ватесът решиха да ме дадат на Гроз, Приновия син. Брачното тържество трябваше да стане при принасянето на първата човешка жертва. Тримата мъже, които хората от патрула доведоха вързани с въже, бяха убити и обесени на дъба предишния ден. Повдигаше ми се, като си помислех, че трябва да живея край баща и мъж, които се отнасяха с мен като с добиче. Гроз подари на баща ми три торбички, пълни със стрели, меч в ножница и брадва, а в замяна трябваше да получи мен. Но една дъждовна нощ пристигна Пит, аз избягах с него и ние ще се разделим само когато смъртта дойде за едного от нас.

Докато Пит и Гуапо отсъствуваха, Азур и старият Бин се лутаха из планината да търсят руда. Два дни се заглеждаха в скалите и камъните, копаеха и ровеха, но напразно. На третия ден стигнаха в една клисура, на чието дъно течеше поток. Там намериха два камъка, по повърхността на които блестеше някакъв метал. Азур показа на Пит камъните. Войникът се загледа внимателно и радостно извика:

— Това е белият метал, който трудно се намира! Ние го смесваме с червения метал, от който има много повече. Червеният метал е мек, но когато се смеси с белия, се получава по-голяма твърдост.

— Червен не намерихме — каза Азур.

— Нищо. Ще топим само белия.

На другия ден всички отидоха в тази клисура и след по-продължително търсене по течението на потока намериха цели пластове руда, която съдържаше от белия метал. Всички се заеха с работа. Започнаха да копаят дупка за пещ на отвъдния бряг на клисурата. Петимата младежи и Стиб копаеха с брадви и изхвърляха пръстта. Пит постоянно ги караше да копаят. Дупката беше повече от пет метра дълбока, горе широка три стъпки, а надолу се стесняваше като фуния. Надвечер, когато всичко беше готово, Пит направи и три каналчета, през които щеше да се стича разтопеният метал.

Чак когато се стъмни съвсем, престанаха да работят и изморени се върнаха в пещерата.

След вечеря се споразумяха на другия ден да продължат работата: едни да копаят руда, други да секат борове и да ги цепят за големия огън в пещта. Азур се зае да прави калъпи във влажния пясък, който беше турен в специално направените дървени съдове. Жената и Гуапо направиха стотици форми за върхове на стрели, за копия, мечове и брадви.

— Потрудете се така и утре, и другиден, докато свършите работата — каза Бин. — Нека петимата младежи останат тук да ви помагат, а ние двамата — Стиб и аз, утре, щом съмне, ще слезем най-напред до ордата Сияк да и обърнем внимание върху намерението на неприятелите. След това ще отидем при ордата Ибис. Най-вероятно е тя първа да бъде нападната.

Всички се съгласиха с думите му.

На другия ден в зори Бин и Стиб възседнаха конете и тръгнаха на път. Бяха въоръжени с мечове, лъкове и стрели с металически върхове. Бин затъкна в пояса си и една брадва с къса дръжка и металическо сечиво.

Преминаха Голо бърдо и се спуснаха в долината, където беше селището на ордата Сияк.

Вождът Дото и неговите изтъкнати бойци загрижено гледаха отдалеч двамата конници, защото си помислиха, че техните младежи са загинали в похода. Но голяма радост обхвана всички мъже и жени, когато старият Бин им разказа, че младежите са живи и здрави, че добре са свършили своята работа и сега се намират заедно с другите от групата в неговата пещера, където помагат при изкопаването на руда и разтопяването на метала.

След това Бин им каза, че неприятелите подготвят поход срещу някоя от техните орди. Всички лица станаха сериозни при тази новина. За миг настъпи мъртва тишина. Бин пак заговори:

— Поставихте ли хора да наблюдават по посоката, откъдето очакваме неприятеля?

— На десет хвърлея със стрела оттук, на три места по трима войници стоят на пост денем и нощем — отговори Дото и като хвана стария Бин за ръка, показа му един бор, който беше най-висок от всички дървета в долината.

— Виж! — каза той. — На най-горните му клони винаги седи по един войник. Оттам той вижда и трите стражи. Ако нощем забележи три огъня или денем три дима, това значи, че неприятелят се приближава. Стражите са далеч. Имаме достатъчно време да скрием жените и децата в планината, там, където дърветата са най-нагъсто.

— Хванахте ли някой див кон с примка?

— Не сме хванали нито един. Нашите войници напразно се мъчиха.

Същия ден по обяд Бин и Стиб продължиха пътя си на юг по посоката, където се намираше ордата Ибис. В желанието си да се покаже пред войниците от ордата Сияк, Стиб шибна няколко пъти коня си, който от тръс премина в галоп и отиде доста напред. Бин, макар още да не беше достатъчно добър ездач; трябваше да го настигне.

Преминаваха просторни ливади, горички с редки дървета, поляни и поточета. Когато слънцето завършваше небесния си път за този ден, ездачите стигнаха близо до селището на ордата Ибис.

