Славомир Настасиевич
Гуапо (6) (Момчето от пещерата)

Глава 5

Предателите трябва да страдат и след смъртта си.

Така отреждат боговете.

На разсъмване келтските войници се събраха пред колибата на Валок, защото всички бяха научили за бягството на пленниците. Намериха срязаните връзки до дървото, за което бяха вързани Стиб и Гуапо, а край огъня — празния мех. Азур и Пит твърдяха, че не знаят как са избягали пленниците. Когато слънцето изгря, тъпаните забиха. Тяхното биене означаваше, че ще започне съденето на предателите, на което трябваше да присъствуват всички келти. Раздвижи се цялото селище. Жените и децата излизаха от колибите и се присъединяваха към мъжете. Майката на пазача Пит пристъпваше унила, а на две крачки зад нея се намираше девойката Белина, годеницата на младежа. Двете тежко понасяха подигравателните погледи на жените, които ги заобикаляха.

На сборното място в кръг бяха наредени камъни. На най-високия камък, покрит с овчи кожи, седяха Валок и ватесът. Насядаха още десетина старейшини, между които беше и Рок, войнът с изкривена лява ръка и белег на лицето.

Когато всички келти се събраха, Валок стана и вдигна ръка нагоре. Тъпаните млъкнаха, глъчката стихна. За миг настъпи мъртва тишина. Водачът на ордата проговори:

— Вече на всички ви е известно какво нещастие ни сполетя. Пленниците, определени да бъдат принесени в жертва на боговете, са избягали нощес. Гневът на боговете е над нас. Нека да дойдат виновниците и да седнат в кръга, който е очертан между нас, старейшините.

Сред събраните настъпи раздвижване. Глъчката се засилваше все повече. Войниците изкараха пред себе си пазача Пит, а жените — Азур. Те двамата с наведени глави, унили седнаха в кръга.

Жени с деца се блъскаха и натискаха, за да видят по-добре обвиняемите и да чуят думите им. Всички знаеха, че това е рядък случай и че трябва внимателно да го следят, защото между келтите почти не съществуваха предатели. Затова всички се стремяха да не пропуснат нито една дума при съденето.

— От този кръг или ще излезете на свобода, или ще умрете, както реши съдът на старейшините — каза Валок и се обърна към пазача: — Ти си Пит, синът на Алко.

— Да — отговори младежът.

— Баща ти загина в борбата с галите.

— Да. Седмина го нападнали изведнъж. Той убил четирима, другите убили него.

— Знаем това. Твоят баща живя и воюва, както подобава на мъжете от нашето племе. Загина славно. Ако сега беше жив и се намираше между нас, той сигурно щеше да те убие със собствената си ръка. Сега ние ще те съдим. Като пазач ти си се напил и си позволил пленниците да избягат. Така ли беше?

— Така.

— Затова ще умреш. Ватесът, свещеник и пророк, който познава всичките закони на нашите деди, ще определи как да умреш.

След това вождът на ордата се обърна към жената:

— А ти, Азур, си дала ракия на войника, който беше определен за пазач, напила си го и по този начин си дала възможност да избягат онези, които бяха определени да бъдат принесени в жертва на гроба на младежа, убит в мочурището. Неговата душа копнее за отмъщение и нека боговете отредят злото да бъде само за вас, племето да не бъде сполетяно от нещастие. Вие сторихте грях и спрямо боговете, защото ги лишихте от човешката кръв, за която те толкова жадуват. Ти си жена-боец. Умееш да си служиш с бойна брадва по-добре от мнозина от нашите мъже и затова толкова по-голям е срамът, че си станала предател, защото е сигурно, че ти си срязала връзките на ръцете на пленниците и си им позволила да избягат.

Азур стана и искаше да отговори, но Валок я прекъсна:

— Седни. Това е кръгът на срама и без позволение на съда не можеш да ставаш.

Жената седна на земята и каза:

— Аз се бих за това племе покрай двамата си мъже, които загинаха в борбата. За смъртта и на двамата беше отмъстено. Аз на самото място с тази десница отмъстих за тях: унищожих убийците им. Кой може след това да каже, че съм предател?

— Ще умреш! — каза Валок.

