Ноел Бери Маккю
Вълшебният амулет (1)

Първа глава

Безмилостна мараня трептеше над сухия пустинен пейзаж. Плъзгайки гладко колела, на пистата се приземи малък едномоторен „Чесна“, съпроводен от облак прах, полепващ в тънък слой по лъскавата му повърхност в бяло и зелено.

От самолета слязоха мъж и жена и говорейки възбудено се насочиха към белия фургон, служещ за офис на „Лейк Мийд Еър“. Прашната табела в бяло и черно над главите гласеше: „Големият каньон, панорамни полети, Лейк Мийд“.

Гласовете на двойката прозвучаха остро в тишината на ранната вечер и пилотът въздъхна. Като клатеше глава подир отиващите си клиенти, Тара потупа утешително високото крило на самолета и се запъти към конструкцията от вълнообразна ламарина, изпълняваща ролята на хангар.

Сумракът в помещението тутакси я обърка. Тара запремигва често-често и скоро очите й свикнаха със слабата светлина, проникваща от отворената врата. Напрегнала тяло, тя с отчаяние се взря в трите самолета на различна степен от ремонта. Класически красивото лице отразяваше чувствата й. Как ли щяха да се оправят занапред, когато три от техните седем самолета бяха в неизправност, чудеше се тя. След смъртта на баща й с всички сили се бе борила да направи малкия им самолетен бизнес доходен, за да си пробие път сред планината от дългове, които той им беше оставил. Отчаяно искаше да издържи — заради брат си, знаейки колко много баща им беше желал единственият му син да получи това наследство.

„Защо тогава татко изпи и проигра по-голямата му част, а, Тара? — прошепна отвътре бунтуващ се глас. — Защо стовари целия товар на своето недомислие върху твоите плещи, умолявайки те в онези последни минути, прекарани заедно, да успееш там, където той се беше провалил?“

Неканена влага замъгли очите и с цвят на обсидиан^[1], чиято леко изтеглена нагоре форма създаваше впечатление за весел нрав, ако не се вгледаш по-внимателно. Само тогава случайният наблюдател можеше да заподозре истинската й дълбочина и да прозре изключително страстната й природа. Това бе примесено със самотност на духа — наследството, оставено й от народа на майка й, индианците Хавасупаи.

Мисълта за нежната жена с тих глас, която Тара бе загубила, когато най-много се нуждаеше от нея, отново й причини познатата болка. Беше на дванайсет години и тъкмо разчупваше пашкула на детството. Смъртта на майка й при раждането на нейния брат я беше принудила да напусне сигурната топлина на детството твърде рано и да се озове в света на жените, за който не беше подготвена.

Но все пак се бе справила, припомни си тя, и меките очертания на сочните й устни се опънаха саркастично. Смазан от смъртта на обичната си Лина, баща й се бе обърнал за утеха към бутилката. Никога не му бе хрумвало да се обърне към дъщеря си. Месеците минаваха и тя се бе затворила още повече в себе си, превръщайки се в сянката на онова дете с искрящи очи, каквото бе някога.

Поглеждайки назад, Тара осъзнаваше, че тежката работа се беше оказала нейното спасение. Една съседка наглеждаше детето, докато тя ходеше на училище, но през останалото време сама се грижеше за къщата, готвеше и се превърна в единствената майка, която братчето й познаваше. Не й оставаше време за нормалните занимания на едно младо момиче и не след дълго установи, че вече няма нищо общо със своите връстнички. Нямаше време за танци и събирания или дори да прекара обичайния час след училище, бъбрейки смехории пред чаша безалкохолно. Момченцето, което протягаше към нея пълните си ръчички и потупваше с обич лицето и с пухкавите си длани… само то беше от значение.

Мислите за брат й я накараха да се намръщи. Източилият се тринайсетгодишен Кени Бърнс вече трудно се поддаваше на контрол. Някога лъчезарен и жаден за живот, той беше започнал да се превръща в непознат, откакто баща им почина. Кени бе този, който с широката си беззъба усмивка, в края на краищата, бе успял да измъкне баща й от блатото на самосъжалението, припомни си тя. В началото, обвинявайки детето за смъртта на съпругата си, постепенно той бе започнал да намира утеха в мисълта, че тя не е умряла напразно. Беше оставила на възлюбения си сина, за когото жадуваше, и той насочи към момчето цялото си същество, отдадено някога на неговата Лина.

