Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Family Man, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 69 гласа)

Информация

Сканиране
Слава (2011)
Корекция
varnam (2014)
Форматиране
in82qh (2014)

Издание:

Джейн Ан Кренц. Съдбовно завръщане

ИК „Слово“, Велико Търново, 1995

Американска. Първо издание

Редактор: Димка Господинова

ISBN: 954-439-350-1

История

  1. — Добавяне

Глава XXI

Джъстийн я чакаше в другия край на басейна. Когато я видя, Кати изненадано вдигна глава и заплува към нея. Зелените очи на старата дама я фиксираха с мрачна решителност.

— Той все пак е осъществил последното си отмъщение, нали? — Гласът на Джъстийн предсказваше неизбежна буря. — Знаех, че ще го направи. Той е също като баща си. Ще те остави да чакаш пред олтара сама и после ще разруши всичко. Точно както баща му постъпи с майка ти.

— Не мисля, че ще го стори, Джъстийн.

— Бедно дете, ти имаш същия нереалистичен подход към живота като дядо си. Изпълнена си с оптимизъм. И си толкова наивна.

— Не съм дете — тихо се обади Кати.

— Опитвам се да те спася — прошепна Джъстийн. — Господ ми е свидетел, че наистина направих всичко възможно! Но това е Съдбата. Ти си предопределена да си оръдието на последното ми унижение. Молех се поне ти да не страдаш заедно с мен.

— Няма да бъдеш унизена, Джъстийн!

Старата дама не обърна внимание на думите й.

— Сигурно нямам право да те осъждам за наивността ти. Не знам защо бяха онези мои глупави надежди, когато ти все пак успя да убедиш Люк да поеме компанията. Това бяха детински мечти.

— Мечтите ти не са детински! — възрази Кати. — Имай малко вяра в тях.

— Иска ми се да вярвам, но не смея. Страхувам се, че Люк те използва, за да ме накаже!

Кати прикри усмивката си.

— Няма как да разберем какво крои. Остава ни само да чакаме ще се появи ли на сватбата, или не.

— Сега моите страхове ти се струват забавни, но представяш ли си как ще се чувстваш, изоставена в църквата? Аз бях там, когато това се случи на майка ти. Видях срама и болката в очите й. Никога няма да го забравя! Както няма да забравя лицето на дядо ти, когато ме погледна в онзи миг.

Кати с ужас видя сълзите по бузите на Джъстийн. Бързо излезе от басейна, грабна халата си и се наметна, преди да прегърне Джъстийн. Трябваше да я успокои.

„Как да успокоиш една Джилкрайст, стигнала до дълбините на мелодрамата?“ — мрачно се запита тя. Но напрегна всичките си сили — въпреки че Джилкрайстови пресилваха емоциите си, те винаги бяха искрени. Това бе една от причините Кати да намира винаги в сърцето си съчувствие към вещерското сборище.

— Успокой се, Джъстийн! Минало е толкова време оттогава.

— В онзи ден аз предадох дядо ти! — съкрушено каза Джъстийн. — И то неведнъж, а два пъти. Не само отменихме сватбата, но се отказах и от сливането на компаниите ни. Накрая не му дадох нищо. След всичко, което той бе направил за мен, аз не му дадох нищо! А го обичах. Как можах да го предам…

— Моля те — успокояваше я Кати, — всичко отдавна е забравено.

— Нищо не е забравено! И благодарение на внука ми аз сега трябва повторно да преживея всяка минута от онзи кошмарен ден!

 

 

Идън и майка й веднага заявиха, че ще се погрижат за сватбените приготовления. След няколко безплодни опита да си възвърне контрола над ситуацията Кати се предаде. Скоро откри, че около нея се вихри дейност, включваща абсолютно всичко — от изпращането на поканите до избора на менюто за приема след церемонията.

Лиз й пъхна в ръцете книга за сложността на мъжкото мислене.

— Всяка жена трябва да прочете това, преди да се омъжи — разясни тя.

— На мен ми трябва книга за сложността на Джилкрайстовото мъжко мислене, а не просто обобщено за всички представители на силния пол — възрази Кати.

— Ти вече разбираш Джилкрайстови по-добре от всеки друг на този свят — увери я Лиз.