— Ще умра, когато пожелаят боговете. Разчистете това място, дайте две брадви и нека едната вземе онзи, който твърди, че съм предател, а другата ще взема аз. Нека боговете ме превърнат в камък, ако не отсека главата му с един удар.

Стана ватесът. Жълтеникавите му очи святкаха като очи на рис. Той започна да говори:

— Законът на боговете и на нашите деди гласи: предателят трябва да умре прокълнат и на прокълнато място, душата му трябва да страда и след смъртта. Нашите деди са удавяли предателите в блатата, че и след смъртта душите им да вият като чакали над мочурищата и тръстиката. Така желаят боговете и кой смее да каже, че може да бъде другояче? Вие двамата ще бъдете зазидани в пещерата на убитите неприятели, чиито души сега вият и плачат там и денем и нощем. Така прокълнати ще умрете на прокълнато място. Маните на онези, които избихме, ще изсмучат кръвта ви и ще си отмъстят на душите ви. В името на нашите богове и на нашето славно и непобедимо във войните племе проклинам войника Пит, Алковия син, и жената Азур, душите им да страдат във вечни мъки и мравки да изядат непогребаните им тела.

Азур скочи от кръга и викна:

— Връщам проклятието върху теб! Нека черната смърт се свие в пазвата ти и нека тялото ти изгние, преди безбожната ти душа да излети от него.

Ватесът отговори надменно:

— Ти вече не принадлежиш на живите.

Целият сбор мълчеше, защото това беше народ суров и отмъстителен до кръвожадност. Такава присъда беше нещо обикновено за келтите. Все пак по лицата на неколцина се появи израз на състрадание. Но никой не посмя да противоречи на ватеса и на вожда на ордата.

Така изглеждаше този съд.

Всички вече смятаха двамата осъдени за мъртви. Валок стана.

— Съдът завърши — каза той. — Сборът може да се разпръсне. Десет войници веднага да отведат виновните и да приложат наказанието: нека ги закарат в пещерата, нека нахвърлят много камъни на входа й, така че и зрачец светлина да не проникне вътре.

В това време малката Муму се промъкна през тълпата, скочи в кръга между старейшините и викна:

— Татко и всички старейшини и всички мъже и жени, чуйте: Пит и Азур не са виновни! Аз срязах връзките на ръцете на пленниците. Аз им помогнах да избягат.

Хората зашушукаха. Валок смаян гледаше дъщеря си. Не можеше дума да продума. Другите старейшини, като гледаха ту бащата, ту детето, очакваха думите на пророка.

Гласът на момиченцето отекна още веднъж като вопъл:

— Пазачът Пит и Азур не са виновни! Зазидайте мен в пещерата!

Ватесът погледна изпод вежди Валок. Неговите коварни очи премигнаха няколко пъти, една спазма изкриви устата му в усмивка и той заговори, като се наслаждаваше на всяка своя дума:

— Маните, които идват от големите висини, оттам, където царуват доброта, благост и любов, ръководят малката дъщеря на Валок. Но тя трябва да знае, че добрите мани ще й се разсърдят, ако се застъпва за предатели, които спадат към злите мани. Нека малкото момиче отиде в колибата на баща си и се моли на боговете за душите на добрите хора, а Пит и Азур са зли и принадлежат на злите мани.

Валок с благодарност погледна пророка.

— Аз ги пуснах да избягат! Аз ги пуснах! — викаше Муму през плач.

Азур разпери ръце и момиченцето падна в прегръдките й. Двете плачеха и се обливаха една друга със сълзите си.

Като си тръгваше, Рок погледна към тях И сълзи блеснаха в очите му. Но той избърза и се смеси с хората, които се разотиваха.

Майката на осъдения пазач Пит плачеше и нареждаше. Другите жени минаха край нея мълчаливо, като се правеха, че не я виждат. Тя беше родила предател И затова щеше да бъде презряна до края на живота си.

Пит се приближи до майка си и застана пред нея, като я гледаше с тъжен поглед. Тя се озърна и като видя, че всичките жени са си отишли, прегърна сина си, хълцайки. След това се отдалечи няколко крачки от него и плю три пъти на земята:

— Нека твоята душа се смеси с добрите мани, а проклятието нека отиде в земята или да премине върху твоите злосторници! — извика жената.