Селището се намираше в самите поли на планината, обрасла с гъсти редове от буки. От три страни беше открито и незащитено. Ливадите и хълмистите местности, покрити с храсти и малки горички, се простираха почти необятно. В далечината се виждаха стада диви коне. Едно голямо ято диви гъски летеше като гердан от север към юг.

Ездачите намалиха ход.

— Селището се намира под самата планина — каза Бин. — Два пъти съм бивал в него.

Изведнъж от храстите и гъстата трева се показаха войници, въоръжени с копия и брадви. Със страшен вик те се втурнаха от всички страни към двамата ездачи и завчас ги обкръжиха. Но когато познаха стария Бин, военните им викове се превърнаха в радостни поздрави. Хората се блъскаха, за да видят отблизо войниците на коне.

Вожд на ордата беше Слоб, снажен войн с прекрасна външност, наметнат с кожа от горски лъв, под която се подаваха заоблени мускули и широки гърди. В големите му очи блестеше радост. Той се приближи до конниците и ги поздрави със силен глас.

— Хвала на боговете, че ни дариха милостта да видим в нашето селище приятеля Бин. Благодарение на него ние сме готови и неприятелят не може да ни изненада. Все пак трима наши войници, които отидоха на разузнаване, не се върнаха. Няколко дни след тях отидоха още двама. И тяхната следа е изгубена.

— Те никога няма да се върнат — каза Бин. — Неприятелите са ги хванали и са ги убили в селището си.

Заобиколени от група войници, ездачите тръгнаха към селището. Из пътя те научиха, че са били забелязани на голяма далечина, че вождът Слоб е бил осведомен за пристигането им с дим. Научиха също така, че войниците от ордата имат достатъчно стрели, копия и брадви и че са готови по всяко време да дочакат неприятеля, колкото и силен да е той.

Стиб се засмя, но нищо не каза. Той познаваше добре силата и мощта на неприятелите, които боговете им бяха отредили да се борят с тях.

Слоб имаше в ордата си над хиляда смели и горди войници. Нито един от тях не прояви страх, когато Бин им каза, че неприятелите имат намерение да ги нападнат. Никой от тях не можеше да си представи как изглеждат тези пришълци, нито познаваше техния начин на воюване.

Вечерта край огъня Стиб каза на вожда на ордата и на старейшините:

— Ще ви нападнат хора на коне, въоръжени с мечове, копия и стрели, чиито върхове блестят на слънцето. Те имат на себе си облекло, от което стрелите отскачат като от камък. Вижте!

Стиб разгърна вълнената си блуза, под която имаше броня.

— Стрела не може да го пробие! — каза той.

Вождът Слоб и изтъкнатите войни от ордата смаяно гледаха младежа. Той им обясняваше как трябва да се борят, за да избягнат страшното нападение на келтската конница:

— Единственото ви спасение е да избягате в гората. Когато стреляте срещу тях, прицелвайте се в лицата им…

До късно през нощта, седнали край огъня, се споразумяваха как да се защищават и нападат. Най-после, преуморени, се разотидоха в колибите си и легнаха да си починат. Отряд от стотина души, въоръжени и напълно готови за борба, останаха будни да бдят и наблюдават през цялата нощ сигналите на своите патрули.

Бин и Стиб останаха два дни при тази орда. На третия ден по обяд седяха в колибата на вожда. Слоб ги гощаваше с печено сърнешко месо, орехи и мед. След обяда трябваше да тръгнат на път по посока на долината, където живееше ордата Сияк. Конете, които бяха завързани за гредата на вратата на колибата, нетърпеливо риеха с предните си крака и махаха глави, за да пропъдят мухите.

Изведнъж конят на Стиб запръхтя и наостри уши. И другият направи същото. Викът на един войник, който като котка се спусна от едно дърво, завчас смути цялото селище. Тъпаните забиха.

Слоб изскочи от колибата. Бин и Стиб веднага застанаха до него.

— Видях три дима вляво. Неприятелите идат — каза човекът, който беше слязъл от дървото.

— Идат! Идат! — викаха войниците, като се стичаха от всички посоки. Те до един носеха лъкове, торбички със стрели и секири с къси дръжки. Жените и децата се занизаха от колибите и всички се натрупаха на сборното място.

Смущението, объркването и викането траяха малко време. Шествието от жени с деца и старци бързо се подреди и тръгна между гъстите редове дървета към планината. Когато неговият край се скри в гората, Бин се обърна към Слоб:

— Тази орда няма да пропадне, защото боговете са те надарили с голяма мъдрост. Твоите мъже и жени са послушни, а това е сигурна гаранция за успех.

Вождът на ордата се усмихна:

— Много пъти сме правили това, което видяхте сега. Мъжете и жените са добре обучени. Всеки знае какво трябва да прави. На теб дължим безкрайна благодарност, защото ти ни научи какво трябва да предприемем, за да избегнем унищожението на ордата. Когато се стигне до борба, моите войници ще покажат как умеят да се борят и да умират.