Няколко дни след като се опита да успокои Джъстийн край басейна, Кати влезе в кабинета си и видя Морийн и Идън, надвесени над секретарката й. Двете Джилкрайст изстрелваха заповедите си в типичния за тях стил. Лиз послушно записваше всяка дума.

— Церемонията ще е в Сиатъл, разбира се. Така ще е по-удобно за хората от администрацията на компанията. Освен това Джъстийн има цял куп познати в града, които задължително трябва да бъдат поканени — обясняваше Морийн.

Идън кимна.

— Сиатъл ще е най-подходящ. Струва ми се разумно, ако направим там и приема. Ще използваме някой от нашите ресторанти.

— „Пасифик Рим“ е идеален за целта — напомни й Морийн. — Лиз, записвай и гледай да не забравиш да уредиш въпроса с управителя и главния готвач.

— Да, госпожо Джилкрайст. — Лиз умолително погледна Кати.

— Добро утро на всички! — ведро ги поздрави тя и се опита да прекъсне потока от инструкции.

— А, Кати, здрасти. — Идън я изгледа през рамо със сключени в размисъл вежди. — Днес отиваме за роклята ти. Казах на Лиз, че до края на седмицата ще отсъстваш всеки ден. Трябва да намерим най-подходящия тоалет за теб.

— Тъкмо щях да им предложа да те пъхнат в черно, вместо в традиционното бяло — промърмори Лиз. — Би било много подходящо за сватба на Джилкрайстови, не намираш ли?

Като всеки Джилкрайст и Морийн прие забележката сериозно. Тя огледа Кати с критичен поглед:

— Не, не смятам, че черният цвят ще отива на Кати.

— Майка ми е права — намеси се и Идън. — Нямам нищо против да нарушим традицията, разбира се, но черното просто не е цветът на Кати.

В този момент на прага се появи Люк.

— Този, който се опита да облече Кати в черно, ще отговаря пред мен!

— Просто ми хрумна като идея — въздъхна Лиз.

Кати се усмихна.

— Не се тревожи, младоженецът сто на сто ще е в черно!

 

 

Два дни преди сватбата Мат влезе в дневната, където Кати разглеждаше някаква нова готварска книга. Беше се задълбочила в рецепта за салата от спагети, подправена със сушени домати.

— Сигурна ли си, че искаш да опиташ това? — внимателно попита той.

Кати не вдигна поглед от книгата.

— Според мен това ще е много подходящо меню за „Песто Престо“. Ароматът на сушените домати ще е приятно разнообразие сред останалите рецепти.

— Боже мой, Кати. Не ти говоря за новата рецепта за „Песто Престо“! Става въпрос за сватбата ти. Наистина ли обичаш този човек?

Тя вдигна глава и прочете загрижеността в погледа на момчето.

— Да, братле. Наистина го обичам.

Мат се поколеба.

— Нали не мислиш, че подозренията на Джъстийн могат да се оправдаят? Той не би те изоставил, нали?

— Не.

— И аз смятам така — каза той с облекчение. — Знаеш ли, Люк ми харесва.

— Знам.

— Сериозно ти говоря, харесва ми. Въпреки че е Джилкрайст.

— Радвам се — усмихна се Кати.

— Той обеща, че ще се грижи за теб. Чувствам се по-спокоен, като знам, че Люк ще е с теб, след като аз отида в колежа. Притеснявах се, че ще останеш сама. Знаех, че ще си заета с „Песто Престо“ и всичко останало, но все пак…

Кати остави книгата и се изправи. Прегърна Мат през раменете и силно го притисна към себе си.

— Мат, много ще ми липсваш.

— Просто отивам в колеж — напомни й той начумерено. — Не се каня да се запилея в другия край на света… или нещо подобно.

Очите на Кати се насълзиха.

— Така е. И точно така трябва да бъде. Искам да ми обещаеш, че ще се радваш на всяка минута там.

 

 

В деня на сватбата си Люк стана в ранни зори. Както винаги поглеждаше през прозореца на кухнята, докато приготвяше кафето си — домът на Кати изглеждаше притихнал и спокоен. Снощи Идън и Морийн бяха замъкнали младоженката и брат й в Сиатъл. Хейдън също бе там. Той пък закара Джъстийн и госпожа Игърсън. Всички нощуваха в един хотел, разположен близко до църквата и до „Пасифик Рим“.