Четирима войници хванаха осъдените и вързаха ръцете им отзад. Другите шестима се присъединиха към тях с голи мечове и шествието тръгна към пещерите. Мястото пред Валоковата колиба опустя, само малката Муму седеше на един камък и плачеше. Глъчката на мъжете и жените утихна в далечината. Момиченцето повдигна глава и видя Азур, пазача Пит и техните придружители, че минават между боровете на път за първата пещера. Видя как девойката Белина се подаде иззад един голям камък, изтича при Пит и го прегърна. Един войник я сграбчи за раменете и я блъсна настрана. Малката дъщеря на вожда на ордата тъжно захълца и скри глава в шепите си. Когато погледна след малко, видя само войниците, които събираха големи камъни и ги слагаха на входа на пещерата. Скоро и това беше свършено. Десетимата войници бавно се връщаха в селището. Те разговаряха, смееха се и като се спущаха надолу, под краката им се откъртваха камъни и се търкаляха.

Така бе изпълнена келтската справедливост. Тя се вряза дълбоко в сърцето на момиченцето Муму.

 

 

Азур и Пит бяха зазидани в пещерата. Обкръжаваше ги пълна тъмнина. Ръцете и краката им бяха здраво вързани.

— Ще умрем в страдания — каза Пит.

Жената с мъка се надигна и остана седнала на земята.

— Нашите войници са прекрасни момци — каза тя. — Не забравиха да вържат и краката ни. Сгрешиха, че не смазаха главите ни с камъни. Тогава и за теб, и за мен мъките щяха да бъдат по-малко. Но нека бъде волята на боговете. С вайкане няма да подобрим положението, в което се намираме. Приближи се да мога да те пипна… Домъкни се някак до мен.

Пит се влачеше и бавно се доближаваше до жената. Скоро главата му допря коленете й.

— Сега се обърни и легни по корем. Ще отвържа със зъби връзките на ръцете ти — каза жената.

— Защо? — попита Пит. — И така няма спасение за нас. Ние сме тук живи погребани.

— Не искам да умра с вързани ръце и крака, защото не желая да бъда роб на онзи свят — каза Азур и започна да търси с уста възела на ръцете на войника. Пит лежеше по корем и стенеше. Връзките се врязваха в китките и глезените му. Непоносимата болка предизвикваше сълзи в очите. Жената теглеше със зъби единия край на въжето, но напразно. Времето минаваше. Тя намери гънките на възела. Устата й вече се разкървави и все пак не можеше нищо да направи.

В пещерата беше тъмно като в гроб.

— Цялата ми уста се разкървави — каза Азур. — Опитай се ти да отвържеш връзките на моите ръце.

Като каза това, тя се изви умело и легна по корем. Пит се обърна настрана и някак напипа с уста възела на нейните ръце. Хвана със силните си челюсти едната гънка на въжето и дръпна. Връзката малко се разхлаби. Окуражен, младежът продължи да дърпа със зъби краищата на въжето и почувствува как възелът става все по-хлабав.

— Готово. — каза Азур и измъкна едната си ръка. Веднага освободи и другата си ръка. После развърза връзките на краката си. Лесно развърза и връзките на Пит.

След това станаха и направиха наслуки няколко крачки.

— Ако някога се измъкнем от този гроб — каза жената, — първата ми грижа ще бъде със собствените си ръце да удуша онзи козел, който се представя за пророк. Неговата уста, която е винаги готова да лочи човешка кръв, ни прокле. Нека боговете със своята мощ направят проклятието да постигне него.

— Мълчи — каза Пит. — Боговете още повече ще се разгневят от твоите думи. Докато сме живи, не трябва да ругаем пророка, защото всяко божество говори чрез неговите уста.

— Какво ме интересува, щом като мен и теб там вече не ни броят между живите. Ти си войник. Знаеш само да убиваш, а когато убиваха теб, ти се изплаши от убийците си. Баща ти Алко не беше такъв страхливец.

— Какво трябваше да направя? — попита войникът.

— Аз ли трябва да ти кажа! — учуди се жената. — Трябваше да грабнеш меча и да прободеш мръсното сърце на пророка.

— Защо ти не го направи? Разказите за твоето геройство са познати на всекиго в селището.