Като каза това, Слоб се качи на едно повалено дърво и викна с гръмък глас:

— Войници от ордата Ибис, дойде денят, в който ще се види дали ще живеем, или ще измрем. След малко неприятелят ще бъде тук. Борете се като с диви зверове. Убивайте ги като отровни змии, защото те идат да унищожат вас, вашите жени и деца. Нека нито една ваша глава да не падне, без да бъде отмъстено за нея. Сега ви се удава възможност да проявите геройството си пред нашите приятели стария Бин и младежа Стиб. Те ще се борят заедно с вас.

Бин се качи на дървото и застана до вожда на ордата. Той заговори с тих и спокоен глас:

— Ще се борим наред с вас. Да се отделят измежду ви десет най-добри стрелци. Те ще получат стрели с металически върхове. Прицелвайте се в главите на неприятелите и улучвайте добре. Крийте се зад дървета, и то само единично. Запомнете, че при такъв вид борба за победата са решителни храбростта и хладнокръвието. Не пущайте стрелата от тетивата, докато неприятелят не се е приближил на двадесетина крачки.

Десетина войници се отделиха от купа. Стиб извади стрелите от двете торбички и даде по пет на всекиго. Задържа толкова и за себе си. Старецът измъкна брадвата от пояса си и я даде на вожда Слоб.

— В твоите силни ръце тя ще повали няколко войника — каза той. — Нейното острие разсича брони.

Войнът прие брадвата, замахна с нея над главата си и викна с гръмкия си глас:

— Нейното светло острие скоро ще бъде обагрено с неприятелска кръв.

В далечината вече се виждаха патрулите на ордата. Те като без дъх тичаха към селището. От три страни по трима младежи летяха през просторните ливади, като прескачаха храстите и поточетата. Зад тях на хоризонта се съзираше маса келтски конници, които препускаха конете си към ордата.

Тъпаните затрещяха. Войниците, под водачеството на Бин и Стиб, се спуснаха към гората. За няколко минути, разпръснати на всички страни, те се изгубиха между дебелите буки и дъбове.

Селището опустя. Само на места от неугасените огньове се издигаше дим.

Бин и Стиб вървяха нагоре между дърветата и водеха конете за юздите.

Когато келтските войници щурмуваха селището, Стиб който ги наблюдаваше иззад един дебел бук, каза:

— Виждаш ли водача им? Макар че е далеч, ще изстрелям една стрела в него. Заведи конете колкото е възможно по-далеч. Аз ще те настигна.

В това време Кид спря коня си на мястото, където преди малко бяха войниците от ордата Ибис. Неговите бойци го заобиколиха и се чудеха защо селището е безлюдно. Само няколко свини грухтяха около една колиба и отнякъде се чуваше блеенето на овце.

— Неприятелите са избягали в планината — каза Кид. — Трябва да вървим след тях.

В същия миг пред очите му изсвистя стрела и улучи в гърлото един войник зад него. Келтът страшно ревна и падна от коня.

Отрядът тръгна към планината, чието подножие беше до самото селище. Кид и неговите хора веднага видяха, че нагоре, през гората, няма да могат да гонят неприятеля на коне. Отвсякъде долитаха стрели, падаха по конниците и отскачаха от броните. Двама войници, улучени в лицата, изпуснаха юздите и с охкане се строполясаха от конете.

— Слезте от конете! — ядосано викна Кид. Всички бойци веднага слязоха от конете.

— Напред в гората! Лъковете и стрелите в ръце! Крий се зад дърветата и се прицелвай…

Двадесетина войници останаха да пазят конете. Другите се втурнаха в гората. В разгънат строй, с опънати лъкове, вървяха Кидовите хора и се криеха зад дърветата. Войниците от ордата Ибис отстъпваха нагоре от дърво до дърво. Всеки, когото келтските войници съглеждаха, веднага падаше прободен от няколко стрели.

Кид, заобиколен от няколко свои войници, избърза напред. Стрелите на неговите бойци постоянно улучваха целта.

Когато стигнаха до едно място, където гората беше по-рядка, от дясната страна започнаха да долитат стрели, които за няколко минути направиха пустош сред Кидовите войници. Най-напред паднаха трима, че двама, че петима, всички улучени в главите. Няколко ранени с мъка издърпваха стрелите с металически върхове от своите ръце и рамене. Старият Бин, скрит зад един къпинов храст, четири пъти опъна лъка и четирите пъти улучи. До него беше застанал Стиб. Треперещ от гняв, той изстрелваше стрелите, които от край до край пробождаха неприятеля. Силно затегнатата тетива свистеше като бич. Малко по-нататък зад дърветата се криеха Слоб и неговите стрелци.

В гората все повече се чуваха военни команди, глъчка и вайкания. От едно място достигаше шум от удари на мечове в секири, врява, охкане, призоваване на боговете и клетви. Там се водеше борба за унищожение.

В този момент Стиб изскочи иззад храста, ревна като див звяр и се спусна към врага. Две стрели треснаха в гърдите му, отскочиха и паднаха на земята.

— Броня! — извика Кид с развълнуван глас и измъкна меча от ножницата.