Люк бе останал у дома със Зийк. Имаше достатъчно време да се преоблече в апартамента на Дарън и да отиде в църквата за церемонията в единайсет, ако тръгнеше за Сиатъл към осем часа. По обед с Кати най-после щяха да си принадлежат. Почувства тръпката на задоволство, която го изпълни с прилив на енергия. В живота му всичко се подреждаше идеално.

В седем вече бе твърде нетърпелив и му омръзна да стои вкъщи. Занесе официалните си дрехи в колата, остави ги на задната седалка и се обърна към Зийк:

— Хайде, приятелче! Отиваме да потичаш малко по брега и после заминавам. Довечера Мат ще се върне да те нахрани.

Зийк захапа купичката си и се втурна надолу по скалистата пътека към плажа, а стопанинът му го последва.

Когато Люк стигна до брега и спря пред водата, го обзе странно чувство на безпокойство. То постепенно надделя над очакването, препускащо във вените му. Потърси с поглед Зийк, но кучето се беше отдалечило. Обикаляше езерцата, останали след прилива, и душеше.

Нещо не беше наред.

Люк огледа скалите, но не забеляза нищо. Наоколо бе пусто. Нямаше причина да се чувства разтревожен. Всички бяха в Сиатъл, снощи дълго бе разговарял с Кати по телефона. Но усещането за предстояща беда не го напускаше. „Ако Кати е тук — помисли си той, — ще се засмее и ще ми каже, че е типичното за Джилкрайстови настроение.“ Но тревогата бе нещо повече от това. Изпита внезапно и непреодолимо желание да говори с Кати.

Подсвирна на Зийк да се връща и кучето с неохота тръгна към стопанина си. Люк реши да не го чака — можеше и само да се прибере, знаеше пътя към дома. Изкачи скалистата пътека, вървеше бързо, но когато чувството му за предстояща опасност прерасна в паника, побягна към къщата си.

Мъжът с маска на лицето го чакаше в преддверието. В ръцете си стискаше пистолет.

— Затвори вратата! — заповяда той с дрезгав, стържещ глас. — Не искам да си имам работа с кучето ти.

Люк бавно затвори вратата. Не откъсваше поглед от очите на мъжа.

— За какво е всичко това?

— Спокойно, Джилкрайст. Двамата с теб ще останем тук известно време.

— И какъв е смисълът на това?

— Смисълът е този, че ще пропуснеш собствената си сватба.

— Защо го правиш? — спокойно попита Люк.

— Нима не е ясно? Когато не се появиш в църквата, семейството ти ще си помисли най-лошото. Ще решат, че триумфираш с последното си отмъщение. Джъстийн никога няма да ти го прости. Другите никога повече няма да ти имат доверие. Никой няма да ти даде втори шанс. Пак ще имаш късмет, защото компанията „Джилкрайст“ ще загине, без ти да си начело.

— Ами Кати? — попита Люк. — Тя не е Джилкрайст, Атууд?

Нападателят застина за миг. После с рязко движение смъкна маската от лицето си.

— Не ми пука, че знаеш кой съм! Никога няма да успееш да го докажеш. Ще се погрижа да не оставя никакви следи. Кой ще повярва, че аз съм причината да не се появиш на сватбата си?

— Ще те открия, Атууд. И после ще те съсипя.

— Може би. — Атууд се усмихна със задоволство. — А може и да не успееш. Подготвил съм всичко. Днес следобед ще изчезна. Когато отново се появя, ще бъда с ново име и в нов град, далеч от Сиатъл.

— Това няма да ти е за първи път, нали? Често си сменял самоличността си. Бил си Майло Найл, например.

Атууд вдигна вежди в знак на подигравателно възхищение.

— Браво. Как разбра това?

— Пасваше на ситуацията. Ти искаше да отмъстиш на Джилкрайстови, способен търговец си и си наясно с нещата в бизнеса. След като веднъж се сетих за това, лесно разбрах, че измамата, в която беше въвлякъл Дарън, носи твоя почерк. Както и сделката, която се канеше да направиш с Фрейзър Станфийлд.