— Ръцете ми бяха празни…

Седнаха на земята и опряха гърбовете си на стената на пещерата. Известно време размисляха и мълчаха. Жената се заричаше в себе си, ако излязат някога живи от пещерата, да отмъсти и на Валок, и на пророка.

— Цялото ни племе е глутница вълци, които се изяждат помежду си. От тази паплач само гласчето на малката Муму екна в наша полза. Всички други подвиха опашки ката подли псета и мълчаха.

Времето минаваше, а те мъчно се помиряваха със съдбата си. Знаеха, че още не е започнало онова, което предшествува смъртта: гладът и жаждата. Все пак и при най-голямо отчаяние, когато човек съзнава, че няма спасение, някъде в дъното на душата му трепти искрица надежда, която тлее до последния дъх. При такова положение понятието за времето се губи.

Пит и Азур дълго мълчаха.

После войникът заплака. Не плака, когато беше изречена присъдата, нито когато се разделяше с майка си. Но изпълненото с болка и отчаяние сърце не издържа. Войникът плачеше и хълцаше като дете.

— Ти си по-слаб от жена! — подхвърли му Азур злорадо. — И двамата ще умрем и това трябва да ни бъде ясно. В гърдите ти бие сърце на плашлив чакал, който трепери и скимти, когато над него пръхти катерица.

Пит сграбчи в тъмнината ръката й и започна да я извива.

Жената го захапа за мишцата. Напрягаха се да нанесат колкото е възможно по-силна болка един на друг.

— Ти си виновна за моята смърт. Ти ме напи и затова ще смажа главата ти в стената като на змия.

Щом каза това, Пит я хвана за косата и тресна главата и в камъните. Зашеметена, жената отвори челюстите си и изпусна ръката му. Каго се придържаше с ръце за стената, Азур започна да се смее, най-напред тихо, после все по-силно, докато смехът и се превърна в лудешко кикотене, което се удряше в стените на мрачната пещера и страшно отекваше. Войникът бе обхванат от ужас. През главата му мина, че жената е полудяла. Веднага пусна ръката й и като обезумял изтича в тъмнината. Но след десетина крачки се спъна и падна, удари главата си в камък и изгуби съзнание.

Жената бавно тръгна към мястото, откъдето се чу тъп удар. Пръстите й се свиваха като нокти на рис. В пристъп на нервност тя реши да удуши младежа. Извитата ръка ужасно я болеше, а главата и бучеше от удара в стената на пещерата. Както вървеше в тъмнината, тя се спъна в тялото на войника. Наведе се и напипа главата му. По пръстите й полепна кръв. В същия момент и се стори, че тъмнината на това място не беше много гъста. Бързо погледна надясно. Едва видима лента светлина влизаше отнякъде в пещерата. Почти се задуши от вълнение. Остана известно време като замаяна. Когато малко се посъвзе, тръгна по посока на светлината. Гледаше втренчено бледата лента. Направи двадесетина крачки и изведнъж забеляза, че светлината се изгуби. Отново отчаяние обхвана жената. Почувствува такова изнемощяване, че трябваше да се облегне на стената на пещерата. Все пак се мъчеше да не изгуби силата на съобразителността си. Сети се, че в тъмнината трябва да е попаднала на някой ъгъл или на камара камъни и се опита да се върне по същия път, по който беше стигнала дотам. Вървеше заднишком, малко вдясно. След като направи няколко крачки, светлината пак се появи. Жената отново тръгна напред, като се придържаше с ръце за стената. Изведнъж напипа една скала, която препречваше пътя. Тя я заобиколи и светлината пак се показа. Вървеше бавно и когато стигна до един завой, се намери пред тясната пукнатина, през която се излизаше от другата страна на хълма.

Жената се хвана с две ръце за стената и с пълни гърди вдишва пресния въздух, който струеше отвън. Когато малко се успокои и съвзе от вълнението, разтвори гъстите листа от дива лоза, с която беше обрасла почти цялата пукнатина, и видя най-напред небето, а след това прелестната дневна светлина.

В далечината съзря вълнисти хълмове, котловини и рекички, които се извиваха все в една посока. А още по-далеч, чак на хоризонта, се издигаше Голямата планина сред истинско море от небесна синевина.

