Метаданни
Данни
- Оригинално заглавие
- Street of Dreams, Feet of Clay, 1967 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Елка Хаджиева, 1969 (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и начална корекция
- K–129 (2014 г.)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Ripcho (2014 г.)
Публикувано в списание „Наука и техника за младежта“, брой 11/1969 г.
История
- — Добавяне
VI
— Тогава лека нощ — каза Кармоди.
— Повторете, моля.
— Казвам „лека нощ“.
— Приготвили сте се да спите?
— Да. Вече е късно, а аз съм уморен.
— Веднага ли ще си легнете?
— Да, но какво от това?
— Нищо — отговори градът, — но вие забравихте да се окъпете преди лягане…
— А-а… Наистина забравих. Утре сутрин ще се окъпя.
— Но ще се почувствувате по-добре, ако още сега вземете вана.
— Не.
— Дори ако аз лично я напълня?
— Не! Не, дявол да го вземе! Лягам си!
— Постъпвайте, както смятате за най-добре — каза градът. — Не се мийте, не следвайте, не изяждайте определената ви балансирана по съдържание храна. Но само не обвинявайте мен.
— Да ви обвинявам? В какво?
— В каквото и да било — отвърна градът.
— Така. А какво по-конкретно имате пред вид?
— Не е важно.
— Но защо подхванахте този разговор?
— Аз се грижех само за вас — каза градът.
— Това го разбирам.
— Когато взимаш нещо присърце — продължи градът, — когато съзнаваш своята отговорност, много е обидно да слушаш ругатни.
— Но аз не съм ругал.
— Сега — не. Но преди, през деня, ругахте.
— Но аз… просто проявих малко нервност.
— Това е от пушенето.
— Не започвайте всичко отново!
— Няма — каза градът. — Пушете си като локомотив, мен какво ми става?
— Но наистина, дявол да ви вземе — запали Кармоди нова цигара.
— Аз няма да бъда единственият неудачник — довърши градът.
— Не, не — примоли се Кармоди. — Не бива да говорите така!
— Забравете думите ми — помоли го градът.
— Добре.
— Понякога се престаравам.
— Факт.
— На мен ми е особено тежко, защото съм прав. Нали знаете, аз винаги съм прав.
— Зная — каза Кармоди. — Прав сте, вие винаги сте прав. Прав-прав-прав-прав-прав…
— Преди спане не бива да се нервирате така — каза градът. — Искате ли чаша мляко?
— Не.
— А ако поразмислите?
Кармоди затвори очите си с длани. Беше му особено. Чувствуваше се виновен, хилав, безпомощен, мръсен, немарлив. Чувствуваше се безнадеждно и непоправимо покварен и така щеше да бъде винаги, ако не се промени, не се прекърши, не се приспособи.
Но вместо да се опита да направи нещо подобно, Кармоди стана, изпъна рамене и решително тръгна край римския площад и венецианското мостче.
— Къде отивате? — попита градът. — Какво се е случило?
Мълчаливо, стиснал зъби, Кармоди продължи край детския парк и зданието на „Америка експрес“.
— Къде е грешката ми? — извика градът. — Кажете само къде е грешката ми?
Кармоди нищо ме му отговори, с твърди крачки отмина ресторант „Рошамбо“ и португалската синагога и най-сетне излезе на жизнерадостната зелена степ, която обкръжаваше Ведроград.
— Неблагодарник! — извика след него градът. — И вие сте като другите. Хората са упорити говеда, вечно и от всичко недоволни.
Кармоди влезе в колата и включи мотора.
— Но, разбира се — подхвана градът с по-спокоен той, — вие сте хора и дори недоволството ви не е истинско. Оттук и поуката — градът трябва да се научи на търпение.
Кармоди обърна колата и пое на изток, към Ню Йорк.
— Добър път! — подхвърли след него Ведроград. — За мен не се тревожете, аз ще ви очаквам.
Кармоди натисна газта до край. От всичко на света най-много съжаляваше, че до ушите му стигна последната реплика.