След смъртта си Кенет Бърнс беше оставил всичко, което притежава, на своя син. След прочитане на завещанието му неговият адвокат ясно беше изразил неодобрението си, но Тара само се бе усмихнала равнодушно и отказа да оспорва решението на баща си по какъвто и да било начин. В края на краищата той бе обсъдил намерението си с нея. Тара бе приела решението му с цялото си сърце, стигайки дори дотам, че му обещала поддържа бизнеса, докато Кени стане достатъчно голям, за да се ползва от своето наследство. Беше слушала безизразно, докато баща й изричаше горещото си желание да остави това наследство на единствения си син, и дори не трепна, когато той беше станал сълзливо-сантиментален, мърморейки едва чуто колко много е обичал Лина… и сега техния син.

Не… тя не беше искала нищо от баща си! Помнеше как, когато беше дете, той се бе шегувал, че тяхната Тара е бавноразвиваща се. Отначало Лина бе възразила на съпруга си, но след време само се умълчаваше и с нежна ръка погалваше дългите черни коси на дъщеря си. „Да — въздишаше тя с глас и очи, изпълнени с гордост, — тя е наистина една от народа ни.“

Майка й я беше обичала, разбирайки вродената й независимост и самовглъбена природа, които я отличаваха от нейния грубоват, добродушен червенокос баща със смеещите се сини очи. Съвсем за кратко я бяха обичали заради самата нея… или поне така си беше мислила. Деймън беше запалил в нея огън, точно както изгряващото слънце къпе каньона в топлина, ала прекалено скоро сенките на здрача се бяха спуснали върху взаимоотношенията им, оставяйки я по-студена от когато и да било и доверяваща се единствено на себе си.

„Деймън…“ Неговото име все още бе част от нея, така силно вкоренена и дълбока, както прорезите по повърхността на каньона, които караха горещия пустинен вятър при преминаването си да стене и пъшка в самотна агония, напразно търсейки да се приюти в някое гладко местенце сред набраздените върхове.

Тара тръсна глава, опитвайки се да пропъди спомените. Дългата й грациозна шия се изви, стройното й изваяно тяло за пореден път затвори същността й в черупката на гордостта. Бедният Франк! Въобразяваше си, че той е ключът, способен да отключи веригите, с които бе оковала живота си. Беше опитвала да му каже, че никога няма да се омъжи за него, но той отказваше да приеме истината. Единствено тя знаеше колко неразрушими са връзките, които я свързваха със среброкосия дявол, изпълващ живота й.

Мисълта за Франк я накара да се обърне и да побърза към офиса. Сигурно вече бе приключил с двойката, която тя беше возила над каньона преди малко; почти усещаше нетърпението, с което я очакваше. Франк често проявяваше нетърпение по отношение на Тара, не проумявайки нуждата й да си открадне няколко скъпоценни мига самота, в които можеше да разговаря със себе си и да си възвърне усещането за сила.

Тара забави крачки, щом се заизкачва по дървените стълби, закрепени здраво пред вратата на офиса. Като си пое дълбоко дъх, тя приглади смолисточерните си къдрици зад малките изящни уши, преди да се протегне и да хване решително топката на вратата.

— Здравей. Извинявай, че закъснях — каза тя тихо. — Реших да проверя какво става в хангара. — „Е, защо казах това?“ — помисли обезпокоена. Беше започнала да се оправдава и да бъбри извинения веднага щом забеляза нацупеното изражение върху приятното лице на Франк.

— Наистина, скъпа — измърмори той, прокарвайки по характерния за него начин разсеяно ръка през и без това разрошената си тъмноруса коса. — Пак ли общувахме с природата? — Тънките му устни се извиха иронично. — Според мен си изкарала прекалено много години в резервата. Не знам как е могъл Кен да позволява на ония хора да ти пълнят главата с най-различни щуротии.

Тара се стегна, гордостта на индианското й потекло се надигна у нея. Минавайки през приятната приемна, която заемаше по-голямата част от подвижния фургон, тя безшумно влезе в офиса и ръката й леко стисна ръба на гишето, разделящо пространството.

— В случай че си забравил — сопна се тя, без да сваля очи от лицето му, докато сядаше на един стол до голямото метално бюро, зад което бе той, — „онези хора“ бяха моите баба и дядо. Естествено, че прекарвах част от времето си с тях. Ако бяха живи, щях да продължавам да ги посещавам.

Враждебността на мелодичния й глас не убегна от Франк. Навеждайки се напред, той улови двете й стиснати ръце в своите, а палецът му ритмично загали деликатната й китка.