— Научих, че си уволнил Станфийлд и че си го разобличил — каза Атууд с присвити очи. — Ти подсказа на Дарън, че му готвя капан, нали?

— Кати ме помоли да му помогна да се измъкне от тази каша — отвърна Люк, без да сваля поглед от лицето му — и аз го направих.

— Кати винаги е била толкова добра и състрадателна. Сигурно няма да ми повярваш, но ще ти кажа едно — от самото начало ми беше жал за нея.

— Но това не те спря, нали? По дяволите, ти си гонил собствените си пъклени планове. Горял си от нетърпение да унищожиш компанията, а Кати е просто поредната жертва по магистралата към мечтания победен край.

— Тя ми беше необходима, за да ме въведе в семейния кръг — призна Атууд. — Наистина я използвах, но не толкова безсъвестно, както го направи ти.

— Какво искаш да кажеш?

Атууд се усмихна студено.

— Поне не спях с нея и не я изоставих пред олтара, както ще сториш ти.

— Кати знае, че аз не бих я използвал да отмъстя на Джъстийн и останалите.

— Позволи ми да изкажа съмненията си. Тя е жена. А всяка жена, изоставена пред олтара, е глупачка, ако вярва на мъжа, който е постъпил така с нея. Но всъщност мен изобщо не ме вълнува какво би си помислила тя. Единственото, което има значение, е какво ще си помисли Джъстийн. Тя никога няма да ти се довери и ще ти отнеме контрола над компанията. А без теб „Джилкрайст“ ще умре.

— Защо си толкова сигурен в това?

— Познавам Джилкрайстови. Знам начина ви на мислене — отвърна Атууд и посочи с пистолета към всекидневната. — Тръгвай натам. Искам да седнем. Не ми се стои прав още няколко часа.

От входната врата се чу драскане. Зийк лаеше настойчиво.

— Ако това куче влезе, ще го убия — каза Атууд. — Ти също ще отнесеш куршума, ако ми създаваш неприятности. С удоволствие бих превърнал един Джилкрайст в инвалид.

Люк тръгна пред Атууд към стаята. Часовникът над камината отброи осем удара. По това време вече трябваше да е в колата си, на път за Сиатъл. „Все още имам малко, време“ — напомни си Люк.

Но съвсем малко.

 

 

Идън закопчаваше малките перлени копчета на гърба на булчинската рокля на Кати, когато вратата на църковното преддверие се отвори рязко без предупреждение. Дарън надникна. Изглеждаше мрачен и внушителен с черния смокинг и черната папийонка. Освен това беше разтревожен.

— Не трябва да влизаш тук — каза Лиз и го избута от стаичката. — Хайде, махай се! Вещае лош късмет.

— Ще е лош късмет за младоженеца — промърмори Кати. — Откога професионален оракул като теб се притеснява от такива предзнаменования?

— Човек трябва да внимава — тросна се Лиз.

Идън се обърна към Дарън:

— Върви да се погрижиш за Люк.

— Това е проблемът. Не мога да го направя, защото Люк го няма! — Брат й беше бесен.

— Какво говориш?! — Морийн остави букета, който подреждаше, и изгледа сина си. — Къде е той?

— Не знам. Когато не се появи в апартамента ми преди час, си помислих, че сме се разминали. Реших, че е дошъл направо в църквата. Но вече проверих — никой не го е виждал. И няма следа от колата му.

— Звъня ли в дома му в Драгън Бей? — попита Идън напрегнато.

— Да. Никой не вдига — отвърна Дарън и погледна към Кати. — Божичко, нали не мислиш, че е способен да го направи?

— Да ме остави пред олтара ли? — усмихна се Кати спокойно. — Не. Не се безпокой, той ще се появи. Може би е попаднал на задръстване по магистралата.

Дарън прокара пръсти през черната си коса и се намръщи.

— Той не би допуснал такова нещо. Винаги може да избегне всякакви задръствания.

— Мили боже — прошепна Морийн, — само не казвайте на Джъстийн! Или поне не й го казвайте веднага.

Идън бе шокирана.

— Какво ще правим? — попита тя.

— Ще ми помогнеш да свърша с обличането на роклята си — спокойно се намеси Кати. — Отказвам да мина през църквата с гол гръб и разкопчани копчета — добави тя и пресрещна нервния поглед на Идън в огледалото. — Спокойно, Идън, той ще дойде.