В устрема си младежът заби меча си в корема на келтския войник, който беше най-близо до него, избягна удара с брадва на друг и настървен се нахвърли на Кид. Но Стиб беше надценил силата и опита си. Келтският войн го дочака студено и с един удар изби меча от ръката му. Младежът стоя няколко мига смаян и безпомощен. Като че ли нямаше спасение за него. Но Бин, Слоб и десет войника от ордата Ибис се втурнаха в същото време към множеството келтски бойци. Биеха се яростно и страшно бързо. Металическата брадва на Слоб разсичаше броните и войниците падаха като ударен и от гръм. Младите войни скачаха като рисове на гърбовете на келтските войници и удряха главите им с каменните си брадви. Бин се отдалечи на двадесетина крачки и изстрелваше стрела след стрела.

Когато Кид вдигна меча си срещу Стиб, младежът се хвърли върху него и сграбчи дясната му ръка. Двамата се търкулнаха на земята и се хванаха за гуша. Келтът, едър и снажен, душеше младежа със силните си ръце. Стиб изгуби съзнание. Страшният войник протегна дясната си ръка, сграбчи меча, който беше наблизо, и замахна да го забоде в гърлото на младежа. Но в този момент свирна стрела и улучи Кид под шлема в слепоочието. Той клюмна, изпусна меча и падна до Стиб. Бин се усмихна доволен и поглеждаше разпръснатите бойци, които се биеха зад дърветата, приближи се до един мъртъв келт, грабна торбичката му, в която имаше десетина стрели, и продължи своята смъртоносна игра. С добре опънатия си лък почти нито веднъж не изпрати стрела напразно. Келтските войници забелязаха откъде най-често иде гибелта им и дружно нападнаха стареца. Петима с голи мечове хукнаха срещу него. Но злокобната тетива звънна. Един от тях изохка, обърна се на място и падна. Другите четирима нападнаха заедно. Като замахна с дългия си лък като с тояга, Бин достигна най-смелия неприятел в лицето. Той изпусна меча и се хвана с двете си ръце за главата. Нападайки стария воин, четиримата келти обикаляха около него като зли кучета, като се мъчеха да го достигнат с мечовете си.

Слоб, цял окървавен, безумно се биеше. От десетте му войника само двама бяха на крака. Другите, прободени със стрели и мечове, лежаха мъртви или ранени. Като събори с брадвата последния неприятел от групата, която ги беше нападнала, вождът на ордата викна и хукна в помощ на Бин.

В това време Стиб се беше съвзел. Той се измъкна изпод мъртвия Кид, докопа един меч от земята и изтича на помощ на стария приятел. Младежът като вълк скочи на гърба на единия келтски войник и заби меча в гърлото му. Двамата, окървавени, се строполиха на земята. Слоб уби с брадвата мустакатия войник, който миг преди това беше промушил неговия пръв придружител. Нападнати жестоко от четирима страшни бойци, двама келти, като видяха, че от тридесетте им другари нито един повече не е на крака, погледаха се за миг и се втурнаха да бягат надолу. Бин изпрати стрела след тях. Тя се удари в шлема на втория беглец, отскочи и падна на земята.

Старецът се засмя:

— Този спаси главата си. Вижда се, че боговете го закрилят. Но в своята орда ще може да се похвали как се е бил с „пещерните плъхове“.

В гората все повече се чуваше глъчка. От всички страни отекваха победоносни викове и подвиквания, но не можеше да се прецени кой побеждава. Стиб забеляза как иззад дърветата изскачат келтски войници. Едни тичаха надолу, други отстъпваха бавно, като се криеха зад дърветата. Двадесетина борци от ордата Ибис бягаха към своя вожд. След тях тичаха над тридесет келти. Като размахваха голите си мечове, гонителите викаха, за да се окуражават един друг.

Четирима войници от ордата Ибис събраха разпръснатите торбички, които лежаха покрай мъртвите келти, и като се отдръпнаха малко настрана, пропуснаха своите другари. Стрелите, изстреляни от четири добре затегнати лъка, запяха злокобната си песен. Сред врага настъпи объркване. За няколко мига паднаха осмина, всичките улучени в главите. Останалите разколебани, се спряха. Един снажен войник, очевидно водачът на тази група, викна с цялото си гърло:

— Зад дърветата!… Зад дърветата и бавно към мястото, където останаха конете ни!

И отстъплението започна. Най-напред бавно, после все по-бързо, докато се превърна в бягство. Още петима келтски войници паднаха, улучени от стрели. Стиб изтича до един от тях, който беше ранен в крака, и го уби с меча си.

Слоб събра своите бегълци, които малко се бяха съвзели от страха, и им заповяда да приберат всичките стрели от убитите неприятели. След като си отдъхнаха от борбата, всички тръгнаха след келтите.

Долу, в селището, отекна тръба. Ик, един от келтските старейшини, с цялото си гърло викаше войниците да се съберат при конете си. Глъчката се засилваше. Неговите бойци изскачаха от гората и тичаха към селището. Слобовите хора ги преследваха и отдалеч им изпращаха стрели.