— Съжалявам, скъпа — промърмори той, а ясните му сини очи заблестяха измамно насреща й. — Просто ревнувам.

— Нямаш право да ревнуваш, Франк — отвърна тя уморено. — Казвала съм ти го вече!

— Безсилен съм — измърмори той, тъжно поклащайки глава. — Искам всяка частица от теб да ми принадлежи, но нещо все ми се изплъзва. Дразня се, когато те чувствам далечна. Прощаваш ли ми?

Това беше Франк Сайкс, когото тя познаваше, и лицето й се отпусна с облекчение. Обикновено бе пълен с хумор, жилавото му тяло изпускаше неудържими искри от осезаема енергия. Баща й го бе взел на работа преди три години, за да му помага при летенето и защото бе опитен механик, какъвто самият той не беше. След боледуването на баща й и последвалата смърт, Тара беше много благодарна за уменията му, както и за моралната подкрепа, която й даваше той, често за своя собствена сметка.

Тара предполагаше, че за него това оплакване е оправдано и все пак знаеше, че никога няма да отвърне на чувствата му. Вече никога нямаше да се остави да бъде така уязвима. Но, разбира се, Франк не биваше да плаща за предателството на Деймън. Изправяйки рамене, тя се насили да се усмихне, прощавайки му с очи.

— Ей — прошепна той и освободи ръцете й, за да повдигне брадичката й с един пръст, — изглеждаш дяволски изморена. Тъкмо смятах да варя кафе. Как ти звучи?

— Нека го направя аз.

— Не, ти ще си стоиш тук и ще почиваш — нареди той. Усмихващото му се лице контрастираше с нетърпящия възражение тон. — Няма да се забавя.

Тара направи, както той настояваше, повече от апатия, отколкото поради някаква друга причина. Беше уморена, ужасно уморена. Споменаването на баба й и дядо й бе върнало мислите й в златното време, прекарано в резервата с майка й. Тара осъзна, че отдавна не бе изпитвала такова чувство за принадлежност към семейство и общност.

Изведнъж закопня за онзи красив каньон само на трийсет и пет мили западно от Гранд Каньон Вилидж. Макар стръмният каньон да изглеждаше толкова близко от самолет, до него се стигаше само по пътека или с хеликоптер, на който племето се мръщеше. Но при сегашните обстоятелства тя така или иначе не би могла да си позволи пътуването.

Въпреки че баба й и дядо й си бяха отишли и нямаше там други роднини, знаеше, че винаги ще е добре дошла. Беше една от тях от Хавасупаи — народа на синьо-зелената вода. Майка й, баба й и дядо й, й бяха внушили неукротима гордост заради нейния произход, гордост, която се беше увеличавала през годините и тя бе благодарна, че е така. Това бе нещо, което Франк никога няма да разбере, осъзна тя тъжно. Той не усещаше дълбоко в себе си притегателната сила на земята; не чуваше как в кръвта му отеква повикът на дедите, нито му се струваше, сякаш неукротими ветрове го зоват жаловито. След смъртта на майка й нямаше никой, който да я разбира… до появата на Деймън.

Той я беше завел там, припомни си Тара, и сърцето я заболя още повече. Беше пилотирал собствен хеликоптер и тя си припомни неодобрението, което предизвика машината в резервата. Ала то беше преминало в радостна възбуда, щом я разпознаха. Колко беше горда, когато представи Деймън на баба си и дядо си, с ръка, вплетена в неговата. Все още с отнемаща дъха яснота си спомняше начина, по който сериозните му кехлибарени очи бяха посрещнали изпитателния поглед на дядо й.

Беше стояла мълчаливо, внезапно побояла се да приеме присъдата от мъжа с набраздено лице и възлесто тяло, който имаше такъв рядък усет за човешката душа. В очите на Деймън като че ли бяха припламнали жълтеникави точици, но той не се извърна, докато старият човек напрегнато го изучаваше. Секундите й се бяха сторили часове, но накрая дядо й кимна. Прииска й се да закрещи от радост, спомни си тя, знаейки, както и Деймън, че той току-що бе приет в тесния им кръг.

Последвалите дни бяха за Тара един безкраен сън. Деймън беше прекарвал дълги часове с дядо й в скитане из плодородните земи, напоявани от пролетното пълноводие на Хавасу Крийк, очарован от познанията на индианците, които научаваше по време на разходките. Макар да й беше приятно да остава насаме с баба си, все още помнеше нетърпението, с което очакваше завръщането им. За щастие баба й разбираше изгарящата нужда на Тара да има Деймън до себе си. Тя бе вършила ежедневните си задължения в мълчание. От мекия й поглед, отправян понякога към нейната внучка, личеше, че тя знае — за Тара това бе времето на свързване.