— Боже мой — повтори Морийн, — той ще го направи! В края на краищата Джъстийн се оказа права. Той е подготвил всичко това, за да отмъсти на семейството ни. И на компанията не се знае още какво е направил. Сигурно я е докарал до ръба на фалита.

— Той ще бъде тук — отново каза Кати. — А сега, ако обичате, помогнете ми да закопчая тази рокля.

Тримата Джилкрайстови се спогледаха, в очите им се четеше отчаяние и обреченост.

— Защо имам чувството, че съм на път да поставя първата си диагноза за масова истерия? — попита Лиз.

 

 

Зийк стоеше от другата страна на прозореца на всекидневната и следеше Атууд през стъклото.

— Винаги ли носи глупавата си чиния в уста? — с раздразнение попита Атууд.

— Зийк не ходи никъде без купичката си — отвърна Люк и се облегна на дивана.

Атууд искаше да седне, но през последните трийсет минути само обикаляше из стаята с пистолета в ръка. Явно беше, че е нервен и притеснен. Когато Зийк се появи на прозореца, той подскочи от изненада. Изнудването и хитроумните финансови капани, в които бе ловил жертвите си, му се удаваха с лекота, но когато трябваше да се оправя с пистолети, очевидно никак не му беше лесно.

Погледна към часовника си.

— Още час и всичко ще е свършило. Според теб колко време Джъстийн ще виси пред църквата и ще чака да се появиш отнякъде?

— Ти май наистина я мразиш.

— Мразя цялото ти проклето семейство, Джилкрайст!

— Разбрах го вече. Знам за баща ти.

Атууд спря, сякаш бяха го ударили в гръб, пистолетът потрепери в ръката му.

— Какво знаеш за баща ми?

— Прегледах книжата по сделката, в която е загубил ресторанта си. Известно ми е, че се е самоубил. А ти обвиняваш моето семейство за неговата смърт, нали?

— Точно така — отвърна Атууд и очите му се изпълниха с мрачна горчивина. — Джъстийн го уби, като затвори ресторанта му. Все едно, че лично е натиснала спусъка! А знаеш ли кое е най-гадното в цялата история?

— Да, известно ми е най-неприятното: тя дори не е разбрала какво се е случило и как някой е пострадал от успешната й сделка — тихо отговори Люк.

— Той се е опитвал да се срещне с нея. Искал е да разговарят. Но не е могъл да убеди проклетата й секретарка — каза Атууд и отново закрачи из стаята. — Тя дори не е пожелала да го изслуша.

— Знам.

— Тогава не можех да направя нищо, но се заклех, че някой ден ще отмъстя на Джилкрайстови, ако ще това да ми струва живота.

— Знаеш ли, Атууд, едва ли ще ми повярваш, но аз разбирам какво изпитваш в момента.

— Глупости! На вас, Джилкрайстови, изобщо не ви пука за нищо друго, освен за собствените ви желания! Не ви интересува кой застава на пътя ви и кого сте убили.

— Но и ти не си много по-различен от нас.

Лицето на Атууд побледня от ярост.

— Аз изобщо не приличам на вас! Ясно ли ти е?

— Ами Кати? Преди година ти си я използвал, за да се добереш до Идън. А днес отново постъпваш по същия начин и тя ще бъде съсипана заедно с всички нас, виновните.

— Слушай, наистина съжалявам за Кати. Бях принуден да я използвам. Жалко, че днес ще й се наложи да преживее това, което предстои. Но просто нямам друг избор. Това е.

„Тази логика ми е твърде позната“ — отбеляза Люк наум.

— Може би точно това щеше да каже Джъстийн на баща ти, ако се бяха срещнали преди петнайсет години. Нямала е друг избор. Било е просто бизнес, знаеш как стоят нещата там.

— Млъквай! — изръмжа Атууд. Вдигна пистолета и заплашително го размаха. — Всички ще ми платите за това. По един или друг начин, ще ми платите!

— Но нищо няма да върне баща ти.

— Зная това, мамка ти. Но поне ще зная, че съм отмъстил за него! На Джилкрайстови ви пука единствено за парите, затова аз ще ви накажа точно чрез тях. В това има нещо символично, не смяташ ли?