Купът келти се увеличаваше все повече. Кой както се измъкнеше от гората, така се хвърляше на коня. Все пак няколко от тях започнаха да палят колибите.

Бин, Слоб и Стиб със своите хора стояха на края на гората и даваха знаци на останалите от ордата Ибис да не излизат на открито поле. Наредени зад дърветата, Слабовите войници беснееха, като гледаха как врагът се готви за движение. Вече никой не стреляше със стрели, защото разстоянието беше голямо.

Бин се обърна към хората, които го заобикаляха:

— Който от вас може да обтегне тетивата до зад ухото си, нека дойде тук и да застане до мен. Неприятелите великодушно ни снабдиха със стрели с остри върхове. Ще ги изпратим след тях. Стиб пръв се приближи и застана до стареца. Още дванадесет войници се наредиха при тях и обтягаха лъковете си: пробваха тетивите с пръсти. Слоб седеше на земята, облегнат на едно стебло, и се усмихваше, макар че кръв течеше от раните на главата и на бедрото му.

Стрелците, снабдени с отровни стрели, се наредиха в една редица.

— Обтегни! — командваше Бин.

Набъбналите мускули на четиринадесет мъже обтегнаха лъковете.

— Стреляй!…

Тетивите звъннаха като една. Четирима келтски войници охнаха и паднаха от конете. В гората екнаха викове, зов и смях и се сляха в обща глъчка.

— Обтегни! Стреляй! Обтегни! Стреляй! — командваше Бин и всеки път някой от келтските войници падаше от коня.

Всичко това трая само няколко мига. Ик кресна на тръбача. Под писъка на тръбата неприятелите в най-силен бяг препуснаха към мястото, откъдето бяха дошли.

Войниците от ордата Ибис слязоха в селището. Когато всички се събраха, започна преброяването. Над двеста бойци не се бяха върнали от гората.

Слоб, изнемощял от раните си, извика:

— Патрулите по местата си!

Девет войници веднага се отделиха и тръгнаха по посоката, в която беше отстъпил неприятелят.

Вождът на ордата едва се домъкна до своята колиба и легна на постелята. Един войник, врачът на ордата, веднага започна да промива раните му със студена вода, да ги маже с билкова мас и да ги превързва с мека сърнешка кожа.

Бин избра около стотина мъже и тръгна с тях в гората. Те първо надзъртаха зад дърветата и храстите и после започнаха да събират труповете на загиналите в борбата. Гората беше претърсена надлъж и нашир. Около двадесет свои ранени другари веднага пренесоха в селището, а седем ранени келти, които почти умираха, наредиха на една малка поляна, за да ги обесят на дърветата. Няколко младежи от Слобовата орда въртяха мечовете над главите на ранените неприятели, смееха се и се подиграваха. Но Бин ги разпръсна с лъка си и каза:

— Ще пренесем и тях в селището и ще ги лекуваме. Те ще ни научат как се топят метали и как трябва да се воюва.

— А ако не искат? — попита един войник с прошарена коса.

— Тогава ще ги обесим — отговори Бин.

Но двамата от тях умряха веднага, третият почина при пренасянето, а четвъртият — в селището. Останалите трима ранени неприятели настаниха в една колиба и поставиха двама войници да ги пазят. Старият Бин нареди на врача да лекува раните им.

Осемдесет и два трупа на келтски войници, от които съблякоха облеклото и броните, лежаха наредени на поляната край гората. Малко по-нататък мъртвите от ордата Ибис, два пъти повече на брой, трябваше да бъдат заровени всеки в отделен гроб.

Скоро започнаха да пламтят четири големи клади и да поглъщат телата на мъртвите неприятели.

Стиб и Бин яхнаха конете и тръгнаха към гората да проверят някъде да не е останал скрит неприятел. Като минаха зад един завой в гората, забелязаха около двадесет коня, които спокойно пасяха. В бързината си неприятелите ги бяха оставили. Двамата войни заобиколиха конете и ги подкараха към селището. Там ги хванаха и ги вързаха за дърветата.

Когато слънцето започна да клони на запад, в селището се върнаха жените и децата. Навсякъде отекваха весели възгласи и плач. Майките търсеха между труповете убитите си синове, жените — своите мъже, а децата — бащите си.

Пред колибата на вожда на ордата бяха струпани брони, мечове, торби със стрели, шлемове и облекло. Това беше военната плячка.

 

 

Бин и Стиб останаха седем дни при приятелската орда. Старецът и врачът лекуваха ранения Слоб и другите войници, от които само трима умряха.

Вождът на ордата оздравяваше. Макар все още изтощен, защото от раните му беше изтекла доста кръв, даваше заповеди на своите хора, които те безпрекословно изпълняваха.

След като неприятелските трупове бяха изгорени на огромните клади, започна погребението на загиналите войници от ордата Ибис. Всеки войник беше погребан в отделен гроб, легнал на една страна, със свити крайници, а до него поставиха счупен лък и каменна брадва.