След малко жената се върна в пещерата. Дълго търси, докато напипа другаря си; като го влачеше, едва се промъкна с него през отвора. Пит все още беше в безсъзнание. На челото му имаше отекла рана, върху която кръвта, смесена с прах, се беше съсирила.

Азур гледаше бледото лице и сухите му устни, съсирената кръв и миглите, които потрепваха на дневната светлина. Изтръпна, като си помисли, че преди малко искаше да удуши този младеж, който ще бъде единствената и подкрепа в самотния и труден живот. Жената скри лице в шепите си и заплака.

 

 

Бягаха на запад, уверени, че на тази страна няма да срещнат никого. Бързаха колкото беше възможно по-скоро да се доберат до планината, която виждаха в далечината пред себе си.

Пит и Азур не знаеха, че на пътя им се намира Голямата река.

Макар, че есента наближаваше, обедното слънце печеше непоносимо. Ужасните часове, които преживяха тази заран, им вдъхваха свръхчовешки сили и те вървяха, вървяха, за да избягат колкото е възможно по-далеч от своята орда. Двамата почувствуваха близост и взаимна симпатия и никой от тях не се осмели да спомене страшната сцена, която се разигра в пещерата. Преследвани от една и съща съдба, те разбраха, че са оставени сами на себе си и че ги чака живот, изпълнен с борби и страх. Предстоеше им път в неизвестността. Прегазваха рекички и тресавища, заобикаляха мочурища, като се провираха през гъсти шубраци и когато слънцето вече клонеше на запад, стигнаха до реката, хвърлиха се в нея и преплуваха на отвъдния бряг. Когато се промъкваха през гъстата тръстика, на едно място Пит забеляза проправения път, през който бяха минали Пит и Гуапо. Той се спря и каза:

— Оттук са минали онези, заради които ние двамата пострадахме. Вървим по техните следи. Ако ги настигнем, ще ни убият, защото у тях са моят меч, лъкът и стрелите.

— Те са в същото положение, каквото сме и ние — каза жената. — Ще се опитаме да се сприятелим с тях. Онези, които останаха зад нас, които ни отхвърлиха от себе си, плюха върху нас и ни осъдиха на срамна смърт, са наши по-големи неприятели. Трябва преди всичко тях да избягваме. Там оставих само едно същество, което обичам. Това е малката Муму.

Пит наведе глава и мълча известно време. После каза:

— А аз майка си и девойката Белина.

Решиха да вървят по следите на Стиб и Гуапо. В подножието на планината попаднаха на отпечатани в пръстта конски копита.

— Това са следи от конете на тримата войници, които отидоха да търсят палачите на младежа, убит в мочурището. Те не се върнаха в селището. Какво ще правим, ако попаднем на тях?

Жената отговори:

— Те не знаят за нашето осъждане. Ще се присъединим към тях и ще им кажем, че сме се изгубили. При първото пренощуване ще забием и на тримата меч в сърцето. Ще вземем конете и оръжието им и ще бягаме по-нататък.

Пит мълчеше.

Бяха отминали вече доста път, когато се спусна мрак. Азур и умореният и гладен младеж се проснаха на земята между три къпинови храста, без да мислят за опасността, която нощем може да ги сполети от дивите зверове.

Рано в зори продължиха по-нататък по конските следи.

Пит се чудеше:

— Трябва да се е случило нещо с разузнавачите. Два коня са изчезнали, а може би с тях и конниците.

Когато слънцето отскочи високо, бегълците стигнаха на поляната, където чакалите и хиените бяха довършили своето пиршество. Азур и Пит попаднаха, на разхвърляни и оглозгани човешки и конски кости, които мравките напълно бяха изчистили. Тревата на това място беше съвсем изгазена.

— Това са остатъци от тримата наши войници, които тръгнаха след палачите на убития в мочурището младеж. Те никога няма да се върнат в селището — каза Пит.

Азур мълчеше. Тя забеляза, че нещо се белее в тревата. Приближи се и се наведе. Най-напред намери един меч, след това още един както и два лъка; наоколо лежаха пръснати стрели.

В този момент на края на гората се появиха Гуапо и Стиб, които излязоха на поляната на около петдесет метра от келтските бегълци.

Пит бързо се наведе и взе единия лък; от земята, но веднага го хвърли. Чакалите бяха изгризали тетивата му от телешко черво. Същото бе станало и с другия лък.