— Може би.

Зийк, оголил зъби, ръмжеше заплашително.

— Какво му става на псето? — тревожно попита Атууд.

— Кой знае? — небрежно отвърна Люк.

В този миг Зийк скочи и удари стъклото с металната си купичка. Звукът прозвуча като изстрел в дневната. Атууд, нервен до краен предел, се обърна към прозореца. Люк скочи. Когато Атууд се извърна с лице към него, вече беше късно — с едно движение Люк изрита пистолета от ръката му. Оръжието отхвръкна, удари се в стената и се плъзна по паркета.

С отчаян вик на разочарование и гняв Атууд се нахвърли върху него. Люк отстъпи встрани и удари с къс премерен удар, който го отпрати на пода. Всичко свърши за секунди. Атууд изстена, опита се да стане, но рухна от болка.

Люк се надвеси над него, после мина през стаята и вдигна пистолета. Извади пълнителя — беше празен! Атууд не беше убиец, въпреки всичко. Бе просто човек, който се опитва да отмъсти.

Люк погледна към часовника над камината. Не разполагаше вече с никакво време. Върна се при Атууд и му помогна да се вдигне на крака. Той бе замаян, но не беше ранен сериозно. Сложи го да седне в креслото.

— Кати винаги ми повтаря да се справям с проблемите без насилие, с повече разум — каза Люк. — Бавно уча такива неща, но поне имам желание да ги усвоя.

— Дрънкаш глупости! Защо се преструваш? Викай ченгетата и давай по-скоро да свършваме с това. — Атууд облегна глава назад в креслото и в очите му се появи изражение на смъртна умора.

— Нямам време да се разправям с ченгета — отговори Люк. — Бързам за сватба. Разполагам с петнайсет минути, преди да съм безвъзвратно закъснял. Защо, вместо да се държим като мъжкари, каквито и двамата знаем, че сме, не решим въпроса по разумен начин?

— Няма такъв начин.

— Предлагам ти сделка… — сериозно започна Люк.

 

 

Стаята на булката бе пълна с мрачни и разочаровани Джилкрайстови. С помощта на Лиз Кати се опитваше да си сложи малкия копринен жартиер, който трябваше да хвърли след церемонията, но не й беше лесно — навсякъде бе пълно с хора.

Хейдън приличаше на вампир. Застанал пред огледалото, той заемаше цялото пространство. Морийн седеше на стола и въртеше в ръцете си черна кърпичка с мълчаливо отчаяние. Идън неспокойно кръстосваше малката стаичка, а Дарън стоеше облегнат на стената с мрачно изражение. Отсъстваше единствено Джъстийн. Тя чакаше пред църквата.

— Кой ще й каже? — попита Хейдън с най-тъжния си погребален тон.

— Божичко, това е точно като миналия път! — прошепна Морийн със съкрушен глас. — Не мога да повярвам, че Люк ще ни причини това. Знаеш ли, аз му се доверих. Повярвах му! Той успя да ме убеди, че иска да е част от това семейство. Че се интересува от нас и ще се грижи за нас.

Идън погледна към Кати.

— Аз пък не мога да повярвам, че причинява това на Кати!

— Ще го убия! — промърмори Дарън за двайсети път. — Няма да му се размине безнаказано! Може би си въобразява, че има право да унижи Джъстийн, но не бива да тормози Кати по този начин.

— Все още нищо не е направил. Просто закъснява малко, това е всичко — каза Кати. Тя оправи жартиера си и пусна разкроените поли на бялата си рокля. Изправи се и изгледа стаята, пълна с мрачни Джилкрайстови. — Всички изглеждате така, сякаш ще присъствате не на сватба, а на погребение!

Хейдън я погледна със съжаление и каза:

— Кати, той няма да дойде!

— Ще дойде — кротко настоя Кати. — А ако не го направи, значи е имал много основателна причина.

Кати се тревожеше единствено от причината за неговото закъснение. За миг си представи, че е катастрофирал и лежи ранен някъде на магистралата. Страхът се прокрадваше постепенно в съзнанието й и тя се замисли дали да не позвъни в полицията.

Когато погледна в огледалото, очите й срещнаха тези на Лиз — дори и секретарката не се забавляваше вече с драматизма на представителите на рода Джилкрайст. Но мислите й бяха като тези на Кати.