По този случай врачът на ордата Ибис, от името на вожда на ордата Слоб, войниците, жените и децата, отдаде последна почит на покойните:

— Благословени от боговете са онези, които дават живота си за доброто на своя вожд, своята орда, сред която за пръв път са съгледали слънцето, за жените и децата. Техните души ще се радват на цялата благодат на небето и майката земя, защото са си отишли задоволени от този свят. Кладите, на които изгоряха труповете на убитите неприятели, още не са изгаснали. Като гледат дима, който се издига от тях, душите на нашите покойници блажени и щастливи ще отидат на онзи свят. Оттам те будно ще следят нашата дейност, нашата борба и пожертвователност за ордата и нашия вожд Слоб. Обръщам се към вас, живите, които дойдохте да отдадете последна почит на мъртвите другари: работете и се борете за тази орда, която е ваша майка. Не позволявайте сърцата ви да униват и ръцете ви да отслабват — защото само когато умрете така, ще застанете достойно пред лицата на своите богове на небето, а на този свят ще оставите славно и честно име и траен спомен.

Пророкът завърши. След това се пристъпи към принасянето на жертви. На жертвеника бяха заклани четири пъти по дванадесет бели овце за дълъг живот и щастие на живите, и черни овце за омилостивяване на боговете от подземния свят. С кръвта, която събраха в пръстени делви, поляха гроба на всеки войник.

На другия ден беше разделена плячката. Половината се падна на Стиб и Бин, а те трябваше половината от нея да дадат на Дото, вожда на ордата Сияк.

Стиб избра петдесет младежи и ги учи да яздят коне. След няколко дни те вече можеха да се състезават, като галопираха из обширните ливади. Старият Бин им нареди да събират трева и да я трупат на купчини, за да могат да изхранят конете през зимата; при тях зимата не беше дълга, но все пак изобилствуваше със студ и сняг.

С пленените от неприятеля брадви войниците усърдно се заловиха на работа, като започнаха да правят по-хубави и по-здрави колиби от обли дървета, които лесно сечаха в края на гората. Направиха и няколко конюшни за конете.

Отряд от петдесет младежи всекидневно се упражняваше в боравене с бойни брадви и мечове. Бин не пестеше труда си да ги учи на това изкуство. Младежите получиха вълнено облекло и брони; отчупиха рогата на келтските шлемове, за да могат по време на борба лесно да се разпознават.

Бин лекуваше тримата келтски войници, които постепенно оздравяваха. Тези мъже, които принадлежаха на най-кръвожадното племе, с учудване наблюдаваха стареца с дългата коса и брада и му бяха благодарни. Най-възрастният от тях, Галис, говореше на другарите си:

— Нашите неприятели са хора, а ние сме диви животни. Ние бихме убили техните ранени, а те ни лекуват и се грижат за нас.

— Те ще ни излекуват от раните, за да ни измъчват след това здрави — каза другият войник, който се казваше Бек.

Третият, който стенеше от болки, защото десният му крак беше счупен под коляното, прибави:

— Наместиха крака, който счупи техният вожд. Изтегнаха го и го закрепиха с тояги. Като проходя, първата ми грижа ще бъде да убия поне двама неприятели и да избягам по посока на изгрева на слънцето. Нашата орда е там.

Галис се засмя:

— Изглежда, че още не си разбрал колко умни и храбри са тези хора. Нашите мечове и брони не ни бяха много полезни в борбата с тях. Видях със собствените си очи как по двама като котки скачаха на гърбовете на нашите войници и ги удряха по главите с каменните си брадви. Ако те имаха като нашето оръжие, нито един келтски войник нямаше да се измъкне жив от гората.

— Дявол да го вземе, прав си — каза третия войник, който се казваше Глоб. — Моят счупен крак ми докара ума в главата и ме научи да не се надценявам. Ако техният вожд ме беше треснал с брадвата по главата, малка полза щях да имам от шлема с рога. Със собствените си очи видях как този момък с един удар на брадвата разцепи бронята на гърдите на нашия Роб и го уби на място. Все пак няма да се откажа от намерението си да избягам след като убия няколко от тях, и дано единият да бъде самият вожд на ордата. Така ще отмъстя за смъртта на Роб и ще омилостивя боговете да приемат душата му. Този момък ми спаси живота, когато се бихме със севоните.

— Защо не отмъсти веднага за смъртта му? — попита Бек. — Вождът на неприятелската орда беше съвсем близо до теб.

— По-добре да не беше — отговори Глоб. — Сега аз с два здрави крака щях да се разхождам из нашето селище.

— Ще се разхождаш ти скоро заедно с нас между боговете на подземния свят, защото неприятелите ще ни убият, както и ние бихме ги убили.

 

 

Студен вятър гонеше облаците от изток към запад, събаряше сухите листа на дърветата, завъртваше ги и ги отнасяше из полетата. Големи ята врани прелитаха от място на място. Тяхното грачене предвещаваше близка и студена зима. Вълците и чакалите се промъкваха до селищата и се навъртаха около кошарите на овцете и свинарниците. Нощем в планината се чуваше ревът на горския лъв, който се готвеше да напусне леговището си и да се спусне в низината. Малки групи диви коне тичаха из степта, събираха се и образуваха по-големи стада, за да могат да се борят с вълците, които ги наблюдаваха отдалеч, малките жребчета цвилеха, спъваха се и подскачаха около стадото. С превити вратове, на които се развяваше гривата, тичаха като полудели през безкрайната степ.