Надали двама души са имали по-прекрасен меден месец, помисли си тя, потрепервайки при спомена, и се опита да го пропъди. Ала не успя и не устоя на импулса да постави ръце на ушите си в усилието да изолира онези отдавнашни приглушени викове от страст, които изплуваха нагоре, за да се смесят завинаги с вятъра.

— Добре ли си, скъпа?

Тара отвори очи, все още обладани от миналото, и потрепера, срещайки загрижения поглед на Франк. „Глупачка такава — наруга се наум, даже и когато кимаше в отговор на въпроса на Франк. — Живееш в света на белия човек. Не си обвързана с ограниченията на племето. Свещената връзка бе разрушена, но вината не беше твоя… не беше!“

— За бога, Тара, какво има? — попита Франк, коленичейки до нея.

Тара мълчаливо пое чашата с кафе от ръката му, отпивайки едри глътки от вдигащото пара питие.

— Нищо — прошепна тя, взирайки се в черните глъбини на гъстата течност, зарадвана от възможността да избегне изпитателния му поглед. — Аз… ти си прав. Май съм по-уморена, отколкото мислех.

Още докато говореше, тя оправда лъжата в собственото си съзнание. Беше уморена, уморена да носи прекалено тежкия за плещите й товар — винаги да се справя сама. Не беше се видяла повече с баба си и дядо си след онова посещение с Деймън. Бяха починали няколко месеца по-късно, по време на грипна епидемия, която опустоши резервата. Беше се върнала навреме за погребението. Трябваше и това да преживее сама, припомни си с горчивина. Деймън вече се беше върнал при жената, която твърдеше, че е законната му съпруга.

Франк се беше опитал да я предупреди за Деймън, но тя бе отказала да слуша, повтаряйки си, че той просто е ревнив, че Франк я иска за себе си и Деймън се беше съгласил с нея. Признал беше, че е бил женен преди години, но говореше с неохота за първия си брак. Тя му се бе доверила — доверие, чийто резултат беше брачна церемония, оказала се измама.

Усети как яростта я раздира. Беше измамил не само нея, но и старците, към които бе показал такова уважение. Не му беше необходимо да произнася лъжата, той живееше с нея. Тара си спомни радостта върху лицата на баба й и дядо й. Тя и Деймън се бяха прибрали вкъщи от техния скрит рай в каньона, сигурни в любовта си един към друг, или поне така си бе мислила. Колко глупава е била да таи мечти за постоянство в чувствата към човек, който не познаваше значението на тази дума!

Деймън я беше завел в своя апартамент в Болдър Сити, съвсем наблизо до къщата, в която бе живяла с баща си и брат си. Тъкмо им отиваше на гости, когато дойде онова телефонно обаждане, предвещаващо разпадането на нейното щастие. И сега виждаше буреносното изражение върху лицето на Деймън толкова ясно, сякаш той стоеше пред нея. Неспокойно бе местил поглед от нея, отговорите му бяха приглушени, докато стискаше слушалката толкова силно, че кокалчетата на ръката му бяха побелели от напрежението.

— Нещо не е наред ли, Деймън?

Пристъпи към него, сърцето й биеше лудо, докато наблюдаваше стиснатите му до болка устни, бледнината по кожата, докато той се взираше в бръмчащата в ръката му слушалка.

Същата ръка направи движение да остави телефона на вилката, сетне се изви и обхвана бузата й.

— Нищо, за което да се безпокоиш, скъпа — измърмори той, придърпвайки я към себе си, докато лицето й легна на гърдите му. — Боя се само, че ще трябва да посъкратим медения си месец. Налага се да летя до Сан Франциско. Има един проблем, който трябва да реша.

— Ще дойда с теб.

Беше неподготвена за спазъма, който разтърси тялото му; за внезапното напрягане на мускулите му.

— Не! — промълви той, ръцете му се изопнаха почти болезнено.

— Деймън — прошепна тя, вдигайки озадачени очи към неговите, който я отбягваха. — Защо не мога да дойда с теб?

— Знаеш, че баща ти няма да се справи сам с Кени, а се страхувам, че може да отсъствам няколко седмици.

— Седмици? — възкликна тя, впивайки пръсти в ръцете му в опит да го задържи до себе си. — Деймън, не можеш да направиш това!