— Да донеса ли телефонния указател? — попита тя.

Кати се поколеба.

— Не — тихо й отвърна тя. — Бих почувствала, ако му се е случило нещо. Бих го усетила. С него всичко е наред. Просто малко закъснява.

— На нас ще се случи нещо ужасно — промърмори Хейдън. — Всички сме съсипани, а един Господ знае как ще реагира Джъстийн на цялата история.

— Някой каза ли вече на Мат? — попита Морийн. — Бедното момче, ще бъде толкова наранено. Люк успя да спечели и неговото доверие.

Дарън прокара пръсти през разрошената си коса.

— Казах на Мат да чака пред църквата. Той трябваше да ни повика, когато се появи Люк.

— Божичко, това е ужасно! Само се надявам Джъстийн да не припадне от ужасния шок — каза Морийн. — Какво ще й кажем?

Кати нагласи булото си за последен път.

— Аз ще се оправя с Джъстийн — обади се тя.

— През последните девет години ти беше тази, която неизменно се оправяше с майка ни — решително изправи рамене Хейдън, — няма нужда да го правиш точно сега. Аз ще направя всичко необходимо.

Кати се усмихна спокойно.

— Хейдън, много мило от твоя страна, но се опасявам, че това, което се е случило с Люк е много по-сериозно от решението да ме остави пред олтара.

— Какви ги приказваш? Кое би могло да е по-сериозно от това? — намръщено попита Идън.

— Казвам само, че ако Люк го няма, това се дължи на факта, че с него се е случило нещо. Само някое нещастие би го забавило точно днес. Въпреки това вярвам, че с него всичко е наред. Люк ще се появи всеки момент, ще видите! — настоя тя и пусна булото пред очите си.

На вратата се почука.

— Хей, Кати — извика Мат, — време е! Готова ли си вече?

— Готова съм! — Кати си проби път през групичката Джилкрайстови, обсадили тясната стаичка за преобличане. Тя отвори вратата и видя Мат нервно да оправя папийонката си.

— Как изглеждам? — попита той, а очите му се разшириха възхитени от булката пред него. — Господи, Кати, приличаш на истинска принцеса!

— Благодаря ти, Мат! Ти също изглеждаш превъзходно.

Мат се усмихна и каза:

— Чакай само да видиш Люк! Казва, че нямал време да се преоблече.

Зад гърба на Кати групичката нададе изумени крясъци.

— Люк дойде, така ли? — възбудено извика Хейдън.

— Естествено! — отвърна Мат и с недоумение изгледа всички Джилкрайстови. — А вие защо не сте вече по местата си? Дарън, нали си кум? Побързай, музиката вече свири.

Джилкрайстови се спогледаха. После в изумруденозелените им очи се появи израз на облекчение и щастие, нещо толкова нетипично за тях. Морийн тръгна към вратата, но спря, за да прегърне Кати. Жестът й бе кратък, но изненадващо любвеобилен. Очите й блестяха от вълнение.

— Кати, изглеждаш прекрасно! Направо прекрасно!

Всички, преди да излязат, спираха за миг при Кати, за да я прегърнат. Мат подаде ръка на сестра си.

— Готова ли си? — попита той.

— Готова съм. — Тя погледна към Лиз. — Ти готова ли си?

— Не бих изтървала това събитие за нищо на света. Винаги съм мечтала да бъда шаферка! — възкликна Лиз и взе букета.

— Не можете да си представите какво стана! — В очите на Мат блестяха искрици смях. — Фотографът чак припадна.

— Джилкрайстови никога не правят нещата по лесен или по незабележим начин — обади се Кати с весела категоричност. — Каква е ситуацията?

— Не е зле. Навън е доста забавно. Да беше видяла лицето на Джъстийн, когато се появи Люк. Господи, тя наистина беше слисана! Но въпреки това мисля, че в момента е страшно щастлива.

— Хайде да приключваме с цялата дандания — каза Кати и хвана брат си под ръка.

Двамата тръгнаха през изпълнената с гости църква по пътеката между редовете. Люк вече я чакаше там където Джилкрайстови бяха толкова сигурни, че няма да го видят — пред олтара.