Стиб вече беше насочил стрелата към войника и започна да обтяга лъка. Стройното му тяло бавно се извиваше назад. Пит помисли, че няма да може да се спаси. Стоеше немощен и чакаше удара на стрелата. Застанала до него, Азур махаше ръка, като даваше знаци на младежите.

— Остави стрелата — каза Гуапо. — Не виждаш ли, че онзи човек няма оръжие? Те искат да преговарят с нас.

Стиб не обърна внимание на думите му. Внимателно се прицелваше. Но точно когато искаше да опъне, Гуапо го блъсна и стрелата прелетя над Питовата глава.

— Какво правиш! — изкрещя Стиб. — Да не искаш да ни насекат с мечовете?

— Това са пазачът и жената, от които избягахме. Вероятно са изгонени от племето заради нашето бягство.

— Откъде знаеш?

— Нима не виждаш, че са без оръжие?

Стиб скърцаше със зъби и слагаше друга стрела на тетивата.

— Те ще умрат от моята ръка, защото принадлежат на неприятелската орда.

Но Гуапо сграбчи лъка с двете си ръце и започна да го дърпа към себе си. Азур вече се приближаваше към тях, защото видя, че момчето ги защищава.

— Няма да убиеш жената, която спаси живота ни! — викаше Гуапо и продължаваше да дърпа лъка на другаря си.

Най-после Стиб отстъпи, но очите му гневно светнаха.

— Те са изпратени след нас да ни хванат — каза той.

— Да — отговори момчето. — Те двамата сами и без оръжие. Ти като че ли нямаш мозък в главата си.

Азур вече застана пред тях. Пит също започна да се приближава. Стояха така известно време и мълчаха. После Гуапо пристъпи и хвана ръката на жената. Тя го помилва по косата. Момчето първо проговори:

— Ти пазеше момиченцето, което ни спаси живота. Жената не разбра думите, но почувствува приятелското отношение, което проявяваше Гуапо.

Но Стиб кръвнишки гледаше Пит, макар че той не проявяваше никакви признаци на враждебност. Гуапо пристъпи и към него и го потупа по ръката. Войникът се усмихна и стисна ръката на малкия.

— Никак не струва, дето гледаш като вълк — каза Гуапо на Стиб. — Те отсега ще бъдат наши приятели и ще вървят с нас.

Азур като че ли разбра какво каза детето, прегърна го и го притисна на гърдите си.

След това насядаха на тревата на края на гората и изядоха остатъците от сушеното месо и погачите, които Гуапо извади от торбата. Дълго си почиваха под един разклонен бук, като се разбираха чрез знаците, които правеха с ръце.

Стиб отиде и събра разпръснатите лъкове и стрели. Донесе и двата меча. Без дума да продума, даде единия меч на Пит, а другия на Гуапо, който гордо го затъкна в пояса си.

Така четиримата сключиха приятелство. Имаха четири меча, четири лъка, петдесет стрели с металически върхове и един кон.

Жената без никакво колебание взе меча, който беше окачен на колана на коня, и го препаса.

Вървяха все към запад. Азур яздеше коня, а те тримата вървяха пеш. При първата почивка Пит обели с меча лико от една дебела липа, намокри го в потока и започна сръчно да го усуква. След това го разряза на две части, които върза на лъковете като тетиви.

Слънцето току-що беше залязло. Червеното небе на запад още изпращаше силни отблясъци. Пит взе единия лък и няколко стрели, даде знак на Стиб да направи същото и двамата тръгнаха из гората на лов.

Жената събираше сухи листа, трева и клончета, готвеше се да запали огън. Гуапо извади кремъка и праханта от торбата и започна да удря. Сложи запалената прахан в сухата трева и задуха. Скоро пламна огън. Навсякъде наоколо имаше висока и сочна трева. Азур сне чергата от коня и продължи юлара с колана, за да има конят повече простор за пасене. Питомното животно, вързано с дълъг юлар, най-напред се потъркаля по земята, напи се с вода на поточето, а след това се нахвърли да пасе трева.