Първите снежинки, носени от вятъра, падаха безшумно по полегналата трева.

Бин и Стиб, придружени от отряд от двадесетина конници, отиваха към ордата Сияк. Оръжието, паднало им се при подялбата, беше натоварено на три коня, които вървяха на края на колоната. Всеки войник водеше по един кон за поводите. Конниците, облечени с вълнено облекло и овчи кожуси, почти не чувствуваха шибането на студения вятър. С песен на уста, те яздеха в лек тръс през просторните ливади и преминаваха хълмове и котловини. Този малък отряд от двадесет конници, все младежи, начело със Стиб, трябваше да се развие в силна войска, която като буря да премине през целия Иберийски полуостров.

Пленените войници Бек и Галис, макар още изнемощели от раните, яздеха с вързани ръце по средата на отряда. Глоб, на когото вождът на ордата Ибис беше счупил крака, остана да лежи в Слобовата колиба.

— Къде ни водят тези диваци? — попита Бек.

— Сигурно в някоя друга орда, където ще ни принесат в жертва на своите богове! — отговори Галис. И като помълча малко, прибави: — Все пак мисля, че те не са човекоядци.

— Няма ли да ни изядат?

— Мисля, че няма. Изгориха всички трупове на нашите войници. Остатъците заровиха в земята.

Наближаваше вечерта. Вятърът престана. От ниските облаци зачестиха снежинки. Едри и сухи, те се задържаха по храстите, падаха върху конниците и скоро навсякъде побеля.

Пред мръкване отрядът конници стигна до ордата Сияк. Вождът Дото и неговите хора с голяма радост приеха стария Бин, Стиб и двадесетте младежи от ордата Ибис.

Насядали около огъня в колибата, всички изслушаха Биновия разказ за битката, която бяха водили в планината. С пламнали от вълнение очи, войниците научиха как се бяха борили техните приятели и Слоб, вождът на ордата Ибис; как Стиб беше научил петдесет бойци да яздят коне и да се бият с мечове.

— И аз давам толкова младежи! — каза Дото с въодушевление. — Мисля, че другите орди ще направят същото. Разбира се, главната ни работа през зимата ще бъде да хващаме диви коне и да ги опитомяваме. Но трябва да можем да вършим това. Ние нямаме опитни хора за тази работа.

Бек и Галис седяха в един ъгъл на колибата, слушаха разговора, но не разбираха нито дума. Мъчеха се по израза на лицата да разберат дали се решава тяхната съдба. Бек тихо стенеше, защото раната на бедрото го болеше. Отекла и пълна с гной, тя предизвикваше треска. Войникът цял гореше в огън, а очите му блестяха в полумрака. Галис, ранен в рамото, страдаше по-малко. Неговата рана беше зарасла. Загрижен, Галис тъжно гледаше другаря си.

Бин се обърна към вожда на ордата:

— Пленихме тези двама войници и ги доведохме с нас. Те ще ви научат как се хващат диви коне и как трябва да се опитомяват. Единият от тях е ранен в бедрото. Ако не умре нощес, аз утре ще го лекувам с нажежен камък. Другият е ранен по-леко. Той след няколко дни ще оздравее.

И наистина на другия ден Бин извърши страшното лекуване с нажежен камък. Галис с ужас гледаше какво се прави с неговия другар. Мислеше, че по този начин се отмъщава на пленниците.

Когато поставиха полумъртвия Бек на постелята, старецът даде заповед за тръгване. Стиб веднага извика своите другари. Те яхнаха конете и зачакаха, готови за тръгване.

Голяма част от оръжието, облеклото и броните, както и десет коня, оставиха на ордата Сияк и като взеха Галис със себе си, войниците тръгнаха към пещерата на стария Бин.

През нощта дебел пласт сняг покри земята. Войниците попадаха на следи от диви свини, елени и вълци. Следите се кръстосваха или смесени показваха, че оттук беше минала глутница. На едно място забелязаха кървави петна и оглозгани кости. На изтъпканата земя лежеше череп на елен, украсен с прекрасни рога.

Колкото повече се приближава към планината, конниците чувствуваха все по-голям студ и забелязваха, че краката на конете затъват все по-дълбоко в снега. Старият Бин зорко гледаше пред себе си, за да не изгуби истинския път, защото околността явно се беше променила. В гората царуваше пълна тишина, само един зелен кълвач, закрепил се за клон, удряше с твърдия си клюн в сухата кора на дървото.

Войниците слязоха на земята. Нагоре през гъстата гора не можеха да продължат на коне. Старият Бин вървеше напред, като водеше своя кон. Колоната се беше удължила след него. Отрядът едва вечерта стигна до пещерата.