Кати едва се сдържа да не прихне от смях, когато видя как изглежда и с какво е облечен Люк — беше възможно най-раздърпаният Джилкрайст, когото някога бе зървала. За да среше що-годе гарвановочерната си коса, беше използвал пръстите си вместо гребен, с черните джинси и черния пуловер беше разхождал кучето, а да лъсне ниските черни боти не бе и помислял.

Люк не беше единственият, който чакаше пред олтара. До него стоеше Зийк, а зъбите му здраво стискаха купичката. Кучето щастливо размаха опашка, когато видя Мат и Кати, а в омагьосващите очи на Люк блесна познатото зелено пламъче.

Гостите се усмихваха. Джъстийн беше притеснена, но погледът й бе овлажнял от щастие, когато срещна очите на Кати. Останалите Джилкрайстови вече бяха успокоени, че мрачните им страхове не се оправдаха. Те явно не се притесняваха от външния вид на Люк и от присъствието на кучето му в църквата. Единствено свещеникът гледаше с нямо обвинение.

Люк с усмивка пое ръката на Кати в своята и здраво я стисна.

— Извини ме, че закъснях — прошепна той, — но се наложи да се забавя поради важна бизнес среща, която нямаше как да бъде отменена.

 

 

Чак след около час Джъстийн успя да заговори Люк, въпреки че той тъкмо канеше Кати на танц.

— Предполагам, че имаш сериозно обяснение защо на собствената си сватба се появи по джинси — заяви тя с нетърпящ възражение тон.

— Да, госпожо — отвърна Люк и пръстите му стиснаха още по-здраво ръката на Кати.

— Ами… тогава нека да го чуем — настоя Джъстийн с вдигната брадичка.

— Не съм сигурен, че би искала да научиш това точно в този момент — каза Люк.

— Искам да чуя тази история!

— Трябваше да приключа една бизнес сделка — сви рамене той. — Продадох ресторанта „Пасифик Рим“ на Нейт Атууд за един долар.

— Какво си направил? — възкликна Джъстийн и го изгледа с огромно недоумение.

— Не се тревожи, после го откупих обратно.

— Пак ли за един долар?

— Е, не съвсем — призна той и погледна към Кати. — Договорихме се за сума, която реално отразява търговската цена на ресторанта.

— Мили боже! — прошепна Джъстийн, която още бе като зашеметена. — Не мога да повярвам. Това ще рече неколкостотин хиляди долара! Защо трябваше да го правиш?

— Да кажем, че направих необходимото, за да възмездя една неправда, извършена от Джилкрайстови преди много години.

— Направил си го заради това, което се случи преди петнайсет години, нали? — Джъстийн веднага разбра за какво й говори. — Но аз бях купила този имот и естествено беше да изритаме бащата на Атууд от старата сграда.

— Точно така, Джъстийн. Но вече няма да действаме така, защото ангел-хранителят на Джилкрайстови не одобрява тези наши методи.

„Аз съм най-щастливият мъж на света“ — каза си той, когато видя радостта и любовта в погледа на Кати.

— Не мога да повярвам — кисело повтори Джъстийн. — Това е същинска лудост. Що за идиотски начин да се ръководи една компания?! С този подход скоро ще доведеш компанията „Джилкрайст“ до банкрут.

— Няма такава опасност — усмихнато й отвърна Люк. — Нали помниш, че съм наследил твоя нюх и талант в бизнеса. Последното нещо, което ще се случи на нашата компания, е да фалира. Не се тревожи, Джъстийн! И на следващите поколения Джилкрайстови също няма да им се наложи сами да си готвят вкъщи.

Джъстийн го изгледа внимателно.

— Това означава, че имаш намерение да задържиш директорския пост — констатира тя със задоволство.

— Точно така!

Усмивката му изненада Джъстийн, но тя също се усмихваше. В очите й блеснаха сълзи, а когато се разсмя високо, всички в залата се обърнаха към нея — тя рядко беше правила това.

Кати вдигна очи към Люк, а лицето й се озари от любовта, която изпитваше към него.

— Добре дошъл в семейството, Люк!

— Добре дошла в семейството, ангелче — усмихнато й отвърна той.

После я завъртя в прегръдките на първия им валс и я поведе към тяхното бъдеще, изпълнено с любов и блясък.

Край