Пит и Стиб се спуснаха в едно дере, обрасло с леска и дрян. Изпод едно нагнило съборена дърво, което се подаваше от гъсталака, изскочи заек. Стиб вдигна лъка и се прицели, но келтският войник го хвана за ръката. След това му обясни със знаци, че не си заслужава да се хаби стрела за това животно: месото му не е за ядене, защото от него мускулите отслабват, а сърцето става страхливо.

Младежите попаднаха на следи от стадо диви свини. Вечерният ветрец духаше в лицата им и Пит реши да заобиколи следите в полукръг. Показа с ръка на другаря си да тръгне вляво, а той се упъти надясно.

Стиб тръгна. Вървеше внимателно, като заобикаляше храстите. С лявата си ръка държеше лъка със стрела на тетивата. Младежът беше решил, щом Пит се появи наблизо първата стрела да изпрати срещу него. Дивото му сърце гореше за отмъщение. Като вървеше бавно между храстите, мислеше най-напред да убие войника, а след това и жената, защото те бяха от племето, което беше унищожило тяхната орда. Те двамата трябваше да умрат.

С тази мисъл в главата той вървеше от лявата страна на дерета и се криеше зад дърветата и храстите. Вглеждаше се втренчено в посоката, от която трябваше да се появи Пит. В един момент го забеляза между дърветата и бързо вдигна лъка, но войникът изчезна зад клоните. Стиб се заспуща по дерета и скоро стигна до потока. Младежът надзърна иззад един дебел бук и забеляза по посока на течението на водата малко стадо диви свини, които пасяха покрай потока. Видя и Пит на няколко десетки метра вдясно от себе си как лежи зад едно съборена дърво. Келтският войник, пълзейки срещу вятъра, съвсем се беше приближил до стадото. Стиб видя как главата му бавно се подава зад дървото, след това опънатия лък и чу, че тетивата звънна. Стрелата улучи едно по-голямо прасе, което заскимтя и се затъркаля по земята. Пит веднага легна зад дървото и чакаше другите свини да се разбягат. Тогава Стиб вдигна лъка и го насочи към него. Чакаше войника да стане.

В това време стадото с грухтене удари на бяг. Уплашените свини хукнаха към Стиб, който, дебнейки Пит, не им обърна внимание. Един средно голям шопар нападна младежа, за миг заби острия си зъб в бута му и избяга със стадото.

Стиб изохка и падна. Бликна кръв и изпръска тревата и листата около него.

Пит видя, когато младежът падна, и веднага изтича при него. Опита се да го вдигне, но понеже кръвта не преставаше да тече от раната, той откъсна единия си ръкав, направи от него превръзка и здраво стегна раната. След това натовари младежа на гърба си и бавно тръгна към мястото, където бяха останали Азур и Гуапо. Като стигна там, спусна го до огъня, каза няколко думи на жената и отново се изгуби в гората.

Азур и Гуапо замъкнаха ранения младеж до потока. Жената развърза раната, която още кървеше, и я изми добре със студена вода. После откъсна няколко листа от някаква билка, която растеше на туфи край потока, сложи ги в устата си и след като ги сдъвка добре, наложи ги на раната, която здраво превърза.

Сетне настаниха ранения край огъня.

Пит се върна с прасето, което беше убил, приготви го и го набучи на ръжен. След това заби чаталести колчета край огъня, който вече добре се беше разгорял, и сложи на тях ръжена с прасето.

Стиб страдаше от болките, но мълчеше. Гуапо донесе доста суха трева и я постави под него, за да му бъде по-меко, после го зави с одеялото и седна до него.

— Чувствуваш ли силни болки? — попита той.

Стиб кимна. След малко каза:

— Дивият шопар ме закачи със зъба си.

— Аз ти казах, че си лош ловец — продължи Гуапо. — Вместо ти да убиеш шопара, малко е останало той да те убие. Защо позволи свинята да те рани?

Стиб обърна глава настрана. Момчето продължи с упрек:

— Нима не можа да избягаш или да се скриеш зад някое дърво, ама че лош ловец!

— А кой уби горския лъв? — попита Стиб, като стенеше.

— Уби го ти, но сигурно случайно.

Замълчаха. Азур тихо разговаряше с Пит, който обръщаше прасето на ръжена.

— Исках да убия неприятеля! — каза Стиб изведнъж.

— Кой неприятел?

— Тоя, дето седи край огъня.