Гуапо пръв ги забеляза и изтича към тях. Радостта му беше безкрайна, когато видя пленените коне и оръжието. Двадесетте младежи гордо и надменно гледаха момчето, защото те се бяха борили, можеха да яздят коне и имаха мечове и стрели с остри върхове. Но гордостта им беше краткотрайна. На другия ден, по време на лова на елени, Гуапо препускаше върху Питовия жребец пред целия отряд. Конете на младежите едва го стигаха. Първият елен бе повален от стрела на момчето.

Старият Бин приятно се изненада, когато забеляза, че Пит, Гуапо и петимата младежи от ордата Сияк бяха разчистили землището близо до пещерата и бяха направили четири здрави колиби и голяма конюшня за конете. Обаче опитът да топят метал беше пропаднал. Азур и Пит не бяха намерили подходяща руда.

Пит, Азур и Белина разпитваха пленения войник за положението в дефилето, където беше келтската селище. Галис им разказа как две орди бяха преминали Голямата планина, как най-отбраните войници се бяха били помежду си за своите вождове и как Валоковият войник с изкривена ръка и белег на лицето беше победил двамата си противници.

— Кълна се в красотата на нашата богиня Епона, че това е бил моят Рок! — извика Азур и се удари с ръце по коленете. — Тежко му, който излезе да се бори с него!

Галис продължи:

— Наистина е страшен войн. С един удар на меча отсече главата на нашия най-силен и най-добър боец, Нид. След като победи двамата си противници, Валок стана вожд на трите орди. Единият от тримата вождове, Кид, загина в планината от войниците, които раниха и плениха мен. Ние претърпяхме поражение, когато никой не очакваше. Ако неприятелите ни бяха дочакали в селището, жива душа нямаше да остане от тях. Така… трябваше да се бием пеша и да се гоним с неприятелите, които се криеха зад дърветата.

— За претърпяното поражение трябва да благодарите на стареца, който седи край огъня. Той измисли начина как да се надхитри вашата конница. Той научи безредните, полудиви орди как да ви посрещнат.

Галис поклати глава, помълча малко, след това каза:

— Да, този път ни измами жестоко, но такова нещо повече няма да се случи. Нашите войници са силни. Все повече пристигат през Голямата планина. Те ще завземат цялата тази земя. Ще унищожат всички орди и сами ще ползуват богатствата, които им дава природата.

Гуапо следеше разговора им и го превеждаше на Бин и Стиб.

Известно време в пещерата царува тишина. Сухите дървета, хвърлени в огъня, пращяха. Димът се извиваше под високия свод, бавно излизаше навън и се губеше в студената нощ. Конете пръхтяха в конюшнята, хрупкаха сухата трева, която беше сложена накуп пред тях, и остреха уши, защото усещаха наблизо миризмата на вълци.

— Какво ще направят тези хора с мен? — попита Галис.

Пит малко помълча, след това се обърна към Гуапо:

— Попитай стареца и другаря си Стиб какво смятат да направят с пленения войник.

Момчето се обърна към Бин и веднага получи отговор:

— Ако иска да работи за нас, ще го оставим жив. Трябва да лови диви коне и да ги опитомява, да копае руди и да прави от тях метално оръжие. Ако не се съгласи, ще получи нож гърлото.

— Ще работя всичко, каквото искате от мен! — каза доволен келтският войник.

— Ако се опита да избяга, сам няма да може да стигне и на три хвърлея със стрела. Ще го изядат вълците, които зиме на големи глутници кръстосват из околността. Така можеш да му кажеш — прибави Бин.

Галис съвсем не мислеше да бяга. Той пак се обърна към Пит:

— Аз принадлежах на Кидовата орда, но твоят случай ми е познат. Разказваха ми в селището как са зазидали теб и тази жена в пещерата. Всички там мислеха, че сте мъртви, но преди да тръгнем на борба, се говореше, че сте идвали в селището и сте отвели една девойка. Това е вероятно красавицата, която седи край огъня.

— Така е — каза Пит. — Аз идвах в дефилето с това момче.

— И за него се говореше — прибави Галис.

— За мен тепърва ще се говори — каза Гуапо на лош келтски език.

Войниците се засмяха.

На другия ден Пит и Галис издигнаха жертвеник насред пещерата, В присъствието на всички беше извършено бракосъчетанието между Пит и Белина. Единствено плененият войник като мъж можеше да извърши свещения акт на венчавката. Той заместваше свещеника, Едно бяло яре от Биновата кошара беше принесено в жертва. От кръвта му, събрана в делва, пиха по малко всички присъствуващи, а след това вкусиха по малко от опеченото му месо.

Галис призоваваше боговете и ги молеше да благословят и пазят брака, сключен между Пит и Белина.

— Исках да помоля стареца да извърши венчалния обред — каза Пит, — но не бях сигурен, че неговите думи ще умилостивят нашите богове. Той принадлежи на друго племе. Не знае и езика, на който говорим ние. Чрез теб боговете ми изпратиха сигурно указание, че бракът ми ще бъде щастлив.

Галис го прегърна.

На Пит и Белина беше дадена една от направените колиби да прекарат живота си в нея.