Все едно че говореше на глух човек. Деймън вече набираше летището и даваше разпореждания да заредят хеликоптера му с гориво и да го подготвят за излитане. Тя го последва в спалнята, наблюдавайки го как яростно нахвърля дрехите си в куфара.

— Не може ли някой друг да се заеме с това?

Тара си припомни разтрепераната несигурност в гласа си, когато му задаваше този въпрос, и потри слепоочия, опитвайки се да намали пулсиращата болка, загнездила се в главата й. Не би могла да понесе спомена за бурната сцена, която беше последвала, разочарованието й бе толкова смазващо, че скоро започна да проклина Деймън.

— По дяволите! Знаеше още преди да се оженим, че бизнесът ми ще изисква много пътуване — беснееше той, собствената му ярост изцяло засенчваше нейната. — Ако ще ми правиш сцени всеки път, когато се налага да замина, излиза, че съм бил пълен глупак да се оженя за теб!

— Деймън! — Името му излезе като въздишка от безкръвните и устни, болката от обвинението му я беше направила безпомощна. Тогава той бе дошъл при нея, но за първи път тя откри, че е неспособна да му отговори. В съзнанието си все още виждаше отворения куфар, избутан на пода като бариера за страстта. Думите на разкаяние, които той бе прошепнал над голите й гърди, бяха неистови, сякаш чрез повторението им би могъл да изтрие болката от предишните. За нея те бяха празни, нищо незначещи бръщолевения, неспособни да възпрат ужасния страх, който се загнездваше в душата й.

Помисли си за детинския начин, по който беше избрала да даде отдушник на страха си, и потрепера.

— Ако си тръгнеш, не си прави труда да се връщаш обратно, защото аз няма да съм тук!

Беше спечелила, но колко горчива беше победата й! Седмица по-късно се обадиха и на нея. Нежният съчувствен женски глас от другия край на линията разрушаваше мечтите й с всяка дума.

— Тара — мълвеше гласът. — Деймън се чувства ужасно, но аз съм сигурна, че ти ще го разбереш. Той се ожени за теб в момент на отчаяние, мислейки, че не го искам повече. Само не си съставяй погрешно мнение. Деймън е почтен човек. Обвинявам единствено себе си за това, което се случи, за болката, която сигурно изпитваш.

На Тара й се искаше да изкрещи на гласа да престане. Очите й бяха потъмнели от страданието, тялото й трепереше толкова силно, че за малко да изпусне слушалката. Ала гласът безмилостно продължаваше:

— Сглупих, позволявайки на Деймън да повярва, че се развеждам с него. Отлетях за Мексико и предприех необходимите правни действия, но не можах да продължа. Върнах се в Сан Франциско, от гордостта ми не беше останало почти нищо и открих, че той си е отишъл. Доста време ми отне да го намеря, но не можех да се откажа. Прекалено много го обичам. Толкова силно го бях наранила, че той дори оставил нареждане в службата си да не ми дават информация за неговото местонахождение. Накрая адвокатите ми успяха да го проследят до Лас Вегас и щом му се обадиха, той се върна при мен. Съжалявам, мила, много съжалявам.

— Той, той е там с вас? — прошепна тя невярващо.

— Ах, не го мрази, Тара. — Другата жена въздъхна. — Той мислеше като свободен мъж, когато те срещна. Само че когато отново се видяхме, осъзна, че никога няма да можем истински да се освободим от миналото. По свой си начин той обича и теб; така е, повярвай ми. Но трябваше да направи своя избор.

— Разбирам — промълви Тара, молейки се треперенето в гласа й да остане незабелязано. — Кажете му да не се безпокои — не искам да го виждам никога повече. Надявам се, че вие двамата ще бъдете… — Не можеше да пожелае на Деймън щастие с друга жена. Омразата се надигаше като жлъчка в гърлото й и тя знаеше, че е неспособна да го стори. Със задавено ридание постави обратно слушалката, но не можеше да си наложи този мазен, самодоволен глас да престане да я измъчва.

Оттогава не бе изминала и година, но следващите месеци бяха кошмар. Ако не беше Франк, Тара не знаеше как би оцеляла. Той, изглежда, разбираше, че всяко споменаване на Деймън е забранено. Милият надежден Франк! Винаги тук, откакто я бяха изоставили сама и разнищена.

Очите й блестяха трескаво, докато обвиваше ръце около врата на Франк, притегляйки устните му към своите в опита си да изтрие спомена от други устни, които завинаги бяха изсмукали душата от тялото й.