Гуапо сви рамене:

— Сгрешил е, че не те е оставил ранен в дерета. Чакалите и мравките щяха да те изядат досега.

Пит бавно въртеше ръжена, който скърцаше на колчетата.

Нощта вече съвсем се беше спуснала. Огънят осветяваше най-близките дървета, зад които се подаваха други, по-малко осветени, така че изглеждаше, че извират едни от други. Бистрата вода в поточето ромонеше и подскачаше по камъните.

— Той видя ли, когато насочи стрелата срещу него? — попита Гуапо.

— Не — отговори младежът тихо.

Пит казваше на Азур:

— Превързах раната му и го донесох тук. Може би щеше да бъде по-добре, ако бях пресякъл гърлото му с меча, защото те са пещерни гризачи, които ще ни убият, докато спим.

— Ние нямаме други приятели. Сега те са единствените — каза жената.

— Видях го как насочи стрелата срещу мен. Искаше да ме убие. Ако не беше го съборил дивият шопар, аз щях да бъда мъртъв, а също и ти. Той ще убие и теб.

— Сега вече няма да може, Защото е тежко ранен. Не може да се изправи на краката си. Но известно време ще бъдем внимателни. Ти, изглежда, мислиш, че ще ни бъде много по-лесно, ако ги убием.

— Мисля, че ще е по-добре, защото иначе сигурно те ще ни убият.

Гуапо следеше разговора им. Не разбираше нито дума, но почувствува за какво говорят и се обърна към Стиб:

— Другарите са ми разказвали, че когато си бил момче, си изял дроб на чакал. Сега ми е ясно защо си така коварен и защо сърцето ти е подло. Войникът и жената са изгнаници, те дойдоха при нас като приятели, а ти направи от тях неприятели. Тази жена, която е силна като мечка, би могла с една ръка да удуши и мен, и теб. Тя не прави това, защото иска да бъдем приятели. Чуваш ли какво ти говоря?

Но Стиб не го чу. Беше в треска и безсъзнание.

Конят, който хрупкаше наблизо трева, се изплаши и започна да се приближава към огъня. Светлите му очи гледаха неспокойно в тъмнината. Пит престана да обръща ръжена и взе лъка, който лежеше до краката му. Гуапо сложи наръч суха трева в огъня, а Азур взе една по-голяма главня, готова да я хвърли.

В тъмнината блеснаха няколко чифта очи.

— Вълци — каза Пит и изстреля една стрела.

Жената хвърли в същия миг главнята, която описа светъл лък и падна на земята, а на всички страни се разпръснаха искри. Един вълк изскимтя и се шмугна в тъмнината, а другите с вой се втурнаха след него.

Настъпи тишина. Чуваше се само шумоленето на тревата между зъбите на коня, скриптенето и скърцането на ръжена върху колчетата и цвърченето на мазнината, която капеше от прасето върху жаравата. Стиб още беше в безсъзнание и охкаше, а Азур и Гуапо се гледаха приятелски и се усмихваха един на друг. Жената нежно го помилва по косата. Момчето заплака, защото си спомни за майка си, в чиято прегръдка някога спокойно дремеше вечер край огъня.

Пит въртя още известно време ръжена. Когато видя, че прасето е опечено, отдръпна го от огъня, откъсна едната плешка и я даде на жената, другата даде на момчето, а за себе си взе от бута.

След като се нахраниха, войникът натъпка остатъка от месото в торбата и каза на жената:

— Ти ще останеш будна и ще пазиш. Когато ти се доспи много, събуди ме да те сменя.

Като каза това, легна край огъня и скоро заспа.

Гуапо и Азур останаха будни. Малкият се опита да разговаря с жената чрез знаци. Питаше я какво е станало с момиченцето, което два пъти му беше спасило живота. Жената го разбра и му обясни, че малката е много добра и че много е плакала, когато осъдили нея и Пит. Момчето се разнежи и сложи главата си в полата на жената. Тя го милва, докато той заспа.

Азур беше втора майка на момиченцето Муму. Сега обикна и това момче, което нямаше никого на света.

На разсъмване Стиб дойде в съзнание, но не можеше да стане. Решиха да го качат на коня, а Гуапо яхна зад него, за да го прикрепя. Така тръгнаха по-нататък